Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (36)

35

Светът наоколо бе потънал в тишина. Беше среднощ и всички спяха. Всички, освен мен — аз така и не успявах да заспя. Не бях спала добре от седмици — откакто отидох да пийна нещо с Нейт. От както се блъснах в него насред „Джон Луис“, ако трябва да съм честна. А може да беше дори по-отдавна. Бях ли спала добре поне една нощ, след като Адел почина? Ако беше така, изобщо не си го спомнях.

В последно време, проблемът се бе превърнал от лош в хроничен. Минаваха часове, докато успея да потъна в нещо подобно на сън, и дори тогава, след час или два отново бях будна, лежах в тишината на нощта, взирах се в светлосивия таван и се опитвах да разделя мислите си от чувствата; опитвах се да си изясня какво чувствам, без да го мисля, и какво мисля, без да го чувствам. Опитвах се да си изясня дали обичам Люк или не.

Лекото му дишане се вряза в мислите ми и ги прекъсна. Именно присъствието му тук, в леглото до мен, превръщаше мисленето в толкова трудна задача: той или дишаше, или се обръщаше в леглото и без да иска, ме караше да се чувствам още по-зле заради дълбокия си, необезпокояван сън. Ако не лежеше тук до мен, ако не изпитвах завист заради способността му да спи, може би нямаше да чувствам тази враждебност, която сега изпълваше вените ми — враждебност към него, за да съм по-точна. Може би, а може би не. Напоследък нещата помежду ни не вървяха по мед и масло. Не че се карахме, но постоянно търсехме някакъв подтекст във всеки разговор, във всеки поглед и докосване. Нещата определено не вървяха добре и това се дължеше на несигурността ни — нито той, нито аз бяхме уверени в собствената си значимост в очите на другия. Знаех за подозренията му, че още съм влюбена в Нейт. Аз, от своя страна, бях също толкова подозрителна по отношение на чувствата на Люк към мен.

В моите очи нещата се промениха в мига, в който казах „Обичам те“, а той изчака цяла седмица — по-точно докато излязох на вечеря с бившия си годеник, за да ми каже същото. Вярно, бях го изрекла, защото имаше нужда да го чуе, но така или иначе го бях направила. Първа. Доброволно се бях поставила в позиция на уязвимост, бях се разкрила пред него, а той дори не можа да произнесе три думи. Тези три думи — „и аз също“ — бяха достатъчни, за да ми покажат, че означавам нещо за него, но той не можа да ги изрече. А това ме накара да се съмнявам във всичко, което, си мислех, че той започва да изпитва към мен.

Не го обичам.

Обичам го.

Не.

Уморените ми очи бяха вперени в тавана. Лежах по гръб съвсем отпусната, с натежали от умора крайници и тяло. Опитвах се да напусна тялото си, да се отделя от действителността, която ме заобикаляше и просто да отлетя. Дали така се бе чувствала Адел, когато е умирала? Дали е почувствала как се отделя от тялото си клетка по клетка? Или е станало бързо? Може би изобщо не бе усетила, че вече си е отишла. Или в мига преди смъртта е разбрала, че в следващия миг вече няма да я има?

Люк си пое дълбоко дъх със странен звук и се обърна в леглото, като леко ме закачи с глава. Ръцете му инстинктивно се протегнаха и ме придърпаха. Затаих дъх, надявайки се да не се събуди. От опит знаех, че ако това стане, ще поиска да правим секс, а в момента нямаше нещо, което да желая по-малко. Не го исках в тялото си и честно казано, не исках и никого друг там. Не желаех да ме докосва. Не исках никой да ме докосва, но Люк най-малко от всички.

Обичам го.

Не го обичам.

Да.

Не.

Люк се сгуши до мен, притисна лице в извивката на шията ми и нагласи тялото си плътно до моето.

— Хммм — промълви във врата ми. Прииска ми се да го отблъсна.

Просто искам да бъда сама.

Скоро той отново се пренесе в страната на сънищата и аз отместих ръката му от себе си, изплъзнах се от прегръдката му и тихо излязох от спалнята. По средата на коридора се спрях и отворих вратата на един от шкафовете. Коридорът ми беше тесен, защото пространството до цялата една стена, от пода до тавана, бе заето от шкафове с бели врати. Бях, наблъскала в тях кашоните на Адел веднага след връщането си в Лийдс и повече не бях поглеждала вътре.

Извадих един кашон, на капака, на който Адел бе написала „Дрехи“ и го занесох до дивана в хола. След като включих страничното осветление, затворих вратата и седнах до кашона. „Трябва да ги прегледам всичките, особено след като не са кой знае колко много“ — мина ми през ума. Щях да го направя по-нататък, но сега исках да започна с този. Повдигнах твърдия кафяв капак и надникнах вътре.

Дрехата, която лежеше най-отгоре, бе ушита от черно кадифе. Познах я веднага. Извадих я от кашона и пръстите ми веднага усетиха мекия и пухкав допир на плата. Дрехата беше моя — моето сако от черно кадифе. Бях го заела на Дел за едно служебно парти още преди години. Беше й голямо, но тя умираше за него още от деня, в който го купих, така че не й пукаше. Беше го облякла в съчетание с тъмночервено бюстие и най-тесния блестящ тъмночервен панталон, който бях виждала. Този тоалет подчертаваше блясъка на халката от бяло злато, която висеше на пъпа й.

С ослепителна яснота си спомних как изглеждаше тя онази вечер — русата коса, която се стелеше на вълни около лицето и по раменете й, гримът, който подчертаваше очите и дългите й мигли, ръката, стиснала моята блестяща вечерна чантичка. Изпитах внезапна болка при мисълта колко красива бе тя онази вечер. Колко красива бе всяка вечер. Спомних си в какъв вид прекрачи прага на апартамента си пет часа по-късно — стиснала в ръка обувките си, с размазан по едното око грим, червилото полуизтрито от целувки, косата пропита с миризмата на няколко различни марки цигари. Беше влязла препъвайки се в хола и се бе стоварила на купчинка на пода. Боже, колко раздърпана изглеждаше, но независимо от това бе все още хубава. Все още красива.

Зарових лице в мекия плат. Очаквах да мирише на Дел — на това как бе прекарала онази нощ, на тежкия парфюм, който употребяваше, примесен с аромата на кожата й, но не беше така. Разбира се, че не беше. Онова парти се бе състояло преди цели четири години, така че сакото миришеше на прах за пране, точно както би трябвало.

Докато го пипах, платът изскърца. Раздвижих го отново и отново чух сухия скърцащ звук — звука на хартия, която се търка в плата. Напъхах ръце в джобовете и в левия напипах нещо — прегънат на две плик. Разгънах го и прочетох двете думи, написани с четливи букви: „Камрин Матика“.

Усетих лудото биене на сърцето си, докато се взирах в дебелия бял плик, който държах в ръка. Как бе възможно? След няколко секунди изненадата ми бе изместена от друго чувство: страх. Страхувах се от това, което щях да прочета. Защото ставаше въпрос за Адел. Това писмо приличаше на всички останали, които ми бе изпращала — онези, които лежаха непрочетени и почти забравени на дъното на чекмеджето с бельото ми.

Забелязах, че пръстът ми трепери, докато го пъхнах в отвора на плика.

Отворих писмото — петнадесет листа хартия, изписани с ясния четлив почерк на Адел. Дел открай време си бе страшно старателна, когато ставаше въпрос за определени неща — доста изненадващо за безгрижна натура като нея.

„Здравей, красавице“

Така започваше писмото. Можех почти да чуя гласа й. Почти я виждах, просната до мен на пода, облегната на лакът, със свити под себе си крака.

„Ще започна, като ти кажа, че те обичам. Сигурна съм, че така и не съм могла да ти го кажа, преди да умра. Да, всичко изглежда толкова странно — седя тук, в дома на баща си, и пиша писмо, знаейки, че когато го прочетеш, мен вече няма да ме има. Знам, че вече не съм между живите, защото, ако бях, ти изобщо нямаше да четеш това писмо, нали така? Обичам те, Кам. През целия си живот съм била обичана само от двама души — от теб и Тийгън — и обичам и двете ви повече от всичко на света. Обаче много добре те познавам, Камрин Матика, и знам каква си — ти си една твърдоглава кучка, която се затваря в себе си всеки път, когато нещата загрубеят. Знам, че така и не си ми позволила да ти обясня какво точно се случи между нас с Нейт, а имаш нужда да разбереш Кам, наистина е така. Не беше така, както си мислиш. Не беше мимолетно преживяване. С Нейт дори не си бяхме помисляли един за друг по този начин…“