Катрин Стоун
Обещания (36)

Тридесет и шеста глава

Елизабет никога не беше набирала невписания в указателя телефонен номер на Ник, но го знаеше и той стоеше запечатан в сърцето й, както всичко останало, свързано с Ник.

Сега точно сърцето й я застави да го набере.

— Имам нужда от теб, Ник.

— Елизабет — отвърна той. „Аз също имам нужда от теб — голяма.“ Чул тревогата в гласа й, той попита нежно: — Какво има?

— Току-що ми се обади лекарят от дежурния кабинет в Тахо. — Елизабет си пое въздух, за да се опита да преодолее прилива на чувства, но гласът й още трепереше, когато промълви: — Става дума за Лариса, Ник. Тя е тежко ранена… промушена.

Ник също усети как изведнъж го разтърсва силно вълнение, но си наложи гласът му да прозвучи спокойно заради Елизабет и със своето спокойствие й напомни, че не за пръв път му се обажда, когато става дума за тежко ранени пациенти.

— Кажи ми какво е станало, Елизабет? Разкажи ми всичко. Каза, че ти се е обадил някакъв лекар от Тахо?

— Да. Тя е била в един мотел там. Не знам защо. Двамата с Питър трябваше да бъдат цялата седмица в Бостън, но тя се е върнала снощи и ми е оставила бележка, в която пише, че трябва да замине. Питър ми се обади рано тази сутрин, явно ужасно обезпокоен за нея. Каза ми, че не знае къде е тя, но е пристигнал в мотела няколко мига, след като тя е застреляла Джулиан.

— Лариса застреляла Джулиан?

— Било е при самозащита. Той се е опитал да я убие. Нанесъл й е много рани. Има и свидетел. Дъщерята на хората, които държат мотела, отишла във вилата при Лариса й видяла всичко през прозореца. Вратата била заключена и тя хукнала да вземе ключа и да извика родителите си. Отворила вратата няколко мига преди Лариса да натисне спусъка. Питър и бащата на момичето, който е полицай, пристигнали почти веднага след това.

— Джулиан мъртъв ли е?

— Да.

— А Лариса?

— Тя е загубила много кръв, въпреки че в момента кръвоизливът е овладян. Но Джулиан, умирайки, я е наръгал в горния ляв квадрант на корема. Лекарят, който се обади, казва, че е абсурдно ножът да не се е забил директно в далака й. Още няма клинични данни за пробив, но трябва да се провери. Изпращат я тук. Екипът на „Бърза помощ“ вече е на път. — Тя въздъхна и призна просто: — Не мога да се справя сама, Ник. Не мога да оперирам отново някого, когото обичам — не и без твоята помощ.

— Тръгвам веднага.

— Благодаря ти, Ник. Има още нещо.

— Кажи.

— Лариса е в безсъзнание сега, но е била достатъчно дълго в съзнание, за да промълви нещо за бебе. Лекарят, който я е прегледал в Тахо мисли, че е бременна в четвъртия месец. Казва още, че няма никакви прободни рани в долната част на корема. — Елизабет си пое дълбоко въздух, за да се пребори с нова вълна от прииждащи чувства. — Сигурно се е извивала така, че да попречи на Джулиан да я нарани там.

— Значи бебето, изглежда, е добре?

— Да. — „Засега“, поправи се Елизабет наум, като знаеше, че и Ник нанася същата поправка. Бебето ще бъде добре… освен ако далакът не се разкъса изведнъж и не предизвика катастрофален шок.

— Тръгвам, Елизабет.

 

 

Нараненият далак на Лариса се разкъса в операционната зала. Избухна в мощна и неудържима експлозия от материя и кръв. Ако беше оперирала сама или с някой друг, а не с Ник, Елизабет не беше напълно сигурна, че щеше да успее да реагира навреме, достатъчно бързо и решително, за да спаси живота на своята най-добра приятелка.

Но Елизабет не беше сама в операционната зала и нейните деликатни и талантливи ръце следваха уверената посока на неговите, впуснали се в безупречния танц, както винаги. Двамата спокойно овладяха мощния изблик на кръв и прецизно изрязаха непоправимо наранената тъкан, оставяйки достатъчна част от здравата, за да може да продължи своите важни имунологични функции и да защитава Лариса от инфекции.

Ник и Елизабет спасиха Лариса толкова бързо, че нейното неродено бебе не беше подложено на нито един от опасните ефекти от шока и след като затвориха внимателно корема й, те напуснаха операционната зала, за да намерят Питър.

Преди да тръгнат по застлания с линолеум коридор към чакалнята, Елизабет се обърна към Ник. Красивото й лице беше замислено, когато попита:

— Какво мислиш за далака на Лариса, Ник?

— Че е бил нараняван и преди това — каза сериозно той на замислените изумрудени очи. — Защо?

— Когато Лариса дойде тук миналия август, за да се скрие от Джулиан, тя беше много бледа и много слаба. Тя отрече да има нещо повече от обикновена умора, но…

— Но това е било такова нараняване, което явно спаси живота й сега — успокои нежно Ник изумрудените очи. Елизабет вероятно се обвиняваше, че не е била по-настоятелна пред приятелката си да й разкрие причината за слабостта и бледността. — Точно мястото на предишното заздравяване е попречило разкъсването да стане, преди да я доведат тук. Ако предишното зарастване не съществуваше, далакът щеше да се пръсне много по-рано.

— И аз мислех точно това. — Тя тръсна смутено тъмните си къдрици и нежна усмивка разцъфтя на прекрасните й устни.

— Защо се усмихваш?

— Защото Лариса винаги ме е обвинявала в това, че съм в състояние да намеря сребърна нишка и в най-черните облаци. Представях си реакцията на Лариса, когато й обяснявам животоспасяващата сребърна нишка в бруталността на Джулиан.

Когато Елизабет срещна тъмносините очи, които се взираха в нея с такава нежност и гордост за прекрасния й оптимизъм, който й даваше сили да търси доброто и в най-черната ситуация, нейната лека усмивка се стопи и сърцето, което беше оцеляло през последните два месеца, защото тя го беше опаковала в желязна кутия, изведнъж се освободи от затвора си и извика с болезнено отчаяние: „Не мога да намеря сребърна нишка, Ник — с нашата загубена любов.“

— Най-добре да намерим Питър — каза накрая тя. Никой от тях не беше имал възможност да разговаря с Питър преди операцията. Не му разрешиха да пътува с Лариса в хеликоптера на „Бърза помощ“ и той пристигна след започването на операцията. — Познаваш се с него отпреди, нали?

— Да. — „О, моя прелестна Елизабет, ти изглеждаш толкова тъжна!“ — Присъства на няколко от управителните събрания на института и разменихме няколко думи с него на бала във „Феърмон“.

 

 

Питър стана в мига, в който Ник и Елизабет се появиха на вратата на чакалнята. Изморените му очи бяха изплашени, измъчени, чакащи…

— Ще се оправи, Питър — бързо го успокои Елизабет. — Далакът й е наранен, но разкъсването стана в операционната зала и успяхме да го овладеем. Ще останат белези. Имаше дълбоки разрези по краката и ръцете й.

— Белезите нямат значение — каза бързо Питър. — Само Лариса има значение, Лариса и… Как е бебето, Елизабет?

— То също е добре.

— Благодаря ви — промълви Питър. След това се обърна към Елизабет и попита тихо: — Къде е тя? Мога ли да я видя?

— Тя е на път за реанимацията на хирургическо отделение. На сестрите ще им е необходимо време, за да я настанят и въпреки че упойката беше поддържана много слаба, заради бебето, ще мине известно време, преди да дойде в съзнание.

— Много бих искал да съм при нея, когато се събуди.

— Нека първо поговоря с нея, Питър.

— За да разбереш дали тя иска да ме види? — Питър видя отговора в изпълнените със съчувствие и в същото време непоколебими очи на Елизабет. Но не можеше да я обвинява. Само преди няколко часа той беше потърсил помощта й, за да намери жената, която беше толкова очевидно, че е избягала от него.

— Съжалявам, Питър.

— Трябваше да го убия.

— Какво?

— Трябваше да убия Джулиан.

— Мислех, че си пристигнал в мотела, след като Лариса вече го е застреляла.

— Така е. Имам предвид, че трябваше да го убия в Ню Йорк.

— Питър…

— Моля те, кажи на Лариса, че я обичам. Моля те да й кажеш това, Елизабет.

— Ще й кажа — обеща Елизабет. — И ще дойда да те потърся в чакалнята на реанимацията веднага, щом разговарям с нея.

— Благодаря ти. Мисля, че вече трябва да се качвам. — Питър се усмихна топло. — Може би ще се събуди и ще пожелае да ме види.

 

 

След като Питър тръгна, Ник и Елизабет останаха сами в малката чакалня и нямаше защо да бързат за реанимацията, защото Лариса се намираше в надеждни ръце. Въпреки че сърцето й още ридаеше от болка заради нежността, която беше съзряла в очите му преди няколко минути — като че ли по някакъв начин той беше забравил, че не я обича достатъчно, поне толкова, че да опита — Елизабет трябваше да срещне смело за последен път тъмносините очи.

И когато го направи, тя каза:

— Благодаря ти много, че ми помогна, Ник.

— Няма защо. Елизабет?

— Да?

— Искам да ти разкажа за един мой кошмарен сън. — След миг той попита много внимателно предпазливите изумрудени очи: — Може ли?

— Разбира се — отвърна тя и повдигна рамене. — Защо не?

Искаше да повдигне рамене леко и естествено, но как можеше да стане това, след като беше натежала толкова много от мъка? Каква ли щеше да бъде поредната причина, поради която любовта им беше невъзможна? Строго напомняне, защото е забелязал пламъче на надежда в очите й, в отговор на нежността, която беше видяла в неговите очи? Мъката тежеше така, че застави Елизабет да седне на кушетката.

— Разкажи ми, Ник — каза тя, забила поглед в земята. — Разкажи ми за твоя кошмар.

— Всъщност този кошмар непрекъснато ме преследва, денем и нощем, независимо дали съм буден, или спя. И в него, Елизабет, аз съм изпълнен с огромна празнота, защото не изживявам живота си с теб, не говоря вече с теб, не те докосвам, не те любя…

Гласът му беше толкова топъл, толкова нежен и любящ, че всичко се размаза пред очите й от внезапната мъгла на топлите сълзи. Но Елизабет не погледна към него. Тя обви в защитна броня сърцето си и изчака да чуе как силният и дисциплиниран Николас Чеиз надвива този кошмар.

След това тя видя през сълзите си, че той е коленичил пред нея и повдига нежно брадичката й, докато блестящите изумрудени очи срещнаха неговите.

— Трябва ли да прекарам остатъка от живота си без теб, Елизабет? — попита нежно той, галейки лицето й с талантливите си и нежни ръце. И след това, защото видя радостния отговор в погледа й, преди вълнението да й позволи да говори, той прошепна: — Обичам те, Елизабет. Обичам те.

— О, Ник — отвърна накрая тя. — И аз те обичам. — Ник докосна нежно сълзите, които се сипеха от очите й, толкова радостни сълзи, и след това ги целуна, целуна прекрасните й устни и накрая, докато я целуваше нежно, попита:

— Къде ще живеем?

Елизабет се отдръпна от него и го погледна изненадана и недоумяваща.

— Лариса ми каза, че къщата ти е доста голяма. Ако имаш желание да споделяш леглото си с мен…

— Винаги, любов моя — прошепна Ник, красноречиво потвърждавайки обещанието за вечна любов в погледа, изпълнен с желание. — Но това, за което се питах, доктор Джанингс, е къде е новата работа, която сте си намерила.

— Никъде — призна Елизабет. — В действителност не съм търсила.

— Защото си усещала моите кошмари?

— Не, стараех се с всички сили да не си позволявам да мисля, че ще се върнеш при мен. — Тя се намръщи и попита много нежно: — Какво щеше да стане, ако не ти се бях обадила днес, Ник?

— Аз щях да те потърся, Елизабет, първо щях да се опитам да разбера как си. Ако беше добре, ако би намерила сили да загърбиш нашата любов, щях да те оставя на мира.

— Но ти можеш да прецениш, че не съм.

— Да, мога… но вече знаех. Преди три вечери твоята най-добра приятелка ме прати по дяволите за това, че съм те наранил толкова много.

— Тя е направила това?

— Направи го. И всяка секунда, оттогава досега, аз знаех, че ще говоря с теб — веднага, щом намеря пролука в твоите дежурства. Според информацията от централата това щеше да бъде утре. Смятах да ти се обадя утре, Елизабет, и да ти кажа, че те обичам с цялото си сърце.

— Такова, каквото е то — прошепна нежно Елизабет, преди Ник да успее да направи това. — Твоето сърце е чудесно, Ник, и аз ще се грижа много добре за него.

— И, любов моя — обеща той, — аз ще прекарам остатъка от своя живот като се грижа за твоето сърце.

 

 

— Питър? — каза Ник от вратата на чакалнята на реанимацията.

— Ник — отвърна Питър и стана веднага. — Мога ли вече да видя Лариса?

— И аз не съм я виждал още, сестрите току-що я настаниха. Разбрах, че се е събудила и тръгнах да я видя. Исках само да те попитам дали си разбрал, че те търсят по телефона.

Питър въобще не беше разбрал, че са го търсили по уредбата. Беше потънал във въображаеми и чудни разговори с жената, която обичаше.

— Не, не знаех.

— Можеш да отговориш от апарата до кушетката. Ще се върна веднага, щом говоря с нея.

 

 

— Ник.

— Здравей. — Той се усмихна нежно на красивите сини очи. Те изглеждаха много обезпокоени и ни най-малко объркани, но все пак попита: — Будна ли си, Лариса, ориентираш ли се?

— Знам, че е събота, двадесет и пети април, че се намирам в реанимацията на хирургическото отделение, че ти и Елизабет ме оперирахте, и — тя замлъкна и обезпокоените й очи се изпълниха с благодарност — знам, че бебето ми е добре.

— Да. И сигурно знаеш, че ще те боли. Имаш доста тежки рани.

Лариса повдигна рамене. Болеше я, но нито частица от огромната болка, която изпитваше, не беше физическа.

— Какво стана с Джулиан, Ник? Стрелях в него, но сестрите не ми казват какво е станало.

— Мъртъв е, Лариса. — Той видя, че очите й се замъгляват, но реши да не се задълбочава по този въпрос и да се опита да я накара да гледа напред. — Ангажиментите ти действат в твоя полза. Ще трябва да се възстановиш за рекордно кратко време, защото трябва да присъстваш на няколко сватби. Естествено сватбата на Стивън и Кристин, която е след седмица, може да те стимулира, но и юни не е толкова далеч.

— Юни?

— Юни — потвърди той пред замъглените сини очи. — Сватбата ще бъде през юни, защото родителите на Елизабет няма да се приберат по-рано от Англия.

— Ник? — попита Лариса и го погледна, както той беше предполагал, изпълнена с любов и надежда за своята най-добра приятелка.

— Знам, че тя лично искаше да ти каже това, но по пътя насам я повикаха в спешния кабинет. — „И знам, че тя ще разбере защо аз правя това.“ — Елизабет прие да се омъжи за мен, Лариса.

— О, Ник — каза нежно Лариса. — Толкова се радвам.

— Аз също. И знам, че Елизабет ще иска вие да ни бъдете свидетели.

— Ние?

— Мисля, че вашата сватба ще е преди нашата, Лариса.

— Аз няма да се женя, Ник.

— Защо не? — попита той, въпреки че знаеше отговора със сигурност, защото яркосиньото се беше замъглило отново също както когато научи, че Джулиан е мъртъв. — Нека се опитам да позная. Защото си убийца?

— Да, Ник — отвърна тихо Лариса. — Аз убих човек. Аз съм убийца.

— Ти си застреляла един мъж, който се е опитвал да те убие. Той едва не те е убил между другото и със сигурност щеше да го направи, ако не го беше застреляла.

— Но аз го застрелях.

— Да, застреля го. Заради себе си, може би, но най-вече, мисля, заради твоето бебе. Нали е така?

— Да, но…

— Джулиан щеше да убие и твоето бебе. Ти направи единственото нещо, което една любяща майка трябва да направи — каза решително Ник. След миг добави нежно: — Ти си убила един мъж, който заслужаваше да умре, Лариса. И сега има един мъж отвън, който много те обича… и чието огромно желание е той да беше убил Джулиан.

— Питър ли е тук?

— Тук е, бил е и в мотела. Пристигнал е няколко мига, след като си застреляла Джулиан. Питър иска да те види, Лариса. Той обича теб и своето бебе.

— Казали сте на Питър за бебето?

— Не, ти си се върнала в съзнание за кратко след изстрела и сама си говорила за бебето.

— Не мога да се видя с Питър.

Ник я погледна за миг и когато най-сетне заговори, гласът му беше заплашително тих:

— Ти можеш да го видиш, но ако не искаш, Лариса, ако убиеш любовта на Питър, заради някакво чувство за малоценност, заради това, което си сторила на Джулиан, тогава наистина си убийца.

— Ник…

— Ще отида да го доведа.

— Не.

— В този момент обичта започва да става наистина безкомпромисна, Лариса. Аз съм твой лекар…

— Елизабет е!

— Аз съм твой лекар и това, от което мисля, че имаш най-голяма нужда сега, е да видиш мъжа, който те обича. — Ник се усмихна, погали я и след това много внимателно добави: — Ще бъде много хубаво, скъпа, и за двама ви. Ще бъде прекрасно.

 

 

— Здравей.

— Здравей — отвърна тя, поглеждайки за миг измъченото му лице и веднага свали поглед към ръцете си.

— Трябва да поговорим за много неща, Лариса — каза нежно Питър. — Но сега ти трябва да вземеш едно много важно решение.

Лариса вдигна отново очи към красивото му и толкова сериозно лице и попита:

— Какво решение, Питър?

— Току-що ми се обади Крейг Бачънън. Лариса, какво си спомняш от случилото се във вилата?

— Спомням си всичко.

— Тогава разкажи ми, моля те — каза той, нежно извинявайки се на сините очи, които изведнъж станаха предпазливи. — Съжалявам, Лариса, знам колко е трудно. Но, скъпа, това наистина е важно.

— Добре — съгласи се тихо тя, доверявайки му се.

— Добре — повтори нежно Питър. — Първо ми кажи откъде взе пистолета.

— Джулиан ми го подари, когато се оженихме. Той настоя да го задържа и след развода.

— Сега ми кажи какво си спомняш за мига, преди да натиснеш спусъка.

Лариса се вгледа в лицето му, почерпи сила от очите му и се освободи от ужаса, който беше насъбрала в себе си.

— Той се смееше, подиграваше ми се, по същия начин, както се смя през август. Както се смя и онзи мъж, преди много години, защото знаеше, че няма да стрелям по него. Дори чух своя собствен глас — гласът на онова малко момиченце — да го умолява да спре, да го предупреждава, че ще стрелям. Но той продължи да се смее и в следващия миг аз натиснах спусъка, вдигна се голям шум, изглеждаше толкова изненадан… и вбесен.

— Джулиан действително е бил много изненадан, Лариса. Той е знаел, че пистолетът, който ти е дал, за да се защитаваш, е бил зареден с халосни патрони.

— Но аз го убих, Питър.

— Не, скъпа, не си. Мелани го е убила. Тя е дошла да те види и когато е видяла какво става, хукнала към рецепцията на хотела, за да вземе ключа, да се обади на родителите си и да вземе пистолета на Крейг. Чула си нейния глас, Лариса, това е бил гласът на малкото момиче, което е молило Джулиан да спре. Сигурно и двете сте стреляли в почти един и същ момент, защото и двамата с Крейг тичахме към вилата, а и двамата чухме само един изстрел.

— Мелани е убила Джулиан?

— Да.

Лариса се намръщи и попита загрижено:

— Тя знае ли, Питър?

— Не, още не.

— Трябва ли някога да разбере?

— Не е необходимо. В полицейския доклад ще фигурира истината, разбира се, но той може да бъде засекретен и това, което е излязло вече в пресата — че ти си го убила — може и никога да не бъде коригирано.

Лариса вече знаеше какво решение да вземе. И тя го взе бързо и уверено.

В мига, в който взе това решение, тя прогони всички ледени призраци. Защото това беше решение, което побеждаваше миналото. С него тя помагаше на едно чисто дванадесетгодишно момиче да живее своя живот без болка. „Това е един друг вид ад“, й беше казал Питър, когато тя самата се питаше какъв ли щеше да й бъде животът, ако беше застреляла мъжа, който я беше изнасилил.

Това беше един ад, в който Лариса нямаше да позволи Мелани Бачънън да живее.

— Искам тя никога да не разбере истината, Питър.

— Не съм очаквал друго решение — каза нежно Питър и след това, защото толкова дълго беше потискал своите чувства и защото почти беше загубил най-скъпата от всички мечти, той промълви: — Обичам те, Лариса.

— И аз те обичам, Питър. Трябваше да замина заради Джулиан, защото знаех, че ако някога разбере за бебето…

— Бебето — повтори Питър с тиха радост. — Мога ли да я докосна?

— Разбира се — отвърна Лариса. — Нея?

— Просто си мисля, че е едно малко момиченце — каза топло Питър, като сложи ръка на корема на Лариса. — Мисля, че е едно малко бебе — незабравка.

След това, докато ръката му още лежеше с любяща почуда на мястото, в което неговото малко чудо, неговата малка дъщеричка се беше свила на сигурно и топло, Питър целуна нежно великолепните блестящи от сълзи сини очи на Лариса, след това целуна прекрасните й потръпващи устни… и после, между нежните целувки, той й прошепна всички радостни обещания на любовта.