Катрин Стоун
Обещания (6)

Шеста глава

Сан Франциско,

август 1991 година

Елизабет беше в операционната зала, когато Лариса позвъни от летището в болницата в осем и половина. Телефонистката очакваше тя да се обади и любезно й предаде съобщението на Елизабет — адресът й, уверенията че портиерът я очаква и надеждата, че тя самата ще си бъде у дома скоро след десет.

След четиридесет и пет минути Лариса се озова сама в дома на приятелката си и безпокойството, което я съпътстваше от мига, в който напусна стаята си в мотела на летище „Кенеди“, магически изчезна. Тя беше успяла да го направи. Вече беше тук, в този светъл, ведър апартамент и най-после се чувстваше на сигурно място.

Нейната спалня, както Елизабет я беше предупредила, не беше обзаведена, с изключение на поразителния изглед към центъра на Сан Франциско и крайбрежието оттатък и с една изящна, бледорозова роза, поставена от внимателни ръце върху възглавницата на леглото. Лариса бе обещала на своето болезнено отпаднало тяло, че още щом пристигне на мястото, за което беше тръгнала, ще му осигури почивка в хоризонтално положение. Но сега, облекчена от успешното преодоляване на дългия път до този дом, усети в себе си да се надига някакъв спонтанен и еуфоричен изблик на енергия.

Тя излезе от спалнята и се отправи към кухнята, за да сгрее вода за малко чай. Пътьом спря за миг пред отворената врата на спалнята на Елизабет. Стаята беше огледален образ на нейната спалня, но гледаше на запад към медицинския център, океана и залеза, докато нейният източен изглед разкриваше града, изгрева и брега. На пода бяха струпани купища медицински списания и научни статии. Стените бяха отрупани със снимки, поставени в рамки — една лодка, която цепи с носа си вълните в залива на Сан Франциско, дъга, която се е появила след буреносни облаци в небето, гора, облечена в белите одежди на току-що паднал сняг — всяка една от фотографиите беше пропита от усещането за покой, щастие и надежда.

„Съвсем като Лиз“, помисли Лариса, напусна спалнята на Елизабет, премина през хола и влезе в кухнята.

Тя забрави защо беше влязла в мига, в който видя цветята. Бяха невероятно много, един пищен букет от цветове и ухания. Стеблата им бяха потопени във вода в умивалника, а на плота бяха поставени ножици, захар и бял набор вази от кристал „Лалин“ и порцелан „Ленъкс“, няколко битови кани и празна гарафа за вино. Елизабет явно тъкмо е подреждала цветята, когато са я повикали в болницата.

Лариса се усмихна мило, приближи пълния с цветя умивалник и се захвана сама с творческата задача.

Тя не беше помръднала оттам, подреждаше вече последната ваза, когато Елизабет пристигна. Шумът от течащата вода попречи на Лариса да чуе приближаването на Елизабет и приятелката й я видя първа. Блестящата златна грива, която се спускаше до средата на гърба й, познатите й от миналото издути на колената джинси, тениската от Бъркли, грациозните като на балерина движения на раменете и ръцете й, докато нареждаше цветята във вазата.

Елизабет произнесе много тихо името на своята приятелка, за да не я стресне:

— Лара?

Но когато Лариса се обърна и Елизабет я видя в лице, тя самата се стресна. В продължение на повече от шест години се беше тревожила, че чудесният, жизнерадостен дух бе започнал да помръква, а сега се оказваше, че това се отнасяше не само за духа й. Лариса беше висока точно колкото нея, но сега изглеждаше по-ниска и крехка като чуплива порцеланова кукла, която парадоксално бяха облекли в тениска и дънки. „Порцеланова? Не.“, помисли Елизабет. Някогашният млечен цвят на кожата на Лариса беше изчезнал. Сега беше снежнобяла и почти прозрачна, един тъжен воал, покрил крехкото й тяло.

Елизабет се взираше в нея, раздвоена за миг от желанието да вземе в обятията си своята приятелка и задължението на професионалния хирург травматолог да открие причината за тази неестествена бледост и отпадналост. Приятелството се оказа по-силно и даде воля на първото й желание.

— Добре дошла! — каза тя, придружавайки топлия и ентусиазиран поздрав с прегръдка.

— Благодаря ти — прошепна Лариса. Елизабет я беше прегърнала толкова внимателно, като че ли се страхуваше да не я счупи. Елизабет беше забелязала тревожните проблясъци в интелигентните очи на приятелката си. — Знам, че приличам на мъртвец. Преминах през едно малко изпитание.

— Ужасно си бледа, Лара.

— От прекалено силен стрес, прекалено малко сън и липса на слънце — обясни Лариса, повдигайки рамене. Това беше поне част от истината. След миг изрече тихо чистата и щастлива истина, която осъзнаваше в момента: — Но вече съм по-добре, Лиз, само от факта, че съм тук.

— Много се радвам, че си тук — отвърна Елизабет, като реши да не рови повече в раните й. Освен това забеляза как нейната приятелка съвсем открито я разглежда цялата.

В първия момент Лариса просто се взираше в нея. Тя виждаше същата Елизабет, разбира се — свежа и непринудена и чудно сияеща. Но хубавият момичешки поглед беше смесен от една нежна, съблазнителна и женствена красота. Гъстата кестенява коса, която се къдреше естествено и пищно, сега беше оформена в прическа, все така гъста и пищна, но вчесана във великолепни бляскави букли. И широките ясни очи бяха като омагьосващи, все още бляскави и искрящи, но в същото време възбуждаха любопитството, озадачаваха, хипнотизираха. И въпреки че Елизабет беше облечена просто, роклята й беше в елегантен стил, ушита от плат с цвят на пламък, а не в кафяво или синьо, което носеше винаги преди.

— Може да приличам на мъртвец — подхвана най-после Лариса и красивите й яркосини очи изведнъж се оживиха и заблестяха, — но ти, Елизабет Джанингс, без съмнение имаш блестящ вид.

— Не бих казала чак блестящ… но може би малко по-добър. Направих си едно новогодишно префасониране. — Желанието й да изглежда възможно най-добре съвпадна с новогодишните празници, но ако трябваше да бъде точна, всъщност съвпадаше с пристигането на новия шеф на сектора по трансплантация, д-р Николас Чеиз, когото очакваха на петнадесети януари. Елизабет вече беше срещала Ник по-рано, когато той се яви на конкурса за шефското място в началото на декември. Той разглеждаше медицинския център в момента, в който тя излезе от операционната, работила цяла нощ, разрошена и изпомачкана. В същия миг я обзе неприятната мисъл, колко ли е непривлекателна в неговите очи.

— На площад „Юниън“ има едно чудесно място, което се нарича „Разбира се, че при Сидни“. Това е комплекс от бутик за дрехи и козметичен салон, така че просто можеш да отидеш там и да си направиш основен моден ремонт — дрехи, прическа, грим и всичко останало. Аз това и направих.

— И изглеждаш наистина страхотно. — Лариса импулсивно протегна ръка, за да докосне една от богатите и кестеняви къдрици и добави мило: — Тези букли.

— Имам ги благодарение на една много способна и изобретателна фризьорка и, разбира се, чудото на моята коса — обясни Елизабет усмихната, въпреки че неестествената бледност на ръката, която докосна пищните й къдрици с разтреперани пръсти, прониза тревожно сърцето й. Все още усмихната тя предложи внимателно: — Защо не седнем, Лара. От часове съм на крака. Само ще сложа вода за чай и можем да се проснем точно тук сред всички тези прекрасно подредени цветя.

Без да чака съгласието на Лариса, Елизабет напълни чайника с вода.

— Роклята ти е много хубава — каза Лариса, когато и двете седнаха с чаши в ръце. — Този цвят наистина ти стои чудесно.

— Спомних си, че една много скъпа моя приятелка години наред ми предлагаше да опитам по-ярки цветове. — Елизабет се усмихна и продължи: — Тази рокля, всъщност целият ми подновен гардероб, е избран с помощта на една жена от „При Сидни“, която се нарича Кристин. Тя прилича на теб, Лара. Има изключително чувство за цвят, стил и мода, каквото аз никога не съм имала.

— В момента не съм точно модна, но обичам тази стара премяна.

— Аз също. Запазила съм същите дрехи в спалнята си. Някой ден можем да си облечем старите екипи и да се разходим из старата алма матер. За съжаление този уикенд няма да стане, защото въпреки че от утре официално не съм на повикване чак до понеделник, искам да не се отдалечавам много заради трансплантацията на черен дроб, която току-що направихме.

— За мен няма нищо по-хубаво от това да стоя тук и да пия чай в твоя уютен апартамент.

— И да бъбрим цяла нощ, както в добрите стари времена?

— Звучи чудесно. Струва ми се, че по облеклото ми достатъчно ясно личи, че вече съм започнала да се връщам към миналото. — Лариса въздъхна и тихо добави: — Мисля че това, което наистина искам да направя, е да се върна десет години назад и да започна всичко отначало.

— Десет години? Наистина ли искаш да зачеркнеш и кариерата си като фотомодел?

— Не. Работата като фотомодел ми харесваше. Колко много исках да направя поне една снимка през последните шест години… — Лариса погледна пълните със съчувствие очи на приятелката си и призна тихо: — Твърде съм изморена, за да говоря за Джулиан тази вечер. Нека да поговорим за нещо по-приятно, нали нямаш нищо напротив? Например за това колко страхотно изглеждаш.

— И за това, че съм на повикване! — каза Елизабет през смях, като стана, за да отговори на внезапно позвънилия телефон.

Обаждането беше от болницата, но не от спешния кабинет. Беше Стивън. Преливането на ЛКС беше завършило без инциденти и сега, след като бяха приети от имунната система на пациента, новите клетки-воини се бяха заловили на работа в тялото му, разразявайки жестоката си атака срещу тумора. Стивън се обаждаше и за да разбере дали Лариса е пристигнала.

— Да, тук е, здрава и в безопасност — отвърна Елизабет и се усмихна на Лариса, въпреки че се замисли върху правдоподобността на собствените си думи. Беше ли всъщност Лариса здрава и в безопасност? — Седнали сме в кухнята, заобиколени от цветя и пием чай.

След като приключи с разговора, Елизабет обясни:

— Беше Стивън Шеридън. Имунолог в центъра и мой много добър приятел. Предполагам нямаш нищо против, че съм го осведомила за пристигането ти. Имам пълно доверие в дискретността му.

— Не, разбира се — отвърна Лариса и попита дръзко приятелката си, предвид топлите нотки в гласа й от разговора преди малко: — Добър приятел?

— Много добър приятел. Стивън е един прекрасен мъж.

Прекрасен, замисли се Лариса. Елизабет винаги беше привличала прекрасните мъже — с приятна външност, възпитани, благородни, като самата Елизабет. А мъжете, които тя привличаше? Те никога не бяха прекрасни. Както Джулиан те винаги бяха искали единствено да я притежават, да я завоюват и да властват над нея. „Дали не съществуват два напълно различни вида мъже на земята?“, запита се Лариса. Дари не й беше определено от съдбата да привлича жестоките, грубите и себичните?

— Стивън женен ли е, Лиз?

— Не, мадмоазел Сватовница, но е ангажиран.

Изгаряща от нетърпение да научи всичко за живота на Елизабет и нейните приятели, Лариса настоя с искрен интерес:

— С кого?

— Казва се Мадолин Мичел. Тя е водеща на едно предаване в местната телевизия. Тя е истинска водеща. Подготвя неделните новини в пет и единадесет часа и е любимка на седемдесет процента от зрителите.

— Звучи така, сякаш е с тенденция да се премести на някой по-широк екран от този на местната телевизия.

— Има намерение да го направи. Всъщност в момента уговаря мястото си в някакво радио в Ню Йорк.

— Стивън ще се премести ли с нея в Ню Йорк?

— О Елизабет се замисли и сбърчи чело. — Не знам. Мисля, че не.

— Изглежда си сигурна, че няма да го направи.

— Ами, не знам. — Елизабет вдигна рамене. Двамата бяха споделяли откровено своите любовни преживявания, като и при Стивън и Елизабет налице беше фактът, че още никой от тях не смяташе, че е открил своята неудържима любов. През тази половин година, през която Стивън се срещаше с Мадолин, този факт беше останал непроменен за него, доколкото тя знаеше. — Мисля, че никога не съм намирала Мадолин подходяща за Стивън, тя е не по-малко отдадена на кариерата си от него, а може би той има нужда от жена, която да му осигури достатъчно време за работа.

— От това, което чух, успях да схвана, че ти просто не мислиш, че Мадолин е подходящата жена за Стивън. И сигурно си права, Лиз — заяви тихо, но уверено Лариса. — Ти успяваш много точно да прецениш кой е в състояние да направи приятелите ти щастливи или нещастни. — Лариса спря за миг, после продължи: — Никога не си одобрявала Джулиан, нали?

— Познавах го бегло, Лара.

— Знам, но все пак… — Лариса искаше да разбере какво точно беше забелязала в Джулиан за толкова кратко време Елизабет, а тя самата не беше успяла да види години наред. Искаше да разбере как Елизабет откриваше прекрасните мъже и тези, които не бяха толкова прекрасни, и се надяваше приятелката й да сподели мъдростта си с нея. Но ако започнеше с тези въпроси сега, щеше да повдигне теми, които в момента се чувстваше изморена да обсъжда.

Телефонът иззвъня и Лариса се усмихна, тъй като за втори път тази вечер звънът му я избавяше от евентуален разговор за Джулиан.

Този път се обаждаха от спешния кабинет. Имаха нужда от Елизабет. Главният дежурен беше задържан в операционната, спешен случай на огнестрелна рана в гърдите, а току-що бяха получили съобщение, че на път към болницата е тежко ранен при катастрофа.

— Най-добре тръгвай! — каза Лариса, когато Елизабет затвори телефона и й обясни за какво я търсят.

— Линейката има още двадесет минути път, а ще стигна до болницата за две минути. Този случай сигурно ще ме задържи там през цялата нощ. Сутринта имам визитация в трансплантационния сектор, така че няма да ме видиш по-рано от утре на обяд.

— По кое време ще си готова да се срутиш.

— Може би ще дремна малко, но ще съм във форма. Всъщност в пет часа утре имам среща с Кристин в „При Сидни“. След четири седмици ще има официален бал във „Феърмон“, където ще се чества откриването на новия Имунологичен институт, чийто директор ще бъде Стивън и аз имам нужда от вечерен тоалет. — Елизабет наклони глава настрана и добави: — След четири седмици, освен това е четиринадесети септември.

— Твоят тридесет и първи рожден ден!

— Да, което е още една основателна причина да се постарая да изглеждам възможно най-добре тази вечер. Искаш ли да дойдеш в „При Сидни“ с мен? Или ще клюмаш у дома.

— В Манхатън, в някои от скъпите бутици и ресторанти ме познават, но не мисля, че тук някой би ме разпознал. Аристократичният Джулиан смяташе, че е невероятно глупаво и парвенюшки да се появяват снимките ни в светските хроники на вестниците и списанията, така че са минали повече от шест години, откакто позирах за последен път.

— Нито пък си приличаш с някоя от снимките ти като фотомодел.

— Така ли смяташ? — попита изненадано Лариса. — Знам че на всяка снимка изглеждам различно — различна прическа, грим, ъгъл на снимане — но винаги съм мислила, че между всички фотоси има някаква прилика.

— Снимките си приличат, но никога не съм виждала в тях жената, която съм мислила, че си — истинската теб.

„Истинската мен“, помисли Лариса и потръпна. Сигурно никога не е съществувала такава снимка. Или, ако случайно някой от фотографите е успял да я направи, то веднага е унищожил негатива, защото не е искал да остави свидетелство срещу самия себе си, че е успял да запечата на своята фотографска плака винаги заслепяващия, винаги самоуверения фотомодел Лариса Локсли, уязвима и уплашена.

— Е, както и да е — продължи бързо Лариса след кратък миг на неловко мълчание. — Дори и някой да ме разпознае, това не би създало проблеми. Само Джулиан знае, че съм си заминала и не би казал никому за това. Ужасно мрази скандалите, дори само слуховете за тях. Ако му се наложи да обяснява отсъствието ми, ще каже, че съм заминала някъде на курорт.

— Добре. Значи можеш да дойдеш в „При Сидни“ с мен. Много искам да видиш бутика и да се запознаеш с Кристин.

— Аз също.

— Сега е по-добре да тръгвам. Чувствай се като у дома си и се наспи добре тази нощ. Утре, като се върнем от „При Сидни“, може да поговорим за Джулиан… ако искаш. — Елизабет видя едновременно надежда и страх на красивото бледо лице на Лариса, когато предложи това. Някога младите Лиз и Лара бяха споделяли своите тайни и мечти, доверявайки се една на друга без никакво съмнение. Импулсивно Елизабет разкри една своя тайна: — И утре ще ти разкажа за Ник.

— Ник? — Лариса се усмихна. Ник?

— Не знам защо казах това! В действителност няма нищо. — Нищо и всичко.

— Чудесно — засмя се топло Лариса — един радостен смях, който прозвуча доста дрезгаво, защото много отдавна не се беше смяла, но в същото време беше прекрасен. — Нямам търпение да чуя всяка безсмислена подробност.