Катрин Стоун
Обещания (3)

Трета глава

— Добре ли е малката Моли?

— Как е Мери Ан?

Всички видове възможни вариации на тези два въпроса посрещнаха екипа по трансплантационна хирургия на „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“, когато влязоха в огромната зала за пресконференции на болницата, за да се срещнат с репортерите малко след приключването на историческата трансплантация. За случая беше определена най-голямата зала. Журналистите от района на залива бяха заели позиция, за да узнаят час по-скоро каква беше съдбата на лъчезарната невръстна Моли и нейната смела майка Мери Ан — и двете много добре известни и обичани от хората, които четяха и пишеха вестниците през седмиците преди операцията.

Пресконференцията имаше сценарий. Директорът на рекламния център към болницата щеше да изрече встъпителните думи — кратко резюме на хирургическата техника, припомняйки, че това е първата операция от този род, извършена в Сан Франциско. Щеше набързо да представи целия екип по трансплантационна хирургия и да направи някои специфични въведения. След встъпителните думи и разяснения, директорът по рекламата щеше да даде думата на Ник, към когото щяха да се обърнат със специфични въпроси, засягащи самата операция.

Директорът по рекламата моментално се ориентира в атмосферата, изпълнила залата, и разбра, че ако иска да спечели вниманието на журналистите и да осигури добрата реклама, трябва първо да им съобщи добрата новина. Това бяха и първите му думи:

— И Моли, и Мери Ан се чувстват отлично. След малко ще дам думата на доктор Чеиз да ви запознае с подробностите, но първо искам да насоча вниманието ви към пакета информация, който получихте…

Елизабет слушаше отнесено директора по рекламата, колкото да е готова да се усмихне в момента, в който я представи, но всъщност въодушевлението й, бесният ритъм на сърцето, радостта, която трудно скриваше, бяха плод единствено на успешната операция. Всичко беше минало толкова добре. На практика не си бяха разменили нито дума с Ник — нямаше нужда от думи, той й беше обяснил преди това цялата процедура изключително ясно. Бяха оперирали безмълвно и това бе като един разчетен от хореограф танц на техните талантливи ръце, които се движеха едновременно в изящна хармония, без колебания, без нито едно погрешно движение…

— Операцията беше извършена от лекарите Елизабет Джанингс и Николас Чеиз. Доктор Джанингс е асистент по хирургия, специализирала травматология, след това трансплантация.

Време беше Елизабет да се усмихне. И тя някак си успя да направи това, защото в същия миг препускащото й допреди малко сърце почти спря. Директорът по рекламата би трябвало да обяви: „Операцията беше извършени от доктор Николас Чеиз с асистент доктор Елизабет Джанингс.“ Вярно, че Ник й позволи да извърши много повече от сложните шевове, отколкото тя някога въобще се беше надявала. Всъщност тя беше направила почти всички фини шевове в критичния момент, когато свързваха плътта на Мери Ан към Моли. Не беше ли това едно безмълвно и вълнуващо доказателство за доверието на Ник в нея? Надеждата, която проблесна, беше твърде краткотрайна, защото сама веднага си даде сметка, че Ник просто си вършеше работата. Изпълняваше служебните си задължения към младшия състав, опитвайки се да се увери, че всички членове на екипа му по трансплантация, независимо дали бяха избрани от него, или получени в наследство, бяха овладели безупречно техниката, така че „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“ да успее да се наложи като водещ по Западното крайбрежие.

Ник беше маестрото, а тя негова ученичка. Все още не можеше да се освободи от еуфорията, мисълта й не можеше да се измъкне от вихрените пируети на чистата радост и спомена за вълнуващото изпълнение внезапно — рухна от гафа, направен от директора по рекламата. Тя още не можеше да забрави безмълвното изящество, въодушевяваше се от чудната хармония на ръцете им, надяваше се да оперира с него отново и отново, а сега…

Не можеше този човек да отреди еднакви роли на учителя и новака.

Ник сигурно беше вбесен от тази грешка. Изглеждаше толкова небрежна и изненадваща. Ник би трябвало да е прегледал предварително речта на директора по рекламата, която щеше да бъде прочетена на пресконференцията. Навярно я беше прехвърлил само за технически неточности, без да предполага, че може да има такъв гаф в протокола.

Ярките светлини на телевизионните камери се преместиха рязко от лицето й върху Ник. Той се усмихна, когато го представиха, скривайки зад сексапилния маниер другата част от себе си и беше абсолютно невъзможно да се прецени по спокойните му тъмносини очи дали беше ядосан от грубата и нетактична грешка на директора по рекламата. Дори и да беше вбесен, това по никакъв начин не пролича и когато се обърна с тих и спокоен глас към репортерите след няколко минути. В тона му не можеше да се долови нищо друго, освен ледено спокойствие.

— Оперирането на майката и дъщерята мина леко — започна Ник. — Не възникнаха никакви усложнения по време на самата операция.

— А сега, докторе?

— Сега започва рисковият период, особено за Моли. И за двете не са изключени обичайните следоперативни опасности, но Моли е подложена на имунологични и физиологични рискове. Беше й приложена имунна терапия, за да се сведе до минимум възможността да отхвърли трансплантираната материя, но въпросът остава: Ще приеме ли нейната имунна система трансплантираната тъкан? И ако я приеме, ще функционира ли нормално новият черен дроб.

Пресконференцията продължи половин час. Репортерите искаха да узнаят всички важни подробности, свързани с операцията, и освен това искаха да снемат колкото се може повече материал с образа на красивия хирург — тъмносините му очи с гъсти мигли, разрешената му гарваново черна коса, малкият разголен триъгълник при гърдите, възбуждащо открит от дълбокото деколте на кралско синия му хирургически екип. Всички те знаеха, че зрителните им вече са влюбени в сексапилния хирург, който вече беше интервюиран през седмицата преди историческата операция, в д-р Николас Чеиз, който носеше снежнобяла престилка върху колосаната си риза и консервативната вратовръзка. Но този път камерите и фотоапаратите улавяха един още по-добър, още по-съблазнителен негов образ…

 

 

След пресконференцията, Елизабет и Ник се върнаха да видят първо Мери Ан, настанена в хирургическата реанимация, и Моли — в детската. После направиха визитация на пациентите си в отделенията и отидоха отново при Мери Ан, после при Моли. Майката и дъщерята бяха в добро състояние, жизнените характеристики — нормални, следоперативните лабораторни стойности — отлични.

— Добре — каза Ник, след като с Елизабет приключиха с обиколките и влязоха в лекарската стая на детската реанимация. — Смятам да отида да се преоблека.

Елизабет знаеше, че думите на Ник не са покана да слязат заедно три етажа надолу до хирургическите съблекални. Тя знаеше също, че не може да отвърне смело на такава покана, въпреки че за нея беше също удобно да се преоблече сега. Удобно, защото положението вече беше овладяно, но не и задължително, тъй като беше дежурна тази вечер и можеше да се преоблече по всяко време, а Ник без съмнение се приготвяше да си тръгне.

Д-р Николас Чеиз не беше дежурен, но беше предупредил Елизабет да му се обади по всяко време на денонощието, ако възникне някакъв проблем. Ник настояваше да набира радиотелефона му, а не домашния номер, защото въпреки че й беше оставил телефонния си номер вкъщи, който не фигурираше в никой указател, би могъл да е навън. Тази вечер той нямаше намерение да се разделя с радиотелефона. Освен това явно предпочиташе тихия сигнал пред острия телефонен звън, който би могъл да го стресне в някой неподходящ момент. Винаги беше отговарял своевременно на повикванията на Елизабет, дори и посред нощ и тя беше доволна, че не се беше налагало да го безпокои по телефона.

Сега Ник щеше да се преоблече. Тя също трябваше да направи това. С който и да било друг хирург да й се беше случило да извърши толкова сложна операция, при това безгрешна с чудесен краен резултат, Елизабет просто щеше да слезе с него до съблекалните. По пътя щяха да разговарят, оставяйки въодушевлението си да изплува на повърхността, за миг щяха да споделят своята победа и тихо да си признаят огромното облекчение и благодарност, което изпитват и двамата. Но Елизабет знаеше, че ако последва Ник в този момент, по пътя ще ги съпътства само тишина. Любезна тишина и може би една-две неловки усмивки, но въпреки това — тишина. Ник щеше да мълчи както винаги, тя също щеше да мълчи, защото както не й костваше никакво усилие да намира общ език с целия останал свят, така с него никога не можеше да намери подходящите думи, за да осъществи нормален контакт.

— Смятам да отида до отделението — пророни най-сетне тя и в мига, в който го каза, разбра че отново не бе намерила точните думи. Нямаше никакви причини да ходи до отделението. Двамата с Ник току-що бяха приключили обиколката и отлично знаеха, че всичките им пациенти са в много добро състояние. Нямаше основание за никакви притеснения.

— Окей — отвърна той. Любезните му тъмносини очи гледаха сериозно, в тях нямаше и помен от въпрос. — Ще се видим по-късно.

Ник тръгна по коридора на реанимацията с широки и грациозни крачки, но точно по средата изведнъж спря. На пътя му нарочно и закачливо се изпречи Сара, красивата англичанка. Тя беше педиатър-анестезиолог и беше направила анестезията на Моли. Елизабет не долавяше думите им, но виждаше, че провеждат оживен разговор, без никакви неловки паузи. Думите им се лееха в един неспирен водопад, в който проблясваха предизвикателни усмивки и флиртуващи очи. И когато се разделиха, колкото Ник да се преоблече и Сара да направи последната следанестезиологична проверка на Моли, усмивките се задържаха за по-дълго на лицата им, може би в предусещане на удоволствията от среднощната среща.

След като Ник затвори зад себе си двойните врати, които отделяха реанимацията от останалата част на отделението, Елизабет се отправи в същата посока. Къде отиваш?, попита тя самата себе си. Няма нужда да ходиш до отделението, не се ли сещаш? Това, дето изтърси, беше просто едно ненужно извинение. Може би дори е прозвучало несериозно. Вече всичко е овладяно, в момента положението е успокоено и тази нощ няма да се разрази бурята, която да отреди непрестанно бдение на вас двамата в отделението. Ти наистина трябва да отидеш в съблекалнята с Ник, да намериш най-точните, непременно умни и проникновени думи и наистина да му ги кажеш.

Елизабет се чувстваше малко объркана. Рядко се случваше да е в болницата и да няма никаква работа. Сигурно щеше да измисли какво да прави, нещо, което да й отнеме десетина минути, достатъчно време, за да е сигурна, че Ник вече е в мъжката съблекалня и тогава спокойно щеше да се вмъкне в женската. Докато се напрягаше да измисли с какво точно да се залови, изведнъж я спаси настойчивият звън на радиотелефона й. Някой имаше нужда от нея. Добре.

— Търсят ви отвън, доктор Джанингс — каза телефонистът, след което се свърза с човека, който я търсеше. — Доктор Джанингс ви слуша. Говорете, моля.

— Елизабет? Не предполагах, че ще ме свържат направо с теб… само попитах дали работиш там. — Лариса изрече това на един дъх, като да изливаше някакъв водопад от себе си, за да изгаси огнените пламъци, които я изгаряха отвън и отвътре.

— Лариса? — каза Елизабет нежно, пълна с трепетно очакване на далечния глас отсреща. Обзе я безпокойство от тази немощност, прозвучала отсреща, но с усилие пропъди тревогата в собствения си глас, замести я с топлина и добронамереност и повтори: — Лариса? Това ти ли си?

— Да — Лариса се беше свила под завивките в стаята в мотела. Все още й беше много студено, въпреки задушаващата жега и собствената й изгаряща болка. Но от нежния тон, с който Елизабет отвърна на обаждането й една вълна от истинска топлина премина през нея. Тя стисна още по-здраво в бледите си бели ръце слушалката на телефона, като да беше спасителен пояс, с който да доплува до тази чудна, пълна с надежди топлина.

— Аз съм. Един глас от миналото. Здравей.

— Здравей. Толкова е вълнуващо. Днес си мислих за теб, тревожих се за теб, надявах се, че тревогите ми са неоснователни. Говори ми.

— Можеш ли да говориш сега? Нямаш ли ангажименти с пациентите си, някои спешно пострадали? С изключение на мен? С изключение на приятелката, която се оказа толкова ужасна приятелка и на която, защото ти си много благородна, сякаш веднага прости.

— Не, ъ-ъ, всъщност довечера съм дежурна в отделението по трансплантация.

— Не специализира ли травматология?

— Да, така е, оперирам и такива случаи. — Елизабет се засмя нежно. — Това е дълга история.

— Но, както винаги, ти вършиш два пъти повече работа, дори и от най-издръжливите хора — каза Лариса и немощният й глас прозвуча по-ясно; любовта и гордостта, които изпита от факта, че все пак не е загубила приятелката си и тя е такъв забележителен човек, й дадоха сили. — Не съм забравила, че в колежа специализираше едновременно биология и химия. Причината за това тогава беше, доколкото си спомням, че и двете науки ти бяха толкова интересни, че ти просто не можеше да избереш едната пред другата.

— Същото е с травматологията и трансплантацията — съгласи се Елизабет. След малко тя добави тихо, с глас, пълен с благоговение. — Днес, Лара, имах възможността да асистирам при прехвърлянето на черен дроб от жив донор. Трансплантирахме тъкан от майка, която е приблизително на наша възраст, на нейната осеммесечна дъщеричка.

— О, Лиз — Лариса отговори със същото удивление. — И…?

— Засега и двете са добре. Това наистина е една изключителна операция. Все пак не ме оставяй да ти говоря за чудесата на трансплантационната хирургия, защото иначе нищо няма да науча за теб.

Не ме интересува дали някога ще говорим за мен, помисли си Лариса, като стисна още по-силно слушалката и почувства как потъва дълбоко в уютната далечна топлина.

— Искам да науча всичко за чудесата на трансплантацията и всичко за теб.

— Значи преди да приключим тази вечер, ще трябва да уговорим провеждането на един от нашите знаменити нощни разговори, но засега накратко за мен — травматология, трансплантация и все още напълно неомъжена.

— Какво стана с кардиолога от Далас?

— Тази протяжна връзка, продължила почти две години, остана в миналото. Преди около осем месеца решихме, че няма смисъл да продължаваме. — Преди осем месеца… Когато Николас Чеиз пристигна. Елизабет реши да не споменава в момента за това и продължи безгрижно: И така, сега не съм ангажирана с никого, отдадена съм изцяло на кариерата си.

— А какво става със семейството ти? — бързо попита Лариса, защото знаеше, че скоро, съвсем скоро разговорът ще премине на темата за нея… а тя предпочиташе да слуша колкото може повече за щастливия, смислен, прекрасен и неомърсен живот на своята най-добра приятелка. — Как са родителите ти и Марк?

— Всички са добре. Родителите ми най-сетне успяха да осъществят ваканционното пътуване, за което говорят от години. Миналата седмица заминаха за Лондон и ще останат там до следващия юни. А Марк работи в една много добра юридическа фирма, тук, в града. И двамата с Уенди са добре, момичетата също са чудесни, вече са на девет години едната и на единадесет другата. Всички са здрави и щастливи. Това е всичко. Всички са добре — приключи Елизабет. — След това подкани нежно. — Сега ми кажи какво става с теб, Лара. Нещо се е случило, нали?

— Да — призна тихо тя и усети как в нея застават една срещу друга две мощни вълни, готови да се блъснат една в друга. Едната — сигурната чудесна топлина на нейната най-добра приятелка срещу ужасяващите, ледени спомени, за мъжа, за който се беше омъжила. Тя се обърна смело към топлата вълна и призна: — Днес напуснах Джулиан, Лиз. Може би точно в този момент той ще разбере, че съм си заминала.

— И няма да се върнеш — каза Елизабет с тихо спокойствие и това не беше въпрос. — Ти няма да се върнеш при мъжа, който твърдеше, че те обича и в същото време стана причина твоята чудна жизнерадост да помръкне.

— Няма — съгласи се Лариса, но отговорът й не беше толкова уверен, колкото на приятелката й. Беше стигнала чак дотук в стремежа си да осъществи невъзможната си мечта да избяга, но все още не се беше освободилият невидимите вериги и те й напомняха, че е нечия собственост. Напомняха й още, че въпреки временното разхлабване, позволило й да се отдаде на това фантастично бягство, скоро те отново щяха да се стегнат, дори повече отпреди, подлагайки я на едно задушаващо наказание за нейната безразсъдна смелост. Не! Аз принадлежа на себе си! Веднъж се предадох, подарих на Джулиан всичко, което той искаше от мен, дори и неща, за които знаех, че трябва да се грижа и да браня. Но никога повече няма да предам себе си. Дано имам сили да докажа това.

— Лара?

— Няма — повтори тя тихо. — Никога повече няма да се върна при Джулиан.

— Добре. Къде си в момента?

— В един мотел, на летище „Кенеди“.

— С намерение да вземеш първия полет сутринта до Сан Франциско, надявам се.

— О, аз…

— Всъщност, ако вземеш полет утре вечер, някъде около осем часа, ако не ме възпрепятства някакъв спешен случай, ще мога да те посрещна. Имам просторен апартамент, включително и огромна втора спалня, която не използвам. Естествено не е невероятно обзаведена, но поне има гардероб, удобно легло и дори фотьойл. Твоя е за колкото време искаш.

— О — прошепна Лариса. — Това звучи толкова хубаво за мен.

— За мен също, така че идвай.

— Окей — каза Лариса на приятелката си. И след това, като че ли борейки се с невидимите вериги и ледените спомени, тя добави смело: — Ще дойда.

— Страхотно. Ако решиш да вземеш някой по-ранен полет, за да се измъкнеш възможно най-бързо от Ню Йорк, ще предупредя дежурния портиер за твоето пристигане и той ще те отведе до апартамента.

— Не — отвърна бързо Лариса. Не беше сигурна дали и на следващата вечер ще се чувства достатъчно силна, за да издържи на шестчасов полет. Ще успея да се съвзема дотогава, обеща си тя. Ще успея. — Удобно ли е да пристигна около осем часа утре вечер. Това ме устройва идеално.

— Добре. Как да се уговорим? Ще ми се обадиш отново, когато получиш информация за полета. Ако съм заета с нещо, можеш да оставиш съобщение за мен на централата. И в случай, че не се чуем отново или, в краен случай, ако случайно не те чакам на летището, просто ми позвъни оттам. В централата ще са информирани защо съм се забавила и ще ти предадат какво трябва да направиш, ако са възникнали някакви непредвидени обстоятелства. Окей?

— Да, окей. И още нещо, Лиз — благодаря ти.

— Всичко е наред, Лара.

— О, не мисля, че той ще… струва ми се, че си мисли, че си още в Далас — освен ако не е прочел писмата, които ми написа — но, ако се обади Джулиан…

— Не се тревожи. Ще му кажа, че не съм те чувала повече от три години.