Катрин Стоун
Обещания (13)

Тринадесета глава

Сан Франциско,

септември, 1991 година

„Идеално“, помисли Мадолин, одобрявайки собственото си отражение, докато се взираше в огледалото. Беше в една от индивидуалните съблекални „При Сидни“ и беше облечена с моделираната от Кристин рокля за бала във „Феърмон“. Сапфирената коприна, скромно и в същото време съблазнително обвиваше красивото й тяло. На места, за да подчертае изящните детайли, Кристин прецизно беше добавила мънички копчета. Лично на Мадолин те се харесваха и по една друга причина — тя си представяше как Стивън се опитва да я съблече, как неистовото му желание да бъде с нея е възпрепятствано от малките копчета и от това желанието й ставаше още по-неудържимо. Да я желае толкова, че да я иска за цял живот. Това беше едната от нейните мечти — не, нейният план за празничната вечер, до която оставаха само осем часа.

В тази нощ на шампанско и официални тостове тя щеше да разкрие на Стивън решението си да приеме мястото в радиото в Ню Йорк и той щеше да й предложи да се омъжи за него и за известно време техният брак щеше да бъде съвременния, объркан, двупосочен брак на преуспяващи. Мадолин знаеше, че Стивън ще се чувства задължен да остане в Сан Франциско, докато не завърши изграждането на института и докато не се намери подходящ директор да го замести. Но след това можеше да напусне. Можеше да върши изследователската си работа навсякъде в крайна сметка, докато тя трябваше да бъде в Ню Йорк — епицентъра на радио новините.

Мадолин Мичел бе подготвила много внимателно всяка своя стъпка, за да получи онова, което иска. Тя беше сигурна в успеха. Щеше да получи двете неща, които искаше най-много на този свят — работата в Ню Йорк и брака с богатия, сексапилен и великолепен д-р Стивън Шеридън. Мадолин беше напълно уверена, че не й е необходима романтичната рокля, която Кристин току-що беше привършила за нея. Но, помисли тя, усмихвайки се нежно и съблазнително на отражението си в огледалото, няма нищо лошо в това да изглеждам така очарователна.

— Чудесна е, Кристин — възкликна накрая Мадолин, спомняйки си най-после, че Кристин очаква нейната оценка.

— Радвам се, че си щастлива с нея, Мадолин.

— Харесва ми. На Стивън също ще му хареса. Всъщност — добави тя, докато си представяше пълния триумф, — как ти харесва идеята да ми направиш модел за сватбена рокля. Още не сме определили датата и ще трябва да изчакам, за да видя как ще реагира Стивън на тази рокля. О, но аз знам, че ще я хареса. Искам ти да приготвиш всичко за сватбата — роклята за вечерта преди подписването, роклите на шаферките и може би няколко романтични тоалета за медения месец.

— Ще ми бъде много приятно да направя това — едва промълви Кристин.

Кристин беше застанала зад Мадолин, коленичила на мекия скъп килим и донаместваше една копринена дипла. От тази позиция успя да скрие тревогата, изпълнила очите й при споменаването на Стивън. След случайната им среща преди две седмици, когато Кристин предпочете да скрие това, че познава Стивън, тя много се притесняваше, че го е обидила с постъпката си. Излизаше, че тя беше забравила д-р Стивън Шеридън и всичко, което той беше направил за тях, и като че ли той вече не означаваше нищо за нея. Човекът, който й поднесе най-изключителния дар, дар, какъвто никой друг на земята не би могъл да й даде — още една година любов с нейния обичан Дейвид. Сигурно Стивън знаеше, че тя не може да забрави това. Сигурно разбираше, че дискретността правеше общуването с клиентите по-лесно и че тя не иска те да знаят за нейната загуба…

Четири часа по-късно, докато градският автобус пухтеше на път от „Юниън Скуеър“ към спирката, която се намираше на две пресечки от малката къща под наем в „Туин Пийкс“, Кристин отново си спомни за начина, по който беше посрещнала Стивън Шеридън. Тя все още се чувстваше смутена от поведението си тогава.

Когато се прибра у дома и започна разсеяно да преглежда пощата от деня, вниманието и се съсредоточи върху един плик, чийто адрес на подателя я изненада: компанията, в която бяха направили своите здравни застраховки. Бяха прекъснали контакта с тях преди повече от три години, малко след като ракът на Дейвид бе установен и те отказаха покритието на застраховката му поради предварително съществуващи условия по договора.

Въпреки че на плика пишеше „Лично и доверително“, Кристин го отвори, без да бърза. Сигурно беше някой формуляр, с който я подканяха да поднови срока на полицата си.

Но всъщност писмото беше доста лично, твърде лично.

„Уважаема мисис Ендрюс,

Пиша ви, за да ви уведомя, че е била извършена непростима грешка по отношение на вашия иск. Направените разходи по време на лечението на съпруга ви Дейвид Ендрюс не са били изплатени поради изключващата клауза по договора за предварително съществуваща болест, съответно и за наследствено заболяване. Обаче на 22 август тази година беше доведено до моето внимание от д-р Стивън Шеридън, че диагнозата за наследствена хемохроматоза, като предварително съществуващо условие за злокачественото заболяване на вашия съпруг всъщност е била изключена.

Ето защо, в съответствие с вашата полица, ние ще поемем отговорността за плащането на допълнителните медицински разходи от споразумението. Аз се свързах с болниците, на които се дължат плащанията, които до днес вие сте внасяли. След като определих, че цялата сума, която сте превели, възлиза на 12 380 долара, прилагам чек на същата стойност.

Моля ви да приемете моите уверения, че остатъка от разходите по лечението на съпруга ви ще бъдат изплатени точно и навреме, и моля да приемете извиненията ми за това, което тази грешка може би ви е причинила. Уверявам ви, че случаят се разследва…“

Кристин спря да мисли и просто започна да действа, водена от силни чувства, които нито можеше да определи, нито да контролира. Те я насочиха право към кухненския шкаф, в който държеше най-значимата визитна картичка. Стивън й я беше дал още първия път, когато се срещнаха, и на нея бяха изписани всичките му телефонни номера — в кабинета, в лабораторията, на радиотелефона, у дома. Някогашните добре познати цифри бяха незаличимо запечатани в едно кътче на паметта й, но в момента напорът на чувствата, изгарящи я отвсякъде, не й позволяваше да си ги спомни.

Беше десет и половина, петък вечерта. През годината, в която Дейвид беше пациент на Стивън, докторът често оставаше до късно през нощта в лабораторията си, дори и в петък. Кристин не знаеше дали тогава Мадолин беше съществувала в живота му, но знаеше, че след половин час започва нейната информационна рубрика, което означаваше, че беше логично Стивън също да работи.

Докато Кристин набираше телефонния номер на лабораторията, тя осъзна, че не знае защо му звъни, нито какво ще му каже. „Това няма значение!“, прокънтяха силните й чувства. „Ние знаем защо звъниш. Ние ще ти дадем думите, когато дойде време да ги кажеш.“

Стивън отмести поглед от часовника си върху телефона. След малко щеше да позвъни. Щеше да му се обади Мичел от личната си гримьорна в телевизията, след като вече е написала и отрепетирала текста за новинарската си емисия и до последната проверка на грима остават пет минути. Щеше да му позвъни, защото беше петък вечер, а тя щеше да бъде свободна през уикенда, което означаваше, че ще поиска да се видят. Мадолин щеше да предяви пределно ясно желанията си. С нежен и страстен глас щеше да промълви предизвикателните си предложения и… обещания.

Обещанията за страст бяха единствените, които той и Мадолин си даваха един на друг. Стивън сбърчи вежди, учуден и обезпокоен от мисълта, че тяхната връзка беше издържала толкова дълго. Но в това беше и притегателната й сила, разбира се. Нейните нужди бяха физически, а не емоционални и обвързването беше със страстта.

Стивън никога преди не беше имал връзка като тази. Винаги беше съществувала поне някаква надежда за любов: Но с Мадолин от самото начало не беше съществувала подобна надежда и това правеше връзката им в емоционално отношение едновременно лесна и празна. Мадолин сигурно щеше да получи мястото в радиото в Ню Йорк, което толкова много искаше. И това щеше да бъде всичко.

Той разбра, че очаква този край с чувство на облекчение и в същото време на съжаление…

Стивън все още беше сбърчил вежди, когато телефонът иззвъня — точно навреме.

— Здравей — каза разсеяно той.

— Доктор Шеридън? Обажда се Кристин Ендрюс.

— Здравейте, мисис Ендрюс — отговори тихо Стивън, вече не така разсеяно, но сбърчи вежди още повече, когато разбра, че неофициалните поздрави, които си бяха разменили „При Сидни“ явно бяха забравени. Бяха се върнали към старите си роли на лекар и съпруга на пациент, но нейният глас звучеше много по-различно от нежния смел глас, който беше чувал толкова често през последната година от живота на Дейвид Ендрюс.

— Защо сте се свързали със застрахователната компания? — попита новият глас, все така смело, но без помен за някогашната нежност в него.

— Защото сметнах, че не е правилно вие да плащате това, което по правило трябва да бъде изплатено от застрахователната компания.

— Но това не е ваша работа!

— Съжалявам, мислех, че е.

— Защо?

— Защото Дейвид беше мой пациент. Чувствах се отговорен към него и неговите желания. Зная, че той не би искал да прекарате живота си в изплащане на дълговете му.

— Без да се интересувате въобще от това, което аз искам?

Въпросът дойде без предупреждение, зашеметяващ и объркващ и изведнъж силните чувства на възмущение и непоколебим гняв просто изчезнаха. Стивън беше прав. Желанието на Дейвид беше животът й след смъртта му да не бъде обременен от нищо, тя да бъде свободна и да преследва ново щастие и нови мечти. А тя беше приела решението на застрахователната компания без никакви възражения. Защо? Защото искаше да посвети живота си на изплащането на дълговете му? Защото така всеки ден от живота й ще бъде посветен на Дейвид, щеше да чувства, че в смъртта му е толкова необходима, колкото беше и в живота. Щеше да се чувства в безопасност, защитена от спомена за тяхната любов. И нямаше да посмее да пристъпи извън него, за да търси нови мечти.

Защото ужасно се страхуваше.

— Мисис Ендрюс — гласът на Стивън наруши топло продължителното мълчание. И след това дори още по-топло той добави: — Кристин?

— Трябва да тръгвам — промълви тя. — Съжалявам.

Докато поставяше тихо слушалката от развълнуваните й очи рукнаха горещи сълзи и силни ридания разтърсиха слабото й тяло. Болезнената мъка можеше да се излее от сърцето й преди една година. В същия ден, в който Дейвид умря, тя загуби неговото бебе. Но тогава тя не си позволи това и съхрани Дейвид жив, посвещавайки живота си на изплащането на дълговете му.

„Елизабет беше права“, помисли тъжно Стивън, когато затвори телефона. „Трябваше да разговарям с Кристин, преди да се обадя в застрахователната компания.“

Но какво беше това, което я беше подразнило толкова много? Да не би решението му да нахлуе в личния й живот? Или действително пред страха от дълговете, които щеше да плаща цял живот, тя не беше родила детето?

Ръката на Стивън стоеше върху слушалката, като ме ли протегната към Кристин. Той искаше да отиде при нея, да я прегърне, да я успокои. Но как можеше да го направи. Нали той в крайна сметка й беше причинил огромна мъка.

Когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката веднага с надеждата, че е тя.

— Опитах се да се свържа преди няколко минути, но ми даваше заето. — Мадолин замърка съблазнително. — Само не ми казвай, че има друга жена.

„Да, помисли Стивън. Има друга жена. Една хубава и любяща жена, която аз нараних. И всичко, което искам сега е да остана сам, за да помисля за нещастието, което й причиних.“