Катрин Стоун
Обещания (31)

Тридесет и първа глава

Париж,

февруари, 1992 година

Самолетът се приземи на пистата на летище „Шарл де Гол“ в осем часа сутринта парижко време. Февруарското утро беше мрачно, сиво и потискащо, в тон с настроението и на тримата, когато слязоха от самолета след дългия полет. Елизабет, Стивън и Ник взеха заедно такси до хотел „Риц“, защото луксозните им апартаменти бяха на един и същ етаж. Те се качиха заедно в асансьора. Разделиха се, за да се опитат да поспят през десетте часа, които оставаха до програмната реч на Елизабет.

Елизабет застана пред прозореца на своя елегантен апартамент и отправи поглед към градините Тюйлери долу, Сена отвъд тях и Айфеловата кула в далечината. Дори и изморена тя почувства невидимото и загадъчно притегляне на Париж, който я подканяше да открие неговите потайни изкушения.

„Ще ги открия, обеща си тя. След като поспя малко.“

Програмната реч беше определена за осем часа вечерта в тържествения салон на хотела. Елизабет нагласи будилника си за пет, просто за всеки случай, но се събуди освежена и изгаряща от нетърпение в един и прекара следобеда в разходки по улиците на Париж, репетирайки наум своята реч, борейки се с нарастващото вълнение, което изпитваше все повече.

„Колко пъти съм произнасяла речи?“, попита тя себе си, докато преминаваше бързо по „Шанз-Елизе“. Отговорът беше „много“, всички бяха предварително подготвени, като тази. Всъщност добросъвестната й подготовка този път далеч надминаваше старанието, което беше влагала във всяка една от речите по-рано. Беше си записала и запомнила точно плана на това, което трябваше да каже и реда, по който щеше да го изложи. Но, както винаги, не беше определила предварително точно кои думи ще използва. От опит знаеше, че намирането на думите в момента на произнасянето на речта придаваше на представянето енергичност и спонтанност.

„Винаги се вълнувам преди изнасянето на лекция“, припомни си тя, когато застана пред Триумфалната арка. И често първите няколко реда от словото й залитаха несигурно по вибриращите струни на изпънатите й докрай нерви. Но постепенно се отпускаше и започваше да изпитва истинско удоволствие от себе си, така, както и аудиторията се наслаждаваше на гласа й. Тя завладяваше своите слушатели с енергичност и живот, заинтригуваше ги с техниката на поднасяне на научна информация, като че ли разказваше някаква интересна история, а не просто сухи, скучни данни.

„Ник никога не ме е чувал да произнасям реч“, помисли тя и усети някакъв скрит страх, когато стигна Болонския лес. Д-р Николас Чеиз сигурно нямаше да одобри начина й на изказване. Но точно така възнамеряваше да говори тя на аудиторията от изтъкнати хирурзи, когато представяше историята на чернодробна трансплантация от жив донор. Щеше да започне от самото начало, когато тази техника беше само една концепция, необикновена за тези, които мечтаеха за нея, включително и Ник. След това щеше да проследи развитието на историята, победите и неуспехите, включително и най-новата глава, написана от нея през коледната седмица. Това беше единственият разбираем и интересен начин да се поднесе информацията.

„Но Ник може да не одобри това“, помисли тя, докато вървеше по улица „Лоншам“ към големия водопад. Може да сметне, че е трябвало да представи повече диапозитиви с данни и по-малко снимки на участващите в операциите хора. „Това е твое представяне“, беше казал той. Но въпреки това можеше да не го одобри.

„Което няма значение, нали помниш?, попита се тя загледана в буйния водопад. Одобрението на Ник вече няма никакво значение.“

 

 

Много преди председателят официално да открие конгреса всяко място в тържествения салон и в съседните зали, където програмната реч можеше да бъде видяна на монитори, бяха пълни. Когато председателят поздрави гостите и започна любезното представяне на официалния гост, който щеше да открие конгреса, болката в стомаха, държала цял ден Елизабет в напрежение, изведнъж стана неудържима.

„Отпусни се“, каза си тя. Без да помръдва видимо, тя сви юмруци и ги стисна здраво, надявайки се да затегне част от нервната енергия там. След това, когато се успокои, щеше да остави напрежението да се разпръсне. Тази техника помагаше, Елизабет знаеше това, беше я научила от Стивън. Той седеше сега до нея, усещаше колко е напрегната, разбираше я и й се усмихваше спокойно, за да й вдъхне увереност. Чувстваше се много добре от това, че Стивън беше до нея, а Ник — далече, в срещуположния край на първия ред.

Звукът на аплодисментите отбеляза края на встъпителното слово на председателя. Елизабет стана, изкачи седемте стъпала до голямата сцена, застана пред масивния дървен подиум и погледна в някаква далечна точка, където лицата в множеството бяха неясни и размазани.

— За мен е голяма чест да бъда тук тази вечер — започна тя. Това бяха механични думи, механично използвани от повечето развълнувани оратори, за да проверят до каква степен нервното напрежение беше повлияло на гласа им и да дадат последна възможност на стомаха си да се отпусне. Тя продължи с още по-механични думи: — Ако може да изгасите осветлението и да представите първия диапозитив, моля.

Светлината на блестящите кристални полилеи във великолепния салон намаля в отговор на нейната молба и лицата на първия ред потънаха в сянка, а всички останали зад тях в пълен мрак. Елизабет се обърна към екрана зад нея, за да се увери, че диапозитивът, който беше проектиран, беше наместен от правилната страна. Всичко беше както трябва и оттук нататък тя наистина започна своята програмна реч. След първите няколко изречение стомахът я отпусна и тя се освободи от напрежението. Вече можеше просто да споделя с възторжената публика вълнуващата история. Тъй като събитията не включваха Елизабет до последната глава, тя описа еволюцията на необикновената техника с уважение и благоговение, възхвалявайки таланта и смелостта на хора като Николас Чеиз. — Елизабет премина през тази част от тридесет леки и приятни минути и след това дойде време за нейната глава, която започваше със случката в празничния декемврийски ден на „Юниън Скуеър“.

Изведнъж, без абсолютно никакво предупреждение, всички емоции от деня нахлуха на мощни вълни обратно в нея, изпълвайки погледа й с топла мъгла, а съзнанието й с вихрен поток от спомени, от които тя изцяло загуби дирята на онова, което трябваше да каже след това.

Елизабет не се заблуждаваше по отношение на своята емоционална, сантиментална и романтична натура. Тя знаеше, че е такава. Някои телевизионни реклами я разплакваха в крайна сметка, без да става въпрос за сватбите, книгите и филмите. И тя винаги плачеше за своите пациенти със сълзи на радост или на мъка. Но винаги беше в състояние да овладее емоциите си, когато трябваше — в болницата, в операционната зала и не че това се беше случвало преди, но със сигурност и при научно представяне.

„Това е научно представяне!“, мислено умоляваше тя себе си, понесла се към образите на Джастин, Мистър Мечо и смелия, любящ мъж, който с такава готовност беше предложил собствения си живот, за да спаси живота на сина си.

Накрая един спомен, който изплува на повърхността, й даде сили да възвърне самообладанието си. Това беше образът на две измъчени тъмносини очи и споменът за леденото унищожение.

„Не се грижи за мен. Елизабет“ Тези думи отекваха опустошителни в съзнанието й като със силата на студен айсберг и Елизабет разбра най-накрая, че ще може да продължи.

Най-после! Колко време беше минало? На Елизабет миговете на безмълвни емоции й се сториха вечност. Но всъщност паузата беше съвсем кратка и за съсредоточената аудитория мигът на тиха почит към ужасната трагедия, която беше споходила в празничния следобед четиригодишното момче, беше съвсем уместна. Повечето от хирурзите не познаваха добре Елизабет, за да забележат внезапната промяна в гласа й и бяха твърде далеч, за да видят лекото потреперване на талантливите й ръце.

Стивън знаеше какво се беше случило. В тези мигове на безпомощност Елизабет се беше обърнала към него, търсейки подкрепата му, беше видяла в мрака неговата загриженост. Беше видяла усмивката му, която й напомняше, че тя може да се справи с всичко. Стивън знаеше какво се беше случило, а дали знаеше това другият мъж на първия ред, който в онзи невероятен ден видя в очите й най-съкровените тайни и истини на любящото й сърце? Ник се намираше много по-далеч от подиума, отколкото Стивън. Но въпреки това, ако гледаше, той щеше да види осветеното й от прожектора лице ясно и ако слушаше, щеше да долови вълнението в гласа й.

Елизабет не погледна към Ник, докато трая емоционалната вечност. Не посмя да го погледне. Но когато накрая отново заговори, успокоила гласа си и охладила сърцето си с леда от неговите унищожителни думи, тя хвърли горд и предизвикателен поглед към тъмното място, където той стои, въпреки че не можеше да го види. И след това, като описа с безпристрастно спокойствие злоупотребата му с алкохол, довела до необяснимия шок и комата след операцията, подчертано забавяне на възстановяване на функциите на черния му дроб, гордите й зелени очи се отправиха повторно към тъмнината, където той седеше скрит от погледите на останалите.

Елизабет беше изпълнила сърцето си с лед, а не с чувства, но за възхитената и смаяна публика гласът й звучеше топло и енергично. Последните двадесет минути от програмната реч изглеждаха гладко и завладяващо поднесени, както трийсетте минути преди тях. Въпреки това за Елизабет всяка секунда от тези последни минути беше едно изпитание — опитваше се да се концентрира върху речта си и в същия момент беше нащрек да не би сърцето й, което веднъж вече я предаде, да направи отново засечка.

Но издържа до края без повече предателства и при завършването на речта цялата публика се изправи на крака, докато председателят на конгреса най-накрая се намеси и закри първата „изключително успешна“ сесия. След това сцената, на която стоеше Елизабет, се отрупа от лекари, които искаха да я поздравят и да й зададат конкретни въпроси.

Елизабет щеше да изпита удоволствието да поговори неофициално с колегите си. Но сега, въпреки че тази реч беше истински успех, тя се чувстваше изморена и несигурна. Имаше нужда да остане насаме със себе си. Тя трябваше да се измъкне по някакъв начин от навалицата на сцената и да се добере до усамотено място, без да се срещне с Ник. Това щеше да бъде трудно. Той стоеше между нея и преградната стена от заинтригувани хирурзи, но дори през разстоянието, което ги разделяше, Елизабет усещаше горещината на погледа му, който продължаваше да я търси.

Стивън бе този, който я спаси.

— Съжалявам, Елизабет, но имаме резервации за вечеря. Наистина трябва да тръгваме вече.

— О, закъснели ли сме? — попита тя тихо, като погледна часовника си. След това се усмихна топло и каза самата истина на тези, които имаха още въпроси: — Ще присъствам на сесиите през следващите четири дни. Тогава ще имаме повече време да поговорим.

Все още между нея и Ник имаше преграда от хора. Тя почувства как очите му я последваха, докато двамата със Стивън се промушиха бързо през навалицата, но не се обърна.

 

 

Те нямаха резервации за вечеря и Елизабет, разбира се, можеше спокойно да пропусне яденето и просто да се скрие в апартамента си или да направи една голяма нощна разходка из Париж сама. Но Стивън настояваше да вечерят. Той просто й предлагаше своята ненатрапчива компания.

— Речта ти беше чудесна — каза той, когато седнаха в едно кафене на булевард „Сен Жермен“ в Латинския квартал.

— Ако забравим непрофесионалните моменти, завладени от чиста проба емоция, да.

— Повечето хора дори не разбраха какво става, а ако бяха разбрали, щяха да погледнат на теб с още повече уважение. Никой, който не може да изпита необикновеното вълнение на онзи ден, не трябва да се занимава с медицина.

— Говориш като истински интернист. Но ти познаваш хирурзите, Стивън. Слагам жените, особено жените хирурзи две хиляди години назад.

— Поне две хиляди — съгласи се Стивън с усмивка.

— Мислиш ли, че Ник разбра какво стана?

— Не знам. Гледах теб, не него.

— Знам — отвърна Елизабет с глас, пълен с благодарност за подкрепата му. — Ник сигурно е разбрал какво стана и сигурно ми е страшно ядосан заради това.

— Ядосан?

— Това беше неговата програмна реч, която той ми даде да произнеса и въпреки че според теб и мен емоцията е приемлива за един лекар, фактът е, че това беше много важно научно представяне.

— Мислиш, че Ник би могъл да говори за огнестрелната рана на сина си, без да вложи никакво чувство? — попита Стивън. — Знаеш, че никога не съм бил запален почитател на Ник, Елизабет, но аз бях там в онзи декемврийски ден и не бих се осмелил да се усъмня и за миг в любовта му към детето.

— Не — съгласи се Елизабет. — Не мисля, че Ник можеше да говори със студено научно безпристрастие за онзи ужасен ден. Но той явно знае това, Стивън, и може би заради това, освен че аз бях извършила операцията, ме помоли да изнеса речта. — Тя въздъхна. — Е, добре, както и да е, станало каквото станало.

— Това, което стана, доктор Джанингс, беше една поразителна програмна реч.

 

 

Лампичката на стената на апартамента й, сигнализираща съобщение от рецепцията, примигваше, когато тя се прибра след вечерята със Стивън.

— Доктор Чеиз моли да му се обадите — каза й телефонистката. — Вътрешен седемстотин и шестнадесет. Да ви свържа ли?

— Не — отвърна бързо Елизабет. — Не, мерси.

Не искаше да разговаря с Ник, без значение по каква причина я търсеше — дори и да беше харесал речта й, а най-малко, ако имаше намерение да изрази разочарованието си от липсата й на професионализъм.

— Мисля да си взема един дълъг душ и да легна да спя — съобщи тя на елегантната бланка на хотела, на която, когато телефонистката й предаде съобщението, тя записа: „Ник, 716, Не!“

 

 

— Обичам те, Джастин.

— И аз те обичам, татко.

— Ще говоря утре с теб?

— Окей.

— Добре. Може ли да говоря отново с Маргарет?

— Разбира се. Довиждане, татко.

— Довиждане, Джаси. — Миг след това, когато Маргарет беше отново на телефона, той каза: — Звучи добре.

— Той е добре, Ник — увери го Маргарет. — Справя се отлично, не си ли личи?

— Да — призна Ник. Беше говорил със сина си почти половин час, в който Джастин развълнувано му разказа събитията от своя ден. Ник не долови никаква тревога в гласа му от това, че той беше далече. През седмиците преди пътуването Ник разказваше на Джастин всичко за Париж и го бяха намерили на картата. И точно както с болницата и с всички градове, до които трябваше да пътува през последните няколко години, той беше направил така, че Джастин да почувства Париж близък и познат, а не далечен и чужд.

— Как мина програмната реч на Елизабет.

Ник се намръщи, но отговори самата истина.

— Чудесно.

— Не съм изненадана. — Маргарет искаше да допълни: „Елизабет е чудесна“, но тя знаеше, че това не е нещо, което Ник не знае. Знаеше също така, че не трябва да се меси в личните му решения. — Имаш един гладен син, Ник, така че ние двамата ще направим нещо за вечеря. Предай поздравите ми на Елизабет.

 

 

„Предай поздравите ми на Елизабет.“ Тези думи на Маргарет отекнаха в съзнанието на Ник, след като разговорът приключи. Той самият беше поздравил Елизабет с нежното предупреждение да не се грижи повече за него.

Това беше най-големият подарък, който можеше да й направи. Да я отдалечи от себе си, така че тя да може да намери някой много по-добър и оцелял, когото да обича. Но тази вечер Ник разбра, че Елизабет не се беше вслушала в неговото нежно предупреждение. И още по-лошо, тя не го беше разбрала правилно. Той беше видял болката в обърканите й очи, когато тя превъзмогваше чувствата си. Това беше същата болка, която видя в навечерието на Коледа, същата, която се появяваше нощ след нощ в неговите кошмари — болезнената й убеденост, че той не я обича истински.

Ник погледна часовника си и се намръщи. Беше почти полунощ. Никаква премигваща светлина не известяваше, че Елизабет се е опитала да отговори на позвъняването му, докато той беше говорил с Джастин. Може би двамата със Стивън все още се разхождаха по улиците на Париж. Той трябваше да разбере какво става и избра номера на рецепцията.

— Non, monsieur, няма съобщение за вас — му отговориха. — Mais oui, madam — oiselje le docteur^[1] получи вашето съобщение преди около час.

След душа Елизабет седна само по нощница в плюшения фотьойл и се загледа в искрящите светлини на града, замислена за изминалата вечер и за обаждането на Ник. Речта й беше добра. Стивън я убеди в това и тя знаеше, че е вярно. Вълнението й беше останало скрито вътре в нея за всички останали, освен за Стивън, който я познаваше много добре. Ник дори сигурно не го беше забелязал. Сигурно й се обаждаше като неин шеф, за да й каже, че се е справила добре.

„Хубаво“, помисли Елизабет и се отпусна още по-свободно в мекия плюш. Каквото и да беше, критика или похвала, Ник можеше да й го каже утре. Щеше да има много и всякакви научни сесии, които щяха да се провеждат едновременно, но Елизабет предполагаше, че те двамата с Ник щяха да посещават едни и същи сесии, отнасящи се най-близо до общите им интереси и специалности.

Утре, като се срещне с Ник, той щеше да й каже сред многото колеги защо я беше търсил.

Звънящият телефон обърка плана на Елизабет.

— Обажда се Ник, Елизабет. Събудих ли те? — доктор Николас Чеиз беше събуждал много пъти доктор Елизабет Джанингс през последната година, когато той и пациентите му имаха нужда от огромния й талант и нито веднъж при тези среднощни позвънявания той не се беше извинявал, че я безпокои. Но онези обаждания бяха професионални, а това лично, така че в гласа му сега се усещаше нотка на извинение за безпокойството.

— Не. Будна съм.

— Мога ли да дойда да те видя?

— Сега?

— Да. Знам, че е късно. — Ник спря за миг, после продължи: — И не си сама. Много съжалявам, че…

— Сама съм, Ник.

— Тогава може ли да дойда? Трябва да поговорим, Елизабет. — Думите му звучаха злокобно и в същото време гласът му беше мил.

— Добре.

— Благодаря ти. Идвам веднага.

„Но аз не съм облечена“, тази мисъл й мина, след като остави слушалката и Ник вече беше тръгнал, което означаваше, че съвсем скоро щеше да измине краткото разстояние от неговия апартамент до нейния. „Този огромен халат е много по-скромен от подобния на пижама хирургически екип, в който ме вижда редовно. А мокрите от душа тъмни къдрици и току-що измитото лице без грим? Няма значение как изглеждам. Ник ме е виждал във възможно най-добрия ми вид и след изтощителни операции и безсъние.

И, освен това, това няма никакво значение, помниш ли?“