Катрин Стоун
Обещания (10)

Десета глава

Когато съветът на директорите на бъдещия Имунологичен институт към „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“ се спря на предложението на Питър Ландън сред многобройните останали проекти, които бяха представени, всички посрещнаха избора със смесено чувство на ентусиазъм и безпокойство. Талантът на Питър Ландън не подлежеше на съмнение, нито репутацията на тридесет и шест годишния архитект. Той работеше качествено с въображение. Но славата на Питър се основаваше на проектирането на къщи, хотели, търговски сгради и курортни комплекси, а не на болници. Освен това крайбрежният район на Сан Франциско беше известен с една архитектурно красива и спечелила награда болница, която далеч не се покриваше с изискванията за функционалност.

Проектирането на сградата от човек, чиято запазена марка означаваше гарантирана елегантност, надделя над притесненията. Въпреки това, за да е напълно сигурно, че скъпата постройка ще е и функционална, освен елегантна, възложиха на бъдещия директор на института д-р Стивън Шеридън да работи в тясна връзка с избрания архитект и да се увери, че Питър няма да пропусне особеностите, които изисква съвременното медицинско обслужване.

Преди да се срещне с Питър, Стивън се опасяваше, че известният архитект няма да е склонен да приема неговите предложения и ще наблегне повече на стила, отколкото на функционалността. Но в самото начало на съвместната им работа се успокои, защото разбра, че Питър Ландън беше отдаден не по-малко от него на качеството, перфектността и прецизността в своята работа. С техническите съвети на Стивън и несекващата готовност на Питър да нанася промени, докато всичко не отиде на мястото си, стигнаха до крайния резултат — едно добре изпълнено и функционално произведение на изкуството.

Проектът на сградата отдавна беше завършен. Сега, когато до официалния бал във „Феърмон“ оставаха само три седмици, оставаха последните щрихи, елегантните и фини детайли, които отличаваха произведенията на Питър Ландън от всичко останало. Питър беше изненадал Стивън с това, че искаше мнението му за тези художествени, а не медицински важни детайли. В края на краищата, му напомни Питър, институтът щеше да се превърне във втори дом за неговите пациенти.

Оставаше да вземат още няколко решения и целта на днешната среща беше да приключат с тях така, че макетът на института да бъде показан на бала във възможно най-завършения си вид.

— Мислих в продължение на единадесет часа за входа на сградата — каза Питър, след като бяха приключили с всичко останало. — Мисля, че има нужда от още малко мекота, гостоприемство и уют. Трябва да се поработи още малко. Ако разполагаш с време, бих искал да ти покажа един бутик, само на една пряка от тук, чието фоайе прилича на това, което мисля. Ще направя за института нещо, което няма да е толкова пищно, както съм го проектирал „При Сидни“, но концепцията е същата.

— Ти ли си проектирал „При Сидни“?

— Да. Ходил ли си там?

— Не, но съм чувал за него. Не е необходимо до един час да се връщам в болницата, така че за мен ще е удоволствие да се разходим дотам.

Докато Питър и Стивън си проправяха път през навалицата на „Юниън Скуеър“, Питър обясняваше за връзката си със Сидни и Уолтър Прескот, които притежаваха обновените лозя в долината Напа и преди десет години бяха рискували да наемат младия архитект. Къщата в лозята на Прескот получи награда и тя беше едно от първите творения на Питър. Уолтър и Сидни останали толкова доволни от къщата, че предложили на Питър да проектира и хотела в Напа, който също беше тяхно притежание, както и дома им, разположен на един хълм в Тиберон. И когато преди четири години модерната и енергична петдесет и четири годишна Сидни Прескот съобщи, че е била до Ню Йорк и Париж, за да донесе дрехи на жените от Сан Франциско, които или ще се харесат и наложат, или тя ще „се разори“, помоли Питър да направи проекта за нейния елегантен бутик.

Изпълненият с топли чувства разказ на Питър за семейство Прескот свърши в мига, когато той и Стивън пристигнаха в „При Сидни“. Малко след като влязоха през огромните френски врати и се озоваха сред ухаещото на рози великолепие на луксозното фоайе, те бяха посрещнати от самата очарователна Сидни.

— Питър! — Сидни се усмихна, приятно изненадана от неочакваната поява на нейния красив и знаменит приятел. — Само не ми казвай, че ми носиш две седмици по-рано скиците на бутика ми на Пето Авеню?

— Не. Но до две седмици ще ги имаш — увери я Питър. — Сидни, искам да ти представя доктор Стивън Шеридън. Стивън, това е Сидни.

— Доктор Стивън Шеридън, чиято слава в областта на имунологията се носи по света? — попита Сидни. След това тя се поколеба само за миг и добави многозначително: — Или славата на Мадолин Мичел?

Стивън не се изненада, че Сидни направи връзката толкова бързо и точно. Отдавна имаше някаква далечна представа от разговорите си с Елизабет и Мадолин, че „При Сидни“ е нещо като женски клуб, място, където клиентите се чувстват толкова удобно и свободно, че често споделят пикантни новини за собствения си личен живот. Той явно беше една от споделените пикантни новини.

— Признавам се за виновен и по двете обвинения — призна той, давайки да се разбере с топлия си и тих смях, че не е притеснен от обсъжданията.

— Е, доста работа ми се натрупа покрай това — каза Сидни мило. — Мадолин си пазарува всичко оттук и бутикът се превърна в неофициален снабдител за бала на Имунологичния институт. Имам чувството, че почти целия Сан Франциско ще бъде във „Феърмон“ тази вечер. А защо не? Честването на една сграда, проектирана от най-добрия архитект в света, която ще се превърне в дом за най-добрия имунолог в света, не бива да се пренебрегва.

— Да, но — Стивън отвърна също толкова любезно, — причината всички в Сан Франциско да си купуват рокли оттук е в теб. Мадолин е луда по бутика, както и Елизабет Джанингс.

— Което означава, че те са луди по Кристин — каза Сидни. — Сигурна съм, че на Кристин ще й бъде много приятно да се запознае с теб, Стивън. Ако и ти нямаш нищо против, защо просто да не проверя дали е свободна?

— Добра идея. Наистина ще се радвам да се запозная със славната Кристин.

— Междувременно със Стивън ще се разходим из фоайето — каза Питър.

— Бъдете мои гости. — Сидни се запъти да открие Кристин, но изведнъж се сети за нещо и се обърна отново към тях: — Как мина пътуването ти до Ню Йорк, Питър? Намери ли фотомодел?

— Не — Питър смръщи вежди. — Не още.

— Е, това няма значение. „Промис“ ще се продава сам. — Сидни погледна Стивън, за да срещне потвърждение на думите си, но като видя само изненада и любопитство, добави: — Разбирам, че Питър не ти е споменал за своята последна дързост?

— Мисля, че не е.

— Е, добре. „Промис“ е парфюм. Причината архитектът Питър Ландън да предлага на пазара нов парфюм, очевидно е свързана с дълга история, която той никога не с разкривал докрай — обясни Сидни със закачлив тон. — Обаче финалът на дългата и загадъчна история е, че „Промис“ е истинска сензация. — Тя се усмихна на Питър и добави: — Надявам се, че с или без реклама възнамеряваш да го пуснеш на пазара следващата пролет.

— Възнамерявам — съгласи се тихо Питър. — И така, Сид, ние ще разгледаме фоайето.

— А аз ще намеря Кристин.

 

 

Сидни и Кристин още не се бяха появили, когато Питър и Стивън приключиха с обсъждането на една модифицирана версия на фоайето, която Стивън прие. Тя щеше да придаде на института още по-топъл и приветлив вид. Питър имаше среща с бизнесмени, за да сключи някаква сделка за „Промис“, но Стивън реши да изчака за срещата с прочутата Кристин.

Не стана необходимо Сидни да запознава Кристин и Стивън. Той я познаваше от две години като скромната и смела мисис Ендрюс.

Мисис Ендрюс. По този начин той винаги се беше обръщал към нея. Беше наричал Дейвид с първото му име, но между Питър и неговата съпруга винаги бяха поддържани официални отношения въпреки стотиците срещи, които проведоха мисис Ендрюс и доктор Шеридън през онази година и независимо от емоционалната близост, появила се съвсем естествено по време на безбройните им разговори за здравословното състояние на нейния съпруг, за неговия живот и за неговата смърт. Стивън, разбира се, знаеше първото й име. Дейвид го беше споменавал често и винаги, когато кажеше „Кристин“, сякаш обвиваше името й с воала на тяхната нежна и необикновена любов. Дейвид никога не беше наричал своята съпруга Кристин. За него тя беше Кристи, неговата прекрасна и толкова обичана Кристи.

Сега мисис Ендрюс, Кристин, се приближаваше към него.

По лицето на Кристин, разбира се, не пролича никаква изненада. В погледа й грееше топла усмивка — но имаше и още нещо… предпазливост.

— Здравейте, доктор Шеридън. Аз съм Кристин.

— Здравей, Кристин — каза Стивън, проумявайки в този момент посланието, което отправяха към него очите й. Кристин не искаше никой да разбере, че те двамата се познават отпреди. Той се усмихна. Желанието да запази в дискретност личния си живот заслужаваше уважение и той прие играта да се държи с нея така, сякаш се срещаха за пръв път. — Аз съм Стивън.

Докато Стивън и Кристин си размениха усмивки, Сидни изпълни пространството около тях с хвалби и за двамата, като че ли бяха нейни ученици: Кристин — модния гений, и Стивън — чудодееца в областта на медицината.

Само няколко мига след запознанството си Стивън и Кристин се разделиха. Тя беше закъсняла вече с десет минути за срещата си за два часа и се втурна, за да оползотвори поне малкото останало й време, защото знаеше много добре, че е ангажирана както винаги до края на деня.

 

 

Докато Стивън шофираше по обратния път към медицинския център, в главата му нахлу спомена за първия път, когато се запозна с Кристин Ендрюс. И за последния, когато се сбогува с нея.

— Здравейте, мисис Ендрюс.

— Здравейте, доктор Шеридън. Ще можете ли да помогнете на съпруга ми да живее поне още малко? — Гласът й, когато задаваше този въпрос, беше пълен с безнадеждност. Тя не молеше нито за лечение, нито за живота на Дейвид, а просто за миг отсрочка, за още малко от безценното време с човека, когото обичаше толкова много.

— Да, мисис Ендрюс, мисля, че ще мога.

ЛКС беше дало на Дейвид Ендрюс още дванадесет месеца живот и любов, единадесет от които той преживя, все едно че болестта не съществуваше. Толкова здрав и силен се чувстваше. И един последен месец, в който състоянието му се влоши и той не можа да се възстанови до самия край. По време на тази година, всеки път когато на Дейвид се преливаше ЛКС, което удължаваше и в същото време застрашаваше живота му, Стивън беше неизменно до него. В началото и двамата прекарваха времето в напрегнато очакване и мълчание. Но постепенно, въпреки че рискът от фаталната анафилаксия оставаше, те все повече разговаряха.

Това, за което Дейвид Ендрюс говореше, единствената тема на разговор, която допускаше за себе си през последната година на своя живот, беше неговата обична съпруга. Знаеше малко за живота на Кристин, преди да се срещнат или не му оставаше време да говори за него, защото съзнанието му беше заето изцяло с огромната радост, която любовта им беше донесла и на двамата.

Кристин била най-малката дъщеря в немного голямо семейство. Връзките между членовете на това семейство не били особено здрави още тогава, а срамежливата Кристин била оставена още от съвсем малка да се грижи сама за себе си. Гласът на Дейвид беше прозвучал, изпълнен с горчивина, когато разказа как семейството й я беше забравило завинаги в деня на постъпването й в колежа. Но неговата благородна Кристин никога не бе изпитвала омраза към близките си. Като момиче беше открила тихата радост да шие красиви дрехи за своите евтини кукли и да мечтае смело за деня, когато ще стане моден дизайнер.

Благодарение на дръзката мечта на Кристин те се бяха срещнали и между тях се роди чудния копнеж да бъдат цял живот заедно и да се обичат. Именно Кристин беше вдъхнала смелост на Дейвид, за да осъществи живялата години наред в него мечта да стане художник. Преди да я срещне, той се беше страхувал от опита да осъществи тази мечта, страхуваше се от неуспеха или просто не му стигаше желанието за борба. Но скромната и красива, двадесет години по-млада от него жена с безграничната си любов и тихата вяра в самия него го накара да повярва, че всички мечти са осъществими. В резултат на това той напусна тихия и спокоен академичен живот, за да се посвети на онова, за което толкова години беше мечтал. В продължение на много време те живееха със съвсем ограничени средства, но имаха своята любов и дори и в най-голямата оскъдица не се огънаха пред трудностите. Накрая, в същата година, в която щеше да донесе със себе си и диагнозата за злокачествен тумор на черния дроб, Дейвид Ендрюс беше направил своята първа самостоятелна изложба в престижната галерия на площад „Жирардели“.

Когато говореше за семейството на Кристин, което просто беше забравило своята срамежлива, прекрасна дъщеря, гласът на Дейвид се изпълваше с горчивина, от която нямаше и следа, когато говореше за своята смъртоносна болест. И когато споделяше своите страхове той нито веднъж не беше споменал за страха от смъртта, а единствено тревогата си за младата жена, която щеше да остави сама.

Поне, беше казал Дейвид, разходите по болестта му нямаше да я оставят потънала в дългове след неговата смърт. Банковата сметка, която току-що беше започнала да нараства, щеше значително да намалее с плащането на големите такси по лечението, но беше съобразил да направи отлична здравна застраховка, която да покрие значителна част от разходите по неговото катастрофално заболяване. Всъщност, съобразителността на непрактичния Дейвид се изразяваше в това, че беше послушал здравомислещата Кристин, която въпреки скромните им доходи по това време, беше настоявала да си направят добри здравни застраховки.

Независимо че не оставяше съпругата си затрупана с дългове, дори не и в мизерно положение, той не преставаше да се тревожи за нея. Искаше тя да живее щастливо след смъртта му и всички нейни мечти, които до този момент не бяха успели да се осъществят — да се превърнат в действителност.

Когато финансовото състояние на Дейвид и Кристин започна да се стабилизира и най-после те започнаха да мислят за свои деца, дойде и неговата болест. Въпреки това, едва след като лекарите ги предупредиха, че токсичната, но необходима химиотерапия може да натрови лесно уязвимите сперматозоиди, те престанаха с опитите да направят тяхно дете. През последната година от съвместния им живот те се бяха любили, за да бъдат възможно най-близо един до друг, но отдавна бяха изоставили надеждата, че Дейвид може да остави в нея частица от себе си. Но през тази последна година, когато Дейвид бе подложен на имунологична, а не на токсичната химиотерапия, два месеца преди смъртта му Кристин откри, че е бременна. Когато получи последната доза ЛКС, защото чудотворната терапия беше изчерпала възможностите си за Дейвид — той сподели със Стивън огромната си радост за бременността на Кристин. Това беше радост, не мъка, защото мъничкият живот, растящ в нея, я изпълваше с огромно щастие. В спестовния им влог щеше да остане известна сума, след като изплатят застраховката, обясни Дейвид и Кристин можеше да изкарва допълнителни пари, от които тя и бебето щяха да имат нужда, като работи като шивачка.

Умиращите очи на Дейвид блестяха от любов, когато разказваше на Стивън за бебето, което никога нямаше да види. Този блясък не беше напускал очите му заради Кристин, точно както блестяха нейните очи винаги, когато беше с Дейвид. Кристин Ендрюс никога не допусна мъжа, когото обичаше толкова много, да види нещо друго, освен нейната любов, нейната надежда и нейната радост. Очите й винаги блестяха пълни с обич, гласът й беше винаги мил и напевен, а деликатните й ръце бяха докосвали Дейвид нежно, спокойно и любящо.

Цялото същество на Кристин изпълваше Дейвид с радостна надежда, но в личните й разговори със Стивън погледът й помръкваше от болка, замъгляваше се от сълзи, топлият глас се изопваше от вледеняващ страх, а деликатните, смели ръце се разтреперваха.

— Дейвид иска да умре у дома, доктор Шеридън.

— Да, знам. Ако вие също желаете това, аз ще уредя патронажни сестри, разбира се, но въпреки това за вас ще бъде много трудно.

— Желанието на Дейвид е и мое желание. Няма да ми е трудно. И моля ви, не пращайте никого, няма да имам нужда от помощ. Ще се чувствам по-добре, ако сме само двамата.

„Да, но скоро, мисис Ендрюс, много скоро Дейвид ще ви напусне, и в мига на неговата смърт, когато тялото му ще е там, но него няма да го има и вие ще сте сама…“ Стивън не изказа безпокойството си за нея, но я накара да обещае, че ще му се обади, когато Дейвид умре, независимо по кое време на деня или нощта.

 

 

По пътя към медицинския център Стивън си спомни деня, в който Дейвид умря и лицето му помръкна, припомняйки си датата, защото годишнината от смъртта му беше минала само преди няколко дни. Онзи неделен августовски следобед беше великолепен — небето светеше сапфирено синьо, лятното слънце блестеше златно — истински ден, в който човек да празнува, а не да вижда как любимото му същество умира.

През неделния следобед Стивън беше в лабораторията. Кристин знаеше телефонния номер там, както, и че той често работи през почивните дни, но в деня, в който съпругът й почина, тя направи това, което Стивън я беше помолил да направи. Избра номера на радиотелефона му, който беше навсякъде с него.

Стивън долови неудобство в тихия глас от другия край на телефона, като че ли Кристин съжаляваше, че го е обезпокоила в този великолепен летен следобед. Но всъщност той беше този, който искаше да й се извини. Неговата имунотерапия беше важно научно откритие, едно усилие, на базата на което би могло да се открие лекарството против рак. Но за Дейвид и Кристин Ендрюс ново изобретената терапия не беше лечение, а просто отсрочка.

„Дали болестта на Дейвид не беше дошла твърде рано?“, замисли се Стивън. А може би неговият собствен буден ум беше пропуснал да забележи преди години разковничето, което да го доведе до революционната концепция по-рано? Стивън не знаеше отговора, но въпреки това той си каза: „Толкова съжалявам, че не можах да му помогна да остане жив за вас завинаги, мисис Ендрюс.“

Неизреченото извинение на Стивън премина през него като безмълвен стон, когато Кристин го посрещна на вратата на скромната къща, която двамата с Дейвид бяха наели на „Туин Пийкс“. Беше облечена така, както винаги се обличаше за Дейвид — в топли, романтични цветове. Златната й коса се спускаше като искрящ водопад от двете страни на хубавото й лице и падаше свободно по раменете й. Изглеждаше красива за смъртта на Дейвид, както винаги беше изглеждала за живия си съпруг. Златната й коса блестеше, пастелните тонове на роклята й навяваха мисли за романтика и любов, но блясъкът в очите й беше изчезнал, а едновременно с него и страхът — защото това, от което най-много се беше страхувала, вече се беше превърнало в действителност. Очите й бяха мътни, почти сиви, а лицето мъртвешки бледо, сякаш и тя беше умряла със своя съпруг.

Всички приготовления вече бяха извършени. Още преди да пристигне Стивън тя бе разговаряла с погребалното бюро и скоро след това се появиха двама души в черни костюми. Стивън трябваше да подпише и да сложи дата на смъртния акт, след което мъжете в черно изнесоха тялото на Дейвид.

Родителите му не бяха живи, Стивън знаеше това. Семейството на Кристин я беше забравило преди много години и никакви приятели не бяха посетили Дейвид в болницата. Светът на Дейвид и Кристин Ендрюс беше изключително и само интимния свят на двама влюбени, един свят, на който Стивън стана свидетел много по-близо от всеки друг. Тя оставаше съвсем сама и на Стивън му се искаше да постои малко повече при нея, но тя му показа, че предпочита той да си тръгне. Увери го, че е добре и че „някакви много добри приятели“ ще дойдат при нея веднага, щом им се обади.

Стивън знаеше, че това е лъжа и беше изненадан от убеждението, с което тя я изрече. Не съществуваха никакви приятели, това беше лъжа. Кристин направо искаше той да си тръгне: това беше истината.

Преди да отстъпи с неохота пред нейното желание, Стивън обеща, по-скоро на Дейвид, отколкото на нея, че ще се обади след ден-два, за да види как е.

— Не — отвърна бързо тя и после като извинение за резкия си отговор, добави мило: — Благодаря.

В един миг на истинско умопомрачение Стивън се усъмни, че тя иска той да си тръгне, за да може да отнеме своя собствен живот — един импулсивен акт на отчаяние, породен от невъзможността да съществува без Дейвид и от ясно осъзнатата мисъл, че дори и да успее, няма да може да издържи дълго без него. И как би могла само с половин сърце? Стивън знаеше, че тя ще отрича яростно подобно намерение, ако той би споменал за него, но въпреки това реши да остане, да й натрапи нежеланото си присъствие, да я прегърне, да я защити, да я успокои.

Но след това си спомни. Кристин носеше бебето на Дейвид. Тя не би направила нищо, с което да нарани малката безценна част от Дейвид, която живееше в нея.

И така, той тръгна. Въпреки категоричния и отказ, когато той й предложи да й се обади след няколко дни, Стивън й позвъни още същата нощ, защото изведнъж бе обзет от заплашително непоколебимото чувство, че тя умира. Ако тя не беше отговорила, той щеше да отиде до къщата им на „Туин Пийкс“. Но тя се обади и с равен, но ясен глас му каза, че е добре.

Стивън реши да не й звъни повече. В крайна сметка неговият глас не можеше да й помогне с нищо, напротив, само щеше да напомня за смъртта на Дейвид. Но пет дни по-късно й се обади, защото продължаваше да се безпокои за нея и защото Дейвид също би искал той да направи това. Този път в гласа й се усещаше малко повече жизненост, малко гняв и отправената в деня на смъртта молба да стои настрана.

След този случай той си забрани да я търси повече, въпреки че често мислеше за нея. С времето безпокойството му се беше превърнало в надежда. Той си представяше същата спокойна картина, която беше вдъхнала сили на Дейвид да умре в мир — образът на Кристин и нейното бебе. Стивън си мислеше за малкия живот, който растеше в нея и я изпълваше с любов и надежда. Преди петте месеца той се беше успокоил окончателно за съпругата на Дейвид, може би бе съхранил в подсъзнанието си образа на Кристин Ендрюс, която държи в скута си своето неродено бебе.

 

 

Но сега, когато Стивън видя отново Кристин, всякакви подобни картини се разбиха мигновено. Нямаше никакво бебе. Мадолин беше говорила с възторг за Кристин през тези шест месеца, откакто двамата се познаваха и дори неведнъж сподели страховете си, че ако Кристин забременее, тя просто няма да знае какво да прави сама.

„Дали въобще е имало бебе?“, недоумяваше Стивън. Или това беше просто една благородна лъжа, лъжа от любов, прошепната нежно и щастливо, за да осигури спокоен край на Дейвид? „Да“, реши Стивън, спомняйки си колко умело Кристин беше скривала собствените си страхове и истинското си емоционално състояние от своя съпруг. „Да, тя сигурно беше направила на Дейвид този последен подарък на тяхната любов.“

Когато паркира колата на мястото си в паркинга пред медицинския център, красивото лице на Стивън помръкна. Имаше още нещо, което Мадолин беше споменала в своето притеснение, че Кристин може да забременее и да напусне, нещо, което правеше тази възможност да изглежда напълно реална. Кристин работеше много, като че ли се опитваше да изкара възможно повече пари — „за да свие гнездо за своята рожба“ — се беше изразила Мадолин.

Имаше и други причини някой да работи неуморно в „При Сидни“, някой, който, цял живот е мечтал да бъде моден дизайнер. Елегантният бутик беше отлично място за създаване на репутация в света на модата и Стивън беше научил днес, че Питър Ландън проектира нов бутик в Манхатън, в самото сърце на модния свят. Но жената, която Стивън беше видял днес в „При Сидни“, не приличаше на човек, който преследва своята голяма мечта. Вярно беше, че Кристин се усмихваше и беше мила и може би за някой, който не я познаваше, би изглеждала съвсем добре. Но Стивън знаеше как изглеждат нейните светло теменужени очи, когато са пълни с надежда, радост, любов и мечти. И въпреки че днес тя изглеждаше много по-добре от последния път, когато я видя, Кристин все още му приличаше на човек, който е изгубил всичките си мечти. Не и на някой, който преследва нови и вълнуващи.

Може би тя работеше часове наред в ухаещия на рози бутик, за да избяга от ужасяващата самота на живота без Дейвид. „Това е възможно“, реши Стивън. Всъщност това беше основателна причина и тя беше намерила добро място, където да се скрие от скръбта.

Но ако беше вярно предположението на Мадолин, че Кристин работи толкова много, защото са й необходими пари? Ако тя беше изрекла от любов и други лъжи, за да може Дейвид да умре в мир?