Катрин Стоун
Обещания (18)

Осемнадесета глава

Сасалито, Калифорния,

септември, 1991 година

„КРАСАВИЦАТА И МИЛИОНЕРЪТ — ПРИКАЗКАТА СВЪРШВА.“

Не заглавието на корицата на списание „Пийпъл“ привлече погледа на Питър Ландън, докато чакаше на опашка на касата в един супермаркет в Сосалито. Впечатли го по-скоро снимката, която придружаваше текста с изобразени на нея Джулиан и Лариса Чансълър, вдигнали високо кристални чаши с шампанско, за да отбележат приятелски развода.

Питър се пресегна и взе едно списание. Сети се, че с него покупките му стават единадесет на брой, което надвишаваше лимита на касата за експресно обслужване и се премести накрая на една много дълга опашка на друга каса. Можеше и да почака…

Той прочете статията за Питър и Лариса и се отдаде на спомените си за красавицата, която го беше омагьосала преди девет вечери на бала във „Феърмон“… и за Джулиан, който беше неговият най-върл враг.

 

 

Питър никога не беше виждал майка си. Тя беше умряла още при раждането му. Но познаваше много добре и обичаше силно баща си. Томас Ландън беше на петдесет и пет години, когато се роди сина му. Беше работил като дърводелец повече от четиридесет от тези петдесет и пет години и беше останал неграмотен през повечето от тях.

Баща му страдаше от дислексия. Питър разбра това, когато порасна и получи добро образование. И въпреки че като занаятчия Томас беше надарен, неспособността му да чете и пише винаги го изпълваха с безсилие и срам. Това беше един непреодолим недостатък, който го беше накарал да напусне училище на дванадесет години и го беше заставил до петдесетата му година, когато се ожени, да води затворен и усамотен живот.

Питър бе разбрал срама на баща си и дори когато беше малко момче се опитваше да научи Томас да чете. Но това беше невъзможно. Дислексията беше по-силна и прекалено жестока. Питър не можа да научи баща си да чете, но Томас научи Питър на всичко, свързано с дърводелството, споделяйки обичта към занаята си. Мечтите на Томас бяха свързани с бъдещето на сина му. Той искаше Питър да си го избере сам, една възможност, която той никога не беше имал, и да се развива според таланта и желанието си, нещо, което Томас никога не бе имал за себе си.

— Ще стана архитект, татко — обяви Питър в началото на последната година в гимназията. Това беше собствената мечта на Питър, това беше професията, която той искаше истински за своя живот. В същата професия би се осъществил и Томас, ако можеше да чете. — Ще отида в „Харвард“ и ще стана архитект.

Питър искаше да отиде в „Харвард“ заради високото академично ниво, но и за да не се отдалечава много от застаряващия си баща, към който беше силно привързан. Домът им беше в Конкорд, където Томас беше прекарал по-голямата част от живота си. Реставрираше с огромна любов историческите постройки от времето на войната между Севера и Юга. Бяха живели скромно и дори понякога им се налагаше да водят истинска борба за оцеляване, но техният взаимен живот винаги беше наситен от такава привързаност между баща и син, че Питър никога не беше почувствал и най-малкото лишение.

Баща и син — това бе цялото им семейство, в което Томас беше и баща, и дядо, много по-стар от бащите на съучениците на Питър, вълшебен и мъдър дядо. Въпреки възрастта, преди да получи артрита, Томас беше зареден с много повече енергия от другите бащи. Запази много свежа и ясна мисълта си и на седемдесет и третия си рожден ден той радостно отпразнува приемането на Питър в „Харвард“.

 

 

Питър пристигна в „Харвард“ като младеж, който изгаря от желание да постигне мечтите си и да сподели успеха с баща си. Той знаеше, че колежът ще му предложи нови преживявания и приятелства, но не очакваше, че ще завърже приятелство с някой като Джулиан Чансълър. Питър за първи път се запознаваше с някой толкова богат и привилегирован като Джулиан Чансълър и беше изненадан и поласкан, че той беше пожелал приятелството му. Беше вече много късно, прекалено късно, когато Питър разбра, че Джулиан не беше пожелал приятелството му, не беше пожелал човека Питър Ландън за приятел, а харвардския първенец.

В началото Питър беше поразен и завладян от своя очарователен приятел и реши да не обръща внимание на някои неща, които будеха безпокойство.

Джулиан Чансълър можеше да си купи всичко, което пожелае. Но той крадеше — не, поправи се бързо Питър, той взимаше. Дрехи, книги, албуми и дори пари — той винаги взимаше на заем, но без никога да е имал намерението някога да ги върне, нито смяташе за необходимо да се извини за това, че не ги връща, като че ли огромното му богатство и синята му кръв му даваха право над всичко и всички.

„Небрежност“ реши Питър. Неговият богат приятел просто толкова беше свикнал с това да притежава много без никакво усилие, че той просто не разбираше каква стойност имат нещата за тези, които са ги постигнали с усилен труд. Питър прощаваше и оправдаваше небрежността му, а също така и мързела, който Джулиан не правеше никакви усилия да скрие. Нищо не беше в състояние да го накара да се концентрира върху училищната работа. Винаги чаровно извиняващ се за прекараните дни и нощи в гуляи, Джулиан се появяваше в навечерието на изпита, за да ползва старателно водените записки на Питър.

Небрежността и мързелът на Джулиан бяха разбираеми, простими последствия на навиците, придобити от неговия начин на живот. Но Питър нито разбираше, нито можете да му прости начина, по който той се отнасяше с Марси. Марси беше приятелката на Джулиан и той много често се държеше жестоко с нея. Нагрубяваше я и използваше всяка удобна ситуация, за да я постави в неудобно положение спрямо останалите в компанията. Такова отношение беше чуждо на Питър Ландън, както му беше чужд и начина на живот, който Джулиан Чансълър водеше. Все пак Питър наблюдава продължително време Джулиан, за да е сигурен, че не греши, преди да потърси дипломатичен начин да сподели опасенията си.

 

 

Джулиан покани малка група приятели, включително и Питър, да прекарат последния уикенд на април в една вила на брега на нос Код. Те пристигнаха късно в петък вечерта и се настаниха в едно дванадесетстайно „бунгало“, което принадлежеше на един от съдружниците на баща му. На следващия ден Джулиан настоя всички да го придружат следобед на една разходка из двадесет и петакровото имение, което се намираше наблизо.

— Това е „Инис Ардън“ — каза Джулиан, когато мерцедесът премина между две масивни каменни колони, които отбелязваха входа. Остави за известно време приятелите си да се възхищават на величието на природата, като нищо друго, освен тихия шум на двигателя не смущаваше всепоглъщащата тишина на усамотеното и в същото време внушително място, високо над пролива Нектакет. Накрая, вече уверен че приятелите му са разбрали стойността на имението, той съобщи:

— И всичко това по закон е мое.

— Твое? — попита един от младежите, не защото се съмняваше, отдавна се беше научил никога да не подлага на съмнение думите на Джулиан и въпреки това се изненада.

— По закон е мое — повтори Джулиан. — В момента е дадено в заем на населението на нос Код, един подарък от майката на майка ми. Било е притежание на семейството й поколения наред и когато изкуфялата старица умря преди пет години, се разбра, че е поставила условие в завещанието си да бъде отворено за народа в продължение на двадесет години след смъртта й. И — добави Джулиан, като погледна намръщено идващата насреща кола, — както виждате, е отворено.

— И след двадесетгодишен срок ти ще го наследиш?

— Не — отвърна Джулиан с явно отвращение не към въпроса, а към бабата, която беше избрала да не остави имението директно на своите наследници. — Ще трябва да го купя. След петнадесет години ще бъде обявено на търг с тайно наддаване, но аз ще предложа най-високата цена.

— Откъде знаеш?

Джулиан вдигна високо едната си вежда, за да изрази изненадата си.

— Има начини да се разбере и аз ще знам. И тогава „Инис Ардън“ ще бъде мой, както трябва да бъде, и аз ще го превърна в един от най-забележителните курорти в света. Старата резиденция ще бъде срината до основи и на мястото й ще изградя луксозен хотел, а там, където сега е ливадата, ще разположа самостоятелни бунгала.

 

 

Джулиан реши да започнат разходката из имението, което един ден щеше да му принадлежи, от едно усамотено заливче, което, увери той приятелите си, след време щеше да съперничи на пристанището на Монте Карло като убежище на най-великолепните яхти в света. Пътеката до заливчето минаваше през ливадата.

Питър не продължи с останалите, той остана в ливадата като доброволен пленник на магията от цвят и ухание, която го обграждаше отвсякъде.

Нарциси и маргаритки изпращаха заслепяващи усмивки на залязващото златно слънце.

Природата сама ги беше подредила в някаква божествена хармония. Вдишвайки наведнъж безбройните аромати, Питър разбра, че беше създала и величествена хармония от ухания. Дори и най-силният аромат не надделяваше над нежния мирис на съседното цвете. Лавандула и жасмин, крем и теменуга — всички се смесваха в един опияняващ аромат, в който нежно се вплитаха живителните ухания на гора и море.

Докато Питър съзерцаваше поразителната красота на поляната и вдишваше пропития с уханията на цветовете въздух, той беше завладян от чувства, които бяха толкова силни, колкото и сила му вдъхваха в същия момент. Тук всичко изглеждаше осъществимо. Всички мечти, всички надежди, всички обещания.

И Джулиан щеше да разруши този рай?

Не!

Импулсивната реакция на Питър се превърна в тържествено обещание един час по-късно, когато се разхождаше из резиденцията. Пищно обвита в бледолилава глициния, сградата изглеждаше величествена и елегантна. Построена с любов и безупречно поддържана, тя се извисяваше на носа като един триумф на изяществото и стила отпреди почти два века, но някои допълнения бяха направени доста по-късно — зала за музика с изглед към запленяващата ливада.

Тя беше дело на баща му. Питър беше сигурен в това. Очевидната любов към дървото — закачливото преливане на годишните кръгове един в друг, майсторското използване на чеповете и извивката, за да се придаде още по-голяма характерност, прецизната изработка на детайлите, изяществото и величествеността бяха безпогрешните белези за изкуството на Томас Ландън.

 

 

— Здравей, татко.

— Питър! — Широка усмивка озари небръснатото лице на Томас. Той потри скованите си от артрита ръце в наболата брада и се усмихна отново, този път малко глуповато и извиняващо се, едно мълчаливо признание, че вече не се бръсне всеки ден, защото му е твърде трудно да прави това. Бръснеше се всеки втори уикенд, когато Питър се връщаше у дома. — Аз… не те очаквах. Щях да се избръсна, ако знаех, че ще дойдеш.

— Няма значение, татко! — възкликна Питър, като скри внезапния прилив на тъга, който го заля.

— Мислех, че плануваше да прекараш този уикенд на нос Код?

— Снощи бях там, но… Татко, работил ли си някога в „Инис Ардън“? Днес следобед разглеждах залата за музика и ми заприлича на нещо, което ти си създал.

— Така е. — Томас поклати леко глава, когато старите спомени нахлуха в него. — Аз я изработих, минаха повече от петдесет години оттогава. Как си се озовал в резиденцията, Питър?

— „Инис Ардън“ е отворена за посещения сега. Отидохме там, защото някога е била собственост на бабата на Джулиан по майчина линия.

— Джини — изрече нежно Томас. — Една от дъщерите й се е оженила за някого от Чансълърови, така ли?

— Да, мисля. Джини?

— Вирджиния Елкот Форестър. Тя ми съдейства да получа тази работа. Видяла беседка, която бях изработил в една къща на „Бийкън Хил“ и ми поръча работата в нейния красив дом. Тогава това беше „Инис Ардън“ — сватбен подарък от баба й и дядо й. Съпругът й беше финансист и не му харесваше отдалечеността на нос Код, така че имението се превърна в място, където Джини се оттегляше, когато той беше на път. Децата й учеха в специални пансиони.

— Изглежда си я познавал доста добре.

— Тя беше на четиридесет, аз на двадесет години. Тя беше богата и добре образована, а аз неграмотен и беден. Но тя беше много самотна, обвързана в един безрадостен брак и аз й помагах поне малко. Искам да кажа проявявах се като много добър слушател. Тя говореше, а аз мълчах, но така моята неграмотност не изглеждаше толкова очевидна. Единствената жена, освен Джини Форестър, също толкова мила и смела, която съм виждал през живота си, беше майка ти — каза тихо Томас. Не беше трудно да отгатне безмълвния въпрос в очите на сина си докъде е стигнала връзката между тях двамата.

Той се усмихна топло и уточни:

— Джини и аз изпитвахме голяма обич един към друг — и, да, може би това беше любов, — но ние бяхме от два различни свята. Никога не е имало нищо между нас, Питър.

— Продължихте ли приятелството си, след като завърши музикалната зала?

— Не. Това щеше да бъде много опасно за нея. Практически невъзможно. Малко след като майка ти и аз се оженихме, чух по радиото, че съпругът й е починал. Тогава си помислих, че най-после се е освободила от него и се надявах, че ще може да живее до края на живота си в „Инис Ардън“.

— Мисля, че точно това е направила, татко. — „Обзалагам се, че никога не е била изкуфяла старица, за каквато я представя внукът й с такова презрение.“, помисли Питър. — Умряла е преди около пет години. Поставила е условие в завещанието си двадесет години след смъртта й „Инис Ардън“ да принадлежи на хората от нос Код.

— Сигурно го използват за сватби и за пикници — каза Томас. — Джини вярваше, че „Инис Ардън“ е вълшебно място, което трябва да сподели с другите. Искаше да живее сред неговата магия със собственото си семейство, но мисля, че нито мъжът й, нито децата й оцениха някога това място.

— И все още не могат да го оценят. Поне що се отнася до внука й Джулиан Чансълър. След петнадесет години, когато имението трябва да се предложи на търг, Джулиан възнамерява да го купи и да го превърне в луксозен курорт. Но аз мисля, че ще го купя вместо него. Мисля, че това е прекрасно място, където бихме могли да живеем.

— Наистина е прекрасно място, Питър — съгласи се Томас. Той знаеше, че едва ли ще е жив след петнадесет години, но очите му се изпълниха с надежда. — Прекрасно място, където да лудуват моите внуци.

Питър се усмихна, когато баща му спомена за внуци. Той искаше някой ден да има свое собствено семейство, но това беше далечна мечта, преди която трябваше да осъществи доста други. След миг предложи:

— Защо не посетим „Инис Ардън“ следващия уикенд? Не искаш ли да го видим отново?

— Да, Питър, искам. Много бих искал да отида пак там.

 

 

Десет дни след първото си посещение в „Инис Ардън“ Питър откри, че Джулиан е платил на един студент, за да му открадне копие от теста, на който щеше да се явява. Джулиан нито се срамуваше от постъпката си, нито пък се опита да скрие това. В крайна сметка, той беше Джулиан Чансълър — богат, привилегирован, с пълното основание да се възползва от всеки.

Питър разбра, че повече не може да бъде безучастен свидетел на безобразията на приятеля си. Започна с молба. Помоли го да не мами, просто защото не е правилно. Но когато стана ясно, че Джулиан няма намерение да променя плановете си, Питър спокойно го предупреди, че ако извърши и тази измама, той ще уведоми администрацията за скандалното потъпкване на правилника.

Няколко мига надменните тъмни очи на привилегирования наследник се взираха в лицето на сина на дърводелеца. Джулиан се разсмя радостно и отстъпи, след като дори благодари на Питър, че му е показал грешката.

Но докато изричаше сърдечната си благодарност, Джулиан вече кроеше планове как да съсипе самонадеяния Питър Ландън. Джулиан знаеше как да се добере до Питър: чрез Марси. Беше забелязал, че той я харесва. Джулиан злорадо си помисли, че дори сякаш Питър страдаше повече, когато той се държеше грубо с Марси.

 

 

— Трябва да се махна от Джулиан — промълви отчаяно Марси, когато Питър отвори вратата в отговор на плахото й почукване в полунощ. Когато пролетната луна освети красивите й, блестящи от сълзи очи, тя проплака: — Мразя го, Питър, той е толкова себичен, толкова жесток, толкова… различен от теб.

Марси беше хубава, тъжна, изпаднала в беда, а Питър беше млад, мил и внимателен. Той я люби с нежна страст и след това двамата заспаха прегърнати. Когато Питър се събуди сутринта, Марси беше облечена и вече си тръгваше. Тя се извини с една дълга целувка за това, че не може да остане повече и обеща да се върне отново вечерта.

Веднага след заминаването на Марси на вратата почукаха двама училищни чиновници, които твърдяха, че са получили анонимно „сведение“, че Питър е откраднал два образеца от тестове и ги е скрил в стаята си. Намериха образците в чекмеджето на бюрото му. Освен това намериха и пари, много повече от стойността на стипендията му, затиснати между дюшеците от страната на леглото, където Марси беше спала.

Свикаха дисциплинарен съвет. Изслушаха показанията на Марси, която категорично отрече среднощното си посещение, по време на което да е подхвърлила образците на тестовете и парите в стаята на Питър. Изслушаха и показанията на Джулиан. Докато правеше признанията си, той изглеждаше сериозно загрижен за приятеля си. Той не скри, че му е било известно за намерението на Питър да открадне образците, за да се подготви за теста и въпреки колебанията си го е направил, и още за парите, които му изчезнали някъде към средата на годината. Той самият предполагал, че е бил Питър, но беше изпълнен от съчувствие и желаел да направи всичко възможно, за да помогне на своя затруднен приятел.

Две седмици преди завършването на първата година в „Харвард“ Питър Ландън беше изключен.

 

 

— Въпреки това ще стана архитект, татко — промълви дрезгаво Питър, когато се върна в Конкорд и баща му го прегърна силно с осакатените си ръце. — Ще видиш. Още е твърде рано, за да се опитвам да постъпя в друг университет. Но ти обещавам, че един ден това ще стане. Просто ще намеря някой, който да ми повярва. Ще му разкажа истината, ще обясня какво точно се е случило и ще помоля за още един шанс. Докато това стане, ще работя като дърводелец.

Томас Ландън знаеше, че синът му не е мошеник и крадец. Той знаеше, че Питър се е трудил честно и упорито в „Харвард“, вярваше в таланта му и въпреки това му бяха откраднали мечтата, а Томас не можеше да направи нищо. И независимо от обещанието на Питър да си възвърне мечтата, тяхната мечта, блясъкът, който искреше преди в очите на стареца, представящ си светлото бъдеще на своя син, изчезна и здравето му рязко се влоши.

Томас живя по-малко от година след изключването на Питър от „Харвард“, достатъчно дълго, за да отиде в „Инис Ардън“ много пъти със своя син, но не достатъчно, за да види огромния успех на Питър.

Питър се върна в „Инис Ардън“ три дни след смъртта на баща си. Беше в края на април, почти година след първото му посещение там. Необикновената ливада беше обсипана щедро с ароматни цветове, оцеляла след сковаващия студ на една от най-лютите зими. Нежните цветя се бяха преборили със смъртоносния студ и сега възторжени от триумфалната си победа се бяха устремили към златното слънце.

Питър се върна на омайната ливада, където всичко му се беше сторило осъществимо — всички мечти, всички обещания, всички надежди. Той вдиша от аромата на хилядите храбри цветя и промълви:

— Аз ще стана архитект, татко, и ще купя това вълшебно място. Никога няма да разреша на Джулиан да разруши този рай. Той вече унищожи толкова много. — Питър почувства една нажежена до бяло вълна от ярост да преминава през цялото му тяло. Ярките цветове на ливадата се размазаха пред очите му, но изгарящият го до болка гняв не разми ни най-малко непоколебимата му представа за бъдещето: „Обещавам, татко. Обещавам.“

 

 

Няколко години Питър напразно се опитва да продължи образованието си. Отвсякъде отхвърляха молбите му. Все пак накрая ректорът на един малък университет в Средния Запад се съгласи да му даде още един шанс. В края на петгодишното му обучение го считаха за най-забележителния възпитаник на университета. Питър никога не допусна в кариерата си като архитект да приеме проект, при който би се наложило да направи компромис със собствения си вкус, стил и въображение. Благодарение на това постигна слава и богатство, много по-голямо от това, което му беше необходимо, за да е спокоен, че един ден той ще може да обяви най-високата цена на търга за имението.

През всичките тези години Питър често посещаваше „Инис Ардън“ като един от многобройните посетители на имението и с всеки път желанието му да дойде по-бързо деня, в който имението щеше да бъде негово, се усилваше — за да го закриля и цени винаги.

Но съществуваше възможността, независимо от значителното му богатство, имението да отиде в ръцете на Джулиан. Тогава Питър щеше да се опита да спаси резиденцията или поне музикалната зала, построена от баща му. Дървената конструкция можеше лесно да се пренесе на друго място. Но ливадата? Този рядък дар на природата, опияняващия аромат, изящната хармония, на уханния шепот на цветята, гората и морето, какъвто нямаше никъде другаде по света?

Ако „Инис Ардън“ станеше собственост на Джулиан, всичко това щеше да бъде унищожено завинаги.

„Няма да позволя това да се случи“, закле се Питър четири години преди срока за обявяване на търга. Откри най-добрите производители на парфюми в света и ги изпрати на ливадата в края на април. Там те прекараха дни наред, вдишвайки необикновените аромати, запаметявайки многообразието и деликатността на нюансите и накрая се върнаха в лабораториите си, за да се опитат да възпроизведат същото ухание.

След три години трудът им се увенча с успех.

И Питър нарече вълшебния нов парфюм „Промис“.

Няколко месеца преди определения през август срок, когато щяха да бъдат отворени всички запечатани предложения за търга за „Инис Ардън“, Питър възложи на адвоката си да се свърже с адвокатите, които щяха да водят търга. Остана доволен, но не изненадан, когато разбра, че същите адвокати ще представят и наследниците, участващи в търга — четиримата внука на Вирджиния Елкот Форестър, Джулиан Чансълър и тримата му братовчеди. Джулиан сигурно щеше да успее да „убеди“ някой от своите адвокати да „прегледа предварително“ другите пликове, така че цената, която предложи той да бъде най-висока. Естествено, ако той все още се интересуваше толкова много от „Инис Ардън“.

За Питър нямаше никакво значение дали Джулиан все още иска да притежава имението. Питър желаеше тази великолепна собственост за себе си, единствено, за да изпълни обещанието направено пред баща му. Това не беше отмъщение.

Питър предаде запечатания плик с предложената от него цена през юни. Сумата, която той предлагаше, беше доста по-висока от обявената първоначална цена. Питър беше сигурен, че е много по-висока и от сумите, предложени от другите заинтересовани, освен Джулиан. Според правилата на търга, запечатаните пликове трябваше да бъдат изпратени и съхранени до датата на отварянето в кантората на адвокатите на имението в Манхатън — дванадесет часа на обед в сряда, четиринадесети август. В единадесет и четиридесет и пет в този августовски ден Питър и адвоката му лично предадоха нов плик — новата цена беше с двеста хиляди долара по-висока от първоначално предложената от Питър. Той и двамата му адвокати останаха в кантората до отварянето на всички пликове.

Втората цена на Питър беше най-високата. Най-близко до нея беше само предложението на Джулиан с десет хиляди долара по-високо от първоначално предложената от Питър цена. При наличието на това неопровержимо доказателство не беше трудно за Питър да се досети, че Джулиан пак се е опитал да го измами. Питър беше играл хитро, но честно, познавайки противника си и неговите методи на действие.

„Инис Ардън“ беше негов. Питър отпразнува триумфа си, преглеждайки в горещия августовски следобед картотеките с фотомодели на агенциите „Еилийн Форд“ и „Елит“. Надяваше се да намери фотомодел за „Промис“. Тя трябваше да бъде необикновена като самия аромат, да бъде деликатна и в същото време смела, крехка и пълна с вярата, че ще се справи с всички трудности. Питър знаеше, че може никога да не намери такава жена. Той се беше примирил с тази възможност и беше готов да рекламира парфюма просто с красивите снимки на ливадата, които беше направил през последните четири години.

В един часа след полунощ в задушната августовска вечер Питър стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Плаца“ и си спомняше за своето първо посещение в имението. „Инис Ардън ще бъде мой“, беше обявил самоуверено Джулиан в този отдавна отминал ден.

„Как ли е реагирал Джулиан, след като загуби днес?“, замисли се Питър. Той беше участвал в търга и дори прибягна до измама, но Джулиан Чансълър сега имаше огромна империя от недвижими имоти. Дали действително го вълнуваше ще бъде ли „Инис Ардън“ част от нея? Или бизнесменът в него беше предоволен от дела, който беше получил след продажбата?

„Реакцията на Джулиан няма значение, напомни си Питър Проявявам излишно любопитство.“

Точно в този момент Джулиан изливаше животинската си ярост, възбудена от победата на Питър, само през няколко преки, върху своята ужасена и объркана съпруга.

Съпругата на Джулиан…

 

 

От мига, в който за първи път видя красивата жена с огнено златисти коси и уязвими сини очи, сърцето на Питър заби с усещането за откритие. И когато деликатните й пръсти преместиха миниатюрната кукличка на дъщерята до тази на майката, той разбра, че най-после е открил необикновената жена, която му беше необходима. Тя познаваше обещанията на любовта. Тя щеше да разбере значението на „Промис“, храбрата надежда на цветята, които бяха оцелели след най-тежката зима, за да се протегнат към златното пролетно слънце и смелостта на човешките сърца да мечтаят, когато всичките им мечти са разбити.

Питър беше отлетял за Токио сутринта, след бала във „Феърмон“. През последните десет дни той с нетърпение очакваше завръщането си в Сан Франциско, за да позвъни на Стивън Шеридън и да го попита за името на красивата хирург-травматоложка. Сега, току-що пристигнал, той сам узна името й, без да звъни на Стивън, на опашката в супермаркета в Сосалито: Лариса Чансълър.

Според списание „Пийпъл“ Лариса съвсем скоро щеше да стане много богатата бивша съпруга на мъжа, който някога беше разбил мечтите на Питър. В статията се казваше още, че Джулиан осигурява финансово жената, която вече не желае, за да може тя да се върне към кариерата си на фотомодел.

Питър искаше жената, която беше срещнал във „Феърмон“, да рекламира „Промис“. Но това беше Лариса Чансълър. И той не беше забравил как някога Джулиан беше изпратил една красива и уязвена жена да разруши неговите мечти.

Изглеждаше невъзможно Лариса да е била на бала, за да се срещне с него. И все пак, защо е била там? И защо го беше излъгала коя е, след като е знаела много добре, че след време истината ще се появи на корицата на списание „Пийпъл“. Дали всичко това отново е една прикрита игра, организирана от Джулиан, за да го омагьоса, заинтригува, прелъсти и накрая да го смаже?

Изглеждаше невероятно.

И Питър имаше нужда от нея за „Промис“.

Което означаваше, че просто трябва да я намери.