Катрин Стоун
Обещания (15)

Петнадесета глава

— Как вървят нещата при теб? — попита Лариса през затворената врата на спалнята на Елизабет малко преди осем часа в събота вечерта.

Скоро щеше да пристигне една лимузина, за да ги отведе на бала във „Феърмон“. Време беше за последна проверка. Лариса вече се беше огледала набързо, колкото да се увери, че не съществуват някакви проблеми. Начинът, по който беше облечена, сам по себе си вече беше проблем. Точно със същите дрехи, които щеше да сложи, ако Джулиан й беше позволил това на най-обещаващата и радостна вечер от своя живот. И тогава, както сега, тя щеше да пусне великолепните си коси свободно, като искрящ огрян от пламъци водопад от златна коприна, спуснал се над нежно обшитата с мъниста рокля от бяла коприна, която беше толкова обещаваща, толкова невинна и чиста.

— Може ли наистина да е толкова хубаво, колкото ми се вижда на мен в огледалото? — попита Елизабет, когато отвори вратата на спалнята.

— Хубаво ли? Повече от великолепно е — каза нежно Лариса. — Изглеждаш страхотно, рожденичке.

— Благодаря — Елизабет се усмихна топло на приятелката си. — Много съм ти благодарна, че реши да дойдеш.

— Аз също, за поканата. Нямам търпение да се запозная с прекрасния Стивън Шеридън, а да не говорим за скандалния Николас Чеиз.

— Може и да не успееш да се запознаеш с Ник.

— Наистина ли? След като разгледах сравнително сложния график, закачен на стената в кухнята до телефона, останах с впечатление, че довечера е на повикване другия екип и че нито ти, нито Ник сте заети с дежурство.

— Вярно е. Допускам, че Ник ще бъде на бала, но там ще има толкова много хора. — „Малко вероятно е Ник да тръгне да ме търси.“ Една тревожна мисъл проряза съзнанието на Елизабет. Ник не би пресякъл претъпканата зала, за да поздрави нея, но беше почти сигурно, че не би се поколебал да направи това, за да се запознае с Лариса. Между тях двамата сигурно щеше да възникне взаимно привличане и…

За Лариса внезапното помръкване, спуснало се на лицето на приятелката й прозвуча като сигнал за безпокойство, че тя би могла да се изпусне и да каже нищо дръзко на Ник. Затова побърза да я успокои:

— Не се безпокой. Ако имам шанса да се запозная с Ник, ще се държа на разстояние, обещавам ти. Може случайно да забележа какъв е неговия фатален недостатък. Знам, че ти отричаш съществуването на такъв. Но той съществува, Лиз, трябва да съществува. Хубавите мъже винаги те харесват. Ако Николас Чеиз не те харесва, значи в него има нещо фатално объркано.

— Ти си добра приятелка, Лара!

— Не, ти си добрата приятелка — каза тихо Лариса. — В този случай аз просто говоря истината.

 

 

Въпросът за това кога, как и дали Лариса и Ник ще се запознаят се разреши само няколко мига, след като те двете пристигнаха във „Феърмон“. Ник стоеше сам в средата на елегантното фоайе, също току-що пристигнал.

— Това е Ник — каза тихо Елизабет, осъзнала неизбежността на предстоящото запознанство.

Ник ги забеляза, когато влязоха.

Добрите обноски изискваха той да остане на мястото си, докато те стигнат до него. Но Ник направи нещо повече. Вместо просто да ги изчака, той сам тръгна към тях, за да ги поздрави.

— Пристигането на ледения човек — промълви тихо Лариса, докато той се приближаваше.

В следващия миг той беше при тях. Усмихна се любезно, докато поздравяваше Елизабет и все така усмихнат се обърна към Лариса, изчаквайки Елизабет да ги представи един на друг.

— Здравейте, Лариса.

— Здравейте, докторе.

Когато светлосините й очи срещнаха тези на Ник, въпреки че Елизабет го беше вече разкрила в цялата светлина на славата му, страстните му и безсмислени авантюри и неудържимата му привлекателност за жените, той успя да я изненада. Магнетизмът му беше много повече от очаквания.

„Да не би да си един от тези арогантни мъже, чиято външност им осигурява всичко, което пожелаят и винаги, когато поискат?, запита се тя, наблюдавайки опустошително сексапилния чернокос, синеок хирург. Толкова ли ти е лесно да си доставяш удоволствия, че никога не ти се е налагало да направиш някакво усилие? Жените, които примамваш винаги ли блестят с изкуствен блясък — като моя, и никога ли не са истински красиви като Елизабет. Предполагам, че твоите прелъстителни и арогантни тъмносини очи са просто слепи за една истински необикновена красота. Е, всичко си е за твоя сметка, Николас Чеиз. Защото по някаква необяснима причина Елизабет действително те харесва.“

Наистина те харесва, повтори наум Лариса като премести поглед от Ник на Елизабет. По страните на приятелката й розовееше прелестно и красноречиво доказателство за неловкостта, която изпитваше в присъствието на Ник, въпреки че очите й пламтяха.

„О, Елизабет, ти си влюбена в този поразително красив и поразително арогантен мъж, нали? Затова защитаваш толкова упорито жестокото му безразличие към теб.“ Леден спазъм преряза Лариса, когато помисли: „О, Елизабет, защо си се влюбила в мъж като Николас?“

— Е — промълви Елизабет, за да разсее неловкото мълчание, по време на което светлосините очи на Лариса бяха успели да преценят Ник, дори без да трепнат и тъмносините на Ник от своя страна по същия начин я бяха огледали оценяващо. — Може би трябва да намеря Стивън и Мадолин.

— Ще дойда с теб — отвърна веднага Лариса. Отправи последен поглед на Ник, без да скрива презрението си, което едновременно смути и заинтригува доктора. — Довиждане, Ник.

— Довиждане, Лариса. — Погледът му изостави искрящите светлосини очи и се насочи към сияйните и в същото време неуверени блестящи изумруди и добави тихо: — Довиждане, Елизабет.

 

 

„Какъв контраст!“, помисли Лариса няколко минути по-късно, когато Елизабет я запозна със Стивън. Вярно, че за втори път се оказа неподготвена за поразителната хубост на мъжа, с който се запознаваше — защото когато Елизабет описваше хората, говореше за същностните неща в тях, а не за външността им. И Стивън беше неудържимо красив и сексапилен, но когато неговите чувствени тъмни очи поздравиха нейните, Лариса усети такт и топлина в тях, а не арогантност и лед.

„Това е великолепният мъж, в когото Елизабет трябва да се влюби“, помисли тя. Но Стивън и Елизабет бяха приятели и не беше трудно да се разбере от искрените усмивки, които размениха, че никой от тях не се измъчва от силни и несподелени чувства. Ако трябваше да се търсят някакви терзания някъде, за Лариса не бе проблем да ги открие в пълните с възмущение тъмно виолетови очи на Мадолин Мичел, докато тя сама наблюдаваше с възхищение Стивън.

Задържаха се много за кратко при двамата, защото разговорът им беше прекъснат първо от някакъв непознат, който искаше да поздрави Стивън с оглавяването на института и да узнае всичко за ЛКС, а няколко мига след това друг искаше да се запознае с водещата звезда на телевизионния екран.

Елизабет и Лариса се оттеглиха от компанията на Стивън и Мадолин и за известно време се опитаха да се движат заедно сред гостите, но скоро стана ясно, че бе невъзможно да не се разделят до края на вечерта. Лариса се засмя топло и увери приятелката си, че ще й бъде много комфортно, ако се разхожда сама и ни най-малко не е необходимо Елизабет да се чувства отговорна за нея. Убеди я, че ако иска много да се запознае с някой, ще намери начин да се представи сама.

Лариса нямаше желание да се запознава с никого. Това, от което се нуждаеше, беше уединение… и шампанско. Шумящата течност с цвят на мед помагаше. Лариса беше забравила колко много помага. Беше едно от нещата, усвоено по време на брачния й живот, един от начините за оцеляване. През последния месец не беше пила нито капка, за да запази съзнанието си чисто и да концентрира всичките си сили в стремежа си да оздравее и да възстанови нараненото си тяло. Освен това не беше изпитала нужда, защото при Елизабет се чувстваше в безопасност — толкова сигурна, и толкова далеч от Джулиан.

Но сега Джулиан отново се беше появил. Един зъл демон, който живееше дълбоко в нея и забиваше безмилостно нокти в нараненото й сърце. Толкова навътре, че възкресяваше спомена за всички предателства и й причиняваше непрестанна болка. През последните двадесет и четири часа болезнените стонове на разбитото й сърце бяха още по-силни и пронизителни.

Шампанското действаше чудесно, магически, усещаше как изтръпва цялата и става силна и смела.

В претъпканата зала усамотението беше практически невъзможно, но Лариса успя да намери едно място, където можеше да остане колкото желае с гръб към морето от богати и знатни хора и да се обръща само когато трябваше да посегне за пореден път към някой от сребърните подноси със златно шампанско.

Уединеното място се намираше пред макета на бъдещия Имунологичен институт. Лариса неведнъж беше виждала модели на величествени сгради, част от огромната империя на Джулиан. Моделът на тази сграда можеше да освободи много нежелани спомени за Джулиан, ако стилът му не беше толкова различен от всичко, което бившият й съпруг някога беше предприемал да строи.

„Питър Ландън, архитект“, прочете Лариса, когато очите й се спряха на гравираната златна плочка под модела. Името на Питър, както и неговия характерен архитектурен поглед, й бяха абсолютно непознати. Беше напълно сигурна, че Джулиан никога не беше възлагал на Питър Ландън да проектира някоя от многобройните си сгради — въпреки че е трябвало да направи това.

В понеделник сутринта щяха да пренесат макета във фоайето на медицинския център и тогава щяха да го поставят в прозрачна полиакринова кутия. Но тази вечер около него нямаше никаква защитна обвивка, нито бяха опънати кадифени въжета, за да не го докосва никой. Лариса можеше да се приближи толкова, колкото иска, а тя искаше да отиде много близо, защото й приличаше на чудна кукленска къщичка, каквато никога не беше имала като малка. Някой се беше погрижил и за най-дребните детайли на тази къщичка, както би направила и тя, ако беше нейна. Всяка мъничка стая беше оборудвана с миниатюрни медицински инструменти и апаратури, които бяха изработени прецизно, като произведения на изкуството, но всеки от тях беше оцветен в най-непривичните за болница пролетни пастелни цветове. В къщичката имаше кукли — здравните работници и техните пациенти. „Напълно в стила на деветдесетте години“, реши Лариса и се усмихна на откритието си, че около половината от миниатюрните, облечени в бели престилки лекари бяха жени.

Докато Лариса разглеждаше модела, тя като че ли усети от него да лъха на доброта и дружелюбие. Това място щеше да действа по същия начин и на болните, постъпили в него. Още от влизането в елегантното фоайе щеше да ги погълне спокойствието на белите колони, ромолящите фонтани и пищните градини с цветя. Самата сграда сякаш предлагаше най-изискан прием и уют на своите посетители.

Усмивката на Лариса внезапно помръкна, когато погледът й внезапно попадна на две миниатюрни кукли — една жена и малко момиченце. Без съмнение това трябваше да са майка и дъщеря, но те не вървяха заедно. Майката беше избързала малко напред и със собственото си ридаещо сърце Лариса почувства страха на малкото момиченце, което се опитваше с всички сили да догони майка си и се страхуваше да не го изоставят.

Лариса премести високата празна чаша от дясната в лявата си ръка и с деликатните си пръсти премести малкото момиченце напред така, че да застане до майка си и миниатюрните им ръце да се докоснат. Ето как трябва да бъде: майката да държи ръката на дъщеря да иска да я помилва, да я защити, да я успокои.

Това никога не се беше случило в живота на Лариса.

Но така трябваше да бъде.

Питър Ландън стоеше наблизо и наблюдаваше красивата жена, която разглеждаше с интерес макета на сградата, проектирана от него. Тя беше изцяло погълната от своето занимание, а Питър я наблюдаваше, хипнотизиран от играта на топлата светлина на кристалните полилеи върху огнено златните й коси, омагьосан от грацията й, излъчваща толкова благородство и очарован от прекрасната невинност и чистота на роклята, с която беше облечена.

Питър беше привлечен от красотата й, но това, което го заинтригува и завладя, беше необикновената уязвимост на великолепните й сини очи и нежността на усмивката върху прелестните й устни. Щеше да му бъде напълно достатъчно само да седи и да я съзерцава цяла вечер и да не позволи нито за миг нещо да наруши магията. Но когато нежните й пръсти преместиха внимателно малката кукличка до по-голямата, цялото й същество, се изпълни с такава тъга, че единственото, което му се искаше да направи, беше да се втурне към нея и да я вземе в прегръдките си, докато огромната мъка бъде прогонена завинаги от сърцето й. Питър не устоя на желанието си поне да се приближи до нея и застана с лице към модела, както беше застанала тя.

— Какво мислите? — попита плахо той.

Въпреки че плътният глас прозвуча тихо и нежно, Лариса се сепна. Тя се отърси от спомените за далечното минало, но не можа да преглътне сълзите, от които всичко пред очите й плуваше в мъгла. Тя отговори, без да се обръща към него с поглед, насочен в макета.

— Мисля, че е чудесен — каза мило тя. — Много е красив и ведър, и в същото време много функционален.

— Разбирам, че работите в медицинския център?

Мъглата се разсея пред очите на Лариса и тя вече можеше да се обърне с лице към него. От мъжа срещу нея лъхаше такава сила, съчетана с елегантност, че мигновено в нея се породи едно тревожно усещане — едно усещане, от което я побиха ледени тръпки, когато си помисли: „като Джулиан“.

„Не точно като Джулиан“, бързо се поправи тя, убедена в правотата си. Може би косата с цвят на най-черните нощни сенки, която беше добре подстригана и беше прекалено дълга за стила на един истински аристократ. Или може би очите. На Лариса й се беше сторило, че и те са с цвят на нощни сенки, но докоснати от светлината на полилея в тях светнаха зелени оттенъци, а не черни — тъмното, богато, приканващо зелено на гората по здрач. Приканващи. За Лариса гората беше привлекателно убежище, в което като малко момиченце беше прекарала безброй часове на усамотение, скрита в чудните тъмнозелени сенки на високите борове.

Тя усети в очите на мъжа срещу себе си същата готовност да я приемат и да я приютят с всичката болка, която носеше в себе си. Все повече я завладяваше тържествената им мъдрост, като мъдростта на самата гора. Но след това приканващо зеленото започна да става все по-настоятелно и искащо — то искаше нещо от нея и тогава разумът й изведнъж я предупреди: „Той е същият като Джулиан!“

Тя си спомни въпроса, на който все още не беше отговорила и от който се разбираше, че той не работи там. Лариса го погледна гордо и предизвикателно и каза:

— Да, работя в центъра. Хирург травматолог съм.

Лариса не знаеше дали лъжата й не се появи от някакво неосъзнато желание да бъде Елизабет, или това беше едно предизвикателство към този красив и властен мъж. „Аз не съм просто една красива жена, разбираш ли, не просто нещо, с което да си поиграе мъж като теб. Аз имам своя собствена цена, свой собствен талант, своя собствена независимост.“

Веднага щом Лариса изрече лъжата, тя застина в очакване на реакцията му. „Хирург травматолог?“, сигурно щеше да я попита той с явно недоверие. И тогава съблазнителното горско зелено изведнъж щеше да се изпълни с презрение и насмешка. „Да оставим настрана факта, че видът ти е на фриволна красавица, а не на сериозна и компетентна жена. Има и други изобличаващи лъжата ти улики. Ти просто не изглеждаш достатъчно стабилна емоционално. Смелостта ти е прикритие на това, което си — крехка и несигурна. Сериозно се съмнявам, че си в състояние да вземаш жизненоважни решения за своя собствен живот, а какво остава за живота на другите.“

Лариса очакваше презрителната насмешка, но тъмнозелените очи не заблестяха нито от изненада, нито от съмнение. Те просто я приканваха… „гората е прекрасна, тъмна и дълбока“.

— Травматологичната хирургия предполагам е една трудна материя — каза той. — Както емоционално, така и технически.

— Да, така е — съгласи се Лариса. След това добави, както би направила и най-добрата й приятелка: — Но си струва усилията.

— Не се съмнявам в това. — Питър се усмихна — една полуусмивка, сексапилна и съблазнителна. — Като хирург травматолог ще имате ли достатъчно поводи да ходите в имунологичния център?

— Отначало не. Но впоследствие да, когато спешната трансплантация на органи стане обичайна практика при остри травми.

— Ще стане ли това някога?

— Така смятам — „поне“, добави Лариса наум. „Елизабет смята така.“ — Хирурзите травматолози оперират, за да овладеят нараняването и да поправят това, което е възможно, но ако има съществено нараняване на някой жизненоважен орган, понякога нищо не може да се направи.

— Сърдечна травма, например?

— Да — отвърна Лариса и изведнъж се запита дали хирургът травматолог не беше той и дали тъмнозелените му очи не бяха направили току-що зловещото откритие, че травмата в нейното сърце е толкова голяма, че ако не бъде сменено, тя няма да оцелее. „Ще оцелея“, си каза настоятелно Лариса и продължи със същата твърдост да се убеждава, че трябва да се махне от този красив мъж. Нечестният разговор изведнъж беше станал прекалено честен. Тя трябваше да избяга преди изучаващите я горско зелени очи, които явно продължаваха да крият нещо от нея, да са открили истината. — Е, трябва да проверя как е един от пациентите ми. В болницата има дежурен екип, но…

— Той е ваш пациент и искате да се уверите, че всичко е наред?

— Да. Довиждане.

Тя си тръгна бързо, очевидно толкова нетърпелива да избяга от него, колкото и да разбере как е пациента. Блестящата огнена коса се скри в тълпата, докато накрая изчезна съвсем. В същия момент Питър почувства някаква изненадваща празнота в себе си, някакво усещане за огромна загуба. Тя беше побягнала от него и всичко, което той искаше да направи, беше да я последва и тогава можеше да… Но миг, преди да изчезне, тя си беше разменила усмивки със Стивън Шеридън, така че не я беше загубил завинаги. Ако действително имаше нужда да я открие, ако сърцето му го заставеше да направи това, той можеше да научи от Стивън името на красивата травматоложка, чиито прекрасни сини очи бяха пълни с толкова много тъга.

 

 

Лариса пресече балната зала, за да създаде впечатлението, че отива до фоайето, с цел да се обади по телефона и когато се озова на безопасно разстояние от тъмнозелените очи, тя рязко смени посоката към сребърния фонтан от шампанско до дансинга.

На устните й се появи тиха усмивка, когато си помисли, че би могла да остане тук цяла вечер, заслушана в романтичните любовни песни, изпълнявани от оркестъра и да се наслаждава на постоянно променящото се отражение на кристалния полилей в блещукащото златно езерце. И щом пожелаеше щеше да си налива още шампанско, като просто подложи празната си чаша под някой от великолепните водопади.

Идеално.

— Още ли не сте я удавили, Лариса?

Този път нахлуването в уединението й дойде директно иззад гърба, но мъжкият глас й беше познат и нежелан.

— Моля? — попита тя и нежната й усмивка се стопи, когато се извърна към него.

— Още ли не сте удавила това, което се опитвате да удавите с шампанско? — уточни тихо Ник.

— Извинете? Вие сте ме следили? — „Точно както Джулиан ме следеше“ — Да не би да ми броите чашите?

— Броих — отвърна спокойно Ник на искрящите сини очи. — Беше интересно занимание за известно време. Обаче честно казано скоро изгубих интерес и обърках бройката.

— И сега внезапно ви заинтригувах отново.

— Не толкова от количеството — очевидно не е малко — но не можех да не си задам въпроса защо пиете толкова?

— Аз не съм пияна, докторе — съобщи хладно Лариса, думите й прозвучаха ясно и отчетливо. Не беше пияна. Просто се беше качила малко по-високо, колкото да се понесе леко, освободена от тежестта на болката, за един кратък, но прекрасен период от време. Грациозната й походка беше стабилна, думите й ясни и страните й до този миг бяха все още бледи, а не розови. А разговорът с непознатия с гористо зелени очи, когато се беше представила като Елизабет? И това не можеше да бъде признак, че е под въздействие на алкохола. В колежа, когато пиеше много малко, тя често съвсем съзнателно се представяше за някой друг. Тогава това беше игра, една безопасна и шеговита игра. Тази вечер това беше желанието да не бъде тя, да бъде някой друг, някой много по-добър… да, може би шампанското беше освободило това нейно желание и то беше изплувало на повърхността.

— Знам, че не сте пияна — отвърна сериозно Ник. — Това е най-тревожното. Това означава, че до такава степен сте привикнала към големи количества алкохол, че проявявате поносимост към ефектите, които причинява.

— Не знам каква е поносимостта ми към шампанското, но забелязвам, че поносимостта ми към този разговор се изчерпва. Не, позволете да се поправя, вече се изчерпи, напълно. — Лариса се загледа в арогантните му сини очи и добави саркастично: — О, знам какво е станало. Изпаднала съм в алкохолно затъмнение и някой ви е определил за мой пазител, а аз просто не се сещам. Така ли е?

— Сам се определих и признавам чистосърдечно, че вие не участвахте във вземането на това решение.

— Е, чувствайте се свободен от този случай, докторе. В състояние съм съвсем сама да следя консумацията си на алкохол. Освен това — каза тя, — аз имам Елизабет.

— Елизабет?

— Да. И тя е страхотна. Може би сте пропуснали да забележите. — Лариса замълча, за да се опита да разгадае реакцията на Ник след нейното изявление. Но той бе неразгадаем. Бе загадъчен, както винаги. Но Лариса изненадана откри, че не бе студен. И дори й се стори заинтригуван. Когато продължи, гласът й прозвуча изпълнен с любов към най-добрата й приятелка: — Ако имах проблем с алкохола, какъвто нямам, това че живея при Елизабет щеше да ми се отрази като лечение в най-добрата клиника в света. Всъщност, през последния месец, откакто живея при нея, не съм слагала в устата си и капка алкохол.

— И имате толкова висока поносимост след четири седмици въздържание? Това говори за много сериозна зависимост от алкохола — промълви тихо Ник, обезпокоен за Лариса и за това какво действително знаеше Елизабет за алкохолизма. Доктор Елизабет Джанингс без съмнение знаеше за всички медицински усложнения, които могат да се появят впоследствие. Но имаше ли представа тя защо пият хората? Беше ли й казвал някой някога за неудържимата нужда да се запълни разяждащата празнина или безумното желание да се заглуши виещата болка? — Действително ли ви помага Елизабет?

— Да. Разбира се, че да.

— С какво?

— С това, че е до мен. С това, че е Елизабет, с това, че е чудесен приятел.

„Елизабет“, помисли Ник и се усмихна топло. Тя би могла да помага по единствения начин, който знае — като е мила, състрадателна и всеопрощаваща.

— Ако Елизабет наистина ви помагаше, Лариса, тя не би допуснала да пиете тази вечер.

— О, разбирам. Безкомпромисна обич, така ли? Добре, но това не е в стила на Елизабет. Тя, разбира се, е много силна емоционално, вдъхновяваща и прекрасна, но… — Лариса спря изведнъж. Защо се опитваше да убеди този арогантен мъж колко прекрасен човек е Елизабет. Защо просто да не го изостави и да се втурне да намери Елизабет, за да й каже внимателно, но с цялото си убеждение, че идеята й да си потърси работа другаде, колкото може по-далеч от Николас Чеиз, е може би най-добрата идея, която някога е имала? Защото Лариса почувства, че в Ник има нещо, което не беше само грубост и арогантност, нещо, което, може би, когато бъде открито ще потвърди едновременно и нейната собствена диагноза, че в него има нещо объркано, и непоколебимото убеждение на Елизабет, че той е чувствителен и прекрасен човек. Може би тя самата би могла да го открие, ако разговаря малко по-дълго с него и без тази враждебност. Тя се усмихна и каза топло: — Оценявам вашата загриженост, Ник. Наистина я оценявам. Сигурно съм пийнала прекалено много шампанско тази вечер, но такова нещо се празнува веднъж.

— Какво празнувате?

„Искам да говорим за теб, Николас Чеиз, а не за мен“, помисли Лариса. Накланяйки встрани червеникавите си коси, тя предизвикателно отвърна на въпроса му с въпрос:

— Бил ли сте женен, Ник?

Лариса очакваше да се появи престорен ужас върху красивото лице на мъжа, който се славеше със своите среднощни връзки — един престорен ужас, украсен с недвусмисленото: „Не, разбира се, че не!“ След това двамата е Ник щяха да обсъдят възгледите му за брака и тя щеше да научи нещо повече за него.

Но не последва нито престорен ужас, нито бърз недвусмислен отговор. Вместо това силното красиво лице помръкна и в тъмносините очи изведнъж забушува буря. Когато накрая Ник отговори на въпроса й, това, което каза, беше самата истина.

— Да. Бях женен, Лариса. Някога. За кратко.

— Разведен ли сте? — гласът на Лариса прозвуча топло и тя за миг помисли, че на съпругата на Ник се е случило нещо трагично.

— Да.

— Е, тогава може би ще разберете. Вчера подписах документите си за развод. За мен това е отличен повод да празнувам.

Същото беше станало повод или извинение и за Ник да отпразнува един цял уикенд със скоч.

— Имам страхотно предложение, Лариса — каза след миг Ник. — Защо не замениш шампанското с един танц с мен, може пък този начин на празнуване да ти хареса повече.

— Наистина ли мислите така, докторе?

— Можем поне да го проверим.

Ник взе още пълната чаша с шампанско от ръката й и я поведе към дансинга. Докато се носеха плавно под звуците на сантиментална любовна песен, Лариса направи едно откритие: Николас Чеиз беше превъзходен партньор, също както може би е превъзходен любовник, предположи тя. Ник притежаваше някакво инстинктивно усещане за това как телата на мъжа и жената трябва да се движат заедно в ритъма на танца.

— Да поговорим за твоя брак — предложи Лариса, усмихвайки се предизвикателно.

— Нека не говорим за него — отвърна й Ник и неговата чаровна и обезоръжаваща усмивка, с която беше добре известен, се появи на лицето му. — Да поговорим за твоя.

— Няма какво друго да се каже за моя брак, освен това, че краят му е един прекрасен повод за празнуване.

След като стана ясно, че никой от тях не желае да говори за брака си и двамата се отпуснаха в чувствителното мълчание на танца. Лариса забеляза Стивън и Елизабет да танцуват наблизо.

— Стивън Шеридън е много симпатичен мъж. Не мислиш ли същото?

Ник проследи погледа на Лариса към Стивън и Елизабет. След един дълъг миг на мълчание той отговори:

— Да. Много е симпатичен.

— Явно намира Елизабет за повече от красива.

Ник кимна, очите му бяха замислени, но не изненадани.

„А ти, какво мислиш за Елизабет ти, Ник?“, искаше да попита Лариса. Тя не можа да определи дали пламъчето, проблеснало в тъмносините очи на Ник, когато видя Елизабет да танцува със Стивън, не беше запалено от внезапно появила се в него ревност.

Лариса не зададе въпроса, защото знаеше, че Ник никога не би отговорил, но му припомни тихо:

— Разбира се, вече установихме, че Елизабет е повече от красива. — След кратка пауза тя предложи смело: — Имам страхотна идея. Нямахме възможност да говорим много със Стивън, когато се запознахме в началото на вечерта и мога да го компенсирам в един танц с него, освен това, Ник, не те чух да честитиш рождения ден на Елизабет.

— Днес е рождения ден на Елизабет?

— Да. Толкова млада и в същото време толкова способна. — Окуражена от тъмносините очи, Лариса настоя мило: — И така, защо аз да не потанцувам със Стивън, а ти с Елизабет?

„Той иска да танцува с Елизабет“, помисли Лариса. „Добре.“

— Не.

— Не? Хайде, Ник! Наистина ми беше много приятно да танцувам с теб, много повече от шампанското, но…

— Казах не, Лариса.

„Защо не?“, учуди се Лариса. Защо Ник умишлено се лишаваше от чудната топлина и доброта на Елизабет? Преди три години, когато самата Лариса беше прекъснала тяхното приятелство, беше го направила заради срама от това, в което се бе превърнала. Не искаше да разочарова приятелката си с грозните истини за себе си.

Можеше ли и с Ник да е същото?

Ник искаше да танцува с Елизабет. Лариса беше сигурна в това. Но ледено сините му очи и внезапният спазъм, който премина през стройното му тяло, опряно в нейното, докато танцуваха, беше достатъчно красноречив отговор, че няма да го направи. И в същото време Лариса разбра, почувствала внезапното му безпокойство, че той ще си тръгне. Нямаше да може да издържи да гледа още един цял танц Елизабет и Стивън един до друг. Което беше добре, дори много добре, защото Лариса забеляза пламъче на съмнение да проблясва в очите на Елизабет, когато видя приятелката си да танцува с Ник.

„О, Елизабет! Между мен и Ник няма нищо! Да, разбира се, той е великолепен, съблазнителен, сексапилен. И вярно е, че напоследък съм се занемарила и изпитвам жестока потребност да бъда докосвана от мъж, който не иска да ме притежава, че бих могла да му предоставя да ме научи по един нежен и красив начин как телата на мъжа и жената са създадени да се любят. Нима не знаеш, че никога няма да го направя с Ник?“

„Никога няма да го направя“, закле се Лариса уверено. И си помисли не по-малко уверена: „Нито Ник би го направил.“

Ник се отдръпна от Лариса веднага щом музиката спря. Но не побягна. Вместо това изчака, докато сините им очи се срещнат и предложи спокойно:

— Обади ми се, Лариса, ако някога имаш нужда от нещо.

— Нещо като малка безкомпромисна… — Лариса спря. Безкомпромисна „обич“ беше много самонадеяно. Би могла да завърши с „харесване“, естествено, ако в този миг се наложеше да бъде защитен Николас Чеиз, Лариса щеше да застане на негова страна. Но „харесване“ също беше самонадеяно. Тя трябваше да завърши изречението. Ник чакаше любезно, без да проявява нетърпението си, въпреки че страшно много бързаше да си тръгне.

Накрая, за да спаси и двамата, той завърши изречението вместо нея.

— Нещо като една малка безкомпромисна обич — каза тихо той, признавайки дързостта си с една лека и несигурна усмивка. След миг добави: — Точно това имам предвид, Лариса. На твое разположение съм. Освен това съм много добър слушател.

— Благодаря ти, Ник. И аз имах това предвид.