Катрин Стоун
Обещания (17)

Седемнадесета глава

— Препоръчах те на неколцина жени на бала миналата събота — каза Мадолин на Кристин, когато пристигна в определения си час в четвъртък следобед „При Сидни“. — Мисля, че ще получиш доста поръчки.

— Вече получавам. Благодаря ти много за препоръката.

— Е, роклята беше истинска сензация. Стивън я хареса, разбира се. Просто не можеше да отдели ръце от мен! Искаш ли да чуеш една тъжна история, Кристин? — Мадолин въздъхна трагично. Без да изчака отговора на Кристин, тя се зае да разправя всичко до най-малките подробности: — Мисля, че това е типичната история на деветдесетте години, конфликта между любовта и кариерата. Съвсем скоро ми предложиха страхотна и много перспективна работа в едно радио в Ню Йорк. Но голямата победа в кариерата ми струваше прекалено скъпо — връзката ми със Стивън.

— О, Мадолин, много съжалявам.

— Аз също съжалявам, въпреки че не чак толкова, колкото Стивън. Наистина вярвах, че ние двамата можем да създадем едно съвременно, динамично семейство. Представях си, че той просто ще пътува малко повече, докато уреди нещата и се премести при мен, в Ню Йорк. Имах предвид отговорността, която той изпитва към института и не смятах, че това може да стане по-скоро от следващото лято. Аз лесно щях да понеса тази раздяла, но се оказа, че Стивън не може. Не може да се примири с мисълта, че правя кариера. — Мадолин отново въздъхна трагично. — Мислех, че сме успели да еманципираме и мъжете, Кристин, но се оказа, че Стивън е доста старомоден. Той показа истинската си, съвсем не в стила на деветдесетте години, същност, когато започна да ме моли да остана тук, и то не до следващото лято, а завинаги.

„Но това е чудесно!, искаше да каже Кристин. Не е ли любовта на Стивън по-важна от всичко останало в света? И работата, която той върши, не е ли също по-важна? Да, той може да се премести в Ню Йорк, след като построят института и намерят нов директор. Но нали това преместване, колкото бързо и лесно да се осъществи, със сигурност ще се отрази на изследователската му работа? И е напълно възможно една загуба дори за един месец, една седмица или един ден да коства месец, ден или седмица от живота на някой бъдещ пациент.“

— Страхувам се, че това, което доктор Стивън Шеридън иска е да има една малка женичка у дома или поне в местната телевизия. — Мадолин тръсна глава, сякаш беше смаяна от това разкритие. — Горкият Стивън, истината е, че не го обичам достатъчно, за да пожертвам кариерата си заради него. Накрая трябваше да призная това пред себе си и пред него, въпреки че го заболя ужасно. Мисля, че е доста по-възпитано, след такава дълга връзка, да скъсаме на чисто сега. Когато се възстанови, ще може да си намери някоя, надявам се, по-привързана към дома и по-малко преуспяваща от мен жена. — След миг тя добави: — Искрено се надявам твоя съпруг да е по-съвременен от Стивън, Кристин, защото същото ще се случи и с теб, знаеш ли? Един ден някой моделиер от висшата мода ще те открие и ще те убеди да се преместиш в „Биг Епъл“. Искрено се надявам това да стане по-скоро, защото след месец ще имам нужда от теб в Ню Йорк. — Красивото й лице се изкриви в престорен ужас, когато възкликна: — Какво ще правя без теб, Кристин? Ще дойдеш ли в Ню Йорк с мен? Моля те? Знам, че Сидни смята да открие бутик на Пето Авеню. Може би трябва да разговаряш с нея да те прехвърли там.

— Чувствам се щастлива в Сан Франциско, Мадолин. — „Ти също би трябвало да си щастлива тук със Стивън.“ Кристин усети в нея да нахлуват силни чувства — страшно много й се искаше Стивън да бъде обичан и щастлив, и се разгневи на егоизма на Мадолин. Кристин в никакъв случай не можеше да пожелае на Стивън да не бъде щастлив до края на живота си и въпреки това, нещо в нея властно й наложи да настоява пред Мадолин, че тя трябва да премисли решението си за преместването в Ню Йорк.

— О? Е, струва ми се, това би означавало, че трябва да се възползвам възможно най-много от таланта ти, преди да се преместя. Ще имам нужда от изцяло нов гардероб, разбира се. Искам да започна да го подбирам възможно най-скоро. С какво свободно време разполагаш тази събота?

— С никакво, опасявам се — отвърна тихо Кристин. — Всъщност, въобще няма да работя тази събота.

— Въобще никакво? — Неодобрителното изражение на Мадолин красноречиво задаваше и един друг въпрос: „Нима не разбираш, че по всяко време трябва да бъдеш на мое разположение, Кристин?“

— Не. Абсолютно никакво. — „Ще прекарам цялата събота в подготовка на вечерта със Стивън. Не е особено в стила на деветдесетте години, помисли Кристин. Или може би е. Може би деветдесетте години ще се превърнат в десетилетието, в което почитта към любовта и семейството ще се възвърне и хората ще започнат да правят своя избор, водени от любов.“

 

 

— Добър вечер, Кристин.

— Добър вечер, Стивън — отвърна топло тя. — Заповядай.

— Благодаря.

Стивън потръпна, когато влезе в малката къща. Беше идвал тук само веднъж преди това, в следобеда, в който Дейвид умря. Тъжният спомен за смъртта и болката, която беше причинила, по някакъв начин завинаги бяха забулили къщата в мрак. Тази вечер изглеждаше още по-мрачна, защото навъсените облаци засенчваха слънцето през целия ден и сега изливаха студените си сълзи.

Но това беше само впечатлението му отвън, навярно подсилено от спомена. Отвътре къщата на Кристин въобще не изглеждаше потискаща. Поне не сега и Стивън изведнъж се досети, че не беше такава и в деня на смъртта на Дейвид. Как би могла да бъде потискаща? Кристин беше осмислила брака им, като създаваше уют и щастие за съпруга си и техният дом беше винаги един светъл, жизнерадостен символ на любовта.

Кристин се усмихна, къщата също. Красивото й лице беше нежно обградено от златните й коси, пуснати свободно по раменете й. Усмивката й беше приветлива, свенлива и смела. Имаше нещо ново във ведрите й светло теменужени очи.

„Какво е това?, замисли се Стивън, когато тя се обърна да закачи мантото му. Приличаше на нещо като съчувствие. Да му съчувства? Да не би действително да е повярвала, че той страда от загубата на Мадолин? Да не би Кристин да си беше представяла връзката му с Мадолин като нейната с Дейвид? И все пак, може би срамежливото момиче, което се беше влюбило за пръв път и завинаги на осемнадесет години, беше станало жена, която не знаеше нищо за връзките, започващи без любов и умиращи по същата причина.“

Стивън не искаше да се тревожи и би могъл да й каже, че неговата интимна връзка с Мадолин не означава нищо — но не искаше да й открива нещо, което макар и мъничко би помрачило нейната невинност. Единственото, което можа да направи, беше да се усмихне спокойно и, сигурно, което й беше напълно достатъчно да се увери, че той се чувства добре.

— Добре ли чувам — пукот на огън? — попита той.

— Да. В хола. Ще ме изчакаш само за секунда, за да донеса нещо за пиене. Спрях се на бяло вино, заради това, което ще вечеряме, но мога да предложа и друго.

— Обожавам бяло вино. Да помогна ли?

— Не. Благодаря.

 

 

Холът изглеждаше напълно непроменен от деня, в който Дейвид беше починал, нищо не беше разместено, нищо не беше добавено…

И нищо не беше махнато, установи с облекчение Стивън, когато погледът му попадна на великолепната картина над камината. Беше се страхувал, че няма да я намери там, че можеше да е продадена, за да се изплащат сметките, но тя си беше на мястото, на което принадлежеше, където Дейвид винаги бе искал да бъде. Стивън не бе имал възможността да разгледа картината в деня на смъртта на Дейвид. Но сега, застанал пред платното, той се възхищаваше на таланта му, отново очарован от тази прекрасна любов. Това беше портрет на Кристин и беше удивително доказателство за художествения усет на Дейвид и на тяхната вълшебна любов. Картината беше един забележителен портрет на любовта, такава каквато я виждат двамата влюбени: надареният художник, който беше нарисувал красивото лице на обичната си съпруга с толкова изящна нежност… и прелестната жена, чиито пламенни очи говореха красноречиво за чувствата й към него.

— Не можех да я продам — каза тихо Кристин, когато се върна.

— Дейвид не би искал да направиш това.

— Да — съгласи се тя. — Той искаше да имам нещо, някаква част от него.

— Да — повтори Стивън. Той си спомни Дейвид вдъхновен от щастието, че ще завърши портрета, преди да умре. „Един подарък на любовта, който Кристин ще има завинаги“, беше казал той. Стивън помнеше още как всичко останало беше станало незначително в сравнение с новината за бременността на Кристин. Стивън премести погледа си от светло теменужените очи на портрета към тези до него и призна тихо:

— Знам, че искаше, той ми каза това.

— О. — Очите на Кристин за миг се разшириха от изненада, след това се успокоиха и замислиха, като че ли се двоумеше дали да каже нещо, нещо от което те се изпълниха с буреносни облаци като тези отвън.

— Кристин?

Тя разтърси леко златните си коси, като че ли да прогони мрачните мисли и се усмихна.

— Навън беше толкова мрачно и неприветливо днес, че реших да започнем с френска лучена супа — каза тя и му поднесе чашата с вино. — Затова, мисля, ще е по-добре да пийнем бяло вино преди това.

— Виното е чудесно — каза Стивън, след като отпи от чашата.

— О, да, добро е. — Тя наклони глава и попита: — Обичаш ли френска лучена супа? Не всеки обича. Мисля, че трябваше да те попитам, преди да я приготвя.

— Обожавам френска лучена супа — увери я Стивън. — И мисля, че е страшно смело — и мило — от твоя страна, че си я приготвила. Естествено, аз не готвя много, но малкото опит, който съм натрупал в рязането на лук, винаги е свършвал катастрофално — с ливнали от очите ми ручеи.

— Номерът е да си държиш устата затворена, докато го режеш.

— Наистина ли? Толкова ли е просто?

— Да.

На лицето на Кристин засия спокойна усмивка, но в съзнанието на Стивън не всичко беше толкова спокойно. Само заради номера с лука ли беше държала Кристин устата си затворена в абсолютно празната, непосещавана от никого къща. „Не е ли била ужасно самотна, замисли се той. И не бяха ли се появили сълзи, въпреки здраво стиснатите устни?“

„Престани!, заповяда си Стивън. Сега тя се усмихва. Сега не е сама…“

 

 

Ако нещо беше притеснявало Стивън относно тази вечеря, то беше дали ще намерят тема за разговор, различна от тази, на която бяха посветили много часове, когато Дейвид беше негов пациент.

По време на тези разговори те бяха споделили толкова за отношението си към чувствата, почтеността, любовта, загубата, за радостта и страха, че сега можеха да говорят за всичко.

Разговорът им течеше като спокойна река, която бавно се приближава към устието си, без да бърза, защото на всеки завой се откриват все по-нови и интересни неща, понякога радостни и съпроводени от водопад от нежен смях.

— Какво има, Кристин? — попита Стивън, забелязал отново буреносни облаци да засенчват искрящите блясъци в погледа й.

— Дейвид казвал ли ти е, че бях бременна?

— Да.

— Загубих бебето, Стивън — каза с тихо отчаяние тя. — Направих спонтанен аборт.

Когато Стивън я погледна, видя посивели и празни очи, такива, каквито ги беше видял в деня, когато Дейвид умря. Очите й тогава бяха сиви, а лицето — мъртвешки бледо и отчаяно настояваше той да си тръгне.

— О, Кристин — прошепна той. — Загубила си детето в деня, в който умря Дейвид, нали?

— Да. — Тя разтърси златните си коси, като че ли все още не можеше да повярва. — Болката започна веднага щом той умря, като че ли на бебето му беше определено да живее толкова, колкото да достави радост и мир на Дейвид в смъртта. — Тя се усмихна и добави: — И той умря в мир.

„Да, умря в мир“, помисли Стивън, като погледна необикновената жена.

— Колко си преживяла, Кристин!

— Съдбата ми е отредила да не узная в този ден, че отказът на застрахователната компания да плати сметките на Дейвид е бил просто грешка — призна тихо тя. — Задължението да изплатя сметките ми даде цел да живея. Аз имах нужда от това тогава, Стивън.

— И сега, когато заради мен този смисъл ти е отнет?

— Сега трябва да открия нещо ново. — Кристин се усмихна. Усмивката й беше смела, тя му казваше, че всичко е наред, че вече е готова да поеме дръзкото пътешествие към новите си мечти. — Всъщност, новото нещо открива мен. Тази седмица получих поръчка да моделирам още шест рокли…

 

 

Стивън напусна приветливия дом на „Туин Пийкс“ в три часа след полунощ. Не му се тръгваше, но имаше визитация рано сутринта, а Кристин, въпреки че през уикенда не беше на работа, имаше среща с клиентка да обсъдят модела.

По пътя Стивън се бореше с огромното желание да обърне колата и да се върне, защото не искаше да напуска Кристин никога.

Желанието беше толкова силно, че Стивън можеше да му противопостави единствено истината.

Желанието да се върне при пълната с надежда Кристин, започнала своя нов живот. Деликатната пеперуда смело се появява от какавидата и след време се извисява изящно към своите мечти.

И горчивата истина… тя е омъжена.