Катрин Стоун
Обещания (33)

Тридесет и трета глава

Сан Франциско,

февруари, 1992 година

Стивън отиде направо от летището в къщата на Кристин в „Туин Пийкс“. Тя не го очакваше. Не беше говорил с нея от две седмици, след като се целунаха и си пожелаха лека нощ в деня на Свети Валентин. Сега беше последният петък на февруари и тя знаеше, че той няма да се върне по-рано от неделя вечерта. Но от мига, в който пристигна в Париж. Стивън започна да сбива програмата си и побра всичките си ангажименти в рамките на два дни по-малко от планираното време.

Сега Стивън бе в Сан Франциско и скоро щеше да се наслаждава на светло теменужените очи, докато Кристин му разказва истината, каквато и да е тя. И въпреки че през последните две седмици той не беше успял да открие нито едно обезпокояващо обяснение на въпроса защо беше скрила истината за Колин Галахър от него, сърцето на Стивън започна да бие по-бързо, предусещайки срещата с нея. Но когато стигна „Туин Пийкс“ и взе последния познат завой на „Сити Вю Драйв“, пулсът му едва не спря.

Пред къщата на Кристин стоеше голям камион. Зашеметен от мъка, той видя как двама мъже товарят леглото на Кристин — леглото на Кристин и Дейвид, в камиона при купища други мебели. Кристин заминаваше. Сега. Днес. Ако се беше върнал в неделя, както беше планувал, тя отдавна щеше да е заминала.

„Сигурно вече е заминала“, помисли Стивън, когато натовареният камион потегли. Въпреки това паркира колата недалеч от къщата и остана вътре, наблюдавайки я през мъглата от дъждовни капки, които се сипеха от сивото февруарско небе. Предната врата на дома беше затворена, и въпреки че дъждовният следобед беше доста мрачен, още преди да се изсипе дъжда, лампите вътре не светеха.

Изведнъж той видя златен проблясък в мрачната тъмнина, Кристин още беше там. „Последна проверка на прозорците и вратите, предположи Стивън, и последно затваряне на куфарите, а може би и последно сбогом с къщата, където тя и Дейвид бяха изживели любовта си, достатъчна за един цял живот.“

 

 

Въпреки че сълзите замъгляваха образите пред очите на Кристин, докато тя крачеше бавно из малкия си дом за последен път, спомените, които тя виждаше във всяка стая, бяха много ясни. Тя оставаше задълго във всяка една от тях, отдавайки се на чудните спомени за своята любов, преди да се сбогува, и въпреки че вървеше бавно и се задържаше навсякъде, накрая й остана само една стая — спалнята, където бяха слели своите сърца и души, където бяха създали безценния нов живот, където Дейвид беше умрял… и където само няколко часа по-късно беше умрял и безценният нов живот, последвал Дейвид в смъртта, там, където искаше да се озове и самата Кристин. Тя искаше да го последва, но трябваше да изплати дълговете и да изпълни дадените обещания. Тук, в спалнята, Дейвид я беше прегърнал нежно, преди да си отиде завинаги и я беше накарал да обещае, че ще продължи да живее, ще намери ново щастие, нови мечти, нова любов. Кристин обеща, беше излъгала нежно, от обич, но сега, колкото и да й се струваше невероятно, тя изпълняваше обещанията си.

Накрая Кристин се сбогува и със спалнята и когато стигна до входната врата, преди да я отвори и затвори за последен път, тя прошепна през сълзи:

— Сбогом, Дейвид. Сбогом, моя любов.

След това Кристин Ендрюс напусна защитната мантия на спомените и излезе навън, за да заживее своя нов живот. Един живот, който тя едва сега откри, че започва в буен порой. Ако беше в друг ден, Кристин щеше да изтича бързо до навеса на автобусната спирка през две пресечки или просто щеше да се върне в къщата и да изчака дъжда да спре. Но днес тя нито можеше да се върне под заслона на мястото, с което вече се беше сбогувала, нито можеше да избяга от него.

Тя тръгна бавно, но с решителни крачки сред дъждовните капки.

 

 

Стивън видя как Кристин напусна дома си. Слабата й фигура гордо беше изправена, златната й коса грееше като фар сред сивотата на дъждовния ден. Беше облечена с шлифер, но освен дамската си чанта не носеше никакъв багаж. „Останалите й вещи са сигурно вече на друго място, помисли Стивън.“ На летището, може би в хотела, в който е отседнала до полета си за Ню Йорк.

Кристин не забеляза колата му и смело се отдалечаваше, тръгнала напред към своите мечти. Но Стивън не можеше да я остави да замине, без да разговаря с нея. Той бързо излезе от колата в проливния дъжд и я настигна.

— Кристин?

— Стивън — промълви тя, като се обърна към него, в първия миг сепната, а след това радостна и накрая болезнено тъжна. Мисълта, от която гласът му я извади, беше за смелия и оптимистичен избор, който беше направила и когато се обърна, тя застана лице в лице с най-дръзката от всички свои надежди… и това, което видя, сви сърцето й. Стивън се беше върнал два дни по-рано, но очите му не говореха, че го е направил, защото му е липсвала.

— Нека да те закарам дотам, където отиваш, Кристин — каза тихо той. — Искам да говоря с теб.

Не размениха и дума, докато изминаха трите мили до адреса, който Кристин му даде, ъгъла на „Линкълн“ и двадесет и първа улица, която се намираше срещу парка „Голдън Гейт“. Трафикът в петъчния следобед беше натоварен и поради хлъзгавите улици и поройния дъжд криеше опасности. Стивън трябваше да се съсредоточи върху шофирането и се постара да го направи, въпреки че не можеше да се абстрахира от нейното напрегнато присъствие и неловката тишина, настъпила около тях.

— Онази сграда, ей там — наруши мълчанието Кристин и посочи четириетажен тухлен жилищен блок. — Можем да разговаряме вътре ако искаш.

Стивън паркира съвсем близо до сградата, но въпреки това върху вече намокрените им коси се посипаха нови капки дъжд. След като влязоха в апартамента на третия етаж, за който Кристин имаше ключ, тя се пресегна да вземе прогизналото му манто и го попита:

— Искаш ли хавлия за главата си?

— Да. Благодаря ти. — Той едва усещаше мокрите капки, които се стичаха от косата му, но забеляза капките, които се търкулваха от златните коси върху тъжното красиво лице.

Кристин отиде да вземе хавлии, а Стивън се вгледа в непознатата обстановка — белите плетени мебели, нежните порцеланови лампи, жизнерадостните пастелни възглавнички. Всичко беше непознато, освен букета от рози върху бялата плетена масичка за кафе. Това бяха розовите пъпки, които той й беше подарил на Свети Валентин, вече напълно разцъфтели и все така красиви.

Розите, които той й беше поднесъл, бяха единствената позната вещ. Розите и след това срамежливата й усмивка, която прозвуча като обещание в отговор на нежната му усмивка, с която я посрещна, когато тя се върна с хавлиите.

— Къде сме, Кристин? — попита нежно той.

— В новия ми апартамент. Е, действително не е нито нов, нито мой. Взех го под наем до първата седмица на май, но дотогава ще имам време да си, намеря нещо друго.

— В Ню Йорк?

— В Ню Йорк? Не…

— Не се ли местиш в Ню Йорк, за да работиш с Колин Галахър?

— Не. Откъде науми това?

— Отбих се в бутика сутринта, преди да замина за Париж. Сидни ми каза. Непрекъснато мисля за това през последните две седмици. Защо скри от мен това? — „Да мисля, да се тревожа и да не мога да намеря отговор, който да не развива мечтите ми“ Стивън я погледна нежно и попита: — Защо не ми спомена за новата си работа?

— Защото знаех, че няма да я приема. Казах това на Колин още когато се обади по телефона, но той настоя да дойде тук и да се срещне с мен. Надяваше се да ме убеди.

— И не успя ли? Все пак това е една необикновена възможност.

— Да. Но това — тя посочи с изящен жест новия апартамент — е необходимата промяна, която искам засега. — Тя го погледна и попита смело: — Защо си ходил „При Сидни“ онази сутрин?

— Защото исках да те видя още един път, преди да замина. Исках да поговоря с теб за нашата целувка.

— Нашата целувка?

— Исках да знаеш, че съм разбрал смущението ти и не бързам…

— Но ти не съжаляваш, че си ме целунал?

— О, Кристин, не съжалявам, че те целунах. Всъщност не престанах да се тревожа през последните две седмици, че никога повече няма да те целуна.

— А аз се тревожих, че повече никога няма да ме целунеш. Няма да пожелаеш.

— Желая. Винаги ще желая — добави нежно той и вместо тревога откри в погледа й само щастие.

Той взе пухкавите хавлии от нея и нежно попи дъждовните капки от красивото й лице. След това я обгърна с ръце, погледът му натежа от желание и той я целуна. Тя отвърна на целувката му сега по-топла, по-жадна и по-страстна отпреди, изпълнена с повече вяра и без никакво смущение.

Кристин се отдръпна. В тревожния миг, преди очите му да открият нейните, той усети как го полазват ледени тръпки. Но светлотеменужените очи, които видя, грееха с чиста и сияйна радост.

— Ела в спалнята, Стивън.

Леглото беше ново, както пухкавата завивка и кремавите възглавници. Нямаше нищо старо или познато в спалнята на Кристин.

— Къде е портретът? — попита тихо той.

Кристин пусна ръката му и се отдръпна леко от него, преди да отговори:

— Дадох го в музея. Бяха трогнати, разбира се, и знам, че ентусиазмът им щеше много да зарадва Дейвид. — Лека бръчка проряза красивото й лице и тя добави нежно, почти на себе си: — И щеше да разбере.

— Да разбере? — повтори нежно Стивън. Видя, че в очите й за миг се появи смущение, като че ли това не беше нещо, което тя бе имала намерение да обсъжда с него, като че ли не смяташе, че за това може да има място в тяхната любов. Но то имаше. — Искам да се любим, Кристин, сигурно знаеш колко много искам това, но първо трябва да поговорим. Ти си взела някои много важни решения и си направила много важни промени през последните две седмици.

— Да. Но това не са импулсивни решения. Стивън, и аз не съжалявам, че ги взех. Тя погледна дръзко към него. — Исках да имаме едно място, където не витаят спомени, едно място, където ще създадем свои собствени спомени.

— О, Кристин. — Сърцето му искаше той да отиде при нея, да я прегърне и да се любят, но съвестта не му позволяваше това, не още.

— Но спомените са вътре в теб — каза той, недоумявайки какво го беше накарало да постави един въпрос, за който не съществуваше просто решение. Той не искаше Кристин да забрави Дейвид, нито да омаловажи по някакъв начин необикновената им любов. И все пак, той щеше да й даде цялото си сърце — не, тя вече го имаше — и може би трябваше да знае какъв риск поема е това. Споменът за Дейвид винаги ще живее в теб.

Да — съгласи се тя. После погледна любящите му очи и попита нежно: — Страхуваш ли се от спомена ми за Дейвид?

— Мисля, че да.

— Аз също се страхувам, но не от спомените си. — Това признание беше нищожно малко в сравнение с това, което направи след това. — Страхувам се да не те загубя, Стивън, а не, че няма да те обичам.

— О, Кристин. — Той не можеше да й обещае, че някоя нелепа трагедия няма да й го отнеме някой ден и двамата знаеха това, но съществуваше едно обещание, любовта, която можеше да й даде: — Обичам те, Кристин. Винаги ще те обичам.

— Аз също винаги ще те обичам, Стивън. — И след това, тъкмо когато той щеше да я целуне нежно и тази целувка щеше да ги принесе в очакващото ги пухено легло, Кристин видя в очите му тревожно пламъче, което й подсказа, че той знае, че тя никога не е била с друг мъж, освен с Дейвид. И тя му припомни нежно: — Не се страхувам да те обичам.

 

 

Никой от тях не почувства никакъв страх, докато се любиха. Само радост, нежност, желание и любов, и след това, докато притискаше прекрасното й голо тяло към себе си и галеше с устни разрошените й от страстта златисти коси, той каза:

— Да не би да си отказала предложението на Колин Галахър, защото си помислила, че няма да искам да се преместя с теб в Ню Йорк?

— Знаех от Мадолин, че искаш да останеш тук.

— Какво?

— Каза ми, че я обичаш, но…

— Никога не съм обичал Мадолин, Кристин. Никога не съм обичал друга жена, освен теб. — Устните му намериха нейните и той й го каза отново. Накрая, прекъсвайки с нежелание целувката, той предложи: — Защо не се обадиш на Колин и не му кажеш, че приемаш предложението?

— Искам да остана тук, Стивън. Не ме блазни известността, освен това искам да имам свободата да моделирам такива рокли, каквито аз искам.

— Романтични?

— Да.

— Добре — каза Стивън и премести един златен кичур от очите й, за да вижда светло теменуженото сияние, докато говори. — Абитуриентската рокля, която уши, беше чудесна, но много искам да видя как ще направиш сватбената.

— Искаш ли?

— Само ако е за теб. Искаш ли, Кристин? — попита нежно той. — Ще ушиеш ли една сватбена рокля, която да облечеш за нашата сватба?

— О, да, Стивън!