Катрин Стоун
Обещания (9)

Девета глава

— Ще оперирате ли? — попита недоверчиво стажант-хирургът и в мига, в който очите му срещнаха погледа на Ник, съжали за своя съвсем искрен, изненадващ въпрос. — Имам предвид… изглежда… не показват ли лабораторните данни от рентгена и скенера наличието на травми, за които няма никаква надежда?

Леденият поглед на Ник се смекчи едва когато видя смущението, обхванало стажанта. Той беше отлично подготвен, работеше упорито и внимателно и сигурно беше напълно прав: шансът беше минимален и може би почти никакъв да спасят четиригодишното момченце, което само преди час си беше играло в сигурното убежище на предния двор. Топлото спокойствие на слънчевата сутрин и бъдещето на един млад и слънчев живот бяха безвъзвратно разбити от един пиян шофьор, изтървал от контрол колата си и нахълтал вандалски в двора.

Заради репутацията на „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“ като специализиран институт по лечение на детски травми веднага откараха там тежко раненото дете. Шофьорът на колата, също смъртно ранен, беше откаран в централната болница на града.

— Може би си прав — съгласи се Ник със стажанта. — Сигурно си прав, но ще оперирам.

Ник се замисли за миг, не защото подлагаше на съмнение решението си да направи всичко възможно, за да спаси живота на малкото момче, а защото се двоумеше дали да включи, или не Елизабет в тази операция, която се очертаваше като една трагедия без почти никакъв шанс дори и за някаква надежда. Почти сигурно беше, че ще отворят малкия корем и ще видят непоправима травма, далеч извън възможностите за спасителна намеса, с които разполагаше съвременната медицина. Защо трябваше да замесва Елизабет в тази жестока тъга и загуба? Отговорът дойде бързо: „Защото ако съществува и минималната възможност да се спаси този безценен и невинен млад живот, аз ще имам нужда от деликатните и талантливи пръсти, от нейното спокойствие и непоколебимост и от надеждата, която сияе в прекрасните й очи.“

— Всъщност, няма да е необходимо да участваш — каза Ник на стажанта. — Ако д-р Джанингс е свободна, ще оперираме само двамата. Обади й се вместо мен, ако нямаш нищо против и провери дали е свободна, докато аз получа съгласието на родителите на Дени.

Елизабет беше в детското отделение, когато дойде сигналът от спешния кабинет. Тъкмо привършваше с изписването на Моли, която се прибираше у дома седем дни след трансплантацията. Мери Ан беше излязла четири дни по-рано. Въпреки това тя всеки ден и почти всяка вечер беше в болницата при невръстната си дъщеричка и наблюдаваше как става все по-силна и поздрава. Елизабет се намръщи за миг, докато избираше телефонния номер, появил се на екрана на електронния й приемник. Днес не беше на повикване в травматологията.

Отсреща стажантът задъхано й обясни, че Ник бил на повикване и се интересувал от свободното й време, дали ще има възможност в момента да оперира с него, веднага, едно тежко ранено дете. Да, отвърна тя на стажанта и добави, че само след няколко минути ще бъде в травматологично отделение.

Докато приближаваше спешния кабинет, Елизабет видя Ник в една от чакалните, предвидени за семействата на тежко ранените, разположени на разумно разстояние от шума и хаоса на общата чакалня. Млада жена и мъж, и двамата очевидно разтревожени и объркани, бяха застанали срещу Ник и го слушаха внимателно. Родителите на малкото момче, предположи Елизабет и влезе в чакалнята.

Обикновено когато двамата с Ник оперираха, Елизабет осъществяваше връзката със семейството на пациента, а Ник се грижеше за последните подробности по подготвянето на операцията. Той, разбира се, винаги се срещаше със семейството, преди да започнат, но винаги много след като тя вече беше направила това… Този път Ник беше този, който разговаряше пръв с близките… и Ник изрече искрените и необикновени думи, които Елизабет дочу, докато приближаваше.

— Не искам да ви давам фалшива надежда. Шансовете да спасим живота на Дени са много малки, може би дори никакви. Но аз искам да го оперирам, дори да е абсолютно сигурно, че нищо не може да се направи.

— Нали вие лично ще оперирате, доктор Чеиз? — попита бащата на Дени.

Гласът му тръпнеше от надежда и страх. Той, разбира се, разпозна Ник, известния хирург, който неотдавна беше направил вълшебната животоспасяваща операция на малката Моли.

— Да. — Ник се обърна към Елизабет и добави: — А това е доктор Джанингс. Тя ще оперира с мен.

— Вие също оперирахте Мери Ан и Моли, нали? — попита майката на Дени, разпознала Елизабет по името, а не по лицето, защото в телевизионния репортаж бяха показали само Ник.

— Да. — Елизабет се усмихна топло, обзета от инстинктивното желание да ги успокои, но се чувстваше неловко, защото това, което Ник беше казал току-що, беше много повече от каквото и да било успокоение. Но тя си помисли, че има едно нещо, с което наистина може да им вдъхне спокойствие: щом Николас Чеиз ще оперира сина им, то Дени е в най-добрите ръце на света.

Най-добрите ръце. Силните, изящни пръсти на Ник действаха с пъргавина, за да спрат кръвоизливите, разминавайки се с деликатните пръсти на Елизабет като в някакъв лудешки танц. Двата чифта ръце се движеха в съвършена, безмълвна хармония. Но за пръв път, откакто оперираха двамата, Елизабет недоумяваше какво правят. Вярно беше, че неведнъж се беше случвало талантливите му ръце да спасяват човешки живот, когато няма почти никакви надежди и тя беше свидетел на тези случаи. Но за Дени беше очевидно, че няма никакви шансове. Твърде много и твърде тежки поражения бяха нанесени на мъничкото телце.

Веднъж Елизабет беше чула Ник да говори за възможността за спешна трансплантация на органи в случаи на тежко нараняване. Това беше вълнуваща идея, за която тя самата често беше мислила, една нова концепция, за която можеха да разговарят с Ник, ако въобще си говореха. Но дори в този момент да имаха на разположение донорски органи за Дени и дори да приложат тази новаторска терапия, Елизабет знаеше, че малкото момче не може да бъде спасено.

Колкото и съвършени да бяха съвременните постижения на хирургията, те не можеха да помогнат с нищо в този случай. Ник разполагаше само с огромния си талант и с нещо, скрито дълбоко в него, изпълнило очите му с огромна мъка, което го заставяше да се бори отчаяно за спасението на този млад живот. Ник беше един благороден воин, започнал обречена на загуба битка. Но Елизабет знаеше, че Ник няма да възприеме завършека на своята храбра борба, нито като благородно, нито като героично, а само като едно унищожително поражение. И тя не можеше да се отърси от злокобното усещане, че когато Дени умре, нещо в Ник също ще умре.

„“Защо правиш това, Ник?", искаше да извика тя. Дори и ти не можеш да го спасиш. А щом ти не можеш, значи никой не може. Спри, моля те, преди да погубиш себе си!"

Елизабет никога не би изрекла на глас в операционната подобни думи. И тя, също както Ник, винаги оперираше така, сякаш пациентите са будни и могат да чуят всяка дума и да усетят всяка проява на страх.

Този, който най-после наруши мълчанието, беше Ник. И когато направи това, гласът му беше спокоен и много тих, така че ако по някакъв начин Дени го чуе, да не изпита нито тревога, нито страх.

— Време е да го затваряме.

Когато Ник изрече това, гласът му наистина беше спокоен, но сините му очи бяха пълни с мъчителна болка. И докато зашиваха младата плът, освен нежната любов, в измъчените сини дълбини на очите му се таеше и извинение.

Докато анестезиологът и операционната сестра приготвяха Дени, за да го преместят в близката след операционна зала, Елизабет и Ник напуснаха операционния сектор, за да инструктират както обикновено сестринския екип преди пристигането на Дени.

Този път инструкциите бяха много особени. Ник се обърна към Стефани — красива жена, която го познаваше добре, поне интимно.

— Дени няма да живее още дълго, Стеф — каза й Ник. — Искам да намериш някоя тиха и усамотена стая, но не тъмна, само тиха и усамотена. Искам още родителите му да бъдат с него, ако те желаят. Ще разговарям с тях. Ако им е трудно да бъдат с Дени, когато умира, тогава аз ще съм с него. Ако решат да останат, аз ще чакам в стаята за отдих. Разчитам на теб да ме уведомиш веднага щом решиш, че има нужда от мен.

— Добре, Ник — отвърна официално Стефани и докосна леко голата му стегната ръка над лакътя. — Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря, Стефани.

Докато Елизабет и Ник вървяха към стаята, в която чакаха родителите на Дени, тя си мислеше за това колко спокойно го беше докоснала Стефани. Този жест не беше проява на интимност, а просто на разбиране и съпричастие. Може би Елизабет също би докоснала с такава топлота всеки мъж, който е така обезпокоен, колкото Ник. Обикновено когато пръстите им се докосваха, тя усещаше колко топли са ръцете на Ник. Но днес дългите, талантливи пръсти, които заедно с нейните бяха танцували в изящна прецизност, не бяха топли. Днес Елизабет беше усетила само леден студ… и огромно напрежение в силното стройно тяло на боеца, който се сражаваше ожесточено до нея.

Когато стигнаха при родителите на Дени, Ник започна разговора с тях. Не беше си позволил да им даде фалшиви надежди преди операцията и сега той просто им каза самата истина.

— Дени е все още жив, но няма да е за дълго — каза тихо Ник. И след това добави още по-тихо: — Съжалявам.

— Можем ли да го видим?

— Разбира се. Ще бъде в безсъзнание до края, но това не означава, че няма да ви чуе и няма да разбере, че сте с него. Така че, ако ви е възможно, не показвайте страха си пред него, само обичта си и щастието, че той е вашето малко момче. — Надигналите се чувства затиснаха гърлото на Ник и той замълча за миг. — Може би ще ви е невъзможно да направите това.

— Не — отвърна майката на Дени. — Можем. Ще го направим.

— Да — съгласи се бащата. Очите му се навлажниха, но гласът му, както и този на майката, беше твърд. И двамата бяха решили да бъдат силни заради своя син, докато той имаше нужда от тях. — Ще го направим. И ви благодарим, доктор Чеиз. Знаем, че направихте всичко възможно и искахте да го спасите.

Когато Ник уведоми Стефани, че ще чака в стаята за отдих, той беше казал „аз“, а не „ние“. Но въпреки това Елизабет го придружи дотам. Вярно, че родителите на Дени разчитаха повече на Ник, отколкото на нея, но синът им беше и неин пациент. И дори съкрушените млади хора да нямаха нужда от Елизабет, тя искаше да остане на разположение на Ник в случай, че му потрябва за нещо.

В случай, че му потрябва? Много бързо си даде сметка колко глупава е тази мисъл.

Ник беше затворен в себе си. Напълно отдаден на собствените си мисли и нито знаеше, нито се интересуваше, че тя е там. Докато Елизабет наблюдаваше неотслабващата мъка в тъмносините му очи, тя усети в нея да се появява едно чувство на безпомощност и гняв. Гневът беше толкова непознато чувство за нея или може би е бил заключен като затворник дълбоко в нея, в сърцето й, и сега напираше неудържимо. Обзе я неистовото желание да изкрещи и да избяга. С всеки друг хирург, дори да беше някой, който не познаваше или не харесваше, щяха да имат какво да споделят след емоционално опустошителна операция като тази. Щяха да се опитат да разкрият смисъла в безсмисленото и най-малкото, щяха да се опитат да дадат израз на общия си протест срещу капризите на съдбата, бързо и жестоко отнела живота на момчето. Но не и с Ник.

Това ли беше причината за гнева й? Това, че Ник не я допускаше до себе си? Или беше разгневена на самата себе си, че не й достига смелост да се приближи до него. Беше разгневена и на двамата. И въпреки това, когато най-накрая даде израз на гнева си, той не беше насочен към нито единия от тях, а към истинския виновник за трагедията, в която и те бяха участвали току-що. Безотговорното възрастно човешко същество, причинило смъртта на едно дете.

— Някои хора явно все още не са разбрали колко ужасно опасно е да шофират пияни — изрече тя, като не позволи на гласа си да се извиси над безстрастните нотки. Искаше да извади Ник от черупката му, да разговаря с него, но когато сините му очи се вдигнаха и срещнаха нейните, Елизабет потръпна от това, което видя. Синьото в тях беше леденостудено и напрегнато, също както ръцете му по време на операцията. Ник беше ядосан. Не, помисли тя, той беше вбесен. Дали гневът му бе насочен към шофьора, станал причина за тази нелепа трагедия? Или се гневеше на нея, защото не проявява състрадание? Гласът й потрепери, когато прошепна:

— Съжалявам, Ник, сигурно това е жестоко. Знам, че алкохолизмът е болест, ужасна болест…

— Да — прекъсна я рязко Ник. Гласът му звучеше напрегнато и безкомпромисно като очите му. — Алкохолизмът е ужасна болест. Но тя трябва да бъде лично нещастие. Ако човек е алкохолик, той трябва във всеки един миг да е уверен, че не вреди със своята болест на никого, особено на едно невръстно дете. Не си хаби милосърдието за пияниците, Елизабет, това е чиста глупост.

Чиста глупост. Резките думи на Ник я прободоха като остър нож. Елизабет трябваше да се разгневи още повече. Трябваше да му каже какво мисли за него и за високомерната му арогантност. Но гневът й изчезна толкова бързо, колкото бързо се беше появил, отнасяйки със себе си решението да прояви смелост, оставяйки я с усещане за празнота, малко объркана и ужасно тъжна.

„Много съжалявам, че те замесих в това, мислеше Ник, взирайки се в красивите и скръбни изумрудени очи. Имах отчаяна нужда от твоя талант, твоята смелост и твоята вяра. Но ето, че сега те нараних с грубостта си“.

Тази грубост беше изпълзяла от дълбините на сърцето му, където се таяха неговите ледени истини. Ако жестоките му, но честни думи бяха наранили Елизабет, ако се беше показал от най-лошата си страна, то това беше за добро, поне за нейно добро.

— Не е необходимо да чакаш — каза накрая той. — Аз ще остана. Благодаря ти, че оперира с мен.

Сега той я освобождаваше. Елизабет усети припламващите искри на нов изблик на ярост, но не ги остави да лумнат в пожар. Какъв беше смисълът. Тя беше искала да разговаря с него, да разговарят двамата — но това очевидно беше невъзможно.

Миг след това, без да каже нито дума, Елизабет се обърна и излезе. Нали това искаше от нея.

Мразя те, Николас Чеиз. Неочакваната мисъл се роди с такава сила, че Елизабет спря изведнъж изненадана от нея. Беше ли вярно това? Наистина ли го мразеше? Елизабет обмисли внимателно внезапно появилото се чувство. Ако това беше истина, щеше ли да дойде с омразата и спокойствието. Ако тя мразеше Ник, ако той заслужаваше нейната омраза, сърцето й щеше да спре да го защитава, а тя да го обича… и да страда.

Но тихата успокояваща мисъл, че мрази Ник не издържа дори и на най-повърхностна оценка. Елизабет знаеше, че това, което изпитва към Ник, няма нищо общо с омразата. Тя не го мразеше и никога не би могла да го мрази. Което означаваше, че тя просто — о, не беше чак толкова просто! — трябва да продължи да го обича и да страда. Когато Елизабет се освободи от тези мисли, забеляза, че стъпките й безпогрешно я бяха отвели до тихото убежище на изследователската лаборатория на Стивън. Тя нямаше да сподели мъката си от тази сутрин със своя добър приятел, нито щеше да му каже какво се беше случило с Ник, а просто щеше да поговори с него и да усеща как топлината на неговите искрени очи я карат да се чувства по-добре…

Чак когато натисна бравата на вратата и разбра, че е заключена, Елизабет си спомни: Стивън беше в града, за да обсъди последните детайли по изграждането на Имунологичния институт с архитекта на сградата.