Катрин Стоун
Обещания (35)

Тридесет и пета глава

Самолетът на Лариса от Бостън трябваше да пристигне в Сан Франциско в осемнадесет и десет местно време, но поради технически причини, които бяха установени по време на редовното кацане в Чикаго, самолетът бе освободен и пътниците се прехвърлиха в друг, който докосна пистата в Сан Франциско в двадесет и един часа и четиридесет минути — час и половина преди Джулиан да се приземи.

По време на закъснението тя усещаше някакво странно напрежение, безпокойство и злокобното чувство, че ако въпреки умората не осъществи тази вечер, това което беше решила и го остави за утре сутринта, ще бъде фатално. Отначало Лариса успя да се пребори с това усещане. Но с всеки изминал миг зловещото неспокойствие растеше и накрая, точно когато самолетът на Джулиан се приземяваше, тя започна да подготвя багажа си за път.

Лариса бързо приключи с всичко, както когато беше напуснала отчаяна пентхауса на Пето Авеню. Тя взе със себе си почти същите стари приятели, които беше взела и тогава — джинсите и тениската от „Бъркли“, износената нощница, но един от приятелите си остави — романтичната рокля с мъниста, която Джулиан беше отказал да облече в навечерието на тяхната сватба, и с която беше облечена вечерта, когато срещна за първи път Питър. Красивият и чист символ на красотата и надеждата щеше да остане в миналото този път… и на негово място Лариса взе един символ на безнадеждността и насилието — пистолета, който Джулиан й беше подарил. Лариса се пресегна да вземе кутията със смъртоносното оръжие с изненадваща увереност, въпреки че знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да натисне спусъка.

Въпреки това го взе със себе си.

Беше почти полунощ, Елизабет не се беше прибрала и в отговор на обаждането на Лариса, телефонистката й каза, че доктор Джанингс е задържана в операционната за бъбречна трансплантация и ще остане там още няколко часа. Лариса остави бележка на своята най-добра приятелка:

„Скъпа Лиз, трябва да замина за известно време. Моля те, не се притеснявай за мен. Аз съм окей. Обичам те, Лара.“

Поколеба се за миг и после добави:

„Искам и ти да бъдеш окей, Елизабет Джанингс!“

Лариса остави бележката в кухнята, подпряна на чашата с надпис „ЕЛИЗАБЕТ! ПРАЗНУВАЙ!“, която й беше подарила на двадесет и първия й рожден ден. След това извади от портмонето си визитната картичка, която Дарлийн Бачънън й беше дала през декември и избра номера на мотела край езерото Тахо.

— Ало, Дарлийн? Лариса Локсли се обажда.

— Лариса! Здравей.

— Здравей, не очаквах ти да вдигнеш телефона толкова късно.

— Два пъти седмично взимам нощно дежурство, когато Крейг е на работа. Дежурният служител ще дойде всеки момент, но се радвам, че аз приемам обаждането ти. Вила ли искаш да наемеш?

— Да, ако имаш свободна. Аз съм в Сан Франциско и се надявам да дойда тази вечер.

— Имаме няколко свободни вили — включително и, ако искаш, тази, в която ти си живяла.

— Да — отговори тихо Лариса. — Бих искала да я наема за известно време, ако може.

— Разбира се, че може. Мелани толкова ще се зарадва. Не че тя ще те притеснява — веднага я успокои Дарлийн.

— Въобще няма да ме притеснява и очаквам с нетърпение да я видя отново. Тъй като няма да пристигна по-рано от полунощ, може утре сутринта да спя до късно. Но моля те, кажи на Мелани, че когато се събудя ще дръпна пердетата и ще ми бъде много приятно да ми дойдете на гости.

— Мелани ще дойде веднага, щом дръпнеш завесите. Ние с Крейг имаме среща с нашия счетоводител, така че аз ще те видя по-късно.

Веднага щом Лариса каза „довиждане“ на Дарлийн, дойде време да се сбогува и с убежището на апартамента на Елизабет, и със своята спалня, така силно свързана с „Промис“. Този път, помисли тя, като се пресегна към куфара си, тя не бягаше към сигурното убежище, където щеше да бъде спасена от благородството на добра приятелка. Този път, най-после, Лариса Локсли трябваше сама да се спасява.

Тя щеше да отиде в малката вила и да се изправи срещу ледените призраци, които витаеха там. Щеше да ги накара да излязат от скривалището си изпод нежните тапети на цветя и щеше да ги съзерцава храбро, докато разбере всичките им тайни и ги прогони завинаги. И тогава, още по-смело, тя щеше да застане пред огледалото и да се вгледа с нежна любов в жената, която най-сетне беше победила своите видения и която знаеше, че любовта й към Питър не е илюзия. Тя ще прекара остатъка от живота си в обич и грижи за неговото обично бебе.

 

 

Джулиан тъкмо спря колата, наета от името на Питър Ландън, до отсрещната страна на улицата, където беше блока на Лариса, когато я видя да се появява през вратите на подземния гараж. Джулиан можеше въобще да не забележи колата — евтина, американско производство, съвсем неподходяща за неговата съпруга — но светлината на една улична лампа освети великолепната й коса и я превърна в изящен огнен пламък, който привлече погледа му и я издаде.

Лариса не го забеляза. Той беше една тъмна сянка в многото паркирани на улицата коли. И дори когато запали колата и тръгна след нея, тя пак не го забеляза, защото той караше без фарове, докато зави по улица „Дживисадеро“, която беше ярко осветена и натоварена в петъчната вечер.

Лариса караше предпазливо. В желанието си да концентрира измореното си съзнание върху дългото и изморително шофиране, тя изтласкваше на заден план мисълта за безценния нов живот, който носеше в себе си.

Джулиан я следваше, отначало нервен от предпазливостта й и изпълнен с желание да натисне по-силно педала на газта, за да се влее в синхрон с бързия поток на препускащите му мисли. Но накрая той просто се наслаждаваше на бавното преследване. Изпълваше го сладко предчувствие, възбуждащо напрежение като си представяше нейния ужас и неговия триумф, жестокото й убийство и обвинението към Питър, че това е негово дело.

Лариса действаше в полза на плана му. Водеше го към някакво усамотено място, което може би беше известно само на нея и на нейния любовник. И засега, помисли Джулиан, Питър също действаше в негова полза. Без съмнение вече осъществяваше безумното си пътуване от Ню Йорк към Сан Франциско, като преди това сигурно се беше обадил на Лариса — след като бе разбрал, че Джулиан няма никакво намерение да се срещне с него — той я беше изпратил някъде, където й бе обещал да отиде веднага, щом пристигне в Сан Франциско. „Чудесно“, помисли Джулиан: Какво по-идеално от това Питър да пристигне и да намери любовницата си мъртва? Щеше да се втурне към умъртвеното й тяло, да изцапа ръцете си с нейната кръв и да си навлече още повече улики.

Устните на Джулиан се извиха от сладострастен глад, когато си представи кървавата сцена и изпълнения с болка ужас на своя най-върл неприятел. Как му се искаше да може да види с очите си това!

Но дотогава той отдавна щеше да е заминал и щеше да очаква с още по-сладко предчувствие новините за жестокото убийство на съпругата, за която, въпреки че накрая се беше отегчил, светът знаеше, че той винаги се беше отнасял с нея като с принцеса.

 

 

Джулиан я наблюдаваше от разстояние, докато Лариса се регистрира в мотела. Тъмните му очи я проследиха до отдалечената вила и не се отделиха оттам, докато тя не дръпна завесите и изгаси осветлението. След това Джулиан се регистрира в един мотел от другата страна на пътя, като този път плати в брой и не използва нито своето, нито името на Питър. Разбира се, той нямаше намерение да спи. Изпълненото му с енергия тяло не се нуждаеше от сън, нито искаше да пропусне дори само миг от чудното предусещане.

Джулиан можеше да се придвижи още сега дотам в мрака на нощта, но колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се виждаше накрая да се появи Питър. Щеше да изчака достатъчно, за да даде възможност на Питър да пристигне в Сан Франциско и да се придвижи до езерото Тахо. Освен това беше много по-изкушаващо да убие Лариса сутринта, отколкото сега, когато е изморена и няма да има сили да се моли и съпротивлява така, както на него му се искаше. Тя винаги беше толкова красива рано сутрин, миг след като се е пробудила и споменът от съня още не е напуснал сините очи, които се отваряха широко, пълни с вяра… като че ли наистина вярваше, че този нов ден ще бъде по-добър от вчерашния и като че ли в сънищата си по някакъв начин беше забравила истината.

Джулиан можеше да я убие сега, но имаше много причини, заради които идеята да я убие сутринта изглеждаше много по-съблазнителна. Може би най-привлекателната от всички причини беше, че тази вечер единственото оръжие, което имаше, бяха ръцете му — и те бяха повече от смъртоносни — но сутринта можеше да отиде в магазина, който беше забелязал на съседната улица, на който с големи печатни букви пишеше: „РАЙ ЗА ЛОВЕЦА“ — и можеше да си купи ловджийски нож… от онези с нарез, през който се стича кръвта…

 

 

Самолетът на Питър кацна на летището в Сан Франциско точно когато зората започна да осветява пролетното небе. Веднага, щом слезе от самолета, потърси най-близкия телефон. Беше звънял в апартамента през цялата нощ, винаги, когато можеше, от самолетите, в които имаше телефони, и от летищата, когато правеше връзките с различните полети през нощта.

И всеки път никой не отговаряше.

„Но тя е там, прошепна на себе си той. — Тя е там, просто не вдига телефона.“ Този път вдигнаха телефона.

— Обажда се Питър, Елизабет. Извинявай, че звъня толкова рано, но трябва да говоря с Лариса.

— Тя не е тук, Питър.

— Не е там? — Огромна ледена вълна смрази сърцето и дъха му.

— Била е тук — бързо го успокои Елизабет. — Оставила ми е бележка, в която пише, че трябва да замине за известно време и ме уверява, че се чувства добре.

— Джулиан обаждал ли се е? — попита неспокойно той, сърцето му отново се разтуптя.

— Джулиан? Не. Това нещо общо с Джулиан ли има?

— Да — призна Питър, най-после започнал вдишвайки да освобождава ледения страх, замествайки го с чиста проба безпомощност. „Да, помисли той, — това има нещо общо с Джулиан, независимо дали той е, или не е някъде близо до Сан Франциско.“ Лариса бягаше от Джулиан — от него и от Джулиан — от двамата мъже, чиято горчива вражда беше разбила прелестната й надежда за една сигурна и щастлива любов. — Ако се обади, моля те, не му казвай нищо и ме уведоми веднага за обаждането му. Ще бъда в дома си в Сосалито.

— Мислиш ли, че Лариса е там?

— Не — отвърна той с тиха и пълна с болка увереност. — Не знам къде е Лариса, Елизабет.

— Какво е станало, Питър?

— Джулиан и аз се познаваме отдавна, имаме стари отношения, които се надявах, че са забравени. Вчера разказах за това на Лариса и стана ясно, че Джулиан въобще не е забравил миналото. — През него премина огромна вълна от ярост, като си помисли за доказателствата, че Джулиан не е забравил нищо — това, което беше направил на Лариса през онази августовска нощ.

— И Лариса се разстрои, като разбра за това? — попита Елизабет, нарушавайки внезапно настъпилата тишина.

— Да. — След миг Питър промълви: — Имаш ли представа къде може да е отишла?

— Не. Сега не ми идва наум. Трябва да помисля.

— Добре, ако ти хрумне нещо, моля те да ми позвъниш и да ми кажеш. А ако ти се обади…

— Ще й кажа, че си се обаждал и си в Сосалито — обеща Елизабет. Тя можеше да обещае това, но въпреки че знаеше колко много я обича Питър и сега чуваше очевидно голямото му безпокойство, тя не можеше да му обещае, че ако предполага къде може да бъде Лариса, ще му каже, без преди това лично да е разговаряла с нея. Защото Елизабет знаеше и колко много Лариса обича Питър, така че явно имаше някаква причина, заради която тя е избягала от него. С много ведър глас, защото се надяваше, че любовта между двамата ще оцелее, тя каза: — И аз те моля, ако ти се чуеш с Лариса, да ми позвъниш. Днес съм главен дежурен на повикване, така че е най-вероятно да бъда в болницата.

 

 

„Може би вече знам къде е Лариса“, помисли Питър няколко мига, след като приключи разговора с Елизабет. Докато набираше номера на услуги и след това на мотела край езерото Тахо, той си мислеше: „Може би вече знам къде ще отиде моята прелестна незабравка, когато нейният свят, се срути отново.“

— Да, мисис Локсли е тук — отвърна администраторката на мотела. — Но във вилите ни няма телефони и нашата политика на обслужване е да не будим гостите си толкова рано сутрин, освен ако не е нещо спешно, разбира се. Спешно ли е?

— Не — отвърна Питър. Въздъхна облекчено. Вече не беше спешно. Той знаеше къде е Лариса и знаеше, че е на сигурно място. Джулиан не знаеше нищо за мотела на езерото Тахо. Лариса беше отишла на едно място, където Джулиан никога нямаше да я намери, и където тя знаеше, че Питър ще я потърси. Тя беше в безопасност, но въпреки това нещо накара Питър да попита:

— Някой друг регистрирал ли се е снощи?

— Не, само тя. Искате ли да оставите съобщение?

— Не, благодаря. — „Ще й предам всички любовни съобщения, когато я видя.“

Лариса се питаше дали ще може да спи във вилата, заобиколена от ледените призраци. Но тя изпитваше странна сигурност сред тях. Те й бяха добре познати, все пак, врагове, но в същото време стари познати. Тя заспа дълбоко и сънят й бе спокоен, без кошмари.

Събуди се в девет и разтвори завесите, зад които изгря великолепното сапфирено небе.

Взе си душ и облече тениската и джинсите и тъкмо се канеше да излезе да вземе закуска за себе си и своето бебе, когато на вратата се почука. Лариса тръгна да отвори с усмивка.

Трябваше да е Мелани, малкото момиченце, каквато самата тя някога беше. Но това не беше така. Тя никога не беше получавала грижите и любовта, с които беше обгърната Мелани. Мелани беше малкото момиченце, каквото нейната дъщеря щеше да стане, толкова закриляна и толкова обичана.

— Добро ут… — Усмивката изчезна от лицето й и на нейно място се настани страхът.

— Добро утро — отвърна Джулиан, спокойно задържайки вратата, когато тя понечи да я затвори, изненадан от силата на Лариса, но най-вече изненадан от своята собствена сила. Никога не се бе чувствал толкова силен. Без никакво усилие й попречи да затвори вратата и след това с лекота я отвори широко и влезе в малката вила.

— Махай се, Джулиан.

— Съжалявам, Лариса. Страхувам се, че просто не мога да направя това — каза той, усмихвайки се чаровно, заплашително и повдигна вежди, за да потвърди думите си, когато вратата се заключи автоматично, след като той я затвори след себе си.

— Какво искаш?

— Нека видим — отвърна Джулиан, възбуден от ужаса в красивите сини очи. След това спокойно, сякаш се намираше по средата на някаква бизнес сделка, той възкликна: — Това, което искам, е много бавно да нарежа прекрасната ти плът… и след това да оставя любовника ти да плаща за убийството. — Джулиан извади току-що купения ловджийски нож от джоба на сакото си и добави мило: — И, Лариса, ти знаеш, аз винаги получавам това, което искам.

— Джулиан, не.

— Лариса, да — подигра се той. — Винаги получавам това, което искам, и никога не съм смятал да те оставя да си тръгнеш.

— Джулиан — прошепна тя на мъжа, който въпреки че се контролираше, явно беше обзет от манията си за величие. Беше виждала частици от лудостта на Джулиан преди, но сега я виждаше в пълна сила: дивите развълнувани тъмни очи, заплашително прелъстителната му усмивка, ужасяващото доволство в гласа му, докато й обясняваше спокойно как ще извърши убийството. Тя надделя собствения си ужас и като знаеше, че бе невъзможно да се справи с него физически и че трябва да го държи притиснат до стената, докато измисли някакъв начин да се измъкне, тя му напомни тихо: — Но ти ми даде развод, Джулиан.

— Трябваше да ти дам. Не исках гаджето ти да разбере, че съм се разстроил заради „Инис Ардън“. — Джулиан се усмихна заговорнически. — Имах планове за това, разбираш ли?

— Пожарът.

— Пожарът. Не беше пълен успех, както знаеш. Но щеше да има друг пожар, след като Питър се премести там. — Джулиан махна пренебрежително с ръката, в която държеше блестящия ловджийски нож. — Но така е по-добре. Много по-добре. Няма ли да пищиш, Лариса?

Не, помисли тя в отговор на въпроса му. Лариса знаеше, че ако пищи, ще си причини само още по-голяма болка и с нищо няма да си помогне. Вилата беше твърде далеч, за да я чуят, че вика за помощ. Ако въобще чуеха нещо, то нямаше да е нищо повече от някакви смътни звуци. Щяха да чакат звукът да се повтори, за да определят откъде идва и тъй като звукът нямаше да се повтори, защото силните ръце на Джулиан щяха да запушат устата й, те щяха да решат, че най-вероятно е била птица или гума, изсвирила по асфалта, или пък е бил радостният възглас на някое дете.

Викът нямаше да свърши работа. Той щеше само да доведе Джулиан по-близо до нея. Той щеше да я хване и да я притисне, а веднъж постигнал това, всичко останало беше загубено.

— Ти никога не си пищяла, сладка моя — продължи Джулиан, след като въпросът му беше посрещнат от протяжно мълчание. — Много щеше да ми харесва, ако пищеше. Може би не съм ти причинявал достатъчно болка преди. Може би този път ще пищиш за мое удоволствие.

— Никога не бих се развела с теб — каза изведнъж Лариса, опитвайки се да го отвлече за един миг, колкото да се стрелне край него и да избяга. Това беше единствената надежда. Тя продължи мило: — Много ти бях сърдита, Джулиан, но ако знаех колко е важен „Инис Ардън“ за теб… Много мислих за теб, за нас, спомнях си това, което имахме, което още можем да имаме.

— Няма нищо друго, освен смърт за теб, курво.

Джулиан се нахвърли срещу нея, след като изкрещя това. Острият като бръснач нож премина през ръкава на тениската като през паяжина и разряза дълбоко нежната плът под него. Лариса не усети никаква болка, само горещата влага на собствената си кръв. И след това спокойствието, което й даваше сили да го кара да говори, докато тя търси начин да избяга, изчезна и остана само чистият ужас. Нямаше спасение. Подлуделите очи на Джулиан бяха пълни с похотливо желание и тя знаеше, че той няма да спре, докато не я умъртви мъчително и не утоли глада си за триумфално отмъщение.

„Ето как свършва всичко“, помисли Лариса с изненадваща яснота. „Това е пълният цикъл. Умрях тук веднъж преди духовно, сега умирам тук отново… завинаги.“

Джулиан явно искаше тя да се бори с него, да се мъчи с всички сили да се спаси, но напразно. За миг Лариса си помисли, че нейната последна победа — нейната единствена победа — се състоеше в това да го лиши от удоволствието да я гледа как се съпротивлява. Просто щеше да се предаде, щеше с готовност да стане негова жертва, приемайки съдбата си с облекчение, че глупавите илюзии и жестоките предателства в живота й най-после бяха свършили.

Но в следващия миг нещо ново изпълни Лариса, някаква мощ, която беше силна като лудостта на Джулиан. Тя не знаеше дали тя идва от сърцето й, което беше обещало тържествено винаги да закриля нейното бебе… или идваше от самия мъничък безценен живот, от храброто цвете, което беше решило от самото начало, полагайки своите нежни коренчета там, където никое друго бебе не беше посмяло да ги пусне преди това, защото то искаше да може да порасне, да живее, да се смее и да се влюби.

И Лариса се бореше с него, отскубваше се от Джулиан, олюляваше се от свирепите удари, които ставаха все по-яростни и ожесточени. Беше ранена, слаба, кървеше, но продължаваше да се бори. На Джулиан му харесваше нейната смела и глупава борба, харесваше му и той искаше тя да продължи възможно по-дълго, да опитва от нейния ужас, да се прехласва от червената й кръв, обагрила красивата снежнобяла кожа, която все повече избледняваше.

Джулиан я остави да се отскубне от него за миг — щеше да бъде толкова прекрасно да види как проблясва надежда в ужасените й сини очи! — и я наблюдаваше с огромен интерес, докато тя се влачеше към другия край на малката стая. Решителното й пътешествие не беше към вратата, едно място, до което тя знаеше, че той няма да й позволи да стигне, но към куфара и кутията в него. Джулиан позна кутията и проследи с нетърпение и очакване бледите разтреперани пръсти, които изваждаха пистолета.

След това, когато тя насочи пистолета срещу него, той се разсмя така, както се беше смял през август и както един друг мъж се беше смял в същата тази малка стая преди осемнадесет години.

Но Лариса вече не беше онова дванадесетгодишно момиченце. Тя беше майка, която спазваше най-тържественото от всички обещания на любовта — да защитава винаги своята рожба и да даде на този безценен чист живот шанс да има своята радост, своето щастие, своята любов.

Лариса беше майка и не беше вече дванадесетгодишно момиченце, но в чезнещото си съзнание тя чу плача на малкото момиченце така, както го беше чувала през всичките години преди това: „Спри, моля те. Ще те застрелям! Моля те, спри!“ Лариса знаеше, че устните й не изричат тези смели и безумни слова. Устата и дробовете й бяха изцяло отдадени на отчаяната битка за въздух, трябваше й кислород, за да остане будна и в съзнание. Виковете на малкото момиченце идваха някъде отвътре — или от невинното малко момиче, което сама е била, или от нейната собствена безценна дъщеря.

След това Лариса Локсли направи това, което никога преди това не беше имала смелостта да извърши, защото преди тя беше единственото същество, което трябваше да спаси.

Тя насочи пистолета към сърцето на Джулиан и натисна спусъка.

Внезапен тътен разтърси малката стаичка и Лариса видя как учуденото изражение на Джулиан се преобрази в яростно. Умиращото му тяло се свлече върху нея и той заби ножа дълбоко в плътта й… и потопи нейния свят в мълчалива тишина.