Катрин Стоун
Обещания (34)

Тридесет и четвърта глава

Сан Франциско,

април, 1992 година

— Ник, Лариса е на телефона. Трябва да те видя.

— Окей — отвърна той изненадан, че тя го търси, но тъй като долови тревожна нотка в гласа й, съгласи се веднага, без да задава въпроси: — Кога?

— Сега, ако е възможно.

Беше десет часа вечерта. Джастин спеше, Маргарет четеше, а Ник тъкмо смяташе да излезе и да потича. Той отново можеше да тича и през двата месеца, откакто се разделиха с Елизабет, необходимостта от бягането се увеличаваше с всеки миг.

— Добре. Лариса. Къде?

— Можеш ли да дойдеш тук?

— В твоя апартамент? — Апартамента на Елизабет?

— Да. Ще бъдем сами. Току-що повикаха Елизабет за някакъв тежък случай. Струва ми се, че никога не си идвал тук, нали? Това е само на шест преки от твоята къща.

В Париж Елизабет му разказа за любовта на Лариса към Питър и че Лариса е станала още по-красива от тази любов. И сега, когато Лариса отвори вратата на апартамента пред него, Ник видя, че това беше истина. Тя изглеждаше по-красива от всякога, сияйна и щастлива. Страните й бяха порозовели, копринените й коси блестяха. В светлосините й очи блещукаха пламъци. Пламъци и лед.

— Заповядай, Ник. Искаш ли нещо за пиене? Може би малко скоч?

— Не. — „Да.“ — А ти?

— Не. — Лариса можеше да пие. Нямаше нищо опасно в това да изпие чаша шампанско с Питър. Но тя не си наля нито глътка, защото това не беше безопасно за великолепното чудо на любовта, което растеше в нея. Прелестна усмивка разцъфтя на устните й при мисълта за бебето, но Лариса отхвърли сега тази мисъл и насочи своя ледено син поглед направо в Ник.

— Какво има, Лариса?

— Какво си й направил?

— Моля?

— Какво си направил на приятелката ми?

— Какво ти е казала, че съм й направил?

— Нищо! — възкликна Лариса с явно безсилие. — Елизабет казва, че нищо не се е случило, но аз знам, че това не е вярно. Нещо е станало между вас двамата в Париж, Ник, и каквото и да е то, ти си я наранил ужасно.

— Никога не съм искал да я нараня.

— Да, но си го направил. Тя няма да го признае, разбира се. Оказва се, че когато аз съм наранена и предадена, ставам много слаба и безпомощна и търся начин да се отдалеча от болката. Но когато Елизабет Джанингс е ранена или предадена, тя просто се превръща в гранит. Тя е по-силна от всеки друг път, работи по-неуморно от всякога. — Тя повтори този път по-внимателно: — Какво си й направил?

— Казах й истината, Лариса. Казах й, че я обичам, но знам, че нашата любов е невъзможна. Тя заслужава някой много по-добър от мен.

— О, Ник.

— Знаеш, че това е вярно, Лариса. Знаеш достатъчно за мен, за да прецениш…

— Че си окончателно загубен?

— Не — отвърна тихо Ник. — Спасен съм от сина си.

„И аз бях спасена от този пълен с надежда невинен живот вътре в мен, помисли Лариса, и от чудната любов на бащата на моето бебе.“ Това беше радостна мисъл и въпреки това изведнъж я прониза ледена тръпка, завъртя се един леден призрак, който никога нямаше да умре и който винаги щеше да й напомня, че тя беше обичала и вярвала преди, само за да бъде грубо предадена. „Но не и този път. Махай се, призрако! Питър никога няма да ме предаде.“

Лариса гледа дълго и замислено мъжа, който толкова благородно и толкова решително се лишаваше от любовта на Елизабет. Накрая каза:

— Знаеш достатъчно за мен и ти е ясно, че и аз имам някои сериозни недостатъци, включително и този, който ти имаш — странната способност да предаваш себе си и своето щастие. Може би не трябва, но аз се опитвам отново, давам си още един шанс за любов и щастие, като се доверявам на Питър… и на себе си. — Лариса се поколеба за миг, след това добави тихо и настойчиво: — Елизабет наистина те обича, Ник.

— И аз наистина обичам Елизабет, Лариса.

— И двамата се превръщате в камък, когато сте наранени! — възкликна тя към много студените и много категорични сини очи. — Мразя те, че я нарани.

— Аз също се мразя, Лариса — каза тихо Ник, спокойно издържайки ледения й поглед. След един продължителен миг тишина на устните му се появи нежна усмивка и той каза мило: — Но много се радвам, че ти си влюбена.

 

 

— Здравей — Питър я поздрави изненадан, че му се обажда по това време. — Какво стана?

— Извикаха Елизабет по спешност тази вечер, така че намеренията ми да я накарам да разговаря с него се осуетиха. Обаче получих известна информация от Ник.

— От Ник?

— Импулсивно, след като Елизабет излезе, аз му позвъних и го помолих да дойде тук.

— Бих искал да знам предварително, че си имала намерение да направиш това, Лариса — каза явно загрижен Питър. — Бих искал да съм там в случай, че Ник се ядоса.

— Ник не е опасен, освен за себе си и за хората, които го обичат. — Лариса замълча за миг и после добави нежно на мъжа, който я караше да се чувства толкова свободна и сигурна, който я обичаше и закриляше, без да я притежава: — Благодаря ти за желанието да ме закриляш, Питър.

— Няма защо. И какво каза Ник?

— Че е признал на Елизабет колко я обича, но също и, че смята тяхната любов за невъзможна. Заради собствените му недостатъци, които той приема за смъртоносни и непоправими. Последното също е споделил с Елизабет, но пред мен не го представи за оправдание, Питър. Той наистина мисли така за себе си.

— Поне знаеш какво измъчва Елизабет. Още ли имаш намерение да разговаряш с нея тази вечер?

— Не. Ако съдя по описанието на случая, за който я повикаха, сигурно ще остане там цяла нощ.

— Да дойда ли да те взема тогава?

Лариса потъна в любящата нежност на гласа му, все едно че потъваше в неговата топла и сигурна прегръдка, и се понесе в чудни блянове, отпусната в обятията му. Но…

— Много съм уморена, Питър. — „И твоето бебе и аз имаме нужда от сън.“ — Мисля, че е най-добре да си легна веднага. Искам да почина добре преди нашето пътуване.

— Добре. Ще дойда да те взема в десет, утре сутринта. Наспи се добре, любима моя.

— Ще се наспя — обеща Лариса. „И двамата ще се наспим“.

 

 

Докато Лариса потъваше в съня, тя си мислеше за предстоящите дни. Само след пет дни, в понеделник щяха да пуснат „Промис“ на пазара. Великолепните снимки, които Емили й направи на фона на ливадата, вече бяха публикувани в списанията и романтичните кристални шишета с форма на незабравка бяха напълнени с омайващия аромат.

Всеки, който по някакъв начин беше свързан с „Промис“, искрено вярваше, че щом излезе на пазара, парфюмът ще се продава. Но Питър реши, че иска да направи и телевизионни реклами, ако не за друго, поне като отпразнуване на пълното пролетно разцъфтяване на ливадата и като шанс да сподели необикновената красота на мястото, където наистина се усещаше неземният аромат. Телевизионните клипове трябваше да бъдат заснети през следващата седмица. Щяха да започнат в понеделник и да свършат в петък, така че Лариса и Питър да могат да се върнат навреме в Сан Франциско, за да присъстват на сватбата на Кристин и Стивън.

Предстоящата седмица щеше да бъде вълнуваща и натоварена, но с най-голямо вълнение Лариса очакваше дните с Питър преди това. Утре двамата щяха да отлетят до Бостън и в петък сутринта щяха да започнат своята сантиментална екскурзия по местата, свързани с детството на Питър, която щеше да приключи в неделя на нос Код. Той й каза, че иска да сподели с нея спомените от своето детство и беше добавил тържествено, че има още някои много важни неща, което смята да й разкрие.

Имаше само едно много важно нещо, което Лариса искаше да каже на Питър, но то беше по-важно от всичко останало — радостната новина за малкото чудо, което живееше вътре в нея, малкият живот, който се беше противопоставил на всички препятствия, както най-смелите диви цветя. Лариса вярваше, че нейното бебе е малко момиченце и тя реши да каже на Питър за неговата мъничка храбра дъщеря, когато седнат сред цветята на вълшебната ливада.

Потъвайки в спокоен сън, тя си представи чудната радост в тъмнозелените му очи, когато научи новината.

 

 

Питър беше планирал да заведе Лариса в Конкорд в петък и целия съботен ден да се разхожда с нея из Бостън, но когато се събуди в петък сутринта толкова близо до „Инис Ардън“, той разбра, че това е мястото, където иска да отидат най-напред. Защото именно там, на ливадата, той щеше да й каже истината за своите детски мечти и за човека, който ги беше ограбил. Там щеше да й каже най-важната истина — че я обича и иска да прекара целия си живот с нея.

Питър вече беше разказал на Лариса за баща си, когото обичаше толкова много, и по пътя към нос Код той й разказа за дислексията, която беше разрушила мечтите на даровития дърводелец много преди артрита да го лиши от възможността да се занимава със своето изкуство. Той й разказа още за чудните мечти, които баща и син бяха споделяли.

Но докато Лариса и Питър не пристигнаха в „Инис Ардън“ и не седнаха върху стоплената от слънцето трева на омайващата ливада сред аромата на „Промис“, Питър не й разказа какво се беше случило с тези мечти.

— Бях ти казвал, че познавах бегло Джулиан в Харвард — започна Питър. Сърцето го заболя, когато видя как прекрасните й, пълни с надежда очи се замъглиха, когато спомена името на Джулиан. Лариса нито беше споменавала Джулиан, нито беше намеквала по някакъв начин за него след онзи септемврийски ден, в който Питър я покани за модел на „Промис“. И Питър се беше надявал, че с помощта на тяхната любов болезнените спомени отдавна бяха избледнели. Но когато изведнъж красивите й сини очи станаха много предпазливи, Питър разбра, че тя въобще не беше забравила Джулиан Чансълър.

— Има още нещо във връзка с това, Лариса. Съжалявам, но мисля, че трябва да знаеш всичко. — „И след това, скъпа моя, ти също ще можеш да ми разкажеш за болката, която той ти е причинил… и тогава и двамата, любима моя, ще можем да го забравим завинаги и да изживеем нашата чудна любов.“

— Добре — съгласи се тихо тя, като едва си поемаше дъх от невидимите вериги, които усети отново да се затягат силно около гърдите й.

Питър й разказа възможно най-кратко най-важните факти от враждата си с Джулиан. Но въпреки това, много преди да свърши, очите й го напуснаха и се отправиха отвъд радостните цветя към просторната празнота на морето.

— Лариса? — попита той, когато приключи разказа си.

Беше стигнал до онзи августовски ден, в който имението „Инис Ардън“ стана негово. Имаше още неща, които можеше да й разкаже. Можеше да й разкаже как е открил, че тя е съпруга на Джулиан и за обзелото го безпокойство, че е изпратена от него, за да го омагьоса, съблазни и измами така, както някога беше направила Марси. И той можеше да й признае, че дори това да е било така, когато той допусна тази възможност, вече беше твърде късно, защото той вече беше омагьосан. Можеше да изрече на глас и безпокойството си за пожара, който можеше да разруши вилата през декември. Съмненията си, че е бил организиран от Джулиан. Но Питър прекъсна своя разказ до онзи августовски ден, защото Лариса вече беше отишла толкова далече от него.

— Лариса?

— На коя дата точно през август измами толкова хитро Джулиан?

Питър не отговори веднага, не защото не можеше на мига да се сети за датата, но защото тонът й го плашеше. Беше толкова студен и непроницаем.

— На четиринадесети — каза накрая той. И след това, тъй като тя не погледна към него, той застана пред нея. И когато видя сините й очи студени и непроницаеми като гласа й, той я помоли: — Лариса! Говори ми!

— Каза ми, че не си сигурен дали Джулиан продължава да се вълнува за „Инис Ардън“. — Леденият й глас идваше някак отдалеч. — Е, Питър, ще бъдеш доволен да чуеш, че той беше истински разстроен.

— Какво ти е направил? — попита той, когато видя в очите й да преминава една зловеща вълна. Лариса не отговори на въпроса му, но погледът й беше пълен със същото недоверие и смут, както когато му беше разказала какво й се беше случило на дванадесет години.

Той овладя гнева си, за да може да говори отново и попита с отчаян глас:

— Изнасили ли те?

— Не се разстройвай толкова, Питър. Джулиан постъпи с мен така, както всички мъже са постъпвали в живота ми.

Тя го погледна със своите непроницаеми, безнадеждно мрачни очи и попита тихо:

— И ти направи това с мен, нали?

— О, Лариса — прошепна дрезгаво той. — Как можеш да кажеш това?

— Не ме ли използва за модел на „Промис“ на фона на ливадата като част от плана си да отмъстиш на Джулиан? „Виж, Джулиан, виж какво откраднах от теб сега, не само скъпата ти ливада, но и жена ти!“

— Лариса, аз те обичам. Доведох те тук, за да ти кажа за случилото се между мен и Джулиан, като мислех, че трябва да знаеш. И след това да те помоля да се омъжиш за мен. Тук. — Питър извади кадифената кутийка от джоба на сакото си и й я подаде. Тя не я пое и той я отвори сам. Вътре имаше годежен пръстен, нейният годежен пръстен, един безупречен сапфир във формата на незабравка, ограден от нежни листчета, изработени от диаманти. — Направих това за теб.

Лариса вдигна поглед от великолепния пръстен към отчаяните очи на Питър и за миг си спомни колко много беше вярвала в неговата любов и колко сили беше получила от него. Това беше вълшебен спомен, в който искаше да живее завинаги, но тя го пропъди и след това си наложи да погледне настрани. Очите й се върнаха към блестящия символ, който Питър й предлагаше като доказателство за своята любов. И преди й бяха предлагали блестящи и в същото време нищо незначещи символи на любовта — мъжът, чиято империя Питър искаше да унищожи.

— О, не — прошепна тя, осъзнала огромното предателство на Питър спрямо нея и любовта й. — Да вземеш мен за модел на „Промис“, да изложиш на показ едновременно мен и ливадата е само малка част от плана ти, нали? Предложението ти за брак също е част от коварния план.

— Няма никакъв план, Лариса. Влюбих се в теб.

— Мислил си, че като се ожениш за мен, ще се ожениш за половината от състоянието на Джулиан — каза тя, пренебрегвайки нежността в очите и думите му, пренебрегвайки и сърцето си, което викаше: „Чуй го!“ — Добре, Питър, страхувам се, че единствените пари, които имам, са тези, които получих от теб. Не исках парите на Джулиан, нали разбираш? Просто исках на всяка цена да се махна от него, да не бъда повече негова собственост. Всичко това е ужасна шега. Оставих се да бъда притежавана от теб, за да може да не ме притежава Джулиан.

— Аз не искам парите на Джулиан, Лариса. И не те притежавам, нито искам някога да те притежавам. — Тъмнозелените очи на Питър потърсиха погледа й, когато заговори, той не се обърна към ледената повърхност, която не познаваше, а към несигурните пламъчета на любовта, които още виждаше в дълбините на очите с цвят на незабравки. — Просто искам да прекарам живота си като те обичам.

— Аз ти повярвах, Питър — каза умолително тя. — Бях си обещала никога повече да не вярвам на никого, но на теб ти повярвах.

— Можеш да ми вярваш. Обичам те.

„Чуй го!“, зовеше я сърцето й. „Чуй го! Вярвай му още! Моля те!“

„Искам да му вярвам, но…“ Тя каза тихо:

— Трябваше да ми кажеш за отношенията ти с Джулиан.

— Да, трябваше — съгласи се Питър също толкова тихо. — Знам това. Но, Лариса, от самото начало усещах, че не желаеш да говориш за него и, честно казано, това беше добре за мен. Всичко, което знам за развода ти е това, което съм прочел в „Пийпъл“ и от тази статия се подразбираше и направо се казваше, че Джулиан е този, който иска развода. Прекарах последните шест месеца като те обичах. Исках нашата любов да оцелее, но се страхувах, че още го обичаш.

— О, не, Питър — промълви Лариса. — Никога не съм обичала Джулиан, наистина не съм. Това беше само една красива илюзия. „Но твоята любов към Питър и любовта на Питър към теб не е илюзия, напомни й сърцето й. Кажи му, че знаеш това! Успокой този прекрасен мъж, който те обича.“ Лариса погледна нежните и измъчени тъмнозелени очи и каза много нежно: — Знам, че това, което изпитвах към Джулиан, беше илюзия, измама. Разбирам това сега, Питър, благодарение на теб.

— О, Лариса. — Това беше шепот на надеждата. — Обичам те.

— И аз те обичам, Питър. — Това беше чудна истина, но имаше и други ужасяващи истини, които й пречеха да се отпусне в любящите му обятия. — Ти мислиш, че Джулиан е отговорен за пожара през декември тук, нали?

— Не знам. Може би.

— Джулиан никога не прощава, нито забравя. И двамата знаем това. Ще се вбеси, когато разбере, че съм фотомодел на „Промис“ и ако разбере за нас… — Сините й очи се изпълниха със страх, а гласът й загуби своята вяра, когато тя промълви: — О, Питър.

— Лариса, чуй ме. Джулиан никога не трябва да разбере нито за „Промис“, нито за нас. Защо не отидем веднага във вилата и да се обадя да спрат кампанията.

— Повечето списания вече са под печат и дори да не са, сигурно вече не само един издател е информирал медните и дори самия Джулиан, че аз съм фотомодел на „Промис“. Джулиан ще разбере и ще направи всичко, което е по силите му, за да ни смаже.

— Тогава, след като ти помогна да се настаниш във вилата, ще отида в Ню Йорк, за да поговоря с него.

— Бедата вече е сторена, Питър. Няма какво да му предложиш, за да го умилостивиш.

— Нямам намерение да умилостивявам Джулиан, Лариса — каза сериозно Питър. — Искам да го предупредя да стои настрана от теб и от нас — завинаги.

— Твърде късно е — каза Лариса, изричайки на глас мисълта, която се въртеше непрекъснато в ума й, когато Питър й предложи да прекара заедно с него уикенда на езерото Тахо.

Тогава той си помисли, че тя още страда от загубата на любовта на Джулиан и нежно предположи, че още е твърде рано, но нещо в нея я предупреди, че вече е твърде късно за нея и Питър. Тя трябваше да се вслуша тогава в тази дълбока мъдрост, но не го направи. И сега във всичко това беше замесен един безценен невинен живот. Лариса знаеше, че огромният гняв на Джулиан от загубата на „Инис Ардън“ и дори необузданата му ярост, когато разбере, че тя е фотомодел на „Промис“, ще бледнеят в сравнение с яростта му, ако някога узнае, че тя носи дете от неговия стар неприятел. С внезапна настоятелност тя каза:

— Трябва веднага да се махна.

— Заедно тръгваме, скъпа.

— Но, Питър, това е невъзможно, не виждаш ли?

— Не, не виждам — отвърна тихо и спокойно Питър. Въпреки, че вътре в него се разливаха ледени вълни от страх. Питър Ландън не се страхуваше физически от Джулиан Чансълър, разбира се, но въпреки това изпитваше страх. Джулиан веднъж му ограби мечтите. И сега крадецът на мечти заплашваше да разруши най-стойностната от всички мечти един живот с Лариса, изпълнен с любов.

— Ние двамата се обичаме, Лариса.

— Моля те, Питър, просто ме остави да си тръгна.

Питър гледаше жената, която обичаше. Лариса изведнъж стана толкова отчаяна, толкова уплашена, като че ли си мислеше, че той ще попречи със сила на молбата й да замине, като че ли го поставяше в една и съща категория с мъжа, който така брутално я беше предал. Питър мислеше, че са преодолели съмненията и са се върнали към своята чудна, изпълнена с доверие любов, но сега тя отново беше много далече и в следващия миг можеше просто да се обърне и да побегне. Ключовете на взетата под наем кола бяха в джоба му, но той не искаше тя да кара така разстроена по непознатите и пълни с опасни завои пътища.

— Защо да не отида във вилата да ти повикам такси? — предложи накрая той. — Можеш да дойдеш с мен или да изчакаш тук, докато пристигне.

— Не може ли сама да се обадя?

— Разбира се. Вилата е отворена. Икономката се казва Клен. Ако искаш, ще остана тук, докато видя, че тръгваш.

Сърцето на Питър се разкъсваше от болка, когато предпазливите сини очи му казваха, че тя иска точно това. Той продължи с невероятно спокойствие:

— След като заминеш, ще прекратя кампанията и ще отида в Ню Йорк да се срещна с Джулиан.

— Моля те, не му казвай, че сме били любовници.

— Добре, няма. Но, Лариса, ние сме много повече от любовници, ние се обичаме. — След миг, който му беше необходим, за да овладее чувствата си, той попита: — Ще вземеш ли годежния пръстен със себе си?

— Не, Питър, не мога — промълви тя на любящите и измъчени тъмнозелени очи.

„Остави ме да си вървя, Питър!“ Но тя осъзна, че Питър не я задържа. Той не правеше нищо, за да й попречи да замине, нищо, за да я притежава против волята й. Но въпреки това Лариса чуваше мощния зов на сърцето му, което искаше да я задържи, умоляваше я да остане завинаги при него и тяхната любов. Невидимите вериги, които я бяха привързали към Джулиан, я наказваха, задушаваха я, плашеха. А невидимите вериги, които я свързваха с Питър, бяха чудните вериги на любовта. Тя изпитваше огромна нужда да избяга от тези вериги, както беше избягала от жестоките вериги на Джулиан — защото сега в нея живееше един невинен млад живот, едно храбро цвете, изпълнено с надежда, радост и обещания, и тя трябваше да намери сигурно място за своята безценна малка любов.

— Трябва да вървя, Питър. Довиждане.

 

 

След като таксито потегли от вилата, Питър проведе телефонни разговори, за да спре това, което можеше да бъде спряно до пускането на „Промис“. След това отиде до летище „Лоугън“ и хвана първия полет за Ню Йорк. Лариса беше на летището. Питър знаеше това. Елен я беше чула да прави резервация за полета за Сан Франциско в два и четиридесет и пет. Там тя щеше да се прибере в своята романтична спалня, изпълнена с образите на „Промис“. Тя щеше да е на сигурно място и скоро той щеше да отиде при нея и да увери тревожните очи с цвят на незабравки, че повече не трябва да се плашат от призрака на Джулиан Чансълър.

Но как би могъл да даде наистина такова категорично обещание за спокойствие на Лариса, мислеше Питър по време на краткия полет от летище „Лоугън“ до летище „Ла Гардия“. Възнамеряваше да предупреди Джулиан да стои далече от нея, от двама им, но какво би могло да стане в противен случай. Не разполагаше с много средства за борба с него — освен с факта, че Джулиан беше като същество тиранин и като всички тирани беше страхливец.

 

 

Дори не беше необходимо да го заплашва с думи. Заплахата щеше да се разбере просто от леденото спокойствие на непоколебимия му поглед.

Леден? Спокоен? Способността на Питър да остане спокоен и хладен в присъствието на мъжа, който така жестоко беше наранил неговата прелестна Лариса, предизвикваше много по-голямо безпокойство в него от думите, които щеше да му каже. Как щеше да успее да овладее гнева си? „С любов“, отговори си той. Любовта му към Лариса щеше да му даде сили да направи всичко, което е необходимо.

Всичко, което беше необходимо. Когато беше въведен в кабинета на Джулиан няколко мига, след като съобщиха за него и когато срещна подигравателните очи на своя отдавнашен неприятел, внимателно потисканият гняв на Питър избухна внезапно. И в светлината на бушуващия ад в него се появи с проста и брилянтна яснота една мисъл: „Ще го убия. Ще убия Джулиан Чансълър. Сега. В тази минута. С голи ръце.“

Питър приветства тази мисъл с огромно спокойствие — и без желание се прости с нея. Не беше възможно или поне не беше разумно да убие хладнокръвно Джулиан. Спокойната мисъл изчезна, оставяйки Питър да се бори с пламъците на яростта, които се вихреха в него дори и след като изпълни очите и гласа си със спокойната ледена непоколебимост.

— Питър. Каква приятна изненада.

— Изненадан ли си, Джулиан?

— Имаш предвид дали не съм очаквал да ме уведомиш лично за новото си начинание и за ролята на жена ми в него? — Усмивката на лицето на Джулиан беше мрачна и заплашителна като очите му. Той посочи към копието на една от предстоящите да се публикуват рекламни снимки на „Промис“, поставено върху бюрото му, и каза: — Както виждаш, вече знам.

— Твоята бивша съпруга.

— О, да. И твоята любовница? Нечестен въпрос, въпреки че мисля, че е. Наистина е много хубава, нали, Питър? Толкова готова да достави удоволствие, толкова щастлива да задоволи всеки сексуален каприз, който човек може да си представи…

 

 

— Тук съм, за да те предупредя, Джулиан — каза Питър с все така леден глас, а тъмнозелените му очи недвусмислено отразяваха все още горещото и неразумно желание да го убие. — Знам какво си сторил на Лариса. Знам и за пожара в „Инис Ардън“.

— Не съм чувал нищо за никакъв пожар, а що се отнася до Лариса… — Джулиан замълча, усмихна се примирено и каза: — Виж какво, Питър, ясно е, че трябва да поговорим, за да изясним някои недоразумения. Имам среща, на която наистина трябва да отида сега, но защо тримата да не се срещнем по-късно? Да вечеряме в „Ле Сирк“.

— Не тримата, Джулиан, и няма да вечеряме.

— Лариса не е ли с теб?

— Кога и къде, Джулиан?

— Тук. В девет часа. Ще кажа на секретарката ми да предупреди охраната да те очакват.

Нещо в сериозното изражение на Питър подсказа на Джулиан, че Лариса не е дошла с него в Ню Йорк. Но явно те двамата доскоро са били заедно, разкривайки тайните си един пред друг. Най-вероятно в „Инис Ардън“, помисли Джулиан. И може би Лариса все още беше там и очакваше своя любовник да се завърне с победоносната новина, че веднъж завинаги е предупредил Джулиан да стои далече от нея.

Тъй като поддържаше много информатори, Джулиан знаеше, че сега има пазачи в „Инис Ардън“, които бяха там, откакто се разрази пожара, нанесъл много по-малко щети, отколкото Джулиан очакваше. Знаеше още, че през последния месец бяха наели една жена, която се грижеше за домакинството, като че ли Питър смяташе да се пренесе да живее във вилата. Знаеше също така, че телефонният номер не е сменен, откакто имението принадлежеше на хората от нос Код.

Джулиан се представи като Карлтън Евънс, старши съдружник в рекламната фирма, която водеше кампанията по пускането на пазара на „Промис“.

— Съжалявам, мистър Евънс, но мистър Ландън не е тук — отговори Елен.

— Добре — отвърна приятелски Джулиан. — Всъщност трябва да говоря за нещо важно с Лариса, не с него, тя там ли е?

— Не. Съжалявам, и тя не е тук.

— Наистина ли? Бях разбрал, че двамата с Питър ще бъдат там. Звъня във вилата в „Инис Ардън“, нали?

— Да. Бяха тук, но тръгнаха рано днес.

— Разбирам — Джулиан въздъхна шумно. — Това е лошо. Наистина трябва да говоря с Лариса възможно най-скоро. Случайно да ви е казала къде отива? Да е оставила някакъв телефон?

— Не, никакъв телефонен номер не е оставила, но случайно я чух да си прави резервация за следобедния полет до Сан Франциско.

— Който е в колко часа?

— Два и четиридесет. Тръгна оттук преди обяд, така че предполагам, че е успяла да хване самолета.

— Чудесно — каза Джулиан, обхванат от искрен ентусиазъм. Часът беше четири и половина и Питър беше в Ню Йорк с намерението да се срещне с него в девет часа, а Лариса все още беше на път за Сан Франциско. Той владееше положението. — Имам телефонен номер на Лариса в Сан Франциско, така че ще мога да се свържа с нея там. Много ви благодаря за помощта.

 

 

Преди да проведе следващите телефонни разговори, Джулиан извади една кафява папка от чекмеджето на бюрото си. Тя съдържаше финансова информация за Питър Ландън — подробните данни, които бяха необходими на адвокатите на семейство Чансълър за закупуването на „Инис Ардън“, както и различни кредитни чекове на самия Джулиан. Джулиан държеше в ръцете си огромна поверителна информация за своя враг, но това, което извади от папката, сега беше информацията, която самият Питър Ландън носеше в портфейла си — поименни кредитни карти, шофьорска книжка, домашен адрес, невписания в указателя домашен телефонен номер.

Следващите два телефонни разговора Джулиан проведе от името на Питър Ландън. Първият беше до една авиолиния, за да си направи резервация — предварително платена с кредитна карта — за полета в осемнадесет и петнадесет до Сан Франциско. Второто обаждане беше до компанията за коли под наем, на която Питър беше клиент с привилегия за бързо обслужване, което означаваше, че колата ще го чака в Сан Франциско без никакви допълнителни формалности по някакви документи.

След това Джулиан Чансълър напусна офиса си, за да пътува като Питър Ландън. Ежедневните дрехи, с които се облече, бяха достатъчни, за да се дегизира, нямаше да го разпознаят — лицето му не беше толкова популярно — и въпреки че пътуваше много, винаги правеше това със собствения си самолет, по същия начин, по който пътуваха всички богати и влиятелни хора, които биха могли да го разпознаят.

А ако персоналът на авиолинията запазеше някакъв смътен спомен за тъмнокосия красив мъж на име Питър Ландън, който пътува с вечерния самолет за Сан Франциско? Добре, чудесно, защото те можеха да помогнат да се установи, че Питър Ландън е бил в Сан Франциско по време на нечувано жестокото убийство на бившата съпруга на Джулиан Чансълър.

 

 

— О, да, мистър Ландън — посрещна човекът от охраната Питър, когато той се върна в „Чансълър Билдинг“ малко преди девет. — Много неприятно, но се оказва, че мистър Чансълър няма да може да се срещне с вас. Обади се по-рано, да извести, че е бил извикан извън града по спешна работа. Не очаква да приключи до няколко дни и ме помоли да ви предам извиненията му и да ви предложа от негово име да се срещнете следващата седмица в Сан Франциско.

„Сан Франциско, на Питър му се зави свят при тази мисъл. Там ли беше отишъл Джулиан сега?“

— Къде е той? — попита рязко Питър. — Къде е неотложната му работа?

— Не знам, господине, съжалявам. Не е казал.

— Има ли тук телефон, който мога да използвам.

— Разбира се. Може да използвате този.

Директните полети от Ню Йорк до Сан Франциско прекъсваха всяка вечер в осем часа и се подновяваха в шест сутринта. Но имаше и недиректни полети и Питър най-накрая откри подходящ с две нощни смени на самолетите, с които щеше да пристигне в Сан Франциско сутринта. Веднага, щом направи резервацията, Питър избра телефонния номер на Лариса в Сан Франциско. Знаеше, че ако се движеше по разписание тя нямаше още да е пристигнала, най-вероятно в момента самолетът се приземяваше, но беше възможно Елизабет да бъде там.

А какво щеше да каже на Елизабет?, запита се Питър, докато телефонът продължаваше да дава свободно. Че Джулиан може би е на път, за да се срещне с нея? Питър си каза, че сигурно преувеличава опасността. Разумът и логиката му бяха изцяло във властта на емоциите, на огромната любов, която изпитваше към Лариса и на почти също толкова огромната омраза, която изпитваше към Джулиан.

Но все пак, след като накрая затвори телефона, без да успее да се свърже с никого, той реши да продължи да звъни, докато я намери… и когато я намери, да й каже да остане там, където е, в своя сигурен, добре защитен апартамент.