Катрин Стоун
Обещания (32)

Тридесет и втора глава

Луксозният апартамент на Елизабет имаше плюшени фотьойли и уютни кътчета за разговор. Но въпреки това, след като отвори вратата на своя среднощен посетител и бавно го поведе към елегантния хол, тя дори не му предложи стол. Вместо това просто спря в средата на стаята и се обърна с лице към него. Усещаше слабото си тяло вдървено и напрегнато в огромния халат, но погледът и бе горд и предизвикателен.

Ник застана на прилично разстояние от нея. Той също се усещаше вдървен и напрегнат, но тревожните му очи не бяха нито предизвикателни, нито горди… те просто бяха нежни.

— Трябва да говорим за това, което се случи по време на твоята реч и за това, което се случи на Коледа.

— На Коледа?

— Да. Тогава ти казах да не се грижиш повече за мен. Ти ми отвърна, че разбираш, но не мисля, че си разбрала.

— Защото ти не мислиш за мен — пророни смело тя.

— Но аз мисля за теб.

— Защото не ме обичаш — каза тя още по-топло и още по-смело.

— Но аз те обичам, Елизабет.

„Аз те обичам. Елизабет“ Чудната истина на думите му беше недвусмислено потвърдена от изящната нежност в гласа му… и още повече от нежността в любящите му сини очи. Сърцето на Елизабет препускаше от радост, когато тя промълви:

— Ти наистина ме обичаш!

— Да — каза Ник на блестящите изумрудени очи. — Аз наистина те обичам. Отдавна те обичам.

— И от много голямо разстояние — каза тя тихо. — Защо, Ник?

— Защото знаех, че нашата любов е невъзможна.

Нежно изречените думи сега бяха също толкова унищожителни, колкото и отправеното предупреждение на Коледа. В онази нощ Елизабет бързо беше стигнала до смазващото я заключение — причината е в тава, че той не я обича. И бързо беше избягала от него. Тази нощ смяташе да го остави той сам да обясни нещата.

Тя усети, че се разтреперва и че няма да може да понесе израза в нежните му и в същото време толкова решителни тъмносини очи, докато той й обяснява защо тяхната любов не може да съществува. Затова изви глава встрани и увеличавайки още повече разстоянието между тях се премести в нишата, където стоеше преди той да позвъни.

— Заради Джастин ли? — попита накрая загледана навън в проблясващите светлини на зимната нощ.

— Заради Джастин? — повтори Ник. Ако Елизабет го гледаше, щеше да види изненадата му, пълна в същото време с увереност, че тя би била чудесна майка за Джастин, който вече я обичаше. — Не, Елизабет, не заради Джастин. Заради мен. Мисля, че по някакъв начин си забравила всичко, което знаеш за мен, това, че пиех… и че някога бях изоставил сина си.

— Не съм забравила нищо, Ник — отвърна топло тя. — И знам, че обичаш Джастин повече от самия живот.

Ник едва сега я последва в тъмнината и застана зад нея, на все така безопасно разстояние, но достатъчно близо, за да долавя думите му.

— Алкохолизмът никога не си отива, Елизабет, дори и алкохолът да го няма. Аз пиех, за да избягам от болката и празнотата в мен. Вече не пия, но болката и празнотата са още там.

— Заради детството ти.

— Да. То не е загадка. Не знам дали някога съм бил обичан като дете. Ако е било така, нямам спомен за това. Знам, че майка ми си преряза вените, когато бях на три години и моят баща — перфекционист, максималист и алкохолик, обяви мен за причината за нейното самоубийство.

Елизабет се усети повлечена от някакъв вътрешен подтик да се обърне, да го прегърне и да му даде всичката си любов, но с усилие на волята задържа погледа си насочен в зимното небе.

— Не е било задължително да повярваш на това, Ник.

— Аз бях на три години, Елизабет, и той беше мой баща. Прекарах цялото си детство, без да разбера какво е това обич и в непрекъснато натякване, че не заслужавам да бъда обичан — като доказателство, за което се изтъкваше самоубийството на майка ми. Сега знам вече, разбира се, като възрастен и като родител, че не е трябвало да бъда обвиняван за нейната смърт и знам, че баща ми беше чудовище. Но цялото знание и прозрение на света няма да стигне, за да променя начина, по който съм живял, нито пък мога да променя резултата от моя живот. Раните винаги ще си останат там… както и празнотата. Дори не знаех за нея, докато не се появи Джастин и след това ти, но сега вече разбирам какво ми е липсвало през всичките тези години.

— Какво е то, Ник? — изрече Елизабет все още втренчена в зимното небе, въпреки че въпросът й беше отправен към нараненото му сърце. Тя знаеше, че той има отговор на този въпрос. Беше ясно, че това, което разкриваше пред нея сега, беше разкритие в резултат на дълго търсене на истината за неговата болка. — Какво липсва?

— Усещането за радост — отвърна с тиха и тържествена увереност Ник. — Един вътрешен заряд от щастие. Ти го имаш, Елизабет, и по някакъв начин, независимо от първите шест месеца на живота му, Джастин също го носи в себе си. Беше почти загубен, когато дойде при мен, но жарта все още тлееше и, подклаждан от много любов и грижи, в него отново пламна огънят на надеждата и щастието. Мисля, че аз също съм роден с някакво мъничко зрънце радост, което би могло да се развие, но след като никой никога не се е грижил за него, вече просто го няма.

— Но ти си изпълнен с радост и щастие, когато си с Джастин, Ник. — „И когато си разрешаваш това, виждала съм радост и щастие в очите ти и когато си с мен.“

— Това е неговата радост и неговото щастие, Елизабет. Те идват от него, но се разливат върху мен и изпълват празнотата ми отвътре. — „Точно както когато съм с теб, моя прекрасна Елизабет, празнотата в мен е запълнена, даже прелива.“ — Аз нямам своя собствена радост и щастие, с които да отвърна. Аз нямам какво друго да дам, освен нещастие.

„Като луната“, помисли Елизабет, втренчена в златно бялата топка в зимното небе. Прилича на искрящ огън, но това е само отразена светлина, нейният златен пламък е една великолепна целувка от искрящото слънце и черните й рани, и дълбоките кратери са ярко осветени от огнената звезда. Ник мислеше, че е като луната — леден и черен, ако не отразява великолепието на слънцето, но той грееше толкова силно!

— Джастин не е нещастен, Ник! Ти му даваш толкова много любов! Беше готов да му дадеш живота си.

— Знам какво трябва да дам на Джастин — всичко, което е липсвало в детството ми. Той би живял много по-добре с друг баща, но няма избор и има голям късмет, че има Маргарет.

— Той има голям късмет да има баща си.

— Джастин щеше да бъде по-добре с някой друг — повтори Ник. — Ти също, Елизабет. Това дойдох да ти кажа тази вечер, исках да се уверя, че си ме разбрала.

— Разбирам — отвърна тя, обръщайки се към него, защото най-после наистина беше разбрала. Тя погледна любящите очи на мъжа, който се беше впускал в болезнени пътувания из своето минало и знаеше много за неговите рани и незаличими белези, но толкова малко познаваше останалата част от себе си, и каза смело: — Разбирам, че ме обичаш… и че аз те обичам… и че това е всичко, което има значение.

— Не, Елизабет — прошепна той. — Това не е всичко, което има значение.

— Това е всичко, което има значение сега, Ник. В този миг, на това място, това е всичко, което има значение.

Ник знаеше, че трябва да тръгва. Но как можеше да го направи. Желаеше я толкова много, а сега сияйните й изумрудени очи му казваха колко много и колко отдавна го беше желала и тя.

— О, Елизабет. — Ръцете му нежно докоснаха пламналите й страни, а след това с толкова откровена обич обгърнаха красивото й лице. — Знаеш ли колко много съм искал да те докосна, да почувствам твоята прекрасна нежност, чудната ти топлина.

— Ник — прошепна тя, тръпнеща от думите му и допира с него.

Нежните и тръпнещи ръце се протегнаха към него, тя докосна красивото му лице, сякаш го целуваше, с върховете на пръстите си. И дори само в това ефирно докосване се усещаше силата и огъня, затаени дълбоко в него. Докато гледаше тъмносините очи, пламнали от страст, желание и любов, сърцето на Елизабет си обеща смело пред неговото сърце: „Въгленът на радостта, златният пламък на любовта е в теб, Ник. Аз го виждам и го чувствам. Той е там и чрез нашата необикновена любов ти ще го откриеш и сам ще повярваш в него. Знам, че ще бъде така.“

 

 

Много преди тази любовна нощ талантливите им пръсти бяха танцували заедно грациозно и изящно. Сега към този великолепен танц на изяществото и красотата радостно се присъединиха и сърцата им. И ако сексапилният синеок хирург се славеше с изкусната си техника в секса, то той не я използва за Елизабет. Любовният им танц не беше репетиран. Той беше изигран от тях с даровете, които си поднасяха един на друг и радостната вяра, с всички смели желания и изпепеляващата ги страст.

И когато дойде време да се слеят в едно в този чуден и невероятен миг нито единият от двамата можеше нито да говори, нито да диша. Те промълвиха заедно:

— Обичам те.

 

 

Елизабет не искаше да заспива. Тя желаеше да остане завинаги в прегръдките му и да усеща сърцето му до своето сърце. Накрая тя се предаде на съня и заспа като омагьосана в обятията на силните му ръце.

Ник не можа да заспи дори и след като усети промяната в дишането й и разбра, че се е унесла, а може би вече сънуваше.

Накрая Ник също заспа. Никакви кошмари не споходиха съня му.

 

 

Елизабет се събуди и се вгледа в лицето на любимия мъж. Тя видя в него такова спокойствие, каквото не беше виждала дори по време на дълбокия сън на комата. Часовникът над леглото показваше почти седем и половина. Трябваше да стане като нежно и внимателно се измъкне от любящата му прегръдка.

— Добро утро — прошепна той, а току-що отворените му очи вече бяха пълни с любов.

— Добро утро — повтори нежно тя. — Опитвах се да стана, без да те събудя. Речта на Стивън е след час, а му обещах, че ще бъда там. Веднага след това заминава за Виена…

— Аз също искам да го чуя — каза Ник, нежно докосвайки страната й. Беше се събудил от сън без кошмари… и сега отново преживяваше този прекрасен сън. — Ще отида да си взема душ, ще се преоблека и ще те чакам долу.

 

 

Елизабет влезе в заседателната зала преди Ник, остави пуловера си на стола и отиде в предната част на залата, за да се види със Стивън.

— Здравей. Готово ли е всичко.

— Всичко е готово. Диапозитивите са подредени, осветлението е нагласено — Стивън замълча, погледна я и я попита: — Какво ти се е случило?

— Случило?

— Изглеждаш… — Докато Стивън търсеше най-точните думи — красива и радостна — той проследи синините и искрящи очи, които се насочиха към Ник, току-що влизащ в залата. След това Стивън видя онова, което може би никой друг на света, освен Елизабет, не беше виждал досега, как изглежда чистото щастие върху красивото лице на Николас Чеиз. Ник спря, за да разговаря с един колега от института „Пастьор“. Стивън каза тихо: — Разбирам какво се е случило.

— Не се тревожи.

— Просто внимавай, Елизабет!

— Аз не се страхувам от Ник, Стивън. Никога не съм се страхувала от него.

— Знам. Просто всеки може да бъде лесно измамен в любовта, да прочете неправилно чувствата на другия, защото прекалено много иска те да са отражение на неговите чувства. — Но току-що видял чистото щастие в тъмносините очи на Ник, Стивън призна: — Говоря за себе си, Елизабет, не за теб. Знаеш, че искам ти да си щастлива.

— Знам.

— Просто внимавай.

— Ще внимавам — обеща тя, макар да знаеше, че това, което казва, не е вярно.

Беше твърде късно, за да внимава.

 

 

През следващите три дни и нощи Елизабет и Ник бяха заедно. Седяха един до друг на всички научни срещи, нежно се докосваха, слушаха и си водеха бележки. Разхождаха се из Париж, откривайки един за друг романтиката и магията му. Ник провеждаше нощните си разговори с Джастин от нейния апартамент, след това си лягаха и се любеха, всеки път все повече и по-силно.

Ник искаше само да се чувства по-добре, да изглежда по-добре, за да може да се покаже на конгреса в Париж. Но под въздействието на любовта силата му се възвърна изненадващо бързо. Раненото му тяло оздравя и дори вътрешно се чувстваше по-силен, защото, когато тя беше в прегръдките му нито кошмарите, нито пронизителните стонове на болката, които го преследваха денем, не се появяваха.

Ник бе стоплен от сияйната светлина от слънчевия блясък на Елизабет, обгърнат от топлото й излъчване. И радостния фонтан, който бликаше дълбоко от нея, преливаше в него и магически запълваше всички празноти в сърцето му. Понякога чувстваше изненадващи приливи, които сякаш извираха направо от него, като че ли малкото въгленче на невинната радост беше оцеляло все пак от мрака на неговото детство. Всичко се дължеше на Елизабет, на нейното щастие, на нейния всепроникващ оптимизъм и вяра. Тя даваше и той вземаше.

В четвъртък сутринта, няколко часа преди той да се качи на самолета за Сан Франциско и тя да направи краткия полет над Ламанша, за да прекара няколко дни с родителите си в Лондон, Ник се люби с Елизабет за последен път. И тя усети в неговата пламенна нежност и в изяществото на страстта му, че това бе сбогуване, много по-отчаяно и отдалечаващо от кратката раздяла, която им предстоеше. И когато той промълви последното „Обичам те“, преди да се отдели с нежелание от нея, Елизабет усети болка, сякаш сърцето й се разкъсваше.

Наблюдаваше го мълчаливо, докато се обличаше. Когато започна да закопчава ризата си и тя се уплаши, че вече тръгва, тя стана, придърпвайки завивките към себе си, скривайки голотата, която беше толкова открита и радостна през чудните дни и нощи, в които се бяха любили.

— Ник?

— Обичам те с цялото си сърце — тихо каза той, без да се обръща с лице към нея и добави: — Знам, че не е достатъчно.

— Достатъчно е — извика тя отчаяно и нежно. И след това, с глас пропит с още по-голямо отчаяние и нежност, попита: — Да не би да си решил през последните три дни, че в крайна сметка не ме обичаш истински.

Едва сега той се обърна към нея и когато очите им се срещнаха, той промълви:

— Никога не казвай това, Елизабет.

— Какво друго да мисля, Ник?

— Това, което ти казах на Коледа и което ти повторих в неделя вечерта, че не мога да ти дам нищо друго, освен нещастие. — Пред себе си той виждаше едни нещастни очи — доказателство за думите му. След миг той добави тихо: — И това, което ти казах в деня, в който Дени умря — алкохолизмът е болест, която не трябва да позволяваш да носи нещастие на другите. Трябва да я държиш в себе си, щом ти принадлежи. — О, Елизабет, мислех, че си разбрала. Твърде е рисковано, твърде опасно е.

— Разбирам опасността и съм готова да поема риска.

— Но аз не искам, не мога да позволя ти да поемеш този риск.

Любовта, радостта и желанието, които бяха изпълнили тъмносините му очи през последните дни и нощи, вече ги нямаше. На мястото им се беше настанила добре познатата отпреди любезна дистанция. „Студен, далечен, любезен… и толкова категоричен.“

Николас Чеиз беше взел своето решение.

— Какво ще правим, Ник? — попита Елизабет. В гласа й се усещаше внезапно отприщилия се гняв. — Цял живот ще оперираме заедно? Ще прекарваме по няколко страстни среднощни часа, от време на време?

— Няма да се върна в Медицинския център — тихо отвърна той. — Ще си намеря работа на друго място.

— Не — отвърна бързо Елизабет. — Ако някой от нас напуска, това съм аз. Мислила съм за това — заради теб. И ти благодаря за историческата операция, която ловко ме подведе да извърша, защото знаеше колко много те обичам. Ще ме вземат навсякъде. Ще ми бъде трудно да работя на място, където ще ме преследват спомените за теб, но мисля, че за теб няма да представлява проблем. Ти си специалист по запечатване на чувствата и по погребването им дълбоко при останалите рани.

— Елизабет…

— Аз ще съм тази, която напуска, Ник — каза тя съвсем спокойно. След това със същия тон, все едно че обсъждаха подробностите по новия график на дежурствата, попита:

— Още ли смяташ, че ще можеш да се върнеш на работа на първи юни?

— Да.

— Добре. Тогава тридесет и първи май ще е моят последен работен ден. — В този миг спокойствието й се изпари. То беше само една илюзия. Измамно затишие пред буря. Гневът отново се възвърна, но този път облякъл костюма на насмешката и сарказма: — Беше хубаво, Ник. Ти си страхотен любовник, точно такъв, какъвто всички говорят, че си. Може би някой път ще опитаме пак. Нашите пътища неминуемо ще се пресичат отново и отново по разни симпозиуми. Може би някой ден ти ще се появиш със съпруга, открил в крайна сметка, че нямаш чак такива фатални недостатъци, че твоята славна черна половина е само една илюзорна сянка, която лесно се стопява от любовта. Или може би аз ще съм тази, която ще се омъжи. Сигурно има някъде мъж като за мен, някой, който няма тайни, мъки, болки. Това искаш, нали? Някой трезвеник с розови очила, кривоглед оптимист като самата мен?

— Искам да бъдеш щастлива, Елизабет — отвърна Ник с глас, изпълнен с тихо отчаяние. Обичаше я толкова много и беше толкова вбесен от себе си, че й причини болка. — Ти заслужаваш щастие.

— Защото съм имала щастливо детство? Не мога да бъда обвинена в това, че съм имала привилегията да преживея детство, изпълнено със сигурност и любов, както ти не можеш да бъдеш обвиняван, че твоето детство е било ужасно. — Елизабет поклати глава и когато заговори отново, гласът й прозвуча тъжно и замислено: — Благодарение на твоята любов детството на Джастин ще бъде щастливо като моето. След двадесет или тридесет години, когато той обикне някоя жена, която е имала проблеми в миналото си, за които няма вина и няма как да го промени, ти ще му кажеш ли просто да забрави за нея? Да намери някоя, която е имала късмета също да има щастливо детство? Не мисля, че това са законите на любовта, Ник. Тя замълча и след това каза тихо: — Със сигурност нямам намерение да дам такъв съвет на нашето дете.

— Нашето дете?

Елизабет беше твърде невнимателна — както спрямо сърцето си, така и спрямо тялото си и спрямо Ник. А той, който винаги толкова внимателно пазеше всички други, не беше направил това с Елизабет.

И сега Елизабет изрече жестоките думи, за да го нарани, защото той я беше наранил жестоко. Но когато видя болката в измъчените му очи, тя го успокои бързо, казвайки му самата истина.

— Не използвахме никакви предпазни средства, Ник, но не съм забременяла. Цикълът ми трябва да започне утре и ще започне, чувствам това.

Сега Елизабет видя цялата болка в погледа му. Прииска й се да се втурне към него, да го прегръща, да се любят, но леденостудените сини очи я предупредиха да не го прави.

— Съжалявам, Елизабет — пророни накрая той. Гласът му беше дрезгав от вълнение. — Толкова съжалявам.

Елизабет знаеше със сигурност, че няма да може да убеди разбитото си сърце в обратното, но нямаше никаква представа как то щеше да преживее агонизиращата истина.

 

 

След като Ник си тръгна, Елизабет не можа да разбере за какво всъщност той съжаляваше — за това, че не можеха да изживеят заедно своята любов, или за тези дори само няколко любовни дни и нощи… или, че не е бременна от него.

Елизабет не знаеше кога точно си беше заминал Ник, но на следващия ден в Англия, когато започна да кърви, както се полагаше на датата, тя знаеше със сигурност, че не носи в себе си детето на Николас Чеиз.

По време на посещението си при своите родители тя се опита с всички сили да убеди разбитото си сърце, че това, което Ник беше направил, бе само благороден дар от любов, че той я обичаше силно и искрено вярваше, че за нея ще е най-добре да живее без него.

Но с всеки изминал миг Елизабет разбираше, че няма да може да убеди ридаещото си сърце. Как можеше да повярва на нежната лъжа, когато знаеше толкова добре болезнената истина? Ник нито я беше обичал достатъчно, нито беше повярвал достатъчно на нейната любов.