Катрин Стоун
Обещания (11)

Единадесета глава

След тридесет тревожни, но довели до яснота минути, прекарани с финансовия инспектор на болницата, Стивън отиде до архивите на болницата и поиска четирите тома с медицинските данни за Дейвид. Четирите дебели картона, в които бяха записани всички изследвания и епикризи от болницата, в която беше лежал преди това, както в данните от годината на лечение в медицинския център. Тук пазеха документацията на починалите пациенти, защото това се изискваше по закон, а беше чак в приземния етаж, защото пациентите, на които те принадлежаха, никога вече нямаше да се нуждаят от грижи. Институтската картотека се славеше, че може да осигури всяка необходима справка в разстояние на няколко минути, но архивите рядко имаха повече от един посетител седмично, и то не със спешна поръчка.

— Да — каза Стивън на изненаданата администраторка. — Дейвид Ендрюс е починал. Но добави категорично с любезен глас: — Въпреки това спешно се нуждая от неговия картон.

„Дейвид беше и мой пациент, помисли Стивън. И има още нещо, което ще трябва да направя за него.“

Стивън успя да откопчи обещание от администраторката, че лично ще отиде в архивите веднага, щом суматохата от търсене на картони на новопристигналите намалее.

Докато вървеше към кабинета си, Стивън мислеше за истината, която беше разкрил и за въпросите, които все още оставаха без отговор. Нямаше бебе. Но дали тази надежда за нов живот, голямата радост, че част от Дейвид ще бъде завинаги с Кристин, е била просто лъжа, продиктувана от любов? Или е била действително бременна, но се е оказала толкова затруднена от огромните дългове след смъртта на Стивън, че тя…

— Стивън?

— Елизабет — отвърна той, обръщайки се по посока на познатия глас, който беше прекъснал тревожните му мисли. — Здравей.

— Здравей. Май беше отнесен нанякъде? — Прочела тревогата в погледа му, тя попита мило: — Всичко наред ли е?

— Имаш ли време да поговорим?

— Разбира се. Всъщност бях тръгнала към кабинета ти да проверя дали не си се върнал от срещата с архитекта. Да не би там да е възникнал някакъв проблем?

— Не, няма никакъв проблем. Защо да не си вземем кафе и чай от барчето и да отидем в кабинета ми.

— Спомняш ли си Дейвид Ендрюс? — попита Стивън, след като влязоха в кабинета и затвориха вратата зад себе си. — Пациентът, който имаше рак на черния дроб.

— Разбира се, че си спомням.

— Е, добре, току-що открих, че Кристин от „При Сидни“, за която с Мадолин непрекъснато говорите с неописуем възторг, е негова съпруга.

— Да.

— Да? Ти си знаела?

— Разбрах това в събота.

— Щеше ли да ми кажеш?

Елизабет се напрегна леко при този рязък въпрос, след това, когато сърдитите му тъмни очи се втренчиха в нея, призна тихо:

— Наистина не знам, Стивън. Още не бях решила. Кристин не знаеше, че двамата с теб сме приятели, но знае, че и двамата работим тук и със сигурност знае и за Мадолин. Тя беше решила да пази в тайна миналото си и да не споменава нито за връзката си с теб, нито с центъра.

— До миналата събота.

— Не. Тя спомена това тогава, заради едно друго съвпадение. Това е дълга история, но в резултат на тази история стана дума и за това. Кристин не се опитва да бъде потайна, Стивън. Мисля, че просто е дискретна по отношение на личния си живот и въобще не е от хората, които търпят внимание и съчувствие. Мина година от смъртта на Дейвид, все пак и тя явно се опитва да се справя с новия си живот.

— Но тя не се справя с него — възрази Стивън. — Тя прекарва всяка минута в усилен труд, за да плати сметките в болницата, които по закон трябва да бъдат изплатени от застрахователната компания.

— Какво? — Зениците на Елизабет се разшириха от изненада и тревога. — Как е станало така?

— Явно, когато първоначално са поставили диагнозата на Дейвид е възникнал въпросът дали не е предразположен към рак на черния дроб, поради наличие на наследствено заболяване — хемохроматоза.

— Логично е да се прояви подобен интерес, когато някой има този вид рак.

— Да. А всъщност той е имал един братовчед, за който се е смятало, че може би има рак на черния дроб. Оказало се обаче, че братовчедът имал метастази на черния дроб, но не и рак и междувременно всички допустими рискови фактори, включително и хемохроматоза били отхвърлени. Но все пак, като се основават на вероятно наследствено заболяване от хемохроматоза, застрахователната компания отказала да плати и стотинка за неговото лечение.

— Сумите трябва да са зашеметяващи — предположи бързо Елизабет. — Не е ли бил лекуван в друга болница, преди да го преместят тук?

Стивън кимна сериозно.

— Една година е бил подложен на много силна и напълно уместна химиотерапия, през която са изразходвани повече от половината средства, създаващи катастрофални затруднения. До момента, в който е прехвърлен тук, сметката му вече е надхвърляла триста хиляди долара и след като е дошъл тук е бил на лечение в онкологичното отделение, преди да се вземе решението да се опита с ЛКС.

— От този момент нататък разходите по лечението му са покрити от твоята субсидия, нали?

— Да, затова никога не ми се е налагало да попълвам застрахователни формуляри и нямах представа за истината. — Стивън въздъхна леко. Истината. — Нямах никаква представа, нито Дейвид знаеше нещо по този въпрос. Кристин просто се е срещнала с финансовите инспектори и в двете болнични заведения и е обещала да плати целите сметки, независимо колко време ще й отнеме това. Дейвид умря с вярата, че разходите ще бъдат покрити от застрахователните компании, което е правилно по закон, въпреки че сметките са много по-големи, отколкото той е предполагал.

— Но Дейвид трябва да е знаел, че изследванията му не показват хемохроматоза.

— Предполагам, но не съм съвсем сигурен. Всичко останало е изгубило значение, след като са го преместили тук. Моето предположение е, че Дейвид е знаел, че диагнозата е отхвърлена, но не е имал представа колко важен е този факт. Вероятно никога не е споменавал за това на Кристин, защото това е една малка подробност, която не е имала никакво значение за крайния изход на заболяването му.

— Но Кристин е имала представа как ще се отрази тази малка подробност на изплащането на застраховката и явно никога не е попитала нито Дейвид, нито лекуващите му лекари за това. Чудя се защо не го е направила.

— Защото — отвърна тихо Стивън с глас, изпълнен с увереност, — се е страхувала, че в крайна сметка Дейвид ще разбере, че разходите няма да бъдат покрити от застраховката. Тя е била сигурна, че ако той разбере, че разходите по болестта му ще я оставят в дългове за цял живот, ще откаже по-нататъшно лечение.

Очите на Елизабет заблестяха възторжено при мисълта за даровете на любовта, които Дейвид и Кристин Ендрюс си бяха поднасяли един на друг с такава готовност. Дейвид е бил съгласен да умре, но да спести на обичната си съпруга финансовите затруднения след неговата смърт, а Кристин беше посветила живота си на това да изплати дълговете, благодарение на които тя беше прекарала максимално възможните, безценни мигове със своя съпруг.

— Чудя се защо Кристин е изчакала толкова дълго след смъртта на Дейвид, преди да дойде при теб, за да потвърдиш диагнозата.

— Кристин не е идвала при мен, Елизабет. Оказа се, че Питър Ландън е проектирал „При Сидни“ и, тъй като иска да направи фоайето на института подобно, двамата се отбихме в бутика днес следобед. Запознах се с Кристин, искам да кажа, че разбрах от поведението й, че не желае да се афишира нашето познанство и разговаряхме така, сякаш се виждаме за първи път. Когато си тръгнах, спомних си твърдението на Мадолин, че тя работи от сутрин до вечер и се запитах защо? Мадолин изказа предположението, че работи по толкова много, защото има нужда от пари, а аз знаех от Дейвид, че тя трябва да е финансово осигурена. Обзе ме тревога и на връщане се отбих при нашия финансов инспектор.

— И той ти каза, че Кристин се е срещнала с него и е обещала да изплати целите сметки.

— Да, това, и това, че може да обяви фалит, както правят болшинството от хората с много по-малки дългове от нейния. — Гласът на Стивън стана по-мек, когато заговори за нея: — Но тя не е такава. Кристин изплаща сметката, както е обещала, бавно, но сигурно, като внася колкото може повече пари всеки месец и оставя съвсем малко за самата нея. Наистина не ми харесва факта, че тя се е мъчила толкова време… и че възнамерява да се мъчи цял живот.

— Кристин работи усилено, Стивън, но мисля, че й харесва това, което прави в „При Сидни“. Двете с Лариса се познават бегло от колежа и още тогава тя е възнамерявала да стане дизайнер. Да работиш в „При Сидни“ е една много добра отправна точка за човек с такива намерения. След като приключи проблемите си със застрахователната компания, тя ще може да прекарва по-малко време в бутика, а в останалото да моделира, ако това е, което иска.

Елизабет се надяваше правдивите й думи да успокоят развълнувания й приятел. Но по средата на думите й изражението на Стивън стана дори още по-мрачно и по-тревожно, като че ли имаше нещо ужасно в това, че през последната година Кристин беше работила толкова усилено в „При Сидни“.

— За какво мислиш, Стивън? — нежно попита тя. Възможният отговор на въпроса й изведнъж изплува пред нея и нежността в гласа й изчезна, когато попита: — Да не би да смяташ, че Кристин е в ролята на една съвременна Пепеляшка, която е прекарала последната година в черен труд, обличайки всички за бала? Защото, нали разбираш, ако мислиш така, означава, че смяташ мен и Мадолин за злобните й доведени сестри.

— Я стига! — заповяда Стивън. — И през ум не ми е минавало подобно нещо. — „Мислех за бебето.“ — Сигурно Кристин се чувства добре, работейки „При Сидни“, с възможността да прекарва времето си в такова весело и щастливо място, като върши нещо, за което явно я ценят и уважават.

— Е, извинявай, че се наежих така. — Елизабет се усмихна. След това отметна на една страна тъмно кестенявата си къдрава коса и добави замислено: — Въпреки че това едва ли е занимавало мислите ти, но Кристин по един от всички признаци, може би най-важният, е била една съвременна Пепеляшка.

— О?

— Да. Тя е намерила своя любим принц и той е намерил нея. Ти винаги си казвал, че тяхната връзка е била нещо изключително. Когато миналата събота тя се срещна с Лариса и стана дума за Дейвид, тя говореше за него така, че разбрах — наистина е преживяла чудната приказка, за която повечето хора могат само да мечтаят. Тяхната любов е била прекъсната, но споменът за нея ще живее в Кристин до края на дните й.

— Да — съгласи се Дейвид. Той се беше оказал неволен свидетел на приказната любов на Дейвид и Кристин. И въпреки че едно от последните желания на Дейвид беше Кристин да открие нова любов, на Стивън му се струваше невъзможно някой друг мъж да успее да проникне през стената от прекрасни спомени, застанала между сърцето й и целия останал свят. Кристин никога нямаше да потърси нова любов, нито щеше да я поиска, нито щеше да има нужда от нея. Но тя имаше други мечти. Дейвид се беше надявал, че тя няма да бъде финансово ограничена, за да може свободно да се устреми към тях. — Помолих в картотеката да ми изнесат документацията на Дейвид от архивите. Получа ли веднъж лабораторните изследвания в ръцете си, ще се обадя в застрахователната компания и ще изискам да изплатят застраховката на Кристин.

— Само ако преди това разговаряш с нея.

— Какво? Не, въобще не съм възнамерявал да говоря с нея.

— Мисля, че трябва да го направиш, Стивън.

— Защо? Смяташ, че ще има нещо против. Да не би да предпочита да прекара живота си в изплащане на дългове. Въпреки че доходите им са били ниски, те са си плащали добра здравна застраховка, като имаш предвид, че при работа на свободна практика цената е много по-висока. Аз просто искам да поправя една грешка, която е направена много отдавна, Елизабет. Всеки от лекуващите лекари на Дейвид би направил същото, ако знаеше това. Дори не искам Кристин да разбере, че съм замесен в тази работа.

— Напълно съм съгласна, че грешката трябва да бъде поправена, и че застрахователната компания трябва да изплати сумата, която дължи. Но продължавам да смятам, че предварително трябва да обсъдиш това с Кристин. Не мога да обясня защо мисля така, Стивън. Просто така чувствам нещата.

— Интуицията ти обикновено е безпогрешна. Това ме притеснява, защото дори и наум не ми беше идвало първо да говоря с нея.

— Напълно е възможно да греша — каза Елизабет, повдигайки леко рамене. — Инстинктите ми днес за това какво е уместно и какво не е уместно да се каже не са съвсем точни.

— Нещо с Лариса ли се е случило?

— Не. Нещо, или по-скоро нищо, с твоя добър приятел Ник. Както обикновено. — Елизабет се усмихна едва и махна с ръка встрани, изразявайки нежеланието си да се захващат с безнадеждната тема за Николас Чеиз. Сцената, която се бе състояла преди четири часа в стаята за отдих на хирургическото отделение, все още беше болезнено жива в съзнанието й, но тя нямаше никакво желание да я обсъждат. Стивън щеше както винаги да се подразни от постъпката на Ник и както винаги тя щеше да го подразни още повече, като изведнъж се обърне в защита на Ник. Тя бързо се прехвърли на една безопасна тема за разговор. — Стана дума за Лариса. Точно в този момент тя има среща с брат ми, за да обсъдят развода й с Джулиан. Дано стане скоро. Тя въобще не би могла да се почувства по-добре, докато не се освободи докрай от Джулиан.

 

 

— Здравей, Лариса — топло я поздрави Марк, появявайки се на вратата на кабинета си, няколко минути след като беше уведомен от секретарката, че тя е пристигнала.

Съществуваше слаба физическа прилика между Елизабет и нейния русокос и синеок по-голям брат. Но сега, когато Лариса видя усмихващите се сини очи, тя разбра, че има други, не външни прилики, но поразително дълбоки, между брата и сестрата Джанингс: благородство и доброта и сила на характера.

— Здравей, Марк.

— Заповядай вътре.

— Благодаря.

Марк я покани с ръка към къта за разговор в другия край на застлания му със скъп килим кабинет. Лариса тръгна към канапето в ъгъла, като се надяваше походката й да изглежда по-грациозна и уверена, отколкото я чувстваше. Стилните, свободни копринени панталони, с които продължаваше да излиза вече седмица след отчаяното си бягство от Манхатън, създаваха илюзия за грациозна елегантност. Тя имаше нужда от тази илюзия, за да скрие несигурността си при всяка крачка, а панталоните й бяха необходими да скрият избледняващите синини. Отоците бавно спадаха, болката постепенно намаляваше, силата й се възвръщаше заедно с някакви плахи и непредсказуеми надежди.

Когато стигна посоченото място, Лариса спря пред прозореца и сините й очи се усмихнаха на забележителния изглед към моста и залива. След това, обхваната от внезапна вълна на слабост, тя седна на близкото канапе и отправи поглед към сложената в сребърна рамка снимка на двете дъщери на Марк, поставена на масата за кафе.

— Те са великолепни, Марк — каза тя искрено. — И толкова са пораснали.

— Растат бързо — отвърна топло Марк. — Уенди и аз се надяваме, че двете с Елизабет ще приемете поканата ни за вечеря у дома скоро. Живеем в „Атертон“, което означава, че сестра ми трябва да намери време, в което да се отдалечи толкова много от болницата.

— Свободното й време няма нищо общо с това дали тя е дежурна по график, или не.

— Вече си го забелязала. — Марк се усмихна.

Лариса върна усмивката и каза:

— Миналия уикенд тя искаше да бъде близо до болницата, където се отбива често заради Моли и Мери Ан. Представи положението за специално, но имам някакво далечно усещане, че винаги има някой пациент, чието положение е специално.

— Винаги — съгласи се Марк. — Ето защо от време на време човек трябва да я подтиква да излиза извън града.

— Знам, че очаква с нетърпение посрещането на Коледа в Лондон. — Цялото семейство Джанингс щеше да бъде там и Елизабет вече бе поканила нея. Лариса не можеше да си помисли за нищо по-прекрасно от това да прекара Коледа в Англия със семейство Джанингс, но празникът беше още далеч. Цялата й мисъл и енергия трябваше да се съсредоточат върху нейните опити да се излекува, да става все по-силна с всеки изминал ден. През последната седмица мислите и силите й бяха отдадени на една много важна цел: да бъде най-силна за тази изключително трудна, за нея самата среща с Марк. Той изглеждаше толкова мил, толкова предразположен… Лариса потръпна, като си помисли дали, след като научеше истината за нея, той би одобрил милото предложение на своята благородна по-малка сестра тя да се присъедини към празника на семейството.

— Коледата в Лондон ще бъде страхотна — съгласи се Марк. — Но, Лариса, може би трябва да се опиташ да убедиш Елизабет да направи нещо наистина несериозно от рода на истинска ваканция — без никакви семейни задължения, лекарски срещи, изнасяне на лекции, или официални представления в операционната зала.

— Ще се постарая — отвърна Лариса, изненадана, че този по-голям брат закрилник, който някога се беше притеснявал, че тя може да вкара в кривия път неговата по-малка, невинна сестра, сега молеше за помощта й да организират за Елизабет някакво приключение. Това, че се обърна към нея, я поласка, но молбата му беше много трудно осъществима, защото някогашната безстрашна и авантюристична Лариса Локсли от Бъркли, вече не съществуваше. — Едва ли бих могла да обещая някакъв резултат, Марк. Истината е, че Елизабет се чувства много щастлива като работи по двадесет и четири часа на ден.

— Знам. — Марк се усмихна и след като вече бяха приключили с разнищването на Елизабет и взаимната си загриженост за нея, той предложи тихо: — И така, Лариса, разкажи ми.

— Защо искам да се разведа ли?

— Не е необходимо да ми казваш това, ако не искаш — успокои я той, забелязал притеснението в погледа й. — И в съда не е необходимо да знаят нещо повече за така нареченото несходство в характерите.

— Мисля, че това е добре. Доста по-дискретно е.

— Да. — Марк се подвоуми за миг, преди да добави: — Въпреки че е по-добре да знаят защо бракът ви вече е невъзможен.

— И двамата с Джулиан добре знаем това, Марк — тихо отвърна Лариса. — Но това не означава, че той няма да се бори против развода. Джулиан не обича да губи. Ужасно ще се вбеси, когато узнае, че искам развод. Всъщност, честно казано, не мисля, че ще позволи това.

— Ще получиш развод, Лариса — каза Марк. — Ние… аз ще издържим на гнева на Джулиан, докато се примири с факта, че ще се разведете. Така че, защо просто не обсъдим нещата? Имате ли брачен договор?

— Не. Решихме този въпрос за две секунди. И двамата се кълняхме във вечна любов и решихме, че подобна прагматичност ще ни лиши от романтика в най-щастливите мигове от живота ни. — Лариса повдигна рамене, като че ли да оправдае лекомислеността си. — Знам, всички казват, че брачният договор е нещо разумно, поне в продължение на шест години не чух друго мнение по този въпрос, но… нямаме.

— Не се съди толкова строго, Лариса. Фактът, че не притежаваш брачен договор означава, че вместо да получиш десет, петнадесет или двадесет милиона долара, на теб ти се полага половината от това, което Джулиан е спечелил или придобил по време на брака ви. От това, което знам за Джулиан Чансълър, неговата империя е здрава като гранит, а не е картонен замък, изграден на базата на несигурните основи, на хвърчащите връзки, или на помпозните видения.

— Така е. Империята на Джулиан е изградена върху парите от доброто старо време в брой и инстинктите му са били винаги чисто злато. Неговата империя няма да се срути. — Лариса погледна Марк в очите и каза сериозно: — Но аз не се ожених за Джулиан заради парите му и те не ме интересуват сега. Всичко, което искам, е развод.

— Тези милиони ти се полагат според закона, Лариса. Всъщност, предполагам, че половината от това, което Джулиан е натрупал през последните шест години, може да се измерва дори в милиарди.

— Въобще не ме интересуват парите, Марк. Не искам и долар от него — повтори тихо Лариса. — И мога да те уверя, че Джулиан се интересува от това, той мрази да губи. Той дори не знае как да го направи. През шестте години, в които го познавам, знам само за един-единствен случай, когато не е получил това, което иска… и когато това се случи, той побесня, направо подивя. — Ледена тръпка премина през нея при спомена за онази нощ и изведнъж усети остра болка в ръцете там, където белите й деликатни пръсти се забиваха безмилостно и все по-дълбоко в снежнобелите й длани. — Без значение е какъв е бракът ни, Джулиан силно ще се противопостави на идеята за развод. Като се прибави и паричната загуба към другата, която е най-нищожната частица от неговата империя, той ще бъде решен да попречи на всяка цена. Наистина. Марк, ако го накараме да се съгласи само на развод, това вече ще бъде огромна победа.

— Със сигурност можем да постигнем много по-голяма победа от тази.

— Не, всичко, което искам, е развод — никакви пари, никаква собственост, само свободата си. — За миг очите на Лариса пламнаха със сияйна надежда, като че ли наистина виждаше реализирана тази далечна и чудна мечта. След това се върна към настоящето, наклони замислено глава и блестящите й коси се посипаха настрани. Лариса предположи тихо: — Но това означава загуба на процента за теб, нали?

— Процентът? — повтори Марк, изпитвайки внезапен прилив на гняв, защото, разбира се, тя имаше предвид неговия хонорар. Изненадващата сила на гнева му се дължеше на това, че той нахлу в него заедно със старите спомени, които му представяха Лариса такава, каквато познаваше, ослепително красива млада дама, която предизвикателно и високомерно бе отхвърлила готовността му да закриля и нея така, както бе закрилял Елизабет. Сякаш Лариса му нямаше доверие. Някога това първо го беше обидило, а после го вбеси и сега с намека, че той може да се разочарова, ако тя не се опита да получи възможно най-много от Джулиан, отново го обиждаше и гневеше.

Марк се пребори с гнева си. Успокои се още повече, след като отново вдигна погледа си към Лариса. Изглеждаше болезнено крехка, явно беше ужасно наранена от Джулиан. Дори, и без да знаеше подробностите, беше напълно ясно, че тя беше обичала и вярвала на човек, който я бе предал.

Когато се успокои достатъчно, Марк обясни:

— Никога не работя на процент при бракоразводните дела, Лариса. Не съм допринесъл нищо за брака, защо тогава да се възползвам от развода? — Гласът му вече беше по-спокоен и по-внимателен, когато добави: — Хонорарът от твоя развод ще бъде обичаен — една усмивка, може би?

Марк се надяваше тя да се усмихне, когато й каза това, но лицето на Лариса остана сериозно и тя напомни тихо:

— Ти нямаш обичаен хонорар за членовете на семейството, Марк. Никога не е имало развод в семейство Джанингс, нали?

Марк махна с ръка, подчертавайки с този жест, че не това е от значение сега.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще си водя сметка за времето, което съм отделил, и като част от споразумението по развода ще оставим Джулиан да плати всички юридически разходи. И така — той продължи бързо и категорично, — ти искаш само развод и това ти е достатъчно, за да се чувстваш щастливо, но в интерес на спора, нека поговорим малко повече по финансовите проблеми. Трябва да си встъпила в този брак със значителна сума твои собствени пари. Ти беше добър, най-добрият топ модел, когато се запознахте.

— Чистата сума, която притежавах, когато се оженихме, беше около един милион долара. Бях много богата по всички стандарти в света, освен тези на Джулиан и аз просто му дадох всичките си пари. Това не беше някакъв особен жест, Марк. Това, което притежавах бе капка в огромното море на богатствата на Джулиан. Той се занимаваше с финансовите ни въпроси. Не разполагах с кредит карта, нито с отделна банкова сметка и нямах нужда от нито едното от двете. Джулиан имаше открити сметки във всички по-известни бутици, ресторанти и клубове в Манхатън, така че само срещу подписа си получавах всичко, което поискам. В кабинета си също държеше достатъчно пари в брой, ако възникне нещо случайно. — Лариса вдигна леко рамене при това признание, потвърждаващо глупавият й романтизъм, който беше в пълен разрез с тенденцията през осемдесетте години жените да осигуряват финансовата си независимост. По ирония на съдбата често някоя снимка на супер модела Лариса Локсли убеждаваше жените да си купят списания, в които се лансираха тези идеи. Нейното красиво лице бе символ на силната и женствена, романтична и в същото време независима жена на осемдесетте години. Но самата Лариса пренебрегна тези мъдри съвети и беше дала всичко на Джулиан — своите финансови и своите човешки богатства. — Много глупаво, а?

— Не — отвърна Марк тихо, успокоявайки я. — Въпреки че трябва да давам юридически съвети как да се защити човек в случай, че бракът не оцелее, мисля, че все пак предпочитам да вярвам…

— В приказки?

— В приказки — повтори Марк. — Да.

— Е — каза Лариса, — повечето от тях са с хубав край. Докъде бяхме стигнали?

— Уточнихме, че си имала около един милион долара, когато си встъпила в брак.

— Това беше подарък, който сама реших да направя. Не очаквам да си ги получа, нито мисля, че Джулиан ще ми ги върне. Той ще погледне на тези пари като на една справедлива компенсация за шестте години от живота му, пропилени по един неуспял брак.

— Добре. Тогава ми кажи нещо повече за начина си на живот. Чух, че срещу подписа си можеш да купиш всичко, което пожелаеш.

— Да. Бях принцеса, която живее в свят на неограничен разкош — промълви Лариса, като остави ироничната усмивка да даде по-точната представа на този свят на разкош. — Аз нямах нужда от такъв начин на живот тогава и със сигурност не се нуждая от него сега. Не искам, нито имам нужда от издръжката на Джулиан. С изключение на шестте години, през които бях женена, съм работила истински през целия си живот. Ще намеря начин да се издържам и сега.

— Едва ли има нужда да търсиш такъв начин, Лариса. Ще се върнеш към работата си на фотомодел, нали? От Елизабет съм останал с впечатление, че ти се чувстваш удовлетворена от тази работа.

— Да. Обичах тази работа. Но вече съм малко стара за фотомодел, нали? — Лариса не замълча достатъчно дълго, за да даде възможност на Марк да отговори. Тя знаеше, че думите му щяха да бъдат мили и окуражаващи, но не и верни. Той беше член на семейство Джанингс, все пак, и поради това прекалено любезен, за да се съгласи, че това е очевидно. Истината едва ли имаше някакво значение, защото… — Джулиан няма да ми позволи да стана отново фотомодел.

— Джулиан не може да се разпорежда по отношение на твоята работа, след като вече не сте женени, Лариса — каза спокойно Марк, въпреки че почувства нова силна вълна на гняв и този път беше насочен към този, който го заслужаваше: Джулиан.

— Не го познаваш, Марк. Той има невероятна власт и влияние. Достатъчно е да се разбере, че не му харесва идеята бившата му жена отново да стане фотомодел и никой няма да ме наеме. Не говоря за нещо престъпно, разбира се. Единствената сила, която Джулиан ползва, е могъществото на богатството му. Простата истина е, че никой — нито издателите на списанията, които ще публикуват рекламите, нито модните дизайнери, които могат да ме наемат като манекен, нито дори гигантските козметични компании ще рискуват да получат неодобрението на Джулиан.

— Добре — съгласи се Марк, въпреки неудържимия си порив да се изправи срещу Джулиан Чансълър и с всички средства да го накара да си плати лукса да причинява безнаказано страдания на Лариса. Споменът за пълните й с надежда сини очи само при мисълта, че би могла да получи развод, утоли яростта му в момента. Той се усмихна и каза топло: — И така, да видим дали съм разбрал. Това, което искаш, е един хубав, обикновен развод.

— Хубав и обикновен — повтори Лариса. — Но невъзможен. О, Марк, може би не трябваше въобще да те замесвам в това.

— Пълни глупости и по двата въпроса. Първо, ни най-малко не е невъзможен, след като ти искаш да се откажеш от всякакви споразумения. И второ, ти предизвика у мен повече от обикновен интерес към Джулиан. Обичам предизвикателствата, Лариса. Очаквам с нетърпение да разговарям с него.

— Той може да бъде много убедителен и много мил. Може да каже ужасни неща за мен, Марк. — Лариса смръщи вежди и призна: — Направих някои грешки, не отричам, но съм сигурна, че Джулиан ще ги представи така, че да приличат на потресаващи престъпления.

— Разбира се, че ще го направи. Това се дължи на положението, в което е. Свикнал съм с това и не забравяй, че съм на твоя страна. — Марк се усмихна, за да я успокои и след миг продължи: — Само за да отбележим, Джулиан правил ли е грешки, за които трябва да знам? За да имам под ръка някакво малокалибрено оръжие за отпор, ако реша, че е уместно?

— Джулиан знае какво е направил — отвърна тихо Лариса. Той знае какво съм му позволила да прави, помисли тя. Не мога да ти кажа, Марк. Ужасно се срамувам.

— Добре. Просто ще изтърпя ударите, без да им обръщам внимание, каквито и да са те, и накрая Джулиан ще трябва да поговори с мен за развода.

— Надявам се.

— Знам, че ще бъде така — отвърна Марк. — Предполагам, че мога да взема от теб телефонния номер на Джулиан?

— Разбира се.

Лариса продиктува директния номер в кабинета на Джулиан и името на секретарката му, а Марк ги записа в жълтия бележник, който до този момент не беше докоснал. Въпреки почти фотографичната памет, която и двамата с Елизабет притежаваха, Марк винаги си водеше бележки по време на срещите си с клиенти. Този път не се беше наложило. Желанието на Лариса беше просто и кристално ясно. Нямаше как да го забрави.

— Първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да се обадя на Джулиан — каза Марк, след като записа номера му.

— Добре — съгласи се Лариса. — След това помоли: — Джулиан нали не трябва да знае къде съм? Наистина не искам да разговарям с него, нито да го видя… някога отново.

— Не. Не е необходимо да знае. Но не мислиш ли, че може да се досети, че си при Елизабет?

— Да, но доколкото знам, той мисли, че тя е още в Далас.

— О, Боже. Той сигурно ще направи връзка с фамилното ми име, въпреки че не възнамерявам да му разкривам факта, че съм брат на Елизабет и че ти си се свързала с мен, защото сте били близки в колежа. — Марк се усмихна. — Ще те държа в течение за хода на нещата.

— Добре.

— И помисли, Лариса, хубав и обикновен.

— О — отвърна нежно тя. — Надявам се.

 

 

След като най-напред разговаряш с Кристин. Според собственото й признание предложението на Елизабет се основаваше на смътни предчувствия, а не на ясни и логични причини. Въпреки това, защото се отнасяше с уважение и доверие към интуицията й, с изключение на необяснимата огнена защита на Николас Чеиз, Стивън реши да обмисли съвета й, преди да се обади в застрахователната компания.

Елизабет притежаваше някаква тайнствена способност да прониква в най-дълбоките слоеве от чувствата на другите, разполагайки с минимална информация. Но според Стивън това си беше чисто бюрократичен въпрос, а не проблем на стаени дълбоко в душата чувства. Грешката трябваше да бъде поправена и като лекуващ лекар и приятел на Дейвид на него се падаше отговорността да бъде освободена Кристин от дълговете, които заплашваха да я притискат до края на живота й. При това по закон тя не беше длъжна да плаща. Този път, реши той, интуицията на Елизабет й изневерява.

Стивън любезно, но твърдо настоя да разговаря с най-старшия служител на компанията, който е свободен в момента. Знаеше, че ще му отнеме известно време, за да разнищи бюрократичния въпрос, но ако започнеше от най-горе, със сигурност щеше да си спести доста излишно тичане. И, както посочи той, сигурно самата компания, която всъщност имаше отлична репутация, също би искала бързо разрешение на въпроса. Стивън се държеше спокойно и колегиално, като приятел, който посочва на приятел някаква неволно допусната грешка, без нито за миг да намеква, че грешката може и да не е случайна, а за да се избегне изплащането на огромната сума.

Стивън се съгласи с готовност с предложението на служителя случаят да бъде разгледан подробно и внимателно. Но не приключи срещата, докато не получи точен час, в който лично да занесе медицинската документация на Дейвид. Имаше намерение да посочи точно грешката и начина, по който се е стигнало до нея, след което да предаде документите, неоспоримо доказващи, че ракът на Дейвид Ендрюс е бил просто каприз на съдбата, който няма нищо общо с каквито и да било наследствени заболявания.