Катрин Стоун
Обещания (21)

Двадесет и първа глава

Стаята в пентхауса на Питър, приютила съзидателната енергия и страстта отдадени на „Промис“, беше голяма колкото хола и също толкова разхвърляна. Имаше някакъв невидим ред в този хаос и Питър я поведе в последователна обиколка, от концепцията за рекламата, до скиците за шишето на парфюма и фотосите на втория план за рекламите в списанията, но когато Лариса започна да разглежда един по един фотосите, сякаш стария професионален жар се върна в нея.

С желание и нетърпение. „Ще разпознае ли ливадата в «Инис Ардън» в мига, в който види снимката?“, запита се Питър. „Беше ли й показал Джулиан вълшебното място, което някога беше искал да разруши?“. Ако беше, Лариса със сигурност щеше да го разпознае и тогава щеше да се наложи да се върнат на темата за Джулиан, а Питър не искаше това — не още. В очите й имаше такъв страх и уязвимост, когато произнесе името на Джулиан. Питър се закле, че някой ден ще й разкаже за всичко, което се беше случило между него и Джулиан и се надяваше Лариса да сподели същото от своя страна. Но Питър не искаше това да става днес. Той чувстваше, че още е прекалено рано и прекалено болезнено за Лариса да говори за съпруга, който повече не я желаеше.

Питър щеше да узнае много скоро дали Лариса ще разпознае ливадата. Въпреки притеснението си той стоеше отстрани, изчаквайки я да стигне до фотоса.

Когато я видя, Лариса като че ли изведнъж изпита нужда да се приближи колкото може по-близо до тази красота. Реакцията й беше толкова естествена, по лицето й не премина сянка на съмнение и Питър въздъхна облекчено, като продължи да наблюдава с тиха радост как погледът й за първи път попада върху вълшебната ливада.

Първо тя просто я погледна и сините й очи се изпълниха с удивление. Докато се навеждаше, за да я види по-отблизо, един дълъг кичур от огнено златистата й копринена коса се спусна пред лицето, забулвайки очите и размазвайки картината пред нея. Подчинявайки се на импулсивно бликналото в нея нетърпение, тя бързо хвана с едната си ръка непокорния кичур, а с другата съответния от другата страна и с изящни движения ги завърза на тила си. Сега, след като вече нищо не й пречеше, за да вижда картината, и ръцете й бяха свободни, деликатните й пръсти се пресегнаха към снимката, за да докоснат нежно, внимателно, с тръпнещата любов прошепнати целувки, приканващите цветя.

Питър знаеше, че това не е достатъчно, Лариса искаше, изпитваше нужда да се приближи още повече до ливадата. А той изпитваше нужда да я заведе там. Това беше удивително откритие, защото заедно с него дойде и желанието да повярва на някого, след като много години не беше вярвал, откакто повярва на Джулиан. И желанието да се довери, да довери най-скритите си неща — сърцето си, тайните си, мечтите си — на обичта на някой друг.

„Много искам, Лариса, помисли Питър. Готов съм и много искам. Но виждам, че сега си наранена, крехка и предпазлива и знам, че трябва да мине известно време, преди да можеш да си позволиш отново да повярваш. Но на мен можеш да ми вярваш, Лариса. Никога няма да те нараня. Повярвай ми…“

Лариса се обърна към него и като в отговор на мълчаливия зов на сърцето му за един чуден миг великолепните й сини очи сякаш казаха: „Аз ти вярвам, Питър.“

След това сияещото синьо изведнъж се изпълни със смут и тя измести поглед от него към снимките, които държеше в ръцете си.

— Това ли е мястото, откъдето е „Промис“!

— Да. Това е ливадата в едно имение на нос Код. Едва в края на април ще разцъфне отново в пълната си красота, така че ще използваме тези снимки за фон на тези, които ще направим с теб.

— Нямаш нужда от мен — каза тихо Лариса, без да вдига очи от фотоса с ливадата.

— Не, имам.

— Да? — попита тя, когато най-после вдигна погледа си към него.

— Да. Имам нужда от теб.

Настъпи още един чудесен миг, в който удивителните послания на неговото сърце заблестяха незасенчвани от нищо в нейните очи, които сякаш разбираха и приветстваха поканата на неговия поглед да споделят своите желания и мечти.

След това, само с едно движение на дългите красиви мигли, мигът рязко се прекъсна и красивите очи необяснимо загубиха приветливото си вълшебство и се изпълниха с безпокойство и страх. „Имам нужда от теб.“ Думите на Питър бяха изречени толкова нежно, но въпреки това тези думи събудиха спомена за жестокия мъж, чиято маниакална себичност се изразяваше в това да я притежава и унищожава.

Докато Питър се взираше в изпълнилите се изведнъж с такъв страх очи и почувства, че тя е готова в следващия миг просто да се обърне и да изчезне, сърцето му прошепна властно: „Не тръгвай, Лариса. Остани и раздели «Промис» с мен. Остани и раздели с мен всички обещания и всички мечти.“

Питър изрече с най-спокойния глас, с който някога беше говорил на боязливо взрелите се в него очи:

— В този момент, Лариса, това, от което имам нужда, е да ми кажеш имаш ли някой предвид за дизайнер на дрехите ти за рекламата. Имам списък от имена — всички известни топ дизайнери — но не съм достатъчно запознат със стила им на работа, за да съм сигурен, че ще избера най-подходящия за нашите нужди. Предполагам, че си работила с почти всички?

Първо долови тревожната нежност в гласа му, след това обърна внимание на думите и заедно със срещата със зелените му очи дойде и потвърждението: „Питър Ландън и Джулиан Чансълър са двама много различни мъже.“ Каквато и да беше причината, заради която Питър си мислеше, че тя му е необходима за „Промис“, сега той търсеше нейното мнение за дизайнер… и зелените очи й казваха съвсем ясно, че той имаше нужда и ценеше нейното мнение.

— Всъщност, Питър, познавам човек, който мисля, че ще свърши чудесна работа. Казва се Кристин Ендрюс. Работи в града в един бутик, наречен… — Съзнанието на Лариса се изпълни с топлите приветливи благоуханни образи от „При Сидни“. — Ти си проектирал „Сидни“ нали?

— Да. Там ли работи Кристин?

— Да. Въпреки че в бъдеще ще прекарва все по-малко време там и ще бъде повече у дома, за да моделира и шие. Тя наистина е много талантлива.

— Тогава ще разговарям с нея, за да видя дали моето предложение ще я заинтригува — каза Питър. Но след това реши да предложи на Лариса да проведе разговора, тъй като искаше тя да се чувства възможно по-тясно свързана с „Промис“. — Искаш ли ти да разговаряш с нея?

— Да — отвърна тя с топла усмивка. — Много бих искала…

— Какво…? — попита нежно Питър в желанието си да узнае какво беше предизвикало прелестната усмивка.

— Всъщност с Кристин се познаваме от колежа. Имахме една обща мечта. Някой ден аз да представям дрехи, които тя е моделирала. Говорихме за това, когато се срещнахме отново преди шест седмици, но до днес тази мечта изглеждаше невъзможна.

— Но сега ще се сбъдне.

— Да — отвърна мило Лариса. Тя погледна Питър замислено и след това подканена от приветливия тъмнозелен поглед попита още по-мило: — Но нали идеята на „Промис“ е точно тази? Как в крайна сметка неосъществимите мечти стават възможни.

— Надявам се, Лариса. — Питър искаше да каже много повече, но той трябваше да бъде внимателен с тази предпазлива и красива жена. Накрая просто изрече: — Сега, след като толкова леко разреши въпроса с дизайнера на облеклото, искаш ли да ми кажеш мнението си за дизайна на шишето за парфюма. Дотук съм се спрял на решението да изсека едно-единствено цвете в кристала и листото му да бъде капачката. Нищо не излезе с опитите ми да направя букет от цветя, детайлите се загубиха — но тъй като е ливада и ароматът е смесица от много цветя, една от възможностите е да се направят няколко различни по дизайн шишета. Мисля, че това ще направя, ако не мога да реша, да решиш — че едно цвете е най-доброто. — Питър посочи към едно разположено наблизо претрупано канапе. — По-добре седни. Имам скици на всяко цвете от ливадата, така че това сигурно ще отнеме време.

Преди Питър да й предаде скиците, тя реши да ги прегледа веднъж общо, за да си създаде обща представа и след това да ги огледа внимателно една по една.

Но беше прегледала едва пет скици, когато каза:

— О, Боже. Страхувам се, че ще трябва да се дисквалифицирам като съдия. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Видях ги на снимките, разбира се.

— Видя ги?

— Незабравките.

— Имаш особено отношение към незабравките?

— Харесвам ги. Толкова са деликатни и пълни с вяра.

Лариса вдигна поглед и Питър забеляза, че необикновеният яркосин цвят на очите й беше в същия необикновен яркосин тон на цветята, които тя харесваше толкова много. Питър разбра, че тя самата не правеше тази връзка — и, разбира се, истинската връзка между красивата жена и деликатните и пълни с вяра диви цветя беше много по-дълбока от великолепния цвят. Това беше едно сходство на духа, една храбра решимост да оцелееш, да се пресегнеш смело към златните слънчеви лъчи въпреки студовете и всичките трудности на земята.

— Значи си безнадеждно пристрастна — каза нежно Питър на красивата незабравка.

— Безнадеждно.

— А какво ще кажеш за скицата? Добре ли е изобразено цветето?

— Мисля, че е много добре. Така ли ще изглежда, когато се изсече в кристала?

— Точно така — „Ще изглеждат точно така“, поправи се на ум Питър. Решението беше взето. Щяха да бъдат незабравките.

 

 

Когато Елизабет се прибра в апартамента в единадесет часа вечерта, тя беше посрещната от сияещата Лариса и стъклена ампула с парфюм.

— О, Лариса — прошепна тя веднага щом вдиша от аромата. — Чудесен е.

— Нали? Казва се „Промис“ и поради някаква напълно неизвестна причина Питър иска аз да го представя като фотомодел в списанията и евентуално в клинове, ако реши да го рекламира по телевизията.

— Не мога да си представя, защо точно на теб се е спрял — пошегува се нежно Елизабет и добави откровено със сериозен тон: — Мисля, че ще бъдеш чудесна, Лара.

— Надявам се.

— Знам, че ще е така — каза въодушевено Елизабет и уверените й очи погледнаха настойчиво плахата синева в погледа на Лариса.

— Благодаря. Е, както и да е, ще разберем това през април, когато излязат „Промис“ и рекламите. — Тя наклони глава на една страна и каза тихо: — Питър се съгласи да пази участието ми в тайна дотогава.

— Заради Джулиан.

— Да. Въпреки че не обясних конкретната причина на Питър. Но, разбира се, тази е. Ако Джулиан не знае, няма да може да се намеси. — Лариса вдигна рамене. — Може би не е справедливо да мисля, че ще се опита да ми попречи, но…

— Но това е твоя работа, Лариса, не е работа на Джулиан — прекъсна я твърдо Елизабет. — Това, което правиш, него не го интересува. Разкажи ми всичко, моля те.

— Ами… напълно съм сигурна, че Кристин ще моделира дрехите, с които ще съм облечена в рекламите. Обадих й се рано тази вечер и се уговорихме утре да обядваме заедно, за да обсъдим това. — Лариса се поколеба за миг и добави: — След което започвам да си търся апартамент и кола.

— Стига! Вече си имаш апартамент и кола. Пътуването ти до Сосалито днес беше първото истинско изпитание за колата ми от седмици наред, без да броим кратките пътувания „При Сидни“. — Очите на Елизабет заискриха весело, когато продължи: — Наистина се чувствам много виновна, че не я извеждам по-често да размърда малките си колелца. И като заговорихме за вина, чувствам се още по-виновна по отношение на втората спалня, докато ти не дойде, тя беше напълно пренебрегната.

— Но, Лиз, не мислиш ли, че вече ти гостувам прекалено дълго? Направо ти се натрапих.

— Ако присъствието ти тук беше натрапване, сигурно щеше да ми се стори прекалено дълго. Но на мен ми е много хубаво да си тук, Лара. Моля те, не се премествай, заради мен. Премести се, ако имаш някаква друга причина, нужда от повече уединеност или по-малко сирени. Не е необходимо да ми изтъкваш причини — само не се премествай, като си мислиш, че аз искам това.

Лариса не искаше да се премества. Сирените й бяха станали приятели, а що се отнасяше до усамотеността… поради натоварения график на Елизабет, тя наистина имаше предостатъчно време, за да бъде сама със себе си и да води отчаяната си битка с болезнените спомени. Пълната самота наистина щеше да бъде още по-голямо изпитание на емоционалната й стабилност, но защо трябваше да подлага на изпитание нещо, което вече знаеше, че е крехко и нестабилно? Щеше да бъде прекрасно да остане тук, в спалнята. Щеше да я украси със снимките на ливадата, които Питър й подари, и тя щеше да се превърне в нейния малък свят, изпълнен с обещания.

— Но твоето спокойствие и интимния ти свят, Лизи?

— Обещавам да ти кажа при поява и на най-малко смущение.

— Е, тогава, бих искала да остана, ако ми позволиш да плащам половината сметка за всичко.

— Окей.

— Окей.

Беше повече от „окей“ и за двете и те си казаха една на друга това с усмихващи се очи.

— Въпреки това мисля да си купя кола — каза накрая Лариса. — Да покарам твоята, за да я пораздвижа, е едно, а многобройните мили друго. Може да ми се наложи да пътувам много често до Сосалито и обратно. Питър казва, че би искал да присъствам на обсъжданията по рекламата.

— Знам, че Стивън много харесва Питър — каза Елизабет. — Изглежда и ти го харесваш?

— Да. Много е мил. — „Мил“, замисли се тя. Симпатичните и мили мъже винаги бяха привличани от Елизабет, не от нея. „Почакай малко. Нима си въобразяваш, че действително си привлякла много милия, много сексапилен, много талантлив и направо чудесен Питър Ландън?“, попита я един вътрешен, скептично настроен глас. „Е, не, имам предвид, че ме иска за фотомодел на парфюма му. Поради някаква неизвестна причина. Да, но ми се стори, помислих си, имах чувството, докато ме гледаше, че в погледа му имаше и още нещо.“ „Една покана да отидеш с него в прекрасната тъмна гора?“, подразни я гласът. „Продължавай да си мечтаеш.“

— Като говорим за симпатични мъже — започна Елизабет.

— Да? — веднага я окуражи да продължи Лариса, облекчена да се избави от неприятния вътрешен диалог. — Като говорим за симпатични мъже?

— Е, днес този основно симпатичен, искам да кажа, необременен от непоправими недостатъци, Николас Чеиз, ми предложи да направя важно научно представяне на един много престижен форум през февруари в Париж. — Елизабет повдигна леко рамене. — Тълкувам това като израз на доверие.

— Сигурна съм, че го тълкуваш правилно, Лиз. — „Точно както съм сигурна, че Николас Чеиз е симпатичен — с големи недостатъци. Не, че колкото и да са големи могат да възпрат прекрасната и щедра Елизабет.“ — Ще дойде ли и Ник в романтичния Париж?

— Той ще прочете програмната реч. — Елизабет се усмихна на приятелката си. — Нека да не отиваме толкова далеч, Лара.

 

 

Докато лежеше в тъмнината на спалнята, в която утре щеше да окачи снимките на вълшебната ливада, Лариса си мислеше за трите млади жени, които някога бяха първокурснички в „Бъркли“ — преди дванадесет години. Лариса усети проблясъците на надеждата, които се опитваха да се приютят сред раните в сърцето й. Там вече имаше място за момичето, чиито изумрудени очи си бяха представяли как ще стане лекарка и ще се влюби, там имаше място и за момичето със светло теменужени очи, което плахо й беше споделило своята мечта да стане моделиер.

Лариса се изпълни с надежда за мечтите на Елизабет и Кристин.

А за нея самата? Имаше ли надежда за щастлив завършек на нейния самотен, лишен от любов живот?

„Може би“, помисли смело Лариса. Защото в крайна сметка „Промис“ беше за това как невъзможните мечти се превръщат в реалност.