Катрин Стоун
Обещания (20)

Двадесета глава

— Доктор Чеиз се обади току-що — съобщи секретарката на Елизабет, когато тя се върна в кабинета си от клиниката. — Казах му, че ви очаквам всеки момент.

— Поръча ли да му се обадя?

— Иска да се види с вас. Ще бъде в кабинета си през следващия един час.

— Тогава аз съм там, ако ме потърсят.

— Каза, че и той може да дойде тук.

— Няма нужда. Аз ще отида.

Беше много по-добре да изкачи по стъпалата един етаж и да измине трите дълги коридора, застлани с линолеум, които разделяха нейния кабинет от този на Ник, отколкото да го чака напрегнато в кабинета си. Движението й даваше възможност да се опита да се освободи от нервното напрежение, което пулсираше в нея. „Всъщност, иска да ви види“, беше казала секретарката й. Защо трябваше да я вижда Ник? Какво беше това, което не можеше просто да бъде обсъдено по телефона?

Елизабет имаше поне един възможен отговор на този въпрос — това, което се беше случило между тях в стаята за отдих на хирургическото отделение в деня, когато Дени умря. Стотици хиляди пъти си беше представяла как обсъждат случилото се през онази сутрин. Докато репетираше наум какво ще говори, Елизабет направи тревожното откритие, че собственият й сценарий се променя с всяка репетиция и понякога е пълен с негодувание, друг път с извинение. И когато дните станаха седмици и стана пределно ясно, че тя и Ник никога няма да обсъждат случилото се онази сутрин, Елизабет реши, че това е за добро.

Бяха изминали пет седмици от тогава и през това време двамата с Ник се бяха борили неведнъж за спасяването на нечий живот. Понякога успяваха, понякога не, но както винаги оперираха в съвършено безмълвна хармония. Ник беше много любезен и в същото време много резервиран.

Но сега, дали Ник беше решил след толкова много време, че все пак трябва да обсъдят онази сутрин? Дали този разговор нямаше да бъде едно предисловие към разговора за нещо друго — болезнено очевидния факт, че те просто не си допадаха и никога нямаше да се нагодят един към друг? Дали щеше да я попита мислила ли е да си търси работа някъде другаде? Или щеше да бъде по-деликатен, като й спомене, че случайно е чул за някаква чудесна работа и дори благородно да й предложи да се обади, за да я препоръча?

— Здравей.

— О, Елизабет — отвърна Ник и стана от бюрото си. — Здравей.

— Джейн ми каза, че си искал да ме видиш.

— Да. — Ник смръщи вежди. — Казах й, че аз също мога да дойда при теб.

— Знам. Вървеше ми се. — „Още ми се върви… тича ми се… защото, о, как не искам да чуя любезното ти предложение да напусна.“

Елизабет не побягна. Тя просто се вдърви, смрази се, когато Ник тръгна от бюрото си към нея, понесъл в ръката си напечатано на машина писмо. Дали не беше от някой колега от източното крайбрежие, който имаше отчаяна нужда от хирург, специализирал едновременно рядката комбинация от травматология и трансплантация.

Ник се спря на прилично разстояние и протегна силната си талантлива ръка, в която държеше писмото към Елизабет. Тя го взе, но дори не го погледна. Вместо това гордите й очи смело се взираха в неговите и предизвикателно го подканяха: „Ти ми кажи какво пише в него, Ник.“

„Какво става, Елизабет?“, Ник си зададе този въпрос загледан в нейните великолепни и в същото време тръпнещи от страх зелени очи. Каквото и да я притесняваше, продължителното мълчание сякаш още повече го усилваше, така че той заговори:

— Пристигна вчера следобед. Покана за участие в Международния конгрес по трансплантационна хирургия. Ще се проведе в Париж, през февруари. Организационният комитет на конгреса иска програмната реч да бъде чернодробна трансплантация от жив донор, и освен това искат представяне на тънкостите както в имунотерапията, така и при трансплантацията. Помолиха ме да подготвя програмната реч и Стивън се съгласи да разработи въпросите, свързани с имунологията, и се замислих дали не би приела ти да направиш представяне на бъбречна трансплантация. — Ник замълча, изненадан от чудната промяна в красивите очи. На мястото на страха се появи приятна изненада и сияйна радост. Той усети, че потъва в изумрудените очи, потъва все по-навътре и няма никакво желание да се измъкне оттам. Но си припомни, че беше решил никога и по никакъв начин да не злоупотребява с тяхната прелест. — Ще трябва да направиш преглед на литературата по въпроса, както и на нашия опит тук. Не е малко работа, но мисля, че ще ти е интересно, а и си струва да участваш на конгреса. Поемат всички разходи и ще ти бъде платен хонорар, разбира се.

Ник млъкна и сега беше неин ред да говори, но всички въпроси, които се въртяха в обърканата глава на Елизабет бяха напълно неподходящи за задаване. „Наистина ли искаш аз да направя това, Ник? Ще бъдеш ли спокоен, ако аз представям теб и твоята трансплантационна програма на този престижен конгрес?“

Тези въпроси бяха много важни и в същото време не можеха да бъдат зададени, но те бледнееха пред въпроса, който й пречеше да се концентрира: „Ник, за какво мислеше, когато ме погледна мълчаливо? Имаше толкова нежност в очите ти. Приличаше на любов… и за един прекрасен миг видях в тях и копнеж, и тъмносиньо желание.“ — Този поглед вече беше изчезнал и синьото беше станало студено и любезно както винаги. Ник я чакаше търпеливо да му отговори.

— Каза, че конгресът е през февруари? — пророни накрая тя.

— Да, започва с програмната реч на шестнадесети вечерта. Пада се в неделя. Самият конгрес продължава до четвъртък на обед, двадесети февруари. Аз смятам да се върна веднага, след като конгресът се закрие, но ти, ако искаш, можеш да останеш повече в Европа. Стивън се надява да остане по-дълго и да посети някои от големите имунологични центрове, а, струва ми се, че беше казала, че родителите ти са за една година в Англия.

— Там са. Ще ги посетя на Коледа, но ще бъде чудесно, ако мога да ги видя отново през февруари.

— Това означава ли, че искаш да отидеш в Париж? Не е необходимо да ми отговаряш веднага, разбира се, но трябва да уведомя организационния комитет не по-късно от началото на идната седмица.

— Ще ти отговоря веднага, Ник — „Лесно мога да отговоря на въпроса ти… но как бих искала да узная твоите отговори на моите въпроси.“ — Искам да отида в Париж. Благодаря ти.

 

 

Беше великолепен есенен ден. Лариса искаше да почувства полъха на лекия бриз, идващ от залива и затова, преди да премине по моста „Голдън Гейт“ към Сосалито, тя свали всички прозорци на колата на Елизабет. За прическата си щеше да се погрижи като стигне в Сосалито или просто щеше да остави великолепната си червеникаво златиста грива разрошена от вятъра. Така изглеждаха калифорнийските момичета — свежи и естествени. Може би точно този вид ще е най-подходящ за свежия и жизнерадостен нов парфюм на Питър Ландън.

Упътванията, които Питър й беше дал, я отведоха безпогрешно до сградата на бизнес центъра в Сосалито, непосредствено до пристанището. Лариса остана права за миг и просто наблюдаваше с възхищение необикновено красивата сграда. Явно творение на Питър Ландън, реши тя — едно тържество на качеството, елегантността, изяществото и стила.

Всичко, което тя не беше.

Офисът на Питър се помещаваше в пентхауса. Преди да влезе в асансьора, Лариса се огледа в едно от многобройните огледала във фоайето. Тънкото й тяло и оплетената й от вятъра червено-златиста копринена коса изглеждаха добре, можеше да се каже съблазнителни. Може би, ако търсеше за реклама на своя аромат калифорнийско момиче, Питър Ландън щеше да й разреши да сложи слънчеви очила, за да скрие уплашените си и уязвими сини очи.

Блажени са вярващите и тяхно е…

Лариса въздъхна, натисна копчето на асансьора и когато той се отвори пред още по-многобройните огледала във фоайето на пентхауса, тя отиде до вратата и натисна звънеца, без нито за миг повече да се бави пред някое от тях.

— Здравей, Лариса.

— О — прошепна тя, когато очите й срещнаха познатите гористо зелени очи. Те бяха също толкова прелъстителни и приканващи на ярката дневна светлина, както и под мекото осветление на кристалния полилей и този красив мъж с коса с цвят на среднощни сенки беше не по-малко прелъстителен и елегантен в обикновените си дрехи, както и в копринения смокинг. — Ти.

— Аз — призна Питър. Облекчението му от съвсем искрената й изненада беше огромно. Изненадата в очите й изчезна само след няколко секунди. След това на нейно място, вместо очакваното от Питър негодувание, се появи явно одобрение.

— Не трябваше да се представям за хирург травматолог — предположи тихо Лариса. — Не изглеждаше особено убедително, нали?

— Напротив, изглеждаше — увери я Питър. — Въобще не се усъмних. Сякаш разбираше това, за което говореше.

— Е, най-добрата ми приятелка е истински хирург травматолог.

— Разбирам. — Питър се усмихна с нежна и сексапилна полуусмивка. — И така, заповядай. Разхвърляно е, но аз се опитвам да се убедя, че поддържам някакъв принцип в този хаос.

Пентхаусът на Питър действително беше разхвърлян, но това беше енергичният безпорядък на съзидателната страст, а не безгрижното последствие от безразличния мързел. Навсякъде бяха пръснати скици, набързо нахвърляни ескизи, плод на внезапно вдъхновение, красиви проекти, които очакваха последната намеса на Питър, за да оживеят. Имаше купища завършени проекти и безброй малки макети на сгради в строеж, множество сложени в рамки и още толкова, на които им предстоеше да бъдат рамкирани, снимки на произведения на изкуството, които вече бяха изградени. И въпреки привидната бъркотия, сякаш всичко се подчиняваше на някакъв вътрешен ред, тънък и грациозен.

Елегантният пентхаус на Питър с изглед към залива беше толкова различен от грандиозния пентхаус на Джулиан Чансълър на Пето авеню. Той винаги беше проявявал абсолютна непоносимост към безпорядъка. Изисканото обзавеждане беше разточително и луксозно и никога не помръдваше и на милиметър оттам, където го бяха поставили дизайнерите. По мебелите никога нямаше нито прашинка, нито петънце. Стилната и неумолима стерилност, която Джулиан беше настоявал да съществува в техния дом — в техния живот, като че ли освободи Лариса по-лесно от страданието. Как Джулиан щеше да изтърпи безпорядъка от игрите на деца, разхвърляните играчки? Въобще нямаше да го понесе.

„За разлика от Питър“, усети, че си казва наум Лариса, без да съзнава нежната усмивка, която беше докоснала устните й при тази мисъл. За сега, без съмнение, децата на Питър бяха неговите сгради, но никак не й беше трудно да си го представи обграден от истински малки същества. Той щеше да се радва повече от тях на бурните им лудории. И тя беше абсолютно сигурна, че той с гордост и любов ще окачва на стената всяка рисунка, създадена от малките им ръчички.

— Какво мислиш? — попита внимателно Питър, обхванат от желанието да узнае какъв невидим образ беше докоснал устните й, за да заиграе по тях това прелестно щастие, а в очите й да заблести пламък, идващ някъде много дълбоко от самата нея.

— Какво? О — пророни тя, — струва ми се, че се наслаждавах мълчаливо на безпорядъка. Харесва ми.

— И на мен.

Холът, в който влязоха, беше ярко осветен от златните есенни слънчеви лъчи, които се усмихваха отвън. Лариса смело насочи погледа си право в неговия, без да скрива пред умолителните тъмнозелени очи разочарованото синьо доказателство за многото претърпени нещастия и предателства. Лариса остана така, излагайки очите си почти на показ, без да крие нищо, нито дори да се опита да го направи — защото изведнъж й се прииска да свърши с това колкото се може по-скоро. Искаше нейните фантазии да престанат да възбуждат желанието й да се върне към кариерата на фотомодел, надеждата, че тя би могла да бъде дори и една малка частица от чудната съзидателна страст, която я заобикаляше.

Питър й отвърна с топла усмивка.

— Наистина се надявам ти да рекламираш „Промис“.

— Промис! — повтори Лариса.

Той се засмя.

— Очаквала си нещо като „Калифорнийска мечта“ или „Блестяща любима“ или „Звезда“?

— Да, струва ми се. Но „Промис“ ми харесва. — Харесва ми топлината, която се появява в гласа и очите ти, когато го произнасяш.

Питър беше планирал да проведе един кратък разговор с нея, да се увери, че споменът му за жената, която видя във „Феърмон“, не му е погодил номер, но вече знаеше, че не е и нямаше търпение да узнае отговорите на особено важните въпроси. Ще харесали Лариса аромата на парфюма? Ще може ли да го разбере и да повярва в него така, както той вярваше?

— Да видим дали наистина „Промис“ ще ти хареса? — каза той и й подаде една малка стъклена ампула, която извади от джоба на ризата си.

Деликатните пръсти на Лариса се затрудниха с отварянето, но само за миг и тя допря отвора на ампулата в китката си.

— О — прошепна Лариса, вдишвайки от забележителния парфюм. — О, Питър, прекрасен е.

„Прекрасен, романтичен, пълен с надежда, помисли тя. Все чудесни неща, които нямат нищо общо с мен. Ще си купя от този парфюм и ще бъда окрилена от надежда, просто като го ползвам, но съм напълно неподходяща да го рекламирам. Съвсем неподходяща“, помисли тя, като вдигна очи, за да срещне тъмнозелените, които сякаш не споделяха това мнение — а трябваше, освен ако…

„Колко ти плаща Джулиан, Питър?“, замисли се тя и нещо в нея изкрещя от болка. „Колко курорта ти е обещал да проектираш, че успяваш да изиграеш толкова убедително ролята си и дори си щастлив от това, че «Промис» ми харесва?“

— Джулиан стои зад това, нали?

— Джулиан? — Питър изглеждаше истински изненадан от внезапното й обвинение, изненадан, но не виновен. Но имаше още нещо в учудените му очи, една дълбока тъмна сянка, която Лариса не можа да разгадае. — Не. Не стои.

— Но ти го познаваш.

— Познавах го за малко преди петнадесет години, когато и двамата бяхме първокурсници в „Харвард“.

Питър следеше спонтанността на реакциите й също толкова внимателно, колкото и тя неговите. Или беше много добра актриса, или не знаеше абсолютно нищо за някогашната връзка между Джулиан Чансълър и Питър Ландън. Не че Джулиан би споделил тази история със съпругата си. От негова гледна точка това беше нещо съвсем обикновено, поредният победен и забравен неприятел. В края на краищата не мечтите на Джулиан бяха разбити толкова жестоко.

— Не съм говорил с Джулиан, откакто бяхме в колежа. И те уверявам, Лариса, че той няма нищо общо с решението ми ти да бъдеш фотомодела на „Промис“.

— Тогава не разбирам защо искаш аз да бъда модела — изрече тихо тя, почти на себе си. Почти веднага й хрумна другата възможна причина и красивото й лице се навъси замислено. — Джулиан може да не стои зад това, но го правиш заради него, нали? Защото съм била негова съпруга и това ще привлече внимание?

— Не. — „Фактът, че си била съпруга на Джулиан, беше огромна спирачка за мен.“ — От мига, в който те видях на бала започнах да мисля как да те съблазня, за да те накарам да излезеш от операционната достатъчно дълго, за да направим няколко фотосеанса. Причината, заради която искам ти да си фотомодел на „Промис“, Лариса, си самата ти.

— Старата и обрулена аз? — попита нежно тя, все още невярваща, въпреки усмихнатите му и в същото време сериозни зелени очи.

— Старата и обрулена ти, да. Ти си зряла, Лариса, а това е важно, Лариса, защото това е аромат на зрелостта, не мислиш ли? За мен „Промис“ не е за широко отворени и наивни очи. Той е за малко по-мъдри, които осъзнават трудностите и пораженията в живота и въпреки това са оптимистични и пълни с надежда.

— Да — съгласи се Лариса, това беше „Промис“. Но тя не беше такава. О, да, тя познаваше много добре трудностите и пораженията в живота. Но не виждаше ли Питър, че е изпълнена единствено с безнадеждност и страх?

— Мисля, че парфюмът ти харесва — каза нежно Питър, отправил поглед към обърканите й сини очи. — Но ти изглеждаш несигурна в нещо.

— Наистина ли мислиш, че аз съм подходящия фотомодел за „Промис“?

— Знам, че си.

Тя разтърси озадачена златните си копринени коси, които винаги бяха обагрени с ослепителни червени пламъци, но сега блестяха и от огнените милувки на есенното слънце.

— Знам, че си — повтори Питър нежно и настоятелно. Той имаше нужда от нея за „Промис“, но изпитваше още по-голяма нужда и страх тя да не изчезне от живота му. — Имаш ли агент, с когото трябва да се свържа?

— Не.

— Добре. Тогава да обсъдим условията на договора още тук и сега.

Лариса толкова много искаше да повярва на това, което прелъстителните тъмнозелени очи виждаха в нея и също така толкова много искаше да сподели с него страстта, която той явно изпитваше към този необикновен аромат.

— Добре — отвърна смело тя, все още невярваща, неспособна — не, не изпитваше ни най-малкото желание да каже „не“ нито на Питър, нито на „Промис“.

— Добре — Питър посочи един стол и предложи: — Защо не се настаниш удобно и да ми кажеш кои условия са важни за теб?

Двамата седнаха и тя започна несигурно:

— Ами… искам да бъда Лариса Локсли, а не Лариса Чансълър.

— Дадено. Казах ти: искам те заради теб самата. И така, Лариса Локсли, какво ще искате?

— Стивън ми каза, че възнамеряваш да пуснеш на пазара „Промис“ следващата пролет?

— Последната седмица на април.

— Значи, кога ще започнеш рекламата?

— Същата седмица. — Питър предположи предпазливо: — Сигурно искаш да измине колкото се може повече време от появяването ти на корицата на „Пийпъл“ до следващото ти появяване по страниците на списанията?

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам. С риск да се повторя отново ти казвам, че те искам заради самата теб. Ще бъда доволен да пазя участието ти в пълна тайна до самото пускане на рекламата, ако това те устройва.

— Да. — „Защото ако Джулиан не знае, съответно няма да може и да се намеси.“ — Моля те.

— Имаш го. — Питър се усмихна. — Какво още?

— Ами… — Имаше само още едно нещо, което едва ли е минавало и през ум на Питър, че е от голямо значение за нея. Съдейки по статиите в „Пийпъл“, той без съмнение си мислеше, че тя съвсем скоро е подписала документите за развод, които са я направили една от най-богатите жени в Америка. Дали това означаваше, че той очаква тя да работи безплатно? Не, увери Лариса сама себе си, разбира се, че не. Тя се усмихна безгрижно, като че ли задаваше този въпрос от празно любопитство. — Възнамерявате ли да ми платите, мистър Ландън?

— Разбира се, мисис Локсли. Нека да решим този въпрос. От справката, която направих, разбрах, че топ моделите получават около десет хиляди долара на ден.

— Да — съгласи се смело Лариса, въпреки че в същото време сърцето й се смрази в очакване на следващите му думи, които той сигурно щеше да каже: „Разбира се, ти не си топ модел сега.“ Тя знаеше, че Питър Ландън ще намери някакъв деликатен начин да каже това, но знаеше също, че тези думи трябва да бъдат изречени. Истината си беше тази все пак и бизнесът си беше бизнес.

— Това добре ли е? — попита накрая Питър. — Теб устройва ли те по десет хиляди долара на ден?

Когато Лариса разбра, че Питър ще премълчи факта, че тя вече не е топ модел, застиналото й от страх сърце запрепуска в луд галоп от благодарност.

— Лариса?

— Да, това е добре — отвърна тя с учудващо спокоен глас, въпреки че мислите й препускаха неудържимо, като сърцето й. Колко дни ще трябва да работи, за да се освободи от Джулиан завинаги? — Колко работни дни си запланувал, Питър?

— Още не съм решил точно. Засега съм обмислил само снимачните сеанси за рекламите в списанията. Запланувани са за третата седмица на февруари. — В отговор на очевидната изненада на Лариса, че сеансите са определени толкова отрано, Питър обясни: — Въпреки че не бях сигурен, че ще намеря подходящ фотомодел за „Промис“, знаех че ако все пак намеря, ще искам снимките да бъдат направени от Емили Русо Адамсън. Тя има огромно желание да работим заедно, но тъй като очаква скоро първото си бебе, се споразумяхме за тези дни през февруари — в нейния дом в Лос Анжелис.

— Емили Русо Адамсън? — На Лариса й беше много добре познато името на известната фотографка. Беше виждала поразителни фотоси, които Емили беше правила на различни знаменитости през годините, включително и най-новите й и забележителни снимки на красивата и загадъчна принцеса на Уелс. — Тя наистина е най-добрата.

— Това са моите намерения за „Промис“, Лариса. Само най-доброто — каза тихо Питър.

По страните й изби мека розовина. Очевидно той включваше и нея в тази категория. Почувства се щастлива от това и в същото време малко притеснена. Питър бързо я измъкна от неловкото положение, като се върна на въпроса, който обсъждаха.

— Както и да е, ще има най-малко пет снимачни дни за рекламата в списанията и повече, ако се наложи. Възможно е да реша да направя и няколко телевизионни клипа. Така че мисля да се съберат някъде между петнадесет и двадесет и пет дни.

— Възможно ли е да се договорим за не по-малко от двадесет пълни дни?

— Разбира се. Това означава ли, че ще ми помагаш с идеи при изготвянето на рекламите, ако не мога да запълня всичките двадесет дни със снимки?

— Да. — След миг на явно колебание Лариса предложи смело: — Ще бъда щастлива да ти помагам с идеи за рекламите, дори и да запълним времето със снимки, Питър.

— Страхотно — той бързо успокои смелите и в същото време неуверени сини очи. Усмихна се нежно и добави: — Ще те държа в течение, Лариса. Всъщност, ако разполагаш с време, днес, след като приключим с договарянето, мога да ти покажа материалите, с които разполагаме досега.

— Ще ми бъде приятно.

— Добре. И така, нека довършим с договарянето. Има ли още нещо, което искаш да обсъдим?

— Не. Това е всичко.

— Е, тогава аз искам едно последно уточнение. Искам да подпишеш изключително споразумение с мен.

— Какво означава това? — Лариса, разбира се, знаеше отговора: това означаваше, че колкото мил и чудесен да беше Питър Ландън, колкото и различен да изглеждаше от мъжете, които тя винаги беше привличала, той искаше да я притежава — това, което всички мъже бяха искали.

— Това означава, че си съгласна да не снимаш за никой друг през периода на договора — отвърна Питър изненадан от въпроса, но много повече изненадан и притеснен от внезапната острота в гласа й и безпокойството в искрящите й сини очи. — Искам да започнем със споразумение за една година с възможност за подновяване.

— Означава ли това също, че ще имаш думата за това как ще се обличам през цялата година? И че не мога да си подстрижа косата или да наддам нито грам?

— Не! Не означава нищо такова. Искам заедно да решим как ще бъдеш облечена за рекламата, но как ще се обличаш през останалото време зависи само от теб. А що се отнася до косата ти, ще приема всяка дължина и прическа, която ти избереш и, тъй като ми отказа обяда днес, надявам се да ти е неудобно да отказваш за в бъдеще, така че нямам никакви намерения да те подлагам на диета. — Питър замълча, усмихна се нежно и каза: — Във въпроса ти имаше някакъв подтекст, Лариса. Нещо те притеснява. Моля те, кажи ми какво е то?

— Не желая да бъда притежавана.

— Повярвай, аз също мразя да бъда притежаван. Уверявам те, че нямам такова намерение. Мисля, че просто чувствам „Промис“ толкова абсолютен, че искам фотомодела за него да бъде абсолютно свързан с „Промис“. — Питър замълча. Необичайно за себе си взе много бързо едно трудно решение, защото всъщност то не беше толкова трудно: — Но ако за теб е важно да не подписваме изключително споразумение, тогава просто ще минем без него.

— Не — отвърна Лариса, взела своето трудно решение не по-бавно от него: — Ще се гордея да бъда абсолютно свързана с „Промис“. Ще съм щастлива да подпиша договор за изключителни права.

— Сигурна ли си?

— Напълно сигурна.

— Благодаря ти — каза топло той. — И така, ще кажа на адвоката ми да изготви договор, по силата на който ти си съгласна да бъдеш фотомодел единствено за „Промис“ в срок от една година с възможност за подновяване. Тъй като 1992 година ще бъде високосна, ако смятаме една календарна година, ще се получи нещо като от първи октомври до първи октомври и сумата ще бъде три и шестстотин и шейсет, вместо три и шестстотин и петдесет.

— Три и шестстотин и шейсет?

— Триста шейсет и шест дена по десет хиляди долара на ден.

Три и шестстотин и шейсет беше три милиона шестстотин и шейсет хиляди долара. Той щеше да й плаща за всеки ден от годината, независимо дали тя работеше. Това беше от вида договори с изключителни права, които топ моделите подписваха, но…

— Лариса?

— Да, това е окей — пророни накрая тя. — Така е добре.

— Имаш ли адвокат, на когото да изпратя договора?

— Да. Казва се Марк Джанингс. Мисля, че дори нося визитната му картичка в чантата си. Питър, можеш ли да кажеш на адвоката си да оформи така договора, че изрично да се подчертае, че Марк получава десет процента от цялото количество?

— Разбира се. — Всичко беше уредено. Лариса щеше да бъде модел за „Промис“. — Искаш ли сега да видиш материалите събрани до момента за рекламата, Лариса? Можем да го броим за един от твоите бъдещи двадесет дни, ако желаеш?

— О, не, Питър, за мен ще е удоволствие.