Катрин Стоун
Обещания (12)

Дванадесета глава

— Ние — Лариса, вие и аз — всички знаем истината за това, което е станало, мистър Чансълър — каза спокойно Марк. — Въпросът е дали искате и светът да разбере това.

Мълчанието от другата страна на телефона подсказа на Марк, че съществува някаква мрачна, несподелена истина, която Джулиан е смятал, че Лариса никога няма да разкрие. Лариса не беше разкрила истината, разбира се, но въпреки това Марк реши да блъфира. Това се беше наложило, защото през последните пет дни Джулиан въобще не беше помръднал от първоначалното си противопоставяне на идеята за развод. Не беше отстъпил, но говореше с охота. Джулиан искаше да си получи своята съпруга и Марк беше единствената му връзка с нея.

Джулиан беше всичко, което Лариса го беше предупредила, че е: арогантен, догматичен, убедителен, самоуверен. Със спокойната и почти вродена надменност на финансов магнат той обясняваше отново и отново, че развод няма да има. На което Марк отговаряше отново и отново със същото спокойствие, лишено от надменност, че развод ще има. Накрая Джулиан смени тактиката точно в тази посока, в която Лариса беше предположила — започна да се жалва от нейните престъпления спрямо него. Говореше умно, беше внимателен и не ругаеше, когато разкриваше истината за нейната пристрастеност към кокаина, нейната развратност и емоционалната й лабилност. Изказваше готовност да й прости всичко, само защото много я обича. И пак поради същата причина искаше да се погрижи тя да получи необходимата й помощ за отстраняване на тези слабости. С убедителен и пълен с чувства глас Джулиан твърдеше пред Марк, че щом веднъж получи тази помощ и се почувства емоционално стабилна, тя сама ще поиска да се върне в света на тяхната прекрасна любов.

След пет дни, в които не постигна абсолютно никакъв резултат, Марк реши да блъфира. Трябваше да накара Джулиан да повярва, че той знае гнусната тайна, а по-нататък щеше малко по малко да му даде да разбере, че Лариса е готова да изнесе потресаващите факти пред обществото. И сега, когато блъфът беше посрещнат с мълчание, което продължи няколко такта повече от добре премерените стратегически паузи, характеризиращи увереността на Джулиан, че държи положението в свои ръце, Марк предусети вкуса на победата — първата стъпка към нея.

Когато Джулиан отговори, той не скри презрението в наситения си с елегантно спокойствие глас.

— Животът, който съм й предлагал, винаги е бил разкошен, разглезен, идеален. Каквито и измишльотини да ви е разказала за страданията, които понася в нашия брак, са лъжа.

— Добре. Но тя ме убеди — отвърна Марк със спокоен глас, въпреки че знаеше, че се пързаля върху най-тънък лед. Съществуваше някаква конкретна тайна, това беше ясно. Но той сериозно се съмняваше, че Лариса, която не бе споделила това дори в негово присъствие, би приела да я разкрие пред обществото. Единственото нещо, което имаше значение бе това, че Джулиан мислеше как тя е в състояние да го направи. Марк повтори твърдо: — Аз бях убеден. Мисля, че повечето хора ще бъдат.

— Тя ви манипулира, мистър Джанингс, точно както манипулира и мен.

— Въобще не се чувствам манипулиран, мистър Чансълър.

В примиреното мълчание, което последва, Марк усети предстоящата капитулация. Усилено потискаше обзелото го нетърпение с надеждата, че следващите думи на Джулиан ще са очакваните. Чакането си струваше.

— Мисля, че Лариса е напълно способна да манипулира и пресата. Джулиан въздъхна тежко. — Добре, Лариса ще получи развод. Но имайте предвид, това, че не желая лъжите й да се превърнат в заглавия на жълтата преса, не означава, че ще се просна и ще се направя на умрял. Кажете й вместо мен, че този развод ще бъде подчинен на няколко основни правила.

 

 

— Наистина ли ще ми даде развод? — прошепна Лариса. В гласа й се усещаха нотки на недоверие и радост едновременно, когато Марк й позвъни. — Не мога да повярвам.

— Още не знаем какви са условията, Лариса — припомни й Марк. — Отсега нататък ще разговарям с адвоката на Джулиан. Първият ни разговор е определен за десет часа утре сутринта.

— Но условията нямат значение, Марк. Казах ти, че не искам нищо от Джулиан, освен развод.

Въпреки това условията имаха значение, и то голямо, защото първото условие, поставено от адвоката на Джулиан, беше неизпълнимо за Лариса. Джулиан искаше те отново да живеят заедно в период от шест месеца, след което, ако тя продължаваше да иска същото, можеше да си тръгне с половината от състоянието му.

— Не мога да го направя, Марк. Не мога отново да живея с него. — Повтори тя отчаяно: — Просто не мога.

— Знам. Вече изразих чрез адвоката му съмнение, че ще се съгласиш, но обещах все пак да обсъдя това с теб.

— Разводът няма да стане, нали?

— Не, Лариса, ще стане — тихо и уверено отвърна Марк. И добави, за да я успокои: — Не се тревожи. Тези уговорки са нещо обичайно. Веднага, щом приключим следващия етап, ще ти се обадя.

Марк не си позволи да покаже притеснението си пред своята обезпокоена клиентка, но истината беше, че разводът между Джулиан и Лариса Чансълър въобще не беше обикновен. Това, за което трябваше да се постигне споразумение при повечето разводи, бяха пари, собственост и деца, а при развода на Чансълърови разменната монета беше друга: чувства, влияние, власт и авторитет. Марк нямаше представа доколко е силна тяхната позиция. Очевидно имаше нещо доста особено, което Джулиан не искаше да бъде разкрито. Може би собствената му пристрастеност към употреба на кокаин или нещо от подобен характер. Но от самото начало Джулиан каза, че няма да се катурне и да се престори на умрял. Марк разбра, че може да го притесни само с тази неизвестна нему самия тайна. Не че Марк го притесняваше. Още не беше поискал нищо друго, освен развод.

Ако някой предявяваше искания, това беше Джулиан. Очевидно беше, че иска някакви отстъпки, нещо като признание и покорство пред неговата власт и влияние, и Марк се страхуваше, че ако Джулиан не бъде успокоен по някакъв начин въпреки непоносимостта му към скандалите щеше да излезе на арената под ударите на общественото мнение. Самата Лариса беше признала, че е живяла като разглезена принцеса и сигурно Джулиан имаше много влиятелни приятели, които с готовност биха потвърдили, че Лариса Чансълър е била най-обичаната и ценена съпруга.

Лариса не искаше нищо, а Джулиан искаше нещо и времето притискаше Марк. Те трябваше скоро да се споразумеят, преди крехката надежда на Лариса да се е превърнала в примирение и преди непрекъснато намаляващото търпение на Джулиан да се изчерпи изцяло и той да се върне на първоначалното си решение да не дава развод.

Сякаш беше изминала цяла вечност, а всъщност само осем дни деляха първото посещение на Лариса от обаждането на Марк в петък следобед. Той смяташе, че е направил най-доброто от това, което можеше да се направи въобще.

— Джулиан категорично отказва каквото и да било споразумение за пари в брой.

— Добре, Марк. Това и очаквах. И както ти казах, това няма значение. Не ми трябва нито долар от парите на Джулиан.

— Знам, но тук има нещо интересно. Джулиан иска да те издържа независимо какъв стил на живот си избереш, дори и най-разточителния. Казва, че щял да плаща всички твои разходи, всяка сметка, която му изпратиш, без никакви въпроси или ограничения. Не съм повдигал въпрос за това, Лариса, и честно казано той ме изненадва. Но ми се струва, че това е нещо, което Джулиан наистина иска да направи.

„Разбира се, че ще иска да го направи, помисли Лариса. Той знае, че аз не мога да го разоря, да му причиня дори и драскотина в огромното богатство, колкото и много да желая това. Всичко е абсолютно същото, както когато се оженихме. Аз имах картбланш. Чудесна илюзия за свобода, но всъщност се намирах винаги изцяло в негова власт. Джулиан още иска да има власт над мен, да ме следи отдалече, да знае всичко, което правя, за всяка рокля, която си купувам, всяка салата, която изяждам, всеки телефонен разговор, който провеждам. Все едно, че ще сме женени…“

Лариса усети как дъхът й секва от страх, невидимите вериги като че ли започнаха отново бавно да се стягат около гърдите й и да я задушават.

— Трябва ли да подпиша някакъв документ, който да ме задължава да приема изцяло да бъда на негова издръжка? — попита накрая тя на един дъх.

— Не. Всъщност, Лариса, ако имаш някога нужда от пари, ще бъда много щастлив да…

— Благодаря ти, Марк — прекъсна го топло тя, — ще се оправя.

— Само никога не се колебай да ме помолиш, ако имаш нужда от нещо. И така, нека да ти кажа останалите условия. Джулиан иска никога да не разкривате подробностите от брака или развода пред никого. Явно се притеснява нещо да не стане достояние на пресата — статии в списания, книги, филми — но в договора ще пише никога, така че трябва да знаеш с какво се съгласяваш.

— Съгласна съм с това. Но нали документите по развода ще бъдат обработени в съда, така че как биха могли те да не станат достояние на обществеността?

— Тъй като това ще бъде развод по взаимно съгласие, единствените документи в съда ще бъдат подписаните декларации за разтрогване на брака, които ще доказват, че и двамата сте съгласни да се разведете. Всичко останало, условията, които обсъждаме, и договорите, които ще подпишете със свое съгласие, ще се уредят единствено между теб и Джулиан.

— Разбирам. Това е добре. По-дискретно е.

— Което не означава, че разводът ще премине тихомълком. Въпреки ненавистта си към публичното излагане на интимния си живот Джулиан иска да излезе пред обществеността с изявление, което предварително и двамата сте одобрили. Иска да го предаде на пресата веднага, след като подпишете документите за развод.

— Това ме устройва.

— Лариса — предупреди я тихо Марк, — идеята на Джулиан да придаде положителен характер на станалото е за да успее да представи нещата така, сякаш той е този, който иска развод. Освен това иска да остави ясното впечатление, че ужасно го потиска факта, че вече не е влюбен в теб и това е причината, заради която е толкова щедър в уреждането на финансовия въпрос. Това наистина ме подразни, но…

— Но аз нямам проблем с това, Марк. Джулиан толкова много държи на своя имидж. Гордостта е скъп разкош.

— Наистина си поразителна, знаеш ли?

— Не. Просто знам какво искам. — „Какво ми е страшно необходимо, за да оцелея.“ Тя добави топло и с надежда: — И всичко изглежда така, сякаш наистина ще стане…?

— Има още нещо — каза много тихо Марк. Замисли се дали това не беше прекалено много, дали нямаше да попречи на споразумението, до което вече бяха съвсем близо, дали нямаше да се окаже нещо, което тя просто не може да направи. — Джулиан иска съобщението в пресата да бъде придружено от снимка, на която двамата сте заедно и се усмихвате, след като документите по развода са подписани.

— О, Марк — прошепна тя. — Не.

— Поиска да вечеряте заедно в Сан Франциско, но аз отказах, без дори да те попитам. Не му дадох възможност да разбере дали живееш някъде наблизо, или не, но, Лариса, мисля, че идеята да се направи тази снимка е изключително важна за Джулиан.

— Имаш предвид, че ако откажа, това може да забави развода?

— Честно казано, така мисля — отвърна Марк сериозно. — С твое разрешение искам да предложа един обяд в Ню Йорк за четиримата ни — ти, аз, Джулиан и адвоката му.

— Ще бъдеш ли там?

— Ще бъда до теб непрекъснато. Знам, че този обяд ще бъде нещо непосилно за теб, но в допълнение на факта, че ще ускори развода, смятам, че общественият интерес ще спадне, ако няма намеци за скандал и огорчения. Пътуването до Ню Йорк, освен това ще ти даде, ще ни даде възможност да приберем нещата, които си оставила в пентхауса.

— Не искам нищо от къщи — каза Лариса. — Въпреки че, ако е възможно, бих искала дрехите ми да бъдат изпратени в „Секънд Хенд Роуз“. Това е магазин, в който се продават употребявани модни облекла, като приходите отиват за благотворителност.

— Значи си съгласна, така ли?

— Да. Кога ще обядваме в Ню Йорк?

— След две седмици. Всички документи по развода и съобщението за пресата ще бъдат одобрени и подписани предварително, така че просто ще обядваме и ще се снимате. Ще пристигнем в четвъртък вечерта и възнамерявам да вземем обратния полет в петък следобед.

— След две седмици — повтори Лариса. „След две седмици отново ще видя Джулиан. Ще мога ли да направя това? Ще можеш, няма друг начин да бъдеш някога свободна.“ — Окей.

— Добре. И, Лариса, последното нещо, което според мен е много добро. Съобщението в пресата ще включва изявление от Джулиан, че ти поема издръжката, за да се върнеш към кариерата на фотомодел, ако си решила, че това е, което искаш да правиш.

— Не мога да повярвам, че Джулиан е предложил това. — Благодарността, изпълнила обезверената Лариса, изчезна за секунди, пометена от безкомпромисните истини, обезсмислящи жеста му. Нищо не пречеше на Джулиан да си позволи благородната подкрепа на кариерата й, защото той знаеше това, което и тя знаеше: никой нямаше да пожелае по никакъв начин да я ползва като модел отново. И двамата знаеха тази истина и Джулиан явно смяташе, че тя никога няма да намери сили, за да потърси нещо ново. Той беше напълно убеден, че тя ще остане завинаги зависима от него, привързана към него със своята собствена слабост, под контрола на неговата огромна власт, под която беше живяла и когато бяха семейни. Но по този въпрос Джулиан Чансълър не беше на прав път.

— Джулиан съгласи ли се да ти изпрати адвокатския хонорар?

— Можеш да бъдеш сигурна за това. Той, разбира се, ще плати и самолетните билети до Ню Йорк.

— Как мога да ти се отблагодаря, Марк?

— Можеш да ми дадеш усмивката, която ми дължиш. Мисля, че искам да си я получа след две седмици. Да кажем, по време на обратния ни полет към Сан Франциско в петък следобед.

 

 

Щеше да се усмихне с удоволствие на Марк, но да бъде усмихната на снимката, която искаше Джулиан, за да потули скандала, й се струваше почти невъзможно. Как би могла да се усмихне сияйно, безгрижно, убедително, застанала до мъжа, когото някога беше обичала и на когото беше вярвала, а сега мразеше и се страхуваше от него? Лариса не можеше да си представи как ще намери сили да направи това. Знаеше само, че няма друг избор, трябваше да намери някакъв начин.

„Ще успея да се усмихна, както се иска от мен след две седмици“, обеща си тя. Може би щеше да успее в мига, в който окото на обектива се насочи към нея.

И тя реши да подбере сама съвсем нови дрехи за този ден. Дрехи, които не Джулиан, а тя бе избрала, символизиращи новия й живот с право на свобода и избор. Синините по кожата й почти бяха изчезнали, останали бяха единствено едва различимите и за самата нея призрачни сенки от насилието в онази нощ. До една седмица щяха да изчезнат съвсем. Тогава тя щеше да отиде „При Сидни“ и сред уханието на розите, подпомогната от талантливата Кристин, щеше да открие нещо прекрасно, в което да изглежда независима и изпълнена с надежди.

Лариса се опита да си представи живота си след обяда с Джулиан — къде ще живее, с каква работа ще се захване, но й беше невъзможно. Важното и ужасяващо събитие трябваше да остане зад гърба й, тя трябваше да издържи тази среща и дотогава всичките й сили й бяха необходими, за да се концентрира върху подготовката за този ден.

Щеше да се срещне с Джулиан в петък в Ню Йорк, а на следващата вечер в Сан Франциско щяха да честват откриването на новия Имунологичен институт. Можеше ли да има нещо по-обещаващо от празненството в чест на една нова сграда, в която щяха да бъдат спасени много човешки същества и може би дори щеше да се лекува рак? Елизабет я увещаваше да я придружи на пищния официален бал и Лариса нямаше нищо против най-после наистина да се запознае със Стивън, а може би дори с мистериозния и загадъчен Ник.

„Ще отида, реши Лариса. И ще облека романтичната, деликатно обсипана с мъниста бяла копринена рокля, която исках да облека в навечерието на своя сватбен ден, но Джулиан не ми позволи.“

Лариса успя само за миг да се отдаде на своите романтични мечти, защото почти веднага отново изплуваха мисли, от които дъхът й секна, и я пронизаха ледени тръпки. Какво щеше да стане, ако Джулиан нямаше никакво намерение да й даде развод. Какво щеше да стане, ако всичко се окажеше една хитра клопка.