Катрин Стоун
Обещания (4)

Четвърта глава

В пет и половина, в петък следобед, Елизабет довършваше последния си рапорт за деня. Състоянието на Моли и на Мери Ан продължаваше да е забележително стабилно, както и на останалите пациенти в отделението. Елизабет знаеше колко успешно се възстановяват всички, защото беше прекарала почти целия ден и предишната нощ, преглеждайки отново и отново резултатите от изследванията им. Разрешаваше още в момента появилите се малки проблеми така, че да не прераснат в големи.

Като лекуващ лекар Елизабет не беше длъжна да остава за дежурствата си в болницата. Можеше да приема обажданията от дома си. В болницата непрекъснато имаше на разположение лекари, санитари, аспиранти и тези от Синия екип. Освен това разстоянието от спешния кабинет до собствения си дом тя изминаваше за същото време, което й беше необходимо да се придвижи до някои от частите на гигантския медицински комплекс. Но въпреки това, ако нямаше някаква належаща причина, за да се прибере у дома, Елизабет прекарваше повечето от нощите, в които беше дежурна на повикване, в болницата. Така стори и предишната вечер, за всеки случай.

Прибра се в апартамента си на разсъмване, за да вземе душ, да се преоблече и да подреди набързо в случай, че не й остане време да свърши това по-късно. Но въпреки че вече беше пет и половина, Лариса нямаше да пристигне преди осем и петнадесет, така че й оставаше достатъчно време да купи цветя, да пусне прахосмукачката, да забърше праха и да оправи всичко останало.

Много цветя, реши тя като се усмихна топло, докато затваряше металната корица на дневника, в който беше вписала последния рапорт за деня.

— Елизабет?

Топлата усмивка изчезна, когато чу гласа му. Цялото й тяло се напрегна, както винаги се напрягаше в негово присъствие. Мускулите й се стегнаха, стомахът й се разбушува, сърцето й запрепуска. Тя седеше на една табуретка в лекарския кабинет, а той стоеше прав, извисен като кула над нея. Ако беше някой друг мъж, Елизабет щеше да продължи да седи и просто щеше да вдигне поглед за поздрав. В изумрудените й очи щеше да блесне топлина и доброжелание. В същото време много добре знаеше, че ако на нейно място беше която и да е друга жена, Ник щеше небрежно да се наведе към нея и да отправи едно тъмносиньо примесено с много съблазън приветствие.

Но той не беше който и да е мъж, така че Елизабет се изправи и застана пред него с прибрани до тялото си ръце. Тъй като и тя не беше коя да е жена, Ник се отдръпна малко назад, след като тя стана, оставяйки по-голямо разстояние между тях.

— Да, Ник?

— Нещо важно възникна, Елизабет — започна той несигурно. — Исках да те попитам дали ще ти е възможно да приемаш обажданията вместо мен тази вечер?

Дали тези чувствени тъмносини очи бяха пълни с глуповато извинение, с намерението да очароват най-после и Елизабет Джанингс с една току-що измислена хитрина? Тя видя извинението в очите на Ник, но не и да проблясват сексапилните пламъчета. Всъщност това, което виждаше, което мислеше, че вижда, беше една непоносима тревога и страх. Сигурно това беше поредната оптическа измама, но въпреки това тя отговори нежно:

— Да, разбира се, че мога.

— Не само обажданията от сектора по трансплантация, Елизабет. Имам дежурство и в травматологичния сектор. Ако не ти е удобно, ще видя дали Бил или Ед не могат да ме сменят.

— Не, мога, Ник. Наистина.

— Благодаря ти — каза той и в разтревожените му очи ясно пролича голямо облекчение. — Наистина оценявам това, Елизабет. Ти си по график в неделя, нали? Защо да не взема дежурството ти тогава?

— Няма да бъде честна размяна, Ник. В неделя съм главен дежурен в травматологията, и освен това е почивен ден.

— Според мен това е повече от честно. Окей?

— Окей — съгласи се тя, само защото усети внезапното му безпокойство. Явно нямаше търпение да тръгне, но първо искаше да уточни размяната с нея. — Всичко е наред, Ник. Ще се обадя да сменят дежурствата в телефонната централа.

— Добре. — Очите му срещнаха нейните и за миг притеснението изчезна и на негово място изплува благодарност. Имаше и още нещо в наситено тъмносините им дълбини; един дълбок и мощен поток, който тя не можеше да определи на какво се дължи, но от който потръпна… и който се появи в изящния му и топъл глас, когато каза:

— Благодаря ти, Елизабет.

— Няма нищо. Ник.

Елизабет продължаваше да стои по същия начин с ръце, прибрани до тялото, докато наблюдаваше Ник, който се отдалечаваше по застлания с линолеум коридор. Широките му крачки сякаш го отвеждат към нещо, към някого, който бе толкова важен, че той се беше решил на тази необикновена молба. Дали Николас Чеиз най-сетне не беше намерил жената, която истински обичаше? Някоя красива жена, която е толкова важна за него, че е достатъчно да го помоли да прекарат една цяла нощ заедно с романтична вечеря на свещи като прелюдия към тяхната среднощна неутолима страст, за да смени той дежурството си? Да, явно той е намерил тази жена, реши Елизабет. И още нещо, която и да беше тя, нямаше съмнение, че Ник я обича.

След като Ник се скри от погледа й, Елизабет седна отново на табуретката. Трябваше да се обади в централата да отбележат размяната в графика за дежурствата и да предупреди, че по-късно очаква обаждане от Лариса. Напълно възможно беше Елизабет да е в операционната зала, когато пристигне самолета на Лариса, но при повече късмет можеше и да я изчака, подреждайки цветята в апартамента си. Едно обаче беше сигурно, и то беше, че няма да може да посрещне приятелката си на летището. Второто дежурство — това в травматологичния сектор означаваше, че не трябва да се отдалечава от болницата на повече от няколко минути път.

Ти си истинско копеле, Николас Чеиз. Тази мисъл не се раждаше за пръв път в ума на д-р Стивън Шеридън, винаги съпътствана от прилив на гняв, но в същото време и без капчица изненада. Той беше напълно сигурен в оценката за своя колега. Проблемът беше, че Елизабет не изпитваше същото чувство. Тази беше причината, поради която не се намеси, въпреки че беше влязъл в лекарския кабинет тъкмо навреме, за да чуе разговора между двамата. Поради същата причина той не отиде при нея и след като Ник си замина, а тя се обади до централата.

Трябваше да бъде малко по-спокоен и да не забравя примирието, което се наложи да сключат с Елизабет по отношение на Николас Чеиз.

Примирието беше необходимо, за да се запази приятелството им, важно и за двамата. Това приятелство беше започнало преди години, още когато Елизабет беше студентка в четвърти курс, а Стивън — неин асистент в курса по онкология. Беше чувал за нея още, преди да се запознаят. Носеше й се славата на студентка звезда. На всичкото отгоре и хубава, като допълнение на това, че беше отличничка. Елизабет също знаеше, че Стивън е поразително красивият наследник на издателския магнат Шеридън преди лично да се, запознае с него. Знаеше, че бе избрал да посвети живота си на тайнствата и предизвикателствата на медицината, вместо на разкоша и удоволствията, които неговото богатство му даваше направо от мига на раждането му. На Стивън му беше известно, много преди да срещне Елизабет, че във факултета я считат за най-добрата студентка и най-обещаващата от години насам. Още преди да се срещнат и Елизабет беше чувала всеобщото мнение, че той ще е човекът, който ще преодолее пречките, които остават в откриването на лекарство против рака.

Те се запознаха по време на лекции. Късно същата вечер, когато обхождаше онкологичното отделение и бдеше над техните общи пациенти, тя се натъкна на Стивън, който излизаше от близката лаборатория. Разговорът беше на ниво колеги, а не на учител — ученичка. И двамата споделиха открито за голямата страст, която имаха към науката, размишляваха заедно върху неразбулени още загадки и неразрешени проблеми.

Разговаряха често през този месец по време на късните нощни дежурства до деня, в който Елизабет напусна, за да проведе хирургическия си стаж в Далас. Не се бяха виждали, докато тя не се върна в „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“ пет години по-късно. Тогава просто продължиха оттам, където бяха стигнали, преди да се разделят. Натъкваха се един на друг в отделенията късно през нощта и разговаряха часове наред за вълнуващите предизвикателства на професията. Стивън беше човекът, който й помогна да набере смелост, за да се бори за специализация по трансплантационна хирургия. „Двойните специализации често се допълват една друга“, й каза той, опитвайки се да я убеди, като й даваше за пример самия себе си, специализирал имунология и онкология.

По някое време късните среднощни разговори между Елизабет и д-р Стивън Шеридън преминаваха от професионални в лични. Преходът обикновено ставаше незабелязано, а явно и двамата нямаха нищо против него, защото просто го отбелязваха с нежни усмивки. Сега Елизабет и Стивън бяха уважавани колеги и се грижеха заедно за живота на такива безценни млади същества като Моли, на която Елизабет беше направила особено опасните шевове, а Стивън със същата прецизност и компетентност беше определил имунните дози, така че да се избегне всякаква опасност. Двамата бяха много добри приятели.

Стивън се държеше покровителствено с нея в стремежа си да я предпази от несигурността и болката, която Николас Чеиз й причиняваше, но това просто беше невъзможно. Всеки път, когато дори и случайно споменеше за някой от недостатъците му, като един от тях, но не на последно място беше отношението, което той имаше към нея, Елизабет настръхваше и веднага заставаше против Стивън в защита на Ник. Затова се наложи да обявят табу върху темата за синеокия хирург.

Но вътре в себе си Стивън не беше приел поражението. Особено сега, когато виждаше покорната Елизабет да уговаря с централата промяната на дежурствата. И през ум не му минаваше да развява бели знамена. Чувстваше как се изпълва с гняв. Ник направо използваше нейната отзивчивост. Разбира се, Николас Чеиз не можеше да знае като него за пристигането на най-добрата й приятелка, нито това, което тя сподели с него предишната вечер в лабораторията му — как немощно е прозвучала Лариса по телефона и колко много Елизабет искаше да я посрещне на летището.

Сега Ник бе провалил за миг плановете й. Естествено, съвсем не нарочно, това си беше поредната проява на неговия груб егоизъм. Той нито за миг не се е усъмнил, че Елизабет ще се съгласи да му вземе дежурството, защото дори и изцяло погълнат от собствената си особа човек като Николас Чеиз, не можеше да не е забелязал колко много е хлътнала по него хубавата Елизабет Джанингс. Независимо от това, той я подминаваше най-безцеремонно, освен ако не се отнасяше за случай като тази вечер. Щом се оказа необходима помощта й, той не се поколеба нито минута да я използва.

Истинско копеле, помисли Стивън, но това не го успокои ни най-малко. Той тръгна към Елизабет, въпреки ме тя още не беше приключила телефонния си разговор.

— Ей, ти там, здравей.

За втори път в разстояние на няколко минути Елизабет разпозна притежателя на гласа, идващ зад гърба й. Но този път гласът звучеше дружелюбно, а не предпазливо и този път тя просто се завъртя на табуретката и се усмихна, поглеждайки открито тъмнокафявите очи на своя красив приятел. Стивън беше другият висок, тъмнокос и сексапилен тридесет и осем годишен ерген на болницата. И двамата излъчваха завладяваща интелигентност и чувственост, но ако Николас Чеиз беше една синеока пантера — неспокойна и дива, неопитомена и неподлежаща на опитомяване, то Стивън Шеридън беше елегантен, чистокръвен, изрядно облечен, винаги в стил и с най-безупречен вид.

— Здравей и на теб — отвърна нежно Елизабет, след това наклони глава на една страна, като да подчертае въпроса си към него и добави: — Изглеждаш ми притеснен?

— Мисля за дозите ЛКС, които трябва да предпиша за довечера.

ЛКС беше изобретение на Стивън, една нова имунотерапия, която се състоеше от „Интерлевким-2“ и активиращи клетки-убийци. Това още не беше лекарство, но беше най-доброто постижение на съвременната медицина в борбата с рака. Преливането на ЛКС винаги беше съпътствано от едно смесено чувство на тържественост и надежда. По всяко време на преливането можеше да настъпи летална анафилаксия, но дори страхът от такова катастрофално усложнение се компенсираше от изключително потенциалната полза на тази терапия.

Явно Стивън имаше някакво притеснение относно дозата ЛКС, която трябваше да назначи тази вечер, защото изглеждаше необичайно разтревожен.

— Има ли някакъв по особен проблем с преливането тази вечер, Стивън?

— С преливането не, само с времето. По график започваме в седем, а това означава три часа и половина оттам нататък, в които аз не мога да напусна пациента си.

Елизабет го погледна, изненадана от обясненията му. Тя знаеше всичко това.

— И?

— И самолета на Лариса трябва да кацне в осем и половина.

— Чул си разговора ми с Ник. Разбрал си, че няма да мога да отида да я посрещна и сега се опитваш да измислиш как ти да направиш това. — Изумрудените очи на Елизабет заискряха срещу кафявите на Стивън, когато го запита: — Казвал ли ти е някой, че си страхотно красив мъж?

— Ти си тази, която е красива, твърде красива. — Стивън добави тихо: — Можеше да му откажеш, нали?

— Бих могла. — Елизабет повдигна леко рамене. — Изглежда, имаше важна причина, не съм се интересувала каква.

— Не по-малко важно беше и да посрещнеш Лариса на летището. Каза ми, че ти е прозвучала много тревожно.

— Да, така беше и се надявах, че ще мога да отида на летището, за да я посрещна. Но сме се уточнили какво трябва да направи, ако съм заета. Ще вземе такси до апартамента, а ако тази вечер е спокойно, може и да успея да се прибера, преди да пристигне. Не можеш да промениш за по-късно преливането, Стивън — добави тихо Елизабет, въпреки че „няма“ щеше да е по-точният израз от „не можеш“. Стивън можеше да отложи преливането за по-късно, но Елизабет знаеше, че няма да го направи, и нито тя, нито Лариса биха поискали това от него. Нямаше да бъде честно да причинят емоционални трусове на пациента, за когото чудната терапия на Стивън можеше да означава или драматично продължаване на живота, или драматична смърт, въпреки че Синият екип щеше да бди над болния и Стивън щеше да стои до леглото му, готов да се намеси във всеки момент по време на процедурата.

— Ще го променя, ако мога.

— Знам, че ще го направиш, Стивън. Благодаря ти.

— Можеш да отбележиш в дневника, поне от интерес към точното отбелязване на събитията от деня, че Ник невероятно хитро те помоли да го смениш в последния момент.

— Не е предполагал, че ще ми създаде кой знае какви затруднения, независимо, че е петък вечер — каза замислено Елизабет. След това видя как изведнъж красивото и спокойно лице на Стивън се промени и стана гневно. Елизабет знаеше, че той се вбесява, когато тя се подценява по какъвто и да било начин. Изумрудените й очи затанцуваха весело и тя добави непринудено: — Стивън! В края на краищата, ако обаждането на Лариса не беше дошло като гръм от ясно небе, аз нямаше да имам никакви ангажименти за тази вечер.

— Добре, тогава още нещо за дневника ти. Слушай ме внимателно, Елизабет! Ник не те помоли да го смениш, защото е петък вечер и смята, че ти си свободна.

— Така ли?

— Не. Какъвто и да е той като човек, а ние няма да се занимаваме с това сега, Николас Чеиз не е идиот. Той много добре знае, че ти си най-добрият хирург в Сан Франциско и в източните части.

Красивите очи на Елизабет се изпълниха с нежна любов, когато той се засмя тихо и каза:

— Повярвай, докторе!