Катрин Стоун
Обещания (24)

Двадесет и четвърта глава

Лариса и Питър се събудиха в един свят, който беше облечен в девствена белота и гален от златното слънце, което се усмихваше от великолепното сапфирено небе.

Питър научи Лариса как се приготвят палачинки и тя направи едно кръгло щастливо облаче за себе си и две такива облачета, един снежен човек и малка горичка за Питър. След това излязоха да се разходят. Снегът беше лек, мек и пухкаво приветстваше техните стъпки, докато се разхождаха покрай брега на езерото. След като изминаха около миля, Лариса се обърна към гората и, откривайки една пътечка, която знаеха само тя и сърните, поведе Питър към града… и мотела.

Тя не беше сигурна дали иска да се приближи много до малката вила, но когато стигнаха близо до мотела, тъмнозелените очи на Питър откриха мястото, което някога беше неин дом и неин кошмар и каза тихо:

— Можем да попитаме управителя дали вилата е свободна и бихме могли да я разгледаме. — След миг добави нежно: — Можем да прекараме нощта там, Лариса, ако ти искаш това.

Шест години след изнасилването Лариса беше прекарала всяка нощ във вилата, цели шест години ужас и затвор. От деня, в който замина, тя никога не си беше представяла, че може дори и да си помисли да прекара още една нощ там. Но в прегръдката на Питър това беше възможно.

Докато Лариса обмисляше предложението на Питър, вратата на малката вила се отвори и изведнъж всички мисли бяха забравени и те двамата просто застинаха с широко отворени очи, поразени от това, от тези двамата, които излязоха от вилата. Мъжът беше полицай с униформа и с пистолет в кобур, а златокосото момиченце беше на възрастта на Лариса, когато един лош човек, който се беше представил за полицай беше почукал на вратата на вилата в полунощ.

— Добро утро — каза полицаят, когато той и момиченцето стигнаха до Питър и Лариса. Полицаят се усмихваше, момичето също, сините й очи бяха ясни и спокойни като сапфиреното небе, а косата й златна като галещото слънце. — Мога ли да ви помогна?

— Да не би да се е случило нещо, полицай? — попита Питър.

— Какво? О, не. Живея тук. В униформа съм, защото отивам на работа. Двамата с жена ми управляваме мотела. Току-що оправихме телевизора в една от вилите.

— Сега работи добре — добави победоносно момичето.

— Да отидем ли да потърсим жена ми? Казвам се Крейг, а това е дъщеря ми, Мелани. — След това се усмихна топло на красивата русокоса жена, която се приближаваше към тях, и каза: — Ето, че Дарлийн ни откри.

След като се запознаха, Питър обясни:

— Лариса е живяла тук като дете. Като казвам тук, нямам предвид въобще Тахо, а самия мотел. Всъщност — добави той, обръщайки се от Дарлийн към Крейг — тя е живяла във вилата, от която преди малко излязохте и затова ви зяпахме така.

— А сега аз съм тази, която е зяпнала — каза Дарлийн.

— Вие сте Лариса Локсли, нали? Бяхме заедно в гимназията. Не се познаваме лично, но аз, разбира се, те познах. Следих кариерата ти. Всички я следихме. Бях забравила, че си живяла тук, в мотела. Може би никога не съм знаела. На сантиментално пътешествие ли сте тръгнали?

— Да, мисля — отвърна Лариса. Това беше част от истината, това беше пътешествие, въпреки че съвсем не беше сантиментално. — Мислехме си дали ще е възможно двамата с Питър да разгледаме вилата?

— Да, разбира се. Очакваме късно тази сутрин да дойдат хора — това е единствената ни свободна вила, но вие сте повече от добре дошли. Заповядайте.

В този миг резкият звън на телефона от рецепцията призова Дарлийн, която беше дежурна, и Крейг каза, че е време да отива на работа; Мелани ентусиазирано ги поведе към вилата, която беше съхранила ужасните спомени на Лариса.

— Това е най-добрата ни вила — обясни Мелани с младежка прямота. — Сигурно знаете това, но мама изцяло я пренареди и татко сложи друг прозорец. Аз лично много я харесвам. Всъщност, мисля, че трябва да се преместя в нея, когато стана на тринадесет години. Няма и година дотогава и затова вече си мечтая да живея сама в нея.

Вилата беше много по-ярка и жизнерадостна, отколкото Лариса я помнеше и много по-малка. Беше живяла в тази малка къщичка до осемнадесетата си година, но по някакъв начин беше съхранила спомена за размерите й от първия път, когато я видя на осемгодишна възраст. Тогава й се струваше просторна в сравнение с останалите места, където бяха живели.

Мелани бърбореше щастливо, разказвайки кога са сложили веселия нов тапет с цветя, новия прозорец и за всичко, което щеше да направи, когато тя се премести да живее тук — на прозореца можеха да сложат сандъчета, в които можеха да посадят цветя и още куп неща, които щяха да направят вилата още по-хубава.

Нито щастливото бърборене, нито жизнерадостният, подобрен вид на вилата можеха да прогонят призраците. Те още бяха там. Лариса усещаше зловещото им присъствие — те танцуваха невидими в ярко осветените ъгли и се спотайваха под съвсем новия тапет. Те още не си бяха отишли. Но както самата вила, те изглеждаха по-малко чудовищни и заплашителни.

„Защо така?“, учуди се тя.

„Заради това, което през последните няколко месеца ти толкова смело извърши“, отвърна един глас. Това беше същият нежен и решителен глас, който я отведе далеч от Джулиан през август, същият глас я накара да позвъни на Ник за помощ месец по-късно. През последните няколко месеца я окуражаваше нежно, докато Лариса се изправи сама срещу своята болка, помагаше й да се противопостави на мощните импулси да избяга, понасяйки се надалеч.

Тя трябваше да продължи да проучва себе си до деня, в който щеше да погледне огледалото и да види жената, която искаше да бъде — жената, която Питър необяснимо защо, но нежно й каза, че вече вижда.

— По-добре да вървя — съобщи Мелани с явно нежелание и оживено добави: — Днес ще ходя на ски с приятели.

— Благодарим ти много, че ни показа твоята вила — каза Лариса преди Мелани да изчезне, за да прекара съботата в игри с приятелите си.

— Нашата вила. Мама често ми показваше снимките ти на кориците на списанията. — Свежите страни на Мелани порозовяха и тя добави: — Мисля, че е страхотно, че си живяла тук, когато си била колкото мен!

 

 

— Да отворя ли шампанското? Официално правото на собственост няма да ми бъде прехвърлено през следващия час и половина, но можем да вдигаме тост за други неща, докато удари полунощ.

Погледът на Питър красноречиво говореше, че „другите неща“, които искаше да празнуват, бяха те двамата. Лариса също искаше да вдигнат тост за тяхното щастие. Сърцето й вече празнуваше и полетът, в който се беше понесла през последните двадесет и четири часа, беше много по-опияняващ от този, който алкохолът някога й даваше. Щеше да е безопасно да изпие чаша шампанско с Питър, но Лариса вече нямаше нужда от еуфоричния му ефект — и тя със сигурност не искаше да избяга от вълшебните чувства, които изпитваше от това, че просто беше с него.

— Нали може да вдигна наздравица за… всичко с нещо безалкохолно?

— Разбира се. Горещ шоколад и за двамата?

 

 

Когато телефонът иззвъня в шест часа сутринта в неделя, вече бяха будни. Бяха се любили и заспаха, след това се събудиха и отново се любиха, и сега лежаха превърнати и разговаряха.

— Винаги оставям телефона, на който се намирам, когато имам някой проект в изпълнение — обясни Питър, докато нежно и с явна неохота се освободи от нея и се пресегна за слушалката.

Гласът на Питър беше спокоен, но Лариса забеляза, че лицето му се намръщи леко, докато говореше. Имаше проекти в изпълнение и често възникваха проблеми с тях, но обаждането рано в неделя не беше нещо обичайно.

Красивото лице на Питър помръкна още повече и стана тревожно, докато слушаше. Първото, което каза, беше:

— Музикалната стая повредена ли е? Отговорът на този въпрос предизвика слаб проблясък на облекчение, след това тревогата му се усили и накрая той даде няколко кратки нареждания:

— Организирайте охрана. Утре сутринта тръгвам за Чикаго. Ще бъда в Бостън вторник вечерта. Обади ми се веднага, щом разбереш нещо повече по случая.

Ръката на Питър остана за един миг върху слушалката, след като я върна на мястото й. След това се обърна към Лариса и обясни тихо:

— Беше адвокатът ми от Бостън, който движи покупката на имението на нос Код. Снощи, малко след полунощ, е станал пожар в резиденцията.

— О, Питър!

— За щастие двама тийнейджъри са били там по това време — млади влюбени, които нито е трябвало да бъдат там, нито да правят това, което са правили, но за щастие са имали смелостта да направят нещо повече от това просто да избягат, когато са видели пламъците. Веднага се обадили на пожарната и благодарение на това е спасена голяма част от резиденцията. Дървената сграда щяла да изгори до основи, ако не бяха потърсили помощ.

— Любовта кара хората да вършат смели неща — пророни нежно Лариса.

— И аз мисля същото — отвърна Питър. За миг забравиха за пожара и се загубиха в безмълвните надежди и обещания на любовта, но накрая сенките на тревогата заблещукаха отново в тъмнозелените дълбини и беше време отново да се върнат към неприятната тема.

— Има ли нещо особено в музикалната стая, Питър? Чух те да питаш дали е засегната от пожара.

— Преди артрита да скове баща ми, той беше дърводелец. Музикалната стая е едно от първите му творения — построена преди повече от шейсет и пет години. — Питър добави тихо: — Благодарение на тези тийнейджъри тя е спасена от пламъците.

— Радвам се за това. — Въпреки това очите му бяха все още изпълнени с тревога. — Какво има, Питър? За какво мислиш?

— Чудя се дали не е умишлен палеж.

— Палеж? — повтори изненадана Лариса. — Допускаш ли, че е възможно?

— Не знам. Сигурно не. — „Надявам се, не“, поправи се Питър наум и притегли Лариса в прегръдките си, като я прегърна толкова силно, че тя вече не можеше да вижда разтревоженото му лице. Тя бе видяла тревогата в очите му, докато той мислеше за палежа. Но имаше още една тревога, която той не искаше тя да види. Ако пожарът беше предизвикан умишлено, минути преди „Инис Ардън“ да стане негов, тогава имаше само един човек на земята, който можеше да нареди това вандалско разрушение — Джулиан Чансълър, унищожителят на мечтите. Питър се надяваше, че враждата между двамата е отминала история, отдавна забравена от Джулиан. Но ако тя все още е жива, пламтяща и огнена, като пламъците, които бяха обхванали резиденцията?…

Нито веднъж по време на уикенда Лариса не спомена Джулиан, не намекна дори за брака, нито за развода си и Питър не я подтикна да направи това. Той не бързаше да узнае за нейната огромна любов към мъжа, когото мразеше. Някой ден, когато доверието стане основата на отношенията им и тяхната любов има свое собствено минало, Лариса щеше да му разкаже за своя брак и той щеше да й разкаже за това, което е преживял с Джулиан. Но ако пожарът в „Инис Ардън“ беше умишлен, Питър знаеше, че ще се наложи да говорят за това много скоро. А ако е бил просто нещастен случай?

Тогава Питър щеше да разкаже всичко на Лариса през април, когато отидат заедно на ароматната и омайна ливада на „Промис“.

 

 

Красивият букет от яркосини незабравки пристигна в четвъртък вечерта. Питър й беше казал предишната вечер, когато се обади от Чикаго, че ще вечеря с клиенти и няма да има възможност да й позвъни. И затова бе изпратил този прекрасен букет.

Лариса постави букета на масата в хола и дълго време го гледа и се възхищава на изящната красота в деликатните и пълни с надежда малки цветя. Накрая, усмихвайки се нежно в очакване да прочете съобщението, тя се пресегна към малката картичка с цвят на слонова кост.

„Никога няма да те забравя, Лариса. Не ме забравяй. Джулиан.“

„Не“, проблесна в нея светкавичен и ням протест. Джулиан някога беше научил за любовта й към незабравките. Дори в изблик на великодушие й бе позволил да се отклони от обичая и да носи букет от незабравки на тяхната сватба. Но от този ден нататък той или беше забравил, или нямаше нужда да се прави повече на романтичен, тя вече беше негова и никога, когато й подаряваше цветя, не й поднесе незабравки. До днес.

Сега Джулиан й беше изпратил цветята, които винаги беше обичала. Но съобщението, което придружаваше букета, не беше продиктувано от любов. Напротив, това беше заплаха и предупреждение. Тя не беше забравена, напомняше й Джулиан и никога нямаше да бъде. Тя също никога нямаше да го забрави.

Лариса беше благодарна на Джулиан, че бе уважил желанието й и не се обаждаше. Дори се беше надявала, че никога повече няма да се обади, че е изгубил интерес към нея, че е забравена. Но сега схвана наивността си и цялата се разтрепери, задавайки си въпроса; „Ами ако Джулиан ме е следил? Ако букетът от незабравки е неговият злокобен начин да ми подскаже, че знае всичко за «Промис», включително и добре пазената тайна, че нежното цвете, което обичам толкова много, ще бъде изсечено върху кристалните шишета на парфюма?“

Тя се опита да обуздае хаоса от мисли и да се концентрира върху въпроса какво можеше да означава всичко това? Ако Джулиан знаеше, че тя е фотомодел на „Промис“? Отговорът беше прост и ужасяващ: това означаваше, че Джулиан може да упражни огромната си власт, за да предизвика саботаж срещу чудния дар на Питър за света. Заради нея „Промис“ можеше да бъде унищожен.

Лариса не можеше да позволи това да се случи.

„Трябва да разговарям с Джулиан“, каза си тя. „Трябва да разбера дали знае. Ами ако знае? Тогава ще трябва да се сбогувам с «Промис»… и с Питър.“

О, как не й даваше сърце да набере телефонния номер в офиса на Пето Авеню.

Но същото любящо сърце накрая застави разтрепераните й пръсти да действат — заради Питър.

— Лариса се обажда — каза тихо тя, когато Джулиан отговори.

— Предполагам, че цветята са пристигнали. Харесаха ли ти? — попита той. Гласът му беше плътен и нежен. — Цветарят каза, че няма да му е лесно да намери незабравки, но ме увери, че ще бъдат само най-добро качество.

— Такива са. — „Най-доброто, което се купува с пари.“

— Радвам се. Спомних си колко много ги харесваш.

— Затова ли ги изпрати?

— Каква друга причина мога да имам? Освен, разбира се, очевидната — надявах се да позвъниш. — Джулиан добави загрижено: — Много се безпокоях за теб, Лариса. Още не си ми изпратила никакви сметки. Наистина трябва да си останала без никакви пари.

— Намерих начин да се снабдявам с пари, Джулиан — каза тя с възможно най-обичаен тон. — Намерих си работа.

— Работа? Каква работа?

Гласът на Джулиан загуби нежността си и в неприкритата си грубост той свали маската на извинението и разкаянието, които Лариса никога не беше приемала за искрени. Но не доказателството, че е била права да не повярва на разкаяния и извиняващ се Джулиан накара сърцето на Лариса да запрепуска от радостно облекчение. Това се дължеше на искрената му изненада, че тя си беше намерила работа. Тя беше сигурна в това. Но Джулиан страшно се ядоса на това откритие, така че се налагаше да бъде много внимателна. И много убедителна.

— Може да се каже, че работя като независим моден консултант. Давам съвети на жените по отношение на облеклото, аксесоарите, прическата, грима. Не се тревожи, Джулиан, всички мислят, че съм ужасно богата и правя това, за да се забавлявам, на шега.

— Не ти ли плащат?

— Разбира се, че ми плащат. Всъщност, плащат ми много. Ако хонорарите ми не бяха високи, съветите ми нямаше да бъдат толкова ценени, колкото са. — Лариса направи пауза и след това смело се подигра с мъжа, който някога често и с такава жестокост се беше подигравал с нея. — Ти ме научи на това, нали, Джулиан? Колкото повече плащат хората за нещо, толкова повече го ценят?

— А какви са другите ти забавления, Лариса? — попита той. — Има ли други мъже в живота ти?

— Отговорът е не — отвърна равно тя. След това, за да звучи още по-убедително, добави с ледено възмущение в гласа: — Нито пък това е твоя работа. Бракът ни приключи, Джулиан. Никой от нас вече не е част от живота на другия.

— Ти винаги ще останеш част от моя живот, Лариса.

Тези думи биха могли да бъдат романтично обещание за вечна любов, но произнесени от Джулиан те звучаха само като предупреждение. Той се опитваше да я уплаши, за да възвърне властта си над нея, за да може отново да я манипулира, както винаги беше правил.

„Но аз съм по-силна сега, Джулиан. Вече няма никакви невидими вериги. Аз се освободих от тях. Аз съм свободна най-после от теб.“

— Остави ме на мира, Джулиан — каза тихо и спокойно тя. — Всичко свърши. Довиждане.

„О, не, сладка моя, не е свършило“, закле се Джулиан, изпълнен с безмълвна ярост, като нежно и в същото време предизвикателно приключи техния разговор. „Никога няма да свърши. Но, въпреки това, намирам тази новопоявила се смелост за много вълнуваща. Ще те оставя на мира за известно време, Лариса, достатъчно, за да повярваш наистина, че ще ти позволя да живееш своя живот далеч от мен. И тогава, любов моя, аз ще ти напомня, как само ще ти напомня, единствената истина: ти си моя — и винаги ще бъдеш моя.“