Катрин Стоун
Обещания (26)

Двадесет и шеста глава

— Ед? — повика го Елизабет, когато двете с Лариса застанаха зад гърба му в лекарския кабинет на отделението за спешни случаи.

— О, добре, че бързо пристигна.

— Тичахме — каза Лариса. — Моля ви, кажете ни какво се е случило?

— Тя е приятелката ми. Лариса, Ед — обясни Елизабет. — Тя категорично отказа да чака в чакалнята.

Ед долови обичта сред тревогата в гласа на Елизабет и видя в силно обезпокоените й очи, че тя иска приятелката й да бъде с нея. Той реши веднага, без никакво колебание, да не се бави от професионално етични съображения и да обсъди поверителните медицински подробности пред Лариса. Освен това много скоро масмедиите щяха да разтръбят цялата история и всички в Сан Франциско щяха да узнаят за нелепата коледна трагедия, сполетяла талантливия млад лекар, който преди няколко месеца беше спасил малката Моли, а сега нямаше възможност да спаси собствения си син.

— Според полицията станала е престрелка между двама въоръжени мъже на „Юниън Скуеър“, вероятно провалена сделка за наркотици. Единият успял да простреля противника си и преди той да умре, започнал да стреля напосоки в навалицата. А това, което се е случило после, съдейки по раните им, е, че Ник е застанал между Джастин и куршумите, предпазвайки го със собственото си тяло. — Ед усети, че го обхваща напрежение, когато се опита да си представи и да почувства ужаса на Ник в момента, в който е разбрал, че животът на сина му е в опасност. За един миг той трябваше да преглътне и да се успокои, за да възвърне възможността си да говори и се извърна към осветената кутия за разглеждане на рентгенови снимки. Когато отново се стабилизира, той посочи рентгеновата снимка, поставена в кутията, и каза: — Тази снимка е на Ник. Пистолетът явно е бил много мощен. Както виждате, надробил е ребрата му.

— Как е сърцето му, Ед? — попита Елизабет, загледана в масивната травма в лявата част на гръдния кош на Ник.

— За щастие куршумът въобще не е докоснал сърцето му. — „Което не означава, че сърцето на Ник ще преживее това, което се случи със сина му“ — Куршумът е преминал през гърдите на Ник и се е забил в черния дроб на Джастин. Остана едно много малко стъбълце от дроба на Джастин. Беше всичко, което можехме да спасим, и съвсем не е достатъчно да поддържа живота му.

— Къде е сега Ник?

— Още е тук, в трета стая. Джастин е в реанимацията на педиатрията и Ник искаше да го преместим при него, но щом разбра, че си тръгнала, каза че ще те изчака тук. Не знам защо ме накара да те потърся, Елизабет. Правеше някакъв списък, може би имената на хора, които трябва да бъдат уведомени за случая. Струва ми се, че смята да предаде на теб този списък и се надявам да го убедиш да вземе нещо болкоуспокояващо.

— Още нищо ли не е взел? — попита обезпокоена Елизабет. Тя не погледна отново рентгеновата снимка. Просто не й беше необходимо. При нейната квалификация бързият поглед й бе предостатъчен, за да определи чудовищните размери на раната и да си представи болката.

— Абсолютно нищо. Може би не иска да се упоява, заради Джастин. — „Така ще бъде в пълно съзнание, когато прегръща и успокоява умиращото си момче“ Ед въздъхна тежко: — Но той страшно ще се изтощи от тази борба с болката.

Елизабет кимна замислено и каза:

— Ще видя какво мога да направя.

— Ще те чакам тук, Лиз — каза Лариса. След това погледна Ед и добави: — Може ли?

— Разбира се, Лариса. Имаш моето разрешение.

 

 

Елизабет и Ник бяха работили заедно в травматологична стая номер три много пъти.

Но винаги двамата. Не по този начин. Не когато той лежи обездвижен на носилката, красивото му лице е бледо и измъчено, а раненото му тяло изопнато и вкочанено. Очите на Ник бяха затворени, но дългите черни мигли блестяха, навлажнени от сълзи.

„О, Ник.“ Елизабет почувства как собственото й сърце се стяга болезнено при мисълта за неговата огромна мъка. Почувства и някаква болка в изумрудените си очи, сякаш от напрягане. Тя направи усилие да преглътне сълзите си и каза много нежно:

— Ник?

Тъмносините очи се отвориха веднага. Те бяха пълни с болка, но Елизабет различи още нещо в тях, което приличаше на надежда.

— Благодаря ти, че дойде Елизабет. Знам, че тази вечер трябваше да заминеш за Англия.

— Това няма значение, Ник — увери го нежно тя. „Нищо друго, освен теб няма значение — и освен това, което мога да направя, за да ти помогна да преживееш тази огромна загуба.“ Но какво можеше да направи тя? Какво можеше някой въобще да направи? — Това е съвсем незначително, Ник, действително нищо, особено като се има предвид, че официално съм на повикване за празниците. Моля те, кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо друго.

— Дори и не съм помислил за службата. Не за това имам нужда от теб, Елизабет.

„Имам нужда от теб, Елизабет.“ Независимо от болката, която изпитваше, гласът на Ник стана по-топъл, когато изрече тези думи и сините му очи я погледнаха нежно.

— Не си? — попита топло тя.

— Не — каза нежно той. — Имам нужда от теб, Елизабет, за да направиш трансплантация на черен дроб от жив донор на моя син — от мен на сина ми.

— Ник…

— Знам, че в кабинета си имаш копие от протокола на тази операция, но въпреки това тук записах всичко точка по точка. Най-вече, за да държа съзнанието си будно — призна той.

Мина известно време, преди да заговори отново, но когато го направи, вече говореше с професионално овладян глас:

— Мисля, че е възможно да се направят всички проби и да се събере екипа за операцията за шест часа. Въпреки че такава операция никога не е правена досега по спешност, винаги съм вярвал, че това ще стане.

— И аз винаги съм вярвала — каза Елизабет. — Но, Ник, Джастин е вече на четири години.

Не беше необходимо Елизабет да говори повече. Водещият в света специалист знаеше много добре, че необикновената операция, която предлагаше, бе практикувана до този момент само върху бебета. Елизабет нямаше защо да припомня това на Ник, нито пък беше необходимо да му припомня, че частта от черния дроб, която можеше да се трансплантира без опасност за живия донор, бе достатъчна само за бебета. Но черният дроб на четиригодишно момче на практика беше много по-голям от малкото бебешко дробче, а Джастин бе загубил почти целия орган.

— Джастин е идеален кандидат за трансплантация, Елизабет. Той е много здраво малко момче. — Гласът на Ник не издържа. За момент си беше позволил да се превърне в бащата, който си спомни за малкото момче, което съвсем скоро толкова щастливо си тананикаше коледни мелодии с широко отворени и усмихнати очи. Така здрав и толкова щастлив. Ник потисна чувствата си някъде много навътре в себе си и продължи да говори със същия твърд, професионален тон: — Отличното му здраве го прави по-добър кандидат от реципиентите, на които се трансплантира поради тежки, скрити чернодробни увреждания. Черният дроб на Джастин е напълно нормален — просто му е необходимо време да регенерира. Трансплантацията ще му осигури необходимото време.

— Да, но… — „Но какво ще стане с теб, Ник? Ти как ще оцелееш? За да се даде на Джастин достатъчно тъкан, за да поддържа живота му, докато собствения му дроб регенерира, ще означава да се вземе…“

— Може да получи целият ми черен дроб, ако е необходимо за него, Елизабет — каза тихо Ник в отговор на неизречения й въпрос. — Решил съм това.

Погледът на Ник не оставяше съмнения пред Елизабет, красноречиво доказваше, че той беше решил това. Николас Чеиз днес вече веднъж беше доказал готовността си да пожертва собствения си живот, за да спаси сина си. Но това беше един миг на инстинктивна реакция, рефлексното действие на родител, който защитава своето дете. Готовността на Ник да осъществи решението си беше много по-обмислен акт, но пак в резултат на същия инстинкт на безгранична и неизмерима любов.

— Не мога да направя това, Ник. — „Не мога да те оставя ти да направиш това.“

— Разбира се, че можеш. Ти си най-добрият хирург, когото познавам. — Ник видя искрици на изненада в изумрудените й очи и попита нежно: — Не знаеше ли това?

— Не. Но това няма значение. — „Не сега“, помисли Елизабет. Сега нищо нямаше значение, освен да го убеди по някакъв начин, че това, което предлага, е невъзможно — и да намери някакъв начин да му помогне да понесе неизбежната смърт на своя син. Тя нежно му предложи да обмисли решението си още веднъж: — Ти самият си тежко ранен, Ник.

Това беше истината. При наличието на рисков дихателен статус в толкова голяма степен и сериозното увреждане на тъканта повечето хирурзи щяха без охота да го заведат в операционната зала, дори и за най-обикновена процедура.

— Имам няколко счупени ребра — отвърна презрително Ник. След това потърси в очите й следи за истински сериозните медицински съображения, които тя би могла да изложи против стабилността му като чернодробен донор. Надяваше се Лариса да не е разкрила тайните му пред приятелката си и наблюдавайки Елизабет разбра, че тя не го беше направила. Но сега Ник трябваше да ги разкрие сам. — Допреди три години и половина пиех много. Оттогава не съм пил въобще и доколкото знам никога не съм имал чернодробни увреждания в резултат на алкохолизма си, но все пак трябва да знаеш това.

Елизабет наистина трябваше да знае това. Голямата консумация на алкохол, дори и преди години, беше от значение за подготовката на Елизабет за операцията. Но за да се приготви за операцията ли й каза това Ник? Или за да се приготви за смъртта му? „Така че да не виня себе си, ако ти умреш, Ник. Така че да хвърля вината за смъртта ти върху теб и твоето пиене?“

Елизабет си спомни сутринта, когато едно друго четиригодишно момче умря също така трагично. Тогава Ник не пожела да сподели с нея болката, която и двамата изпитваха. Тя побягна от него с мисълта „Мразя те, Ник“. Тогава това не беше вярно, разбира се. Но сега, обхваната от бурни и противоречиви чувства, Елизабет усети, че отново се появяват подобни мисли.

„Мразя те, Ник, че никога преди това не ми се довери, а сега ми се доверяваш за всичко. Мразя те, че искаш това от мен, без да ми оставиш каквато и да е възможност за избор.“

Тя действително нямаше избор. Беше съвсем ясно, че ако синът му умре, с него ще умре и по-голямата част от Ник. Трябваше да оперира за Ник, заради Ник, въпреки че опитвайки се да спаси живота на сина, Елизабет щеше да причини смъртта на бащата.

Бащата. Един мъж, когото мразеше?

„О, не“, отвърна сърцето й. Един мъж, когото обичаше. Единственият мъж, когото някога беше обичала.

— Ще оперираш ли, Елизабет?

— Да — пророни нежно тя. — Ще оперирам, Ник. — „Ще се опитам да спася сина ти, защото това е, което ти толкова отчаяно искаш… и защото те обичам.“ След това трябваше да се концентрира, за да се подготви за операцията на своя живот. Когато проговори отново, гласът й беше професионално овладян: — Може ли да видя какво си записал?

Изражението на Елизабет остана спокойно, както се изискваше от лекар, но сърцето й се сви, когато видя първата дума най-отгоре в списъка на Ник — нейното име, изписано с печатни букви, удебелени многократно, докато е чакал нетърпеливо да разбере дали Ед се е свързал с нея. С нея, най-добрият хирург, когото Ник познаваше. Елизабет изчете и останалото, което беше записал, и откри, че това беше дословно копие на подробния протокол — освен накрая, където, както в началото; имаше име на жена.

— Маргарет? — попита Елизабет.

— Тя трябва да научи — отвърна Ник почти на себе си. — Трябва да й го кажа лично. След като видя Джаси, ще трябва да отида да й кажа.

— Да отидеш? Къде?

— У нас.

— Сякаш не си даваш сметка колко тежко си ранен, Ник.

— Добре съм… и къщата е наблизо.

— Не — каза категорично лекуващата лекарка на Ник. След миг добави нежно: — Не мога да тръгна, преди да съм подготвила операцията, но може би Ед или Стивън или… Лариса, приятелката ми е тук. Тя е много внимателна, когато някой е изпаднал в беда.

— Да — отвърна Ник изненадващо бързо. — Ако Лариса няма нищо против, би ли я помолила да каже на Маргарет?

— Сигурна съм, че няма да има нищо против. — Елизабет замълча. Ник криеше сина си. Дали не криеше и съпругата си? Някоя, която търпеше всичките му страстни среднощни връзки? Тя попита тихо: — Маргарет майката на Джастин ли е?

— Не.

Докато Ник изричаше това в очите му изведнъж се появи някакъв дълбок страх. Понякога пациентите усещаха злокобното приближаване на смъртта, свръхестествено предчувствие за надвисналия над тях край, малко преди той да дойде. Дали Ник не виждаше сега своя собствен край? Дали далакът му не го предупреждаваше, че е бил наранен и сега всеки миг ще се разкъса смъртоносно? Или това съобщение не идваше от сърцето му, покрай което беше минал куршума и сега всеки момент щеше да започне да се свива във все по-бърз и по-бърз фатален ритъм?

— Ник, какво има?

— Мислех за майката на Джастин — отвърна разсеяно той. — Разведени сме, но ще ми се наложи да говоря с адвокат за това, което ще се случи с Джастин в случай, че умра.

— Няма да умреш.

Ник се усмихна нежно и каза топло:

— Добре, но въпреки това трябва да говоря с някого. За всеки случай. Трябва да съм напълно сигурен, че тя няма да получи попечителство над него. Нали винаги има юрист на разположение на болницата?

— Да, за всички правни въпроси, свързани с медицината, но ще се обадя на брат ми. Той се занимава с бракоразводни дела и знам, че е в кантората си в центъра днес следобед. — Елизабет видя колебанието и надеждата, проблеснали в очите му и го успокои с усмивка. — Няма да го затрудни. Само на няколко минути път оттук е и той, и семейството му няма да тръгнат за Англия преди утре вечер.

— Благодаря ти.

— Няма нищо. Време е да отида да задвижа нещата. Освен това трябва да ми дадеш адреса си, за да го предам на Лариса.

След като й го продиктува, Ник каза:

— В горното чекмедже на бюрото ми има един плик, на който е изписано името на Джастин. В него са документите, които брат ти ще трябва да види и имунологичните изследвания на двама ни, направени, когато Джастин се роди. Сходството наистина е забележително, Елизабет. Стивън ще бъде много доволен.

— Добре. Ще обясня на Лариса и за плика. — Елизабет вече щеше да тръгва, но усети, че има още нещо. Нещо, което искаше да й каже бащата, не хирургът. — Какво има още, Ник?

— Можеш ли да помолиш Лариса да вземе от Маргарет и Мистър Мечо? — пророни накрая той. „Моето малко момче ще има нужда от своя Мистър Мечо.“

 

 

Ед и Лариса стояха на същите места, където Елизабет ги беше оставила в лекарския кабинет.

— Ник иска да трансплантирам част от черния му дроб на Джастин — изрече тя с тих и спокоен глас, когато стигна при тях.

— Това е абсурдно, Елизабет — каза категорично Ед. — Джастин практически е останал без черен дроб, а дори и да не беше така, той е на четири години. Мисля, че не изкарвам нищо ново на бял свят, но явно не съм обяснил достатъчно ясно на Ник каква е травмата, която Джастин получи. Не виждах смисъл да се впускам в подробности.

— Ник е наясно с всичко. И това, че Джастин ще умре, ако не се извърши трансплантация, и с многобройните рискове, на които сам се излага.

— Разбира ли, че може да умре. Което всъщност е твърде вероятно!

— Да. Ник знае това. — Погледът й срещна решително неговия скептичен взор. — Ще направя операцията, Ед. Сигурно ще отнеме около шест часа да се вземат всички проби и да се събере екипът. Има ли Джастин толкова време?

— Шест часа? Да, мисля, че има. Но не повече от това. Елизабет…

— Възможно е, Ед. Никога не е правено, но е възможно. Черният дроб на Джастин ще регенерира, така че трябва да му трансплантирам само толкова от този на Ник, колкото да му осигури необходимото време. С триизмерните метрични анализи и компетентността на Бил още, преди да вляза в операционната ще знам колко му е необходимо.

— Кой е Бил? — попита Лариса.

— Бил Барнис, детски хематолог.

— А ще има ли хематолог за възрастни, който да ти каже каква част от черния дроб на Ник трябва да запазиш?

— Да. Името й е Ребека Лансинг. — „И, помисли Елизабет, Бил ще ми каже каква част от черния дроб му е необходима на Джастин, а Ребека ще ми каже, че това е много повече от онова, което може да се вземе от Ник без опасност за живота му… и аз ще трябва по някакъв начин да намеря идеалния баланс, така че и бащата, и синът да оцелеят.“

Ед Муър знаеше, че е безсмислено да продължава да спори с непоколебимата Елизабет. Той също беше баща, така че накрая просто каза:

— Аз ще остана тук. По дяволите, всички от персонала, които още не са напуснали града за празниците, ще бъдат тук. Не трябва да се допускат проблеми в съставянето на двата екипа. Всъщност, ако искаш, мога веднага да се заловя за това.

— Това ще е от голяма полза, Ед. Благодаря.

След като Ед тръгна, Елизабет искаше да помоли Лариса да отиде веднага до дома на Ник, но забелязала изведнъж обезпокоения израз на приятелката си, я попита:

— Какво има, Лара?

— Каза ли ти Ник, че някога е бил алкохолик?

Елизабет не отвърна, слисана от информацията на Лариса. Накрая каза тихо:

— Да. Каза ми.

— Това не прави ли операцията още по-опасна за него?

— Да. — Елизабет се двоумеше. Нямаше желание нито да пита, нито да разбира и в същото време изпитваше нужда от това. — Откъде знаеш това за Ник?

— Вечерта на бала през септември изпих много шампанско, без да се напия. Ник забеляза това и проведе много прям разговор с мен за явната ми търпимост към алкохола и начина, по който го ползвам, за да избягам от проблемите си. Предложи ми помощта си и аз приех предложението му десет вечери по-късно, след като Джулиан се обади.

— Ник е идвал в апартамента?

— Не. Всъщност не съм го виждала от вечерта във „Феърмон“. Само разговаряхме по телефона няколко пъти. — Лариса видя в очите на приятелката й да се появяват тъмни и болезнени сенки на съмнението и я увери: — Няма абсолютно нищо между мен и Ник, Елизабет.

— Но ти не си ми казвала за това.

— Исках да ти кажа, но усещах, въпреки че той не е настоявал за това — че не искаше ти да знаеш за порока му. Но сега трябва да знаеш, заради операцията, нали? Въпреки че съм абсолютно сигурна — вече не пие.

— Знаеше ли за Джастин?

— Не. Знаех само, че Ник е бил женен и останах с впечатление, че бракът му е бил неуспешен, но нямах никаква представа, че има син.

— Знаеш ли коя е Маргарет?

— Маргарет? Не.

— Знаеш ли къде живее Ник?

— Лиз, нищо не знам! — промълви Лариса. — Ник и аз разговаряхме за мен, не за него и проблемите му. Той не искаше да говори за себе си, поне не пред мен. Ти беше права за Ник, Елизабет. Той е чувствителен, състрадателен и мил. Помогна ми много и сега искам да направя всичко, което мога, за да помогна и на него, и на теб. Моля те!

Елизабет разтърси объркано богатите си тъмнокестеняви къдрици.

— Съжалявам, Лара. Толкова много неща станаха. Толкова разкрития.

— И не си в състояние да спреш да мислиш за това сега, дори и заради това, което трябва да направиш? Знам, Лиз. Но моля те, уверявам те — нищо фатално не се е случило. Позволи ми да направя това, с което мога да помогна. Позволи ми да бъда добрата приятелка за теб, каквато ти винаги си била за мен.

— Ти си добра приятелка, Лара — каза топло Елизабет. — И аз имам нужда от помощта ти. Ник иска Маргарет, която и да е тя, да бъде информирана лично за това, което се случи с него и с Джастин. Имаш ли нещо против да отидеш до дома му и да й кажеш?

— Разбира се. Ще отида.

 

 

Марк Джанингс вече знаеше за насилието, което беше станало много етажи по-надолу от кантората му на „Юниън Скуеър“. Воят на сирените го привлече да погледне навън и той беше свидетел на кървавите последствия. Когато сестра му се обади, за да го помоли да се срещне с Ник, той без колебание отвърна, че тръгва веднага.

След това позвъни на Стивън. Докато набираше номера осъзна какъв късмет имаха в цялото това нещастие, че Стивън е дежурният имунолог днес. Разбира се, партньорът му не беше по-малко способен, но Стивън беше човекът, който водеше сложната имунотерапия за малката Моли през август.

— Ник казва, че сходството на тъканите между него и Джастин е учудващо добро — уточни Елизабет, запълвайки тишината, която настъпи в мига, в който приключи с обяснението защо се обажда и какво смята да прави. — Въпреки това изпратихме кръв за спешно определяне на тъканта, а Лариса отиде до апартамента на Ник, за да вземе копието от явно обширните имунологични изследвания, направени при раждането на Джастин.

— Не се притеснявам за имунологичното сходство, Елизабет. Тревожа се за хирурга.

— Мислиш, че не мога да се справя с това?

— Знаеш много добре, че не подлагам на съмнение уменията ти. Но знаеш и че може да бъде трансплантирано ограничено количество черен дроб, а току-що разбрах, че почти целият черен дроб на Джастин е унищожен.

— Да, но е останало едно жизнеспособно стъбълце с широка основа, върху което можем да присадим тъканта на донора. И съм сигурна, че след сканирането ще установим, че на Джастин му е останал много повече черен дроб, отколкото Ед смята. Знаеш колко много неща се появяват на бял свят след сканиране.

— А какво ще стане, ако след сканирането се установи, че Джастин има дори по-малко черен дроб, отколкото Ед смята? Какво ще стане тогава, Елизабет?

— Аз ще направя тази операция, Стивън, и за това ми е необходима твоята помощ. — Тя замълча за миг, после добави тихо: — И имам нужда от твоята подкрепа.

— Знаеш, че я имаш, Елизабет. Идвам веднага.

 

 

— О, не — гласът на Кристин се изпълни със съчувствие и загриженост, когато Стивън й се обади малко по-късно, за да й обясни защо не може да отиде на представлението и да й се извини. — Как ли се чувства Елизабет? Нали ще ме държиш в течение със случая.

— Разбира се. Всъщност, защо не ми се обадиш веднага след представлението? Операцията няма да е завършила, но може да имам някакви новини…