Катрин Стоун
Обещания (23)

Двадесет и трета глава

Езерото Тахо,

декември, 1991 година

От мига, в който Питър и Лариса напуснаха апартамента в „Пасифик Хайтс“ в дванадесет на обяд, в петък, докато стигнаха на няколко мили от езерото Тахо, разговорът течеше леко и плавно, прекъсван от време на време от също толкова спокойни паузи. Но с приближаването на целта, след като започнаха да изчакват обсипания със сняг свят на възвишенията, мълчанието стана напрегнато и великолепните сини очи, вместо да се усмихват на прелестната зимна страна на чудесата, станаха тревожни и неспокойни. Лариса стоеше неподвижна в седалката, изопнатото и слабо тяло се притискаше назад, сякаш се опитваше да се отдръпне колкото се може по-надалече от нещо, което я застрашава. Тя разбираше отчаяно, че нито се беше отдалечила достатъчно, за да може да избяга, нито пък можеше да избяга.

„От какво бяга?“, запита се Питър. Кое беше това невидимо чудовище, което я изпълваше с такъв ужас? Той искаше да й помогне. Но Лариса се намираше някъде далеч, на някакво ужасяващо място, където може би тя имаше нужда да бъде. Така че той просто продължи да кара в пълно със съчувствие мълчание и да предлага нежни, успокояващи усмивки на невиждащите й очи.

Лариса се взираше пред себе си, погледът й беше втренчен в някакъв невидим образ и тревогата в него нарастваше с всяка измината миля. Когато стигнаха южния бряг на езерото, тя изви глава леко, колкото да зърне един мотел, безобидна китка от жизнерадостно зелени и бели вили, оградени с асфалтиран паркинг.

Питър предусети реакцията на Лариса още преди тя да погледне към мотела. Той почувства борбата в нея, смразяващото напрежение, което нарастваше все повече. Тя се опитваше да откъсне очите си от някакъв нежелан и непреодолим магнит, който привличаше погледа й, но знаеше, че усилията й са безполезни. Мотелът остана зад тях.

Постепенно пристъпите й утихнаха. Бяха я притиснали здраво в продължение на много мили. Погледът й вече не беше отправен напред, а надолу, огнено златистата и коса, сякаш натежала от някаква огромна тежест, спускаше пред сините й очи блестяща завеса.

— Пристигнахме — каза тихо Питър малко по-късно. Намали плавно скоростта и спря на алеята пред вилата си.

Лариса вдигна очи, чула гласа на Питър, сепната от него въпреки нежността му и сякаш изненадана, че образът на мотела е заменен от величественото творение от дърво и камък.

— Красиво е — пророни тя.

Тя беше влюбена в езерото и познаваше многообразието на всичките му лица и настроения. Имаше дни като днешния, когато по гладката водна повърхност не пробягваше нито една вълна и езерото отразяваше като огледало синьото небе и обсипаната със снежни целувки планина. В някои зимни дни небето се въсеше заплашително, вятърът съскаше и езерото ръмжеше и пръскаше яростните си вълни. През есента планинският въздух беше прохладен, а листата червени и златни. През пролетта всичко беше толкова свежо, току-що родило се за живот. А в летните дни спокойствието на повърхността се набраздяваше от шумната игра на плувците.

Колко обичаше това езеро. Някога тя просто чувстваше необходимост да идва тук, да минава по пътеките в гората, които знаеха само тя и сърните, и да стои на брега.

— Мисля, че искам да се поразходя — каза импулсивно тя. — Ако нямаш нищо против. Няма да се бавя.

— Разбира се, че нямам нищо против, Лариса — отвърна й мило Питър. — Но моля те, позволи ми първо да ти дам да облечеш нещо по-топло.

Питър слезе от колата и влезе в къщата. Когато след няколко мига се върна с цял куп анораци, ръкавици, скиорски шапки и ботуши, Лариса стоеше до колата и съзерцаваше езерото.

— Има много път обратно до мотела, Лариса — каза тихо той. — И е твърде опасно да се отправиш натам сама. След един час ще се смрачи и рано вечерта се очаква придвижването на дъждовен фронт насам. Така че, ако имаш намерение да ходиш там, защо не вземеш колата? Или аз да те закарам?

— Имах намерение само да се разходя край езерото. — Още докато изричаше това, Лариса осъзна, че стъпките й можеха да я отведат в гората по пътеките, които някога познаваше толкова добре, прекия път от езерото обратно до града. Тя попита плахо: — Толкова ли очевидна беше реакцията ми, когато минавахме край мотела?

„Да, за този, който те обича“, помисли Питър и каза на глас:

— Просто останах с впечатлението, че имаш някакви спомени, свързани с него — не много щастливи спомени.

— Не, съвсем не щастливи спомени.

Каквито и да бяха те, помисли Питър, не бяха спомени, свързани с Джулиан. Ако Лариса и Джулиан Чансълър бяха идвали някога при езерото, те щяха да отседнат в някой от грандхотелите, а не в този непривлекателен, малък мотел в покрайнините на града.

От езерото повя студен вятър, един леден шепот, обещаващ много скоро да започнат да се сипят нежни снежнобели кристали.

— Да се надяваме поне докато си тук да забравиш нерадостните спомени. Пред пращящия огън! — Очите на Питър бяха нежни и приканващи. — С чаша горещ течен шоколад, може би? Мотелът ще си остане на мястото и утре сутринта, Лариса.

— Надявах се повече въобще да не го видя. — Тя повдигна леко рамене, осъзнавайки безсмислеността на тази надежда. Дори и да беше разрушен, да беше напълно сринат и на негово място да имаше нов хотел и казино, спомените й нямаше да се заличат.

— Отдавна ли е било?

— Преди дванадесет години. Но преди това, през първите осемнадесет години от моя живот, това беше моят дом. — Дом? Не, това беше един чуден свят, чийто истински стойности Лариса така и никога не узна. Тахо беше просто мястото, където тя беше живяла… и където толкова много от нея беше умряло.

Лариса потрепери. Дали от ледения вятър, който беше разрошил косите й? Или от ледените призраци, които танцуваха и вилнееха в нея?

— Нека влезем в къщата — настоя внимателно Питър. — Той искаше да настоява за много повече. „Кажи ми, Лариса. Довери ми се.“

 

 

— Направих поръчка по телефона, преди да напуснем Сан Франциско — обясни Питър, когато тя го намери в кухнята да разтоварва кашоните с доставена храна.

Бяха изминали четиридесет и пет минути, откакто той й показа нейната спалня — една хубава стая на втория етаж, чиито прозорци с чамова дограма гледаха към езерото. След това я остави сама да се настани. Той се притесняваше и виждаше в очите й потвърждение на тревогите си. Но сега поне тя беше тук.

Питър можеше да поведе разговор за хранителните продукти, които беше купил и за ефекта на чудния планински въздух върху апетита. Но Лариса беше прекарала осемнадесет години от живота си сред този свеж въздух. И беше слаба. През изминалите няколко месеца тя му беше признала, че никога не се е хранила много. Дори и през годините, помисли той сега, когато е живяла на това красиво място, което той обичаше… и от което тя толкова очевидно се страхува.

— Да не би да си гастроном, Питър?

— Не чак гастроном — отвърна той усмихвайки се, като посочи пакет спагети за доказателство на твърдението си. — Готвя прости неща.

— Но добри неща — каза Лариса, надничайки да види какво има в кашоните.

— Надявам се. Всъщност, мисля, че е така. Това не е нескромно, защото никоя от рецептите не е моя. Аз съм просто изпълнител.

— Чии са рецептите?

— На баща ми. Майка ми е умряла още при раждането ми, така че живяхме само двамата. Години наред той готвеше, а аз гледах. След това, когато станах на дванадесет-тринадесет години, той се скова от артрит и аз започнах да готвя за семейството. Но пак по неговите рецепти. И още готвя по тях.

Лариса се усмихна на обичта, която долови в гласа на Питър, докато говореше за баща си и след това, защото се намираха край Тахо, на това място, което за нея беше изпълнено със спомени, изражението й стана замислено… и накрая тъжно.

— Лариса?

— Аз никога не съм се учила да готвя.

Питър знаеше, че това не беше високомерното изявление на жена от богато семейство, чиито ястия са били приготвяни от слуги и която никога не е пожелал, това да бъде по друг начин. Това беше изпълнената с копнеж тъга на човек, който бе искал да се научи и на който страшно много му е липсвал някой, който да го обича, да го обича достатъчно, за да отдели време да го научи.

„О, Лариса, моля те, кажи ми.“

— Обещах ти буен огън и чаша горещ шоколад — каза накрая той. — Или, ако предпочиташ нещо по-силно?

— Не. Горещ шоколад е чудесно.

— Ако искаш, аз ще приключа с продуктите и ще ти го донеса. Огънят те очаква в хола, направо след тази врата.

 

 

В мига, в който Лариса затвори вратата на кухнята зад гърба си, тя също чу ободрителното пукане на пращящия огън. В стаята я посрещна приветливият блясък. Огънят осигуряваше достатъчно светлина и достатъчно сенки, а Лариса имаше нужда от сенки, защото беше решила да разкаже на Питър за ледените призраци, които живееха край Тахо.

Тя седеше в един старинен дървен стол до камината, когато Питър се присъедини към нея. Това беше усамотено кътче, и въпреки че антикварната мебел беше добре запазена и функционална, бе много по-неудобна от меките фотьойли или огромното плюшено канапе. Но Лариса беше избрала твърдия стол като един студен самотен остров сред оранжевото море.

— Да те оставя ли сама — попита нежно, но без желание да направи това Питър, подавайки й чаша с горещ шоколад.

— Не, моля те — отвърна тя, като срещна за миг питащите му очи и след това извърна поглед към пращящите пламъци. — Искам да ти разкажа за мотела.

— Добре.

Питър седна срещу нея от другата страна на огромната каменна камина. Чувстваше се далеч от нея, но поне можеше да вижда профила й сред сенките и, ако тя се извърнеше, за да го погледне, щеше да види лицето й.

— Струва ми се, че трябва да започна от самото начало. Родена съм тук. Майка ми е била момиче от шоубизнеса. Не знам кой е баща ми. Мисля, че и тя не знаеше. Не разбирам, защо ме е родила. Прекалено много пъти ми е казвала, че това е била най-голямата грешка в живота й.

— Една грешка, която поне мен прави щастлив.

Лариса погледна към него, привлечена от неприкритото желание в гласа му и заставена от собственото си сърце да му изпрати безмълвно предупреждение. „Ти няма да ме искаш, Питър. Не и след като узнаеш всичко.“

Тя се извърна отново към огъня и продължи:

— Както и да е, тъй като бременността й е развалила тялото, тя повече не можа да си намери работа в шоубизнеса. Вместо това стана сервитьорка, а по-късно крупие. Около нея винаги имаше мъже и съм сигурна, че някои й плащаха с пари или наркотици, но тя никога не се е считала за проститутка. Докато навърших осем години, никога не се задържахме на едно място за повече от година. Понякога се премествахме да живеем при любовниците й, друг път живеехме заедно с големи групи хора. Това бяха шейсетте години и дори край Тахо имаше комуни на децата цветя. — Изведнъж тя млъкна, внезапно завладяна от чувства, които изпревариха спомените в съзнанието й, но които я накараха да промълви: — И лагерите на мира.

— Разкажи ми за лагерите на мира.

— Не си бях спомняла скоро за тях. — Спомените й догониха чувствата и тя продължи: — Бях на шест години. Беше през лятото. Бяха се събрали рок групи, имаше много слънце и свободна любов — и необикновено ярки цветове и надписи. Приятелят на майка ми ме накара да си сваля блузата и изписа на голите ми гърди „ПРАВИ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА“, а на гърба ми изрисува емблемата на мира. Не ми разрешиха да си облека отново блузата. Разкарваха ме насам-натам в този вид през целия ден. — Огън погали огъня, когато тя тръсна леко объркана искрящата си златисто червена коса. — Първото ми появяване като манекен. Колко странно. Обичах манекенството. Никога не съм се чувствала унижена или объркана в този занаят. Но мразех този ден. Още го мразя.

„О, любима, и аз го мразя, заради теб.“ Питър намрази този ден и всички дни от невинния й детски живот, в който е била лишавана от любов. Преодолявайки гнева си, той й припомни:

— Ти никога не си позволявала да бъдеш смутена или унизена по време на кариерата си като фотомодел, Лариса.

„Не, помисли Лариса. Никога, не и в кариерата.“ Но беше допуснала компромиси и унижения в своя брак. Джулиан я беше принуждавал да облича пищни и предизвикателни дрехи, за да я показва на приятелите си и тя беше удовлетворявала прищевките му. С това не се изчерпваха униженията й от този период.

— До осемгодишната си възраст никога не си живяла на едно място повече от година — каза накрая Питър. Лариса се беше затворила в себе си, навела засрамено глава, сините й очи се криеха под воала на косите и той изведнъж се уплаши, че разказът й е приключил, че болката й е дошла в повече и че мъчителните тайни на нейното сърце са обречени да живеят, затулени завинаги в сенки. Питър нямаше да позволи това да се случи. Епизодът в мирния лагер беше ужасен, отвратителен, но Лариса го беше забравила до този миг. Това беше най-обикновен болезнен спомен в сравнение със спомените, които живееха в онзи мотел. Тя имаше необходимост да ги разкрие пред него. — Тогава ли се преместихте в мотела, Лариса?

Питър затаи дъх и се обърна безмълвно със сърцето си към нея. Тя вдигна глава и погледна смело танцуващите пламъци.

— Да. Майка ми познаваше управителя и той й беше казал, че една от вилите не е годна да се дава под наем, дори и през ски сезона. Мисля, че е била предвидена просто за склад, а не за наемане, защото беше отделена от останалите, разположена накрая на паркинга, до казаните за боклук. Още е там — видях я днес — но не можах да преценя дали някой живее в нея. Както и да е, можехме да я ползваме почти безплатно, без наем, плащахме си комуналните услуги и аз помагах в почистването на другите вили след училище и в почивните дни.

— Тогава си била осемгодишна?

— Нямах нищо против да работя, Питър — каза тя, като се обърна към него, благодарна на възмущението в гласа му, но в същото време искаше да го увери, че това не е необходимо. — Никога не съм имала нищо против да работя. И обичах малката вила. Беше толкова лична в сравнение с останалите места, където бяхме живели, а оттатък паркинга беше гората. Прекарвах много време там. Скитах се сред дърветата и търсех пътеки, които водят към езерото. Понякога намирах в гората малки ранени животни, прибирах ги у дома и се грижех за тях, докато оздравеят.

Питър видя щастливите пламъци в очите й, докато описваше вилата със спомените си на осемгодишното момиченце, което беше изпитвало огромна потребност от свой дом и накрая го беше открило. Но той не беше забравил ужаса в очите й днес, когато го видя отново.

— Значи за известно време си била щастлива в мотела?

— За известно време да, бях много щастлива там.

— А след това? След това…

— Бях на дванадесет години — каза тя тихо, извръщайки погледа си към огъня. — Една съботна вечер някакъв мъж почука на вратата. Беше около полунощ. Бях заспала, а майка ми беше още на работа в казиното. Смяната й не свършваше преди два часа, но той ми каза, че тя го е изпратила, така че го пуснах вътре да я изчака. Нямаше нищо необичайно в това. Редовно различни мъже пристигаха по всяко време. Както обикновено, му казах че в хладилника има бира, а в стаята и телевизор.

Лариса замлъкна и в стаята настана тишина, нарушавана само от пращенето на огъня. Един тлеещ въглен изведнъж лумна в пламъци и ярката му светлина освети лицето й.

И Питър видя в него изписана толкова объркана безнадеждност.

Искаше да отиде до нея, както беше искал още от самото начало. Но тя стоеше на студения самотен остров, където бе пожелала да бъде.

— Лариса — прошепна той много нежно. — Трябва да ми разкажеш. Моля те.

— Бях много наивно дванадесетгодишно момиченце. Предполагам, тогава съм започнала да изглеждам по-малко като момиче и повече като жена. Не бях обърнала внимание… но майка ми беше. — Лариса си пое въздух и когато заговори отново, гласът й се беше превърнал в отчаян шепот: — Той беше дошъл за мен, Питър, не за нея. Но тя го беше изпратила. Тя ме беше предложила в замяна на нещо, наркотици или пари, или срещу някой дълг.

— Нека те прегърна — помоли нежно Питър. В неговия глас сякаш също прозвуча отчаяние.

Лариса не се обърна към него. Нежният му глас я изпълваше едновременно с недоверие и надежда и тя сбърчи чело. „Трябва всичко да ти разкажа, Питър.“

— Каза ми, че е полицай. Не знам дали е бил, или не. Не беше с униформа. — Тя добави тихо: — Но имаше пистолет.

— Надявам се, че си го убила. — Питър отчаяно искаше да може да се пренесе назад във времето и сам да убие този мъж, за да я предпази.

— Не, не го убих. Сигурно е знаел, че няма да го направя, че не мога да го направя, защото, когато ме видя, че гледам пистолета, оставен на масата, той ме остави да се освободя и да се добера до него. Бях толкова млада, толкова глупава, толкова смела. Пистолетът беше много тежък и ръцете ми се разтрепериха, когато го насочих към него. Той ми се присмя, предизвикваше ме да натисна спусъка, защото разбираше, че няма да го направя. Докато ме изнасилваше, той продължи да ми се подиграва. Казваше, че причината да не натисна спусъка била явно, че съм искала това… него — Лариса замълча, след това каза отнесено: — Винаги съм се питала как ли щеше да ми се подреди живота, ако ми беше стигнала смелостта да натисна спусъка.

— Щеше да бъде различен от този ад — каза нежно Питър на красивата жена, която някога като малко момиченце беше спасявала животни, но не беше успяла да спаси себе си. А ако беше натиснала спусъка? Щеше да живее цял живот с чувството за вина. По всеки от двата начина — като изнасилено невинно момиче, или като невинна убийца, тя беше жертва на най-ужасното престъпление. — Искам да те прегърна, Лариса.

— Питър… — тя се обърна към него и той видя един смел проблясък на надежда, удавен бързо в море от тъга. — Има още.

— Знам. — Питър се усмихна нежно и повтори: — Бих искал да те прегърна, докато ми разказваш.

— Не, Питър… имам нужда да ти разкажа всичко… първо.

Той се досети, че останалата част от разказа е свързана с отмъщението към майката и попита:

— Обади ли се на полицията?

— Не. Не казах на никого. Не съм разказала за това на никого досега.

Противоположни чувства обхванаха Питър. Радостта, че тя беше поверила само на него своята мъчителна тайна и в същото време болезнен протест срещу всичките тези години на самота и тиха болка.

— А на майка си?

— Никога не сме говорили за това, но мисля, че тя разбра колко бе прекалила. Разбра какво беше направила. Трябва да е имало нещо в очите ми.

— Нещо, което и ти си забелязала.

— Не. Аз никога не го видях. След тази нощ и през следващите няколко години винаги, когато се погледнех в огледалото, виждах само една размазана сянка. Нямах представа как изглеждам, освен това, че с всяка изминала година мъжете все повече ме заглеждаха и искаха да бъдат с мен. Първия път, когато видях своя снимка, бях на шестнадесет години. Мога да кажа, че момичето на снимката беше доста красиво, но нямах усещането, че това съм аз.

„И още имаш това усещане“, помисли Питър. В статията в „Пийпъл“ описваха забележителната способност на топ модела Лариса Локсли да приспособява поразителната си красота към всичко, което представя. Независимо дали продуктът беше червило на „Макс Фактор“, рокля от „Сакс“, или бижута на „Кастил“, тя по някакъв начин изпращаше силното и убедително послание, че поразителната й хубост се дължи на богатството на цвета, който краси устните й, на коприната, която обвива идеалното й тяло, или на дъгата от скъпоценни камъни, които ограждат изящната й шия. Тя беше хамелеон, непрекъснато променяща се, непрекъснато приспособяваща се.

Питър беше чел за забележителната способност на Лариса и за готовността й да се загуби в продукта, който представя. И покрай „Промис“ имаше личен опит. Всяко обсъждане на рекламите — роклите, които щеше да облече, или съответната прическа — бяха изцяло подчинени на идеята — кое щеше да е най-добре за рекламата на парфюма, а не как тя би изглеждала най-добре. Питър разбра: Лариса не се идентифицираше със самата себе си.

— Но красивото момиче на снимката беше ти — подтикна я нежно той.

— Ами… не… не точно. Тя просто беше предпазния шлем. Великолепната маска, която ми даваше възможност да отида навсякъде, където пожелая. Мястото, където най-много исках да отида обаче, беше много далеч оттук. Напуснах мотела, когато завърших гимназия и никога повече не се върнах. Майка ми напусна Тахо пет месеца, преди да завърша. Замина с някакъв мъж, когото беше срещнала по пътя за „Лас Вегас“. Оттогава нямам вест от нея. Мислех си, че вече не е жива, но ако е жива и е стояла настрана въпреки съблазънта на парите, които имах, ще съм й благодарна, че в крайна сметка в нея е останало поне малко благоприличие.

— Може ли да те попитам нещо? Сега, когато застанеш пред огледалото, какво виждаш?

— Не прекарвам много време пред огледалото.

— Но трябва. Ако го правиш, ще видиш една много красива и смела млада жена. Една жена, която много бих искал да прегърна.

— О, Питър — прошепна тя, без да скрива огромното си желание да потъне в прегръдките му. — Има още толкова неща, които имам нужда да ти кажа. — „Най-важната от всички истини.“

— Добре. — Питър почувства ледени тръпки по тялото си в очакване на разказа за Джулиан, за огромната любов на Лариса към човека, когото той ненавиждаше и за болката й от това, че той я отхвърлил.

Но тя не каза и дума за Джулиан.

— Няколко дни след изнасилването се разболях тежко. Сега знам, че беше някаква гинекологична инфекция, но тогава си мислех, че съм наказана да умра. Което ми харесваше, аз исках да умра, чаках този миг. След време разбрах, че болката и температурата не са смъртоносни и започнах да се лекувам. Майка ми беше пушачка, така че имахме една аптечка пълна с антибиотици срещу бронхитни атаки. По три-четири пъти в годината си вземаше нова рецепта, въпреки че никога не приемаше целия курс на лечение. По-късно, в часовете по здравеопазване в гимназията научих, че антибиотиците, които съм пила — ампицилин, тетрациклин и еритромицин са били подходящи за заболяването ми. Боледувах няколко месеца, преди да започна да се лекувам и въпреки че инфекцията спря, вредата вече е била сторена.

Лариса погледна мъжа, който я гледаше толкова нежно, който беше чул болезнените тайни и не се беше отдръпнал от нея, чийто тъмнозелени очи й казваха, че той все още я желае… мъжът, чийто дом сега беше изпълнен от съзидателния безпорядък на неговия гений, но който някой ден щеше да се изпълни, трябваше да се изпълни с жизнерадостния смях на неговите деца. Тя си пое дъх, за да събере сили и призна пред този мъж:

— Аз не мога да имам деца, Питър. Има нови сложни средства, които мога да опитам, но увреждането е толкова голямо…

— Може да не си в състояние да родиш, Лариса, но можеш да имаш деца. Има осиротели и изоставени деца, които изпитват отчаяна нужда от родители. — Питър изчака очите й да срещнат неговите и след това добави нежно: — И ти ще бъдеш чудесна майка, Лариса, Знам, защото те наблюдавах, когато премести фигурката на дъщерята до тази на майката.

— Видял си това?

— Да. — „В този миг се влюбих в теб.“ — Нека сега да те прегърна! Моля те!

Отговорът й дойде до него с дъхавия цвят на незабравките и когато той тръгна към нея, тя напусна своя студен самотен остров, за да го срещне на средата на пътя.

В следващия миг тя се озова в ръцете му и Питър просто я прегърна.

„Просто“… това беше необикновена радост. Докато той не усети внезапното й безпокойство и не почувства как тя се отдръпва.

— Благодаря ти, че ме прегърна, Питър — отвърна тихо тя с глас, в който звучеше много благодарност, но се дочуваха и нотките на отчаяното й безверие, като че ли никой не я беше прегръщал просто и истински преди и сега тя се отдръпна, защото чудното удоволствие да бъде прегърната продължи много по-дълго, отколкото тя заслужаваше.

— Мисля, че не се разбрахме правилно този път и грешката е моя — каза Питър. — Когато ти казах, че искам да те прегърна, трябваше да доуточня. Искам да те прегърна, Лариса. Просто да те прегръщам — винаги.

Той я притегли обратно в нежното блаженство на любящите си ръце, а след това двамата се преместиха на огромното канапе. Тя легна до него, в безопасност и защитена, положила глава на гърдите му и заслушана в силния и спокоен ритъм на сърцето му. Никога не беше прегръщана по този начин от мъж, който не искаше нищо от нея, който искаше само да я успокои, а не да получи от безупречното й тяло удоволствията, които то можеше да му даде.

Лариса никога не беше прегръщана с щедрата нежност на любовта и никога не беше тя тази, която да направи първата крачка към интимната близост, защото винаги преди това тази близост водеше до победоносното удоволствие на мъжа от унизителното й завладяване. Досега никога не беше позволявала на нежния шепот на желанието в нея да проговори. И когато сега видя същото желание в тъмнозелените очи на Питър, крехкият шепот затрептя в радостна надежда.

Питър винаги щеше да я държи в обятията си, опивайки се от необикновената радост, овладявайки с любов огромното си желание да я има цялата. Сега тя му предлагаше своите прелестни устни, искаше неговите и когато устните им се срещнаха, той откри една целувка, каквато никога не беше познавал преди, в някаква част от съзнанието му, която все още можеше да мисли, се роди едно мълчаливо желание: „Да можеше това да продължи вечно…“

Имаше толкова невинност в тази целувка, толкова вълшебство във великолепните открития, които правеха взаимно, такава чиста радост при споделянето на това великолепие. Целувката беше невинно чиста, но толкова интимна, беше жадна, но не всепоглъщаща, беше силна, но не завладяваща и лека, и нежна, изпълнена с въздишки и желания.

И накрая, когато и двамата искаха още, когато искаха да споделят всичко и да си дадат един на друг всички дарове, Лариса прошепна тихо нещо, което никога преди това не беше изричала в своя живот:

— Люби ме, Питър. Моля те, люби ме.

 

 

Любиха се в леглото с балдахин в нейната спалня с изглед към езерото. Навън валеше сняг, нежните снежинки танцуваха, осветени от светлината на портала.

Отвътре сякаш цялата къща плаваше в изящните докосвания на нежните устни. Любящите ръце на Питър и галещите му очи хранеха с любов нейните смели и пълни с надежда желания. Той дочуваше нежен шепот, слушаше страстни тайни и с безкрайно търпение и изящна любов им вдъхваше още смелост да говорят, да разцъфтят с безсрамна красота и смела радост.

И когато и двамата имаха нужда да се отдадат целите, когато дойде времето да бъдат възможно най-близо и да споделят всичко, което може да се сподели, неговите тъмнозелени очи потънаха в сините за един дълъг миг, който не може да се опише с думи. А след това устните им се сляха отново, както и телата им, погълнали се едно в друго толкова близо, колкото бяха сърцата им.

После той я прегърна, докато чистите сълзи се изливаха от очите й, съживителни сълзи, като нежния пролетен дъжд, който даваше възможност на деликатните и пълни с надежда коренчета на новородените цветя да намерят здрава основа в топлата богата земя. Питър целуна дъждовните капки, които се сипеха от красивите й сини очи. Целувките му се сляха със сълзите и заедно дадоха възможност на деликатните корени на надеждата и любовта да намерят сигурна основа в топлината на нейното сърце.

Накрая тя преглътна сълзите и великолепните й сини очи заблестяха сияйно. Лариса пожела да се любят отново. И този път те уверено навлязоха в един много по-интимен свят, който беше само техен. След това нямаше сълзи, а само нежни целувки, докато тя се унесе в дълбок и спокоен сън.

Лариса спеше спокойно в прегръдките му, а неспокойните мисли на Питър се насочиха към Джулиан. Един куп незададени въпроси, свързани с неговия отдавнашен приятел, измъчваха съзнанието му през цялата вечер, докато Лариса разказваше за своето детство. Тя не беше разказвала на никого за изнасилването, а това означаваше, че тя не беше споделила това дори и с човека, когото беше обичала достатъчно много, за да се омъжи за него.

„Защо не го е направила?“, недоумяваше Питър. Дали защото толкова много е обичала Джулиан, че не е искала да го разочарова? Или защото е знаела, че реакцията му ще бъде надменно презрение към нещастието й, а не съчувствие към невинното момиче, предадено толкова жестоко? Или защото в своя собствен срам тя се е страхувала, че Джулиан дори може да я обвини, че тя е прелъстила този мъж и е предизвикала собственото си нещастие.

Лариса не може да има деца. Дали точно това не е сложило край на техния брак? Питър не можеше да си представи този Джулиан Чансълър, когото познаваше някога, да мисли за деца. Да мисли въобще за някой друг, освен за себе си. Имаше и други Чансълърови, които можеха да предават богатата и привилегирована синя кръв, а що се отнася до безсмъртието, огромната империя от недвижими имоти на Джулиан вече незаличимо беше отпечатала името му за идващите поколения.

Но ако Джулиан е искал деца? Ако те двамата са се опитвали безуспешно да ги създадат през тези шест години? Джулиан Чансълър без съмнение щеше да обвини съпругата си за този неуспех, и тъй като Лариса никога не му беше разказвала истината за изнасилването, нито за последствията от него, той може да е продължил обвиненията си, че безплодието й е в резултат на диви и развратни, безразборни връзки от времето, когато е била фотомодел. Питър беше убеден, че тя никога не беше живяла такъв живот. Любовната нощ, която току-що бяха имали, беше толкова невинна и толкова радостно чиста, че просто беше невъзможно тя да е живяла развратно.

Но ако Джулиан въпреки това бе я обвинил в разгулен и безразборен живот? Питър вече знаеше, че тя не би изложила в своя защита истината за изнасилването. Дали вместо това тя просто не беше приела укорите на Джулиан и в крайна сметка разпадането на тяхната любов?

Лариса беше много тежко наранена от Джулиан. Това направо бе изписано в предпазливите й уязвими сини очи. Жестокостта на Джулиан извикваше дори още повече омраза и ненавист у Питър към своя враг — само дето Лариса сега беше тук, в неговите обятия, където бе защитена, където й беше мястото.

Питър се чувстваше толкова радостен и самоуверен, като че ли тя беше живяла в неговото сърце много по-дълго от няколкото месеца, в които се познаваха. Дали зовът на техните сърца не се опитваше да ги събере много преди вечерта на бала? Дали в същия ден преди дванадесет години, когато той беше открил езерото Тахо, Лариса не бе избягала от своите ужасяващи спомени, заклела се, че никога повече няма да се върне? Дали не се бяха разминали по криволичещото планинско шосе? И дали той не беше изпитал необясним прилив на радост, когато тя беше минала покрай него, изпратила му някакво омагьосващо и в същото време неразгадаемо послание, отчаян зов на крехкото й сърце към неговото?

„Може би, помисли Питър. Може би.“

Лариса беше с него сега. Тук, където той се надяваше да се чувства като в свой собствен дом и щеше да прекара остатъка от живота си, доставяйки й щастие, обичайки я така, както тя заслужаваше да бъде обичана. Питър знаеше, че все още трябва да бъде много внимателен и да не избързва с вярата си в тях и в нея. Лариса трябва да се научи да обича себе си. Тя трябва да разбере, че няма нищо страшно в огледалото срещу нея… и да се усмихне с нежна радост на собствения си образ. — „Засега, моя прелестна Лариса, аз ще бъда твоето огледало“, помисли той и устните му погалиха нежно заплетените от милувките му златисти копринени коси, докато тя спеше спокойно в прегръдките му. „Засега аз ще отразявам всички твои мечти, за които знам, че ще бъдат истина. И някой ден ти ще повярваш на тези истини. И някой ден, моя прелестна незабравке, децата, които ще намерим, за да обичаме, ще лудуват на ливадата в «Инис Ардън».“