Катрин Стоун
Обещания (16)

Шестнадесета глава

— Имам новини, Стивън — каза нежно Мадолин, след като двамата се прибраха в луксозния й апартамент в „Ноби Хил“ след бала във „Феърмон“. — Реших да приема работата в Ню Йорк. Направиха ми предложение, което наистина не мога да откажа.

— Знаех, че ще ти предложат. Поздравявам те. Кога започваш?

— На първи ноември. Последното ми предаване в местната телевизия е на първи октомври, така че ще имам един месец да си намеря жилище, да се настаня… — „Да организирам сватбата по Коледа, може би?“ Мадолин се приближи до него, постави пръстите си с безупречен маникюр на гърдите му и вдигна поглед към изненадващо сериозното му лице. Дали го притесняваше това, че тя ще бъде толкова далеч от него? „Добре, помисли Мадолин. Ще му помогна да намери чудесно разрешение.“ Тя целуна предизвикателно устните му и прошепна: — Какво мислиш, Стивън?

Стивън не мислеше, само чувстваше. И това, което чувстваше, беше облекчение, че тяхната интимна и в същото време емоционална празна връзка ще приключи толкова лесно, толкова скоро и толкова естествено.

— Нищо.

— Добре. Нека да не мислим тогава. Нека просто да действаме. Защо не ме съблечеш? Сто малки копченца чакат да бъдат разкопчани от твоите талантливи пръсти. Разбира се — прошепна съблазнително Мадолин, докато собствените й пръсти се плъзнаха закачливо надолу, — аз започвам. Ако изгубиш търпение с копчетата, Кристин просто ще поправи пораженията, нанесени в името на страстта. Просто ще й кажа, че това е едно доказателство за това колко много си харесал роклята.

— Кристин? — попита Стивън отстъпвайки рязко назад. Кристин. Чувстваше се толкова особено, когато произнасяше на глас името, което не престана да звучи в съзнанието му и да изпълва сърцето, откакто му беше позвънила предната вечер. — Какво за Кристин?

— Тя направи за мен тази рокля специално за бала. Казах й колко е особена тази вечер за теб — за нас.

— Кога ти я направи?

— Направи модела преди седмици, разбира се, но не беше довършила последните детайли — тя е такава максималистка — до късно снощи.

— Снощи — повтори тихо Стивън и сбърчи вежди, като си представи как Кристин стои да работи до късно през нощта, за да довърши великолепното произведение на изкуството — за него, за да му се радва той, въпреки болката, която й беше причинил.

— Стивън! Какво става? Казах на Кристин да ми ушие рокля, на която да не можеш да устоиш и мисля, че се е справила добре. Стивън?

Мадолин се запъти към него с явното намерение да започнат всичко отначало, но Стивън вдигна ръце, за да я спре.

— Нека да не правим това, Мадолин — каза тихо той. — Нека да оставим всичко да свърши със спомена за последния танц. Беше много хубаво, не мислиш ли?

— Да. Но това беше начало, Стивън, не край.

Стивън въздъхна. Най-малко от всичко в момента му се искаше сцена. Искаше просто да остане сам с мислите си за прекрасната жена, която беше ушила роклята на Мадолин и много искаше да се махне от жената, която очевидно считаше Кристин за своя слугиня.

— Не, Мадолин. Това беше край… краят.

— Не разбирам какво става! — погледът на Мадолин засвятка, пълен с негодувание и гняв. — Напълно изневиделица решаваш да прекратиш нашата връзка, защото съм приела работа в Ню Йорк? Толкова голяма заплаха ли е за теб моят успех, Стивън? Това да не би да е скритата ти привързаност към половата дискриминация, която сега излиза на повърхността? Една съпруга, която се занимава с някакви местни новини беше добре, но…

— Съпруга? — Стивън не издържа на това. — Никога не сме говорили за брак, Мадолин. Всъщност никога не сме разговаряли за нас двамата.

— Нека сега да разговаряме. Обичам те, Стивън.

— Не. Не ме обичаш. Моля те, Мадолин, нека не правим това. Нека не променяме правилата в последната секунда. Много съжалявам, ужасно съжалявам, ако съм те подвел с моите чувства. До този миг аз нямах никаква представа, че ти очакваш повече от това, което сме имали. — „От малкото, което сме имали“ — Мисли каквото искаш, но истината е, че това няма нищо общо с решението ти да се преместиш в Ню Йорк. Чудесно е, че получи работата. Ти работиш упорито и със сигурност я заслужаваш.

— Но не заслужавам теб? Така ли? Как смееш да ме гледаш отвисоко?

В яростта си, предизвикана от пълното разрушаване на плановете, които беше кроила, Мадолин изпита жестока нужда самата тя да строши нещо. Ако не бяха в нейния апартамент, заобиколени от колекциите й от скъпи кристални вази и деликатни статуетки, тя щеше да захвърли нещо по него. При тези обстоятелства най-подходящата за унищожаване вещ й се стори хубавата рокля, която Кристин беше ушила за нея. Роклята вече нямаше никаква стойност след провала на мисията да го съблазни толкова много, че да й направи предложение за брак.

Обезумяла от гняв, тя раздра роклята и я изхвърли от себе си така, сякаш мекият сатен изведнъж се беше подпалил и обгърнал в пламъци бялата й кожа. Всичко стана само за един миг, великолепната сапфирена рокля беше разкъсана непоправимо на парчета, преди Стивън да успее дори да помръдне, за да я спре. В същото време, в което тя преднамерено и ядно унищожи нещо, което беше създадено с толкова усърдие, Стивън усети огромната и заплашителна мощ на нейната ярост… и разбра неудържимата истина, че трябва да се махне от Мадолин. Веднага.

 

 

Стивън стигна до брега и застана близо до водата, заслушан в тътена на плискащите се вълни и загледан в бездънния мрак на безлунната нощ.

Не можеше да се похвали с някакъв непосредствен опит. Но беше имал изключителната привилегия да стане свидетел на невероятната любов на Дейвид и Кристин, да се възхищава на техния интимен свят… допреди три седмици, когато неволно се намеси.

Стивън много мисли дали да не й се обади през последните два дни, но беше твърдо убеден, че Кристин няма да пожелае да говори с него. В края на краищата той беше този, който я нарани. Стивън не се опита да разговаря с нея, но се обаждаше „При Сидни“ всеки ден, за да се увери, че тя е там, че е в безопасност.

И сега, в средата на тази мрачна нощ, някакво неудържимо желание го теглеше да отиде при нея в малката й къща в „Туин Пийкс“ и да опита отново да й каже колко много съжалява за всичко… за това, че не разговаря с нея, преди да поправи грешката, извършена от застрахователната компания, за това, че Мадолин се отнася с нея като с Пепеляшка и най-вече за собствения си неуспех, за пълния провал на опита му да спаси живота на Дейвид.

Стивън искаше да опита отново.

Но не го направи.

Вече прекалено много беше опитвал.

 

 

На няколко мили от мястото, където Стивън стоеше сам в плътния мрак, Кристин лежеше будна в тъмнината, обгърнала дома й в „Туин Пийкс“, и си мислеше дали духът на Дейвид не би могъл изведнъж да се появи. Едно такова сияйно видение щеше да бъде само илюзия, неговият образ — един фантом, роден от собственото й уморено съзнание, неговите думи — само горещите желания на нейното сърце.

Духът на Дейвид нямаше да се появи. Нейното терзание нямаше да го върне от оня свят, за да изрече в смъртта думите, които не й каза като жив.

Защото нямаше нищо неизречено.

Благодарение на Стивън Шеридън те двамата бяха получили шанса да си кажат всичко за своята любов и да се сбогуват като влюбени. Дейвид нямаше нужда да се връща при нея, но Кристин мислеше, че въпреки това би могъл да дойде, за да изрече отново словата, които беше изрекъл с толкова любяща настойчивост, преди да умре.

„Не позволявай споменът за любовта ни да изпълни с тъга остатъка от живота ти, моя Кристин. Помни нашата любов и нека този спомен те стопля винаги, но продължавай да живееш. Обещай ми, моля те, че ще се стремиш да откриеш нова любов, ново щастие и нова радост.“

Кристин беше изслушала пламенната молба на Дейвид и му беше дала обещания, които знаеше, че никога няма да изпълни. За нея не съществуваше възможността за нова любов. Щастие и радост получаваше от спомените, изживявайки всеки ден отново и отново своя живот с Дейвид и работейки неуморно, за да изплати дълговете. Беше толкова благодарна за тази възможност. Погасяването на дълга на Дейвид се беше превърнало в цел на живота й. Даваше й възможност да осмисли по някакъв начин дните си, единствената възможност, след като бебето им умря.

И допреди два дни, когато пристигна писмото от застрахователната агенция, тя се справяше добре, живееше изцяло със спомените си за миналото, съвсем забравила настоящето и без никакъв страх за бъдещето. Бъдещето, както настоящето, не криеше никакви изненади, никакви рискове, защото тя не искаше нищо от него. Щеше да живее, като пази спомените живи, като пази жив Дейвид. Всяко плащане щеше да съживява огромната й благодарност към всички, които работеха така неуморно и с толкова съчувствие, за да го спасят.

И сега човекът, който беше направил най-много, който никога не беше получил и цент от тях, се беше намесил, за да й върне нейния собствен живот, живот, който нямаше никакви цели пред себе си и Кристин не знаеше дали щеше да намери сили, за да си постави такива. Тя се чувстваше объркана, без посока, уплашена.

Кристин не знаеше какво щеше да прави с новия живот, който получи, но знаеше, че трябва да се извини на Стивън, човекът, чиято изключителна надареност й беше подарила още една година любов с Дейвид и чиято загриженост й даваше възможност да започне отново.

Тя трябваше да се извини на Стивън и трябваше да направи това лично.

Кристин потръпна от страх при мисълта, че трябва да отиде в лабораторията на Стивън. Някога беше ходила често там, късно през нощта, оставила Дейвид да спи в съседната стая и там беше споделяла със Стивън всичките си тревоги и страхове, които така внимателно криеше от обичния си съпруг.

Щеше да й бъде много трудно да се върне на мястото, където беше изживяла всичко това. Но тя трябваше и щеше да го направи.

Кристин искаше, освен извинението да поднесе и някакъв подарък на Стивън Шеридън. Нещо, с което и да го зарадва поне малко. Да, тя можеше да му поднесе това. Тя се измъкна от леглото и в предутринния мрак на тази безлунна септемврийска нощ започна да скицира за Мадолин Мичел най-красивата и романтична сватбена рокля.

 

 

Следващата вечер Кристин хвана автобуса в девет и половина от „Юниън Скуеър“ до „Пасифик Хайтс“ и пристигна в медицинския център малко след десет. Отне й още десет минути, за да измине добре познатия път от фоайето до изследователското крило. Колкото повече приближаваше коридора, който водеше към отделението, толкова по-бавни ставаха стъпките й. Когато стигна там, тя спря съвсем. Кристин се пренесе назад във времето, загледана в дългата ивица линолеум. Направо по коридора, малко след сестринската стая и после до последната вляво. Ето, толкова малко я делеше, тя щеше да прекоси коридора, да влезе вътре и да намери там Дейвид, който я чака отново здрав след преливането на вълшебното ЛКС на Стивън, толкова щастлив да я види…

Кристин премигна, за да премахне внезапната пареща мъгла от сълзи в очите си и си наложи с усилие на волята да тръгне към лабораторията на Стивън.

Вратата беше леко открехната, както тя винаги я беше намирала. През процепа в тъмния коридор се процеждаше златист лъч светлина. „Колко ли съпруги и съпрузи са идвали тук късно през нощта, за да разговарят насаме с лекуващия лекар на техния близък?, запита се тя. Дали Стивън не оставаше да работи до късно през нощта и в почивните дни, за да им бъде на разположение във време, когато няма да ги притеснява навалицата през деня, визитациите и конференциите?“ Стивън работеше върху научните си изследвания през тези тихи часове, но нали понякога изследователската работа се извършва тихомълком, докато различните вещества се смесват, за да се превърнат в нови вълшебни терапии, без никой да им се меси.

Кристин никога не беше срещала някой друг, чийто близък е пациент на Стивън. Но тя си помисли: „Ако има някой там тази вечер, някой, чийто любим все още живее, или умира, аз ще си тръгна, защото е много по-важно за Стивън да разговаря с него, отколкото с мен.“

Тя стъпваше бавно и внимателно, когато приближи златния лъч, ослушвайки се дали не се чуват гласове отвътре, но беше тихо. Погледна през процепа и видя Стивън съвсем сам да се взира напрегнато в микроскопа. Търси тумора. Иска да види дали туморът е победен, или поне е спряно разпространението му след приложената терапия.

— Доктор Шеридън?

— Мисис Ендрюс? Здравейте. — Стивън се усмихна мило, стана и тръгна към нея. Тъмнокафявите му очи грееха дружелюбно, също както златния лъч светлина. — Моля, заповядайте.

— Благодаря.

Без да се замисли за това, Кристин седна на стола, който винаги беше ползвала. И Стивън, както винаги преди това, премести табуретката си, докато застана точно срещу нея. За миг и двамата се бяха отнесли в горчиво-сладкото минало. В някои вечери, особено в началото, той имаше толкова добри новини за нея, по-късно, особено в края, когато вече всичко беше ясно, тихите им разговори бяха все така емоционални, докато обсъждаха как да изпълнят най-добре всички желания на Дейвид и последното — да умре по начина, по който той иска… у дома, с неговата Кристин.

Но това беше друго време и връщайки се в настоящето, те прошепнаха едновременно:

— Съжалявам.

След което всеки от тях се възпротиви на извинението на другия.

— Беше толкова мило от ваша страна да оправите недоразумението със застраховката.

— Първо трябваше да разговарям с вас.

— Не. Не трябваше. Просто… мисля, че това ме изненада.

— Затова трябваше първо да разговарям с вас.

— Не, наистина.

— Да! — Стивън се усмихна и след това добави нежно, но твърдо: — Наистина.

Следващият протест на Кристин бе прекъснат от собствената й усмивка, нежен отговор на неговата, едно безмълвно признание, че вече са дадени и получени достатъчно извинения.

— Окей.

— И името ми е Стивън, Кристин.

— Стивън. — След миг тя каза смело: — Мисля си дали двамата с Мадолин бихте приели да дойдете на вечеря у дома някой път. Знам, че и двамата сте заети и че е напълно възможно да нямате време, но…

— Мадолин и аз вече не се срещаме — отвърна тихо Стивън. След това, без да откъсва поглед от светло теменужените й очи, той добави: — Обаче аз много бих искал да вечерям с теб. Ако може.

— О — прошепна Кристин. — Да, разбира се, че може.

— Добре. — Стивън се усмихна на приветливите й, но все още несигурни очи и си помисли, че той също се чувства несигурен. Не за това дали да вечеря с нея, това беше сигурен, че трябва да стане, но беше обезпокоен от силните въодушевени и страшни чувства, които запулсираха в него. — Имаш ли предвид кой ден да направим това? Знам, че и ти си заета.

— Ами от днес ще бъда по-малко заета, поне ще прекарвам по-малко време в бутика. — Кристин вдигна рамене и след това призна пред мъжа, с когото някога беше споделяла и най-големите си страхове: — Реших, че ще ми е необходимо известно време, за да се ориентирам какво ще правя в бъдеще.

— Защото някой, без да те уведоми предварително за това, изведнъж е променил всичките ти планове.

— За добро — успокои го топло Кристин и добави смело: — Това беше добре дошло за мен, Стивън. Само ми е необходимо известно време, за да свикна.

— Имаш ли някаква идея за това с какво да се захванеш? Може би с моден дизайн. Роклята, която си направила за Мадолин, беше великолепна, истинско произведение на изкуството.

— О, благодаря. Ами да, може би това. Първо ще започна с шиене. Вече казах на Сидни, че в уикенда ще работя през седмица, и то само за по няколко часа.

— Този уикенд свободна ли си, или си на работа?

— Свободна съм.

— И аз съм свободен.

— Добре, тогава в събота в седем часа.

— Чудесно.

— Спомняш ли си къде живея?

— Да. — „Как бих могъл някога да забравя.“