Катрин Стоун
Обещания (28)

Двадесет и осма глава

Целият Сан Франциско трябваше да затаи дъх. Цялата му бликаща от жизненост енергия трябваше да потръпне и да замре.

Но въпреки трагедията, която сполетя Николас и Джастин Чеиз, земята продължаваше да се върти. В съботата преди Коледа персоналът на „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“ беше изключително зает с несекващ поток от нови пациенти. Никой нямаше възможност да се освободи от задълженията си, за да върши това, с което Лариса се беше захванала.

Никога досега тя не се беше чувствала толкова полезна, никой не й беше оказвал такова голямо доверие, както през шестте часа преди започването на историческата операция. Разбира се, изпълняваше прости поръчки, но въпреки това в тези безумни часове на нея разчитаха Елизабет и останалите лекари. Лариса непрекъснато снабдяваше с храна и кафе заседателната зала на първия етаж, където се събраха двата екипа, за да обсъдят детайл по детайл предстоящата сложна операция. Стоеше на връзката с болничната телефонна централа и веднага предаваше новопристигналата информация. Искаше да бъде сигурна, че Елизабет, Стивън и двамата хематолози получават всяко необходимо им сведение.

Шестте часа изтекоха изненадващо бързо. Сякаш беше свършена толкова много работа, но всъщност това беше просто неизбежното и необходимо встъпление към най-важната задача, която щеше да се извърши в операционната зала.

„Най-важната и невъзможна?“, помисли Лариса, след като беше станала свидетел на многобройните разговори от следобеда. Някои от тях бяха бурни, други скептични, а имаше и такива, проведени шепнешком и далеч от Елизабет, пълни с безпокойството, че нито бащата, нито синът ще оживеят. Лариса беше чула разговорите и беше видяла резултата от сканирането — триизмерните изследвания показваха точно колко малко черен дроб е останал на Джастин и черния дроб на Ник, който беше напълно нормален по размери, без никакви следи от цироза. Лариса стоеше зад Елизабет, когато Бил Барнис й подаде на едно картонче оценката си за възможно най-минималното количество, което трябваше да получи Джастин, за да оцелее. Елизабет без съмнение също забеляза мрачното изражение на Ребека Лансинг, когато това картонче беше поставено върху резултата от сканирането на Ник. Щяха да му отнемат прекалено много, това казваше изражението на Ребека. Твърде много.

Шестте часа отминаха. Двата операционни екипа и пациентите бяха на път за операционната. На Лариса не й оставаше друго, освен да чака със Стивън и Маргарет в уединената чакалня. Лариса, Маргарет и Стивън щяха да чакат там, Марк чакаше в дома си, в „Атертон“, заедно с жена си и дъщерите си, а на шест хиляди мили оттук чакаха родителите на Елизабет.

Тримата седяха в чакалнята, когато Лариса чу името си по телефонната уредба над вратата.

— Сигурно е шефът на отдел „Кадри“, който е решил да те назначи — пошегува се Стивън, но гласът му беше топъл и изразяваше благодарност за безценната й помощ.

— Сигурно се обаждат от пресата — отвърна Лариса и смръщи вежди. Старшата сестра на спешния кабинет й беше дала да облече бяла престилка, бял камуфлаж, който улесняваше преминаването й през реанимацията и клиничните лаборатории, но въпреки това някои от многобройните журналисти, които се бяха събрали да отразят драматичната история, разпознаха бившия фотомодел и сегашната много известна, бивша съпруга на Джулиан Чансълър. — Къде е най-близкият телефон?

— По средата на коридора, вляво. Поискай първо информация от централата кой те търси и ако е някой, когото не познаваш, не приемай разговора — посъветва я Стивън.

 

 

Но тя познаваше този, който се обаждаше. Не знаеше къде да го търси в Бостън, но дори и да знаеше, нямаше да й остане време да направи това. Сега, точно сега, когато разполагаше с време и имаше толкова голяма нужда от него, той се обади.

— Питър?

— Здравей. Току-що чух от новините в единадесет часа. Съобщиха, че са влезли в операционната.

— Да, току-що.

— Какви са изгледите?

— Не знам, Питър. Не знам. Никой не се съмнява в уменията и таланта на Елизабет, но човешките възможности имат граници.

— Ти как си?

— Аз съм добре. Тревожа се, но съм добре. Много се гордея с Елизабет и Ник, но се тревожа и за двамата.

— Има ли някой с теб?

— Да. Стивън и една много хубава жена на име Маргарет.

— Добре. Ще се върна възможно най-бързо. Може малко да се забавя, защото тук вали и има закъснение на летище „Лоугън“.

— Тази вечер ли се връщаш?

— Разбира се.

Нежният глас на Питър я обгърна, като че ли той вече беше там и я прегръщаше със силните си и нежни ръце. Той се връщаше, за да бъде с нея и тя не се възпротиви. Изведнъж си спомни защо беше заминал за Бостън и попита:

— Какво решиха за пожара?

— Няма нищо, което да доказва, че е умишлен. Официално го обявиха за нещастен случай.

— Това не е ли добре, по-добре, отколкото ако беше нарочно запален.

— Да, но проблемът е, че не са сигурни. Няма нищо, което да сочи, че има умишлен палеж, но не могат и да го изключат категорично.

— Звучиш ми малко обезкуражен — каза нежно тя.

— Мисля, че съм. Надявах се да получа точен отговор. А сега знам, че никога няма да знам истината.

 

 

Лежеше пред нея толкова блед, толкова застинал, толкова безсилен. Мисълта, волята и силата му бяха отстъпили пред упойката. Беше поверил властта над живота си на Елизабет.

„Трябваше да си кажем повече неща, Ник.“ Тази мисъл дойде заедно с внезапния страх, който обхвана Елизабет, докато го гледаше и се бореше със смразяващите сърцето й усещания. Тук, в тази стерилна зала, ярко осветеното му бледо и неподвижно тяло изглеждаше направо като мъртво. „Трябваше да си кажем много повече от «благодаря» и «няма защо». Трябваше да ти кажа, че те обичам. Трябваше да изрека думите, вместо само да се надявам, че си ги прочел в очите ми. Мислех, че не е подходящ момента. Сигурно и двамата сме мислили така, но ако това беше единствения път, в който сме имали възможност?“

„Не се сбогувахме“, напомни си Елизабет и се успокои с мисълта: „Ние двамата не се сбогувахме, защото ще се виждаме още много пъти.“

— Готова ли си, Елизабет? — попита Ед, сепвайки я. Но тя имаше нужда от това, за да се освободи от мислите си за миналото и бъдещето. Трябваше да концентрира всичките сили на будния си ум и целият дар на талантливите си ръце единствено върху настоящето.

— Да, готова съм, Ед.

Тя пое леко въздух и направи прав и равномерен разрез в коремната стена на Ник. Здравите и стегнати мускули сега бяха отпуснати, парализирани от упойката и скалпелът ги разряза с измамна лекота.

Черният дроб на Ник се оказа напълно нормален, както беше и според данните, получени от скенера. Картината от сканирането на черния дроб на Ник и малкото останало от черния дроб на Джастин се виждаха на светлинното табло в операционната. Върху стерилните зелени кърпи, които покриваха ранените гърди на Ник, лежеше направен на ръка картонен модел на тази част от черния дроб, която трябваше да бъде изрязана. Макетът беше стерилизиран, така че Елизабет да го докосва безопасно, но тя нямаше нужда от това. Пръстите й познаваха размерите и големината му, беше запаметила тези измерения през последните два часа. Вътре в себе си тя си представяше как ще превърне тези две измерения в три.

Това парче картон беше само един модел, като моделите на Кристин, създадени, за да се превърнат великолепните двуизмерни скици във феерични произведения на изкуството. Но имаше значителна разлика. Дори и след като копринените рокли вече галеха телата, за които бяха ушити, все още можеха да бъдат нанесени корекции, да се прихване нещо на едно място, а на друго — да се отпусне. Но веднъж щом Елизабет разрежеше необикновения „плат“ от жива тъкан, никакви корекции повече не можеше да се правят, не можеше нито да се добави, нито да се върне от тази материя, не можеше да се свие или отпусне, да се украси — без значение колко даровита шивачка беше тя.

Разрезът, който Елизабет щеше да направи, можеше да спаси два живота… или само един малък… или нито един.

Тя — те — имаха един-единствен шанс.

Елизабет уверено направи най-важния разрез. Предварително беше убедена, че ще може да наложи на сръчните си пръсти да не треперят, но не очакваше тази внезапна вътрешна увереност и невероятна сигурност, която дойде в мига, когато направи разреза.

— Той е в шок, Елизабет — съобщи анестезиологът със спокоен глас, въпреки напрежението и безверието, които изпитваше. Мозъкът и ръцете му действаха, докато й съобщаваше това. Пръстите му бързо се раздвижиха и промениха скоростта на течностите в интравенозните тръбички и те, подреждайки се досега в бавни капки, потекоха в буен поток. След това се пресегна към предварително приготвената спринцовка с „Допамин“, за да вдигне по химичен път кръвното налягане, което толкова загадъчно и внезапно беше изчезнало. Допреди миг беше съвсем стабилен. Нямаше никакво предупреждение, дори и следа от тахикардия, а сега пулсът му беше сто и седемдесет, а налягането шестдесет.

Беше настъпила катастрофа. Най-вероятно кървеше.

Дали не бяха наранили незабелязано далака? Или тънък прорез на аортата, леко убождане от късче разбито ребро, което сега беше накарало голямата артерия направо да експлодира? Всяко едно нараняване можеше да напълни корема на Ник с кръв, докато сърцето му помпаше в безумен опит да превъзмогне свръхнапрежението. Но Ник не кървеше, поне не в корема. Пробитият кръвоносен съд, ако въобще имаше такъв, трябваше да е в гръдния кош. Възможно беше шокът да е следствие на реакция от упойката или тя да е отнела твърде много тъкан, в резултат на което всички клетки в тялото му са предусетили неизбежната смърт и просто са се предали пред неизбежното, рухвайки изведнъж в изненадващо поражение.

Елизабет нямаше време нито да мисли за това, което се беше случило, нито да се опитва да открие верния отговор. Целият екип трябваше да намери отговорите, които да спасят Ник. Сега, в този миг, те двамата с Ед трябваше да вземат скъпоценната тъкан, която току-що беше отделила толкова уверено, и да я занесат при малкото момче, което лежеше застинало и бледо в съседната операционна зала.

Може би беше отделила прекалено много клетки от Ник, може би само една повече. И тази клетка, коствала живота на Ник, можеше да бъде същата, която щеше да спаси живота на сина му.

Тя напусна операционната в пълно неведение за състоянието на Ник. Не знаеше нито дали ще живее, нито дали ще умре и си наложи да не мисли за това. Мозъкът, ръцете и сърцето й трябваше да бъдат изцяло съсредоточени върху деликатните шевове, които щяха да избродират безценната тъкан, взета от умиращия баща в тялото на неговия умиращ син.

 

 

— Кристин. — Стивън стана, когато тя влезе в хирургическата чакалня малко след десет часа.

— Здравей. Двоумях се дали да ти се обадя по телефона, или да хвана такси и както виждаш… — След миг колебание тя добави: — Мисля, че просто исках да бъда тук.

— Много се радвам — каза Стивън и тъмните му очи топло я приветстваха.

— Аз също много се радвам — каза Лариса, присъединявайки се към тях. Питър пътува за насам от Бостън. Кристин, това е Маргарет.

Лариса не обясни какви са връзките им с Ник. Просто всички се бяха събрали тук, защото се вълнуваха от изхода на операцията и това беше единственото нещо, което сега имаше значение.

 

 

Два часа по-късно, точно след полунощ, Елизабет влезе в чакалнята. Очите й бяха изморени, но под умората блестеше мекото сияние на надеждата.

— Те добре ли са? — промълви Лариса.

— Да. И двамата издържаха операцията. При Джастин нямаше никакви усложнения.

— А Ник?

— Ник изпадна в шок малко след като му отнех частта от черния дроб.

— Реакция на упойката — бързо изказа предположението си Стивън, забелязал тревогата й.

— Не знам. Може би. Или това, или е от самия разрез. Не беше установена друга причина.

— Възстанови ли се налягането му?

— Да, и поддържа добро ниво без стимулатори. И двамата вече са горе. Ник ще бъде в реанимацията на хирургическото отделение на осмия етаж, а Джастин ще се върне в детската реанимация. Той вече е буден, Маргарет. Въпреки че е страшно изморен. Ще разбере, че си при него.

— А Ник? Той още ли не се е събудил?

— Не отвърна топло Елизабет. — Ник още не е буден. Все още спеше под влияние на упойката, когато излязох от операционната.