Катрин Стоун
Обещания (29)

Двадесет и девета глава

„Татко спи“, беше отговорът, който Джастин получаваше всеки път, щом попиташе за баща си. Това му казваха медицинските сестри, Маргарет и Елизабет. Всички изричаха думите нежно и успокоително. Маргарет сподели с тези, които трябваше да знаят, какво се беше случило през август, когато Джастин беше болен и в отсъствието на баща си се беше затворил в себе си и се беше обгърнал в изпълненото със страх мълчание от първите шест месеца на неговия живот. Маргарет не знаеше как биха могли да предотвратят изпадането му отново в подобно състояние, особено след като от един ден отсъствие на Ник, станаха два, после три.

Но възстановяващото се тяло на Джастин имаше нужда от много сън. Той спеше толкова, че не различаваше дните и нощите, не знаеше колко време е минало. За него беше напълно естествено да мисли, че баща му има нужда също от толкова сън, колкото него. Но това не бе нормално за медицинските експерти, които преглеждаха Ник в реанимацията. Той трябваше отдавна да е буден. Николас Чеиз беше в кома, толкова загадъчна и необяснима, както шока, който дойде внезапно в операционната зала.

Вечерта на двадесет и трети, четиридесет и осем часа след операцията, Ник вече не беше пациент на Елизабет. От хирургическа гледна точка той беше напълно стабилен. Не беше загубена нито капка кръв от мястото, където беше разрязан черния дроб и идеалната права рана над корема от скалпела на Елизабет зарастваше добре, така че той нямаше нужда повече от нея.

Ник беше предаден на грижите на невролог, който се опита да даде обяснение за състоянието му; на специалист по белодробни заболявания, който се грижеше за белодробната тръба и счупените ребра, и на д-р Ребека Лансинг, която беше там от самото начало и сега следеше най-внимателно лабораторните данни на Ник, за да определи дали количеството черен дроб, което Елизабет беше оставила, е достатъчно, за да поддържа живота му, докато регенерира новата тъкан.

Ник вече не беше пациент на Елизабет, но освен своите пациенти в болницата тя беше поела и двама реципиенти на бъбречна трансплантация, на които Ник трябваше да направи операциите на двадесет и втори и двадесет и трети, докато те двете с Лариса завземаха Бъкингамския дворец, но…

 

 

— Ние с Питър мислим, че ще е много хубаво, ако сме всички заедно в коледната вечер — каза Лариса. „Всички“ бяха Лариса и Стивън, Кристин и Питър, Маргарет и Елизабет и всички, освен Елизабет бяха в чакалнята на реанимацията, когато Лариса направи предложението.

— Мисля, че идеята ти е чудесна — каза Кристин.

— О, добре, радвам се — усмихна се Лариса на Кристин и след това се обърна към Маргарет: — Апартаментът, в който живеем с Елизабет, е наблизо и се надявах, че ако организираме вечерята в осем, когато Джастин спи, ти също ще дойдеш.

— Надявам се, ако Джастин е заспал…

— Няма да започнем преди това.

— Добре, Лариса — съгласи се Маргарет. — Благодаря ти.

— Искаш ли да ти помогна в готвенето? — попита Кристин.

— Разбира се, не сме мислили за друго, освен за пълнената пуйка, която Питър ще приготви по рецепта, научена от баща му. Всякакви други специалитети ще са повече от добре дошли.

Погледът на Кристин неуверено се спря на Стивън, точно в мига, в който и той я потърси с очи. Тя кимна леко в отговор на безмълвния му въпрос и се усмихна очарователно.

— Случайно знам, че Кристин прави невероятна френска лучена супа.

— Наистина ли? Искаш ли да я приготвиш за утре, Кристин? Можеш да я сготвиш направо в апартамента, ако това те улеснява.

— Да, така ще ми бъде по-лесно и много ще се радвам, ако ми предоставите тази възможност. — Тя наклони на една страна златокосата си глава и каза на Стивън: — Може би ще мога да ти покажа как режа лука.

— Ще дойда за рязането — обеща Стивън, След това отдели с неохота поглед от нея и каза на Лариса: — Защо да не вземем нещо за десерт от „Джаст Дезъртс“?

— Чудесно. — Лариса промени изражението си и сериозно добави: — Но, Стивън, има още нещо, за което се надявах да поемеш отговорността да донесеш утре вечер.

— Какво е то?

— Елизабет — каза тихо Лариса. „Елизабет, моята скъпа приятелка, която работи твърде упорито и е твърде силна, за да сподели страховете си. Тя има страхотна нужда от това, но няма да го направи… няма да изрече на глас влудяващото я съмнение, че тя е тази, която е причинила шока и комата на Ник.“

 

 

— Трябва да спра за малко! — възкликна нежно Кристин.

След това се обърна към него. Светло теменужените й очи блестяха, страните й бяха порозовели, а на устните й сияеше прекрасна усмивка. Сълзите в очите й бяха искрица щастие, а не тежките капки на мъката. Докато режеше лука на супата, тя говореше на Стивън почти, без да спре, като че ли през последните три месеца беше трупала всичко това в себе си, за да му го каже един ден. И сега думите й се търкулваха стремително, нетърпеливи да се освободят от нея, без да се съобразяват с тривиалното неблагоразумие да се говори и едновременно да се реже лук.

— О, много говоря — каза тя.

„Не, не говориш достатъчно“, помисли Стивън. Усмихнатите му очи с нищо не издадоха дълбоката болка, която почувства, когато тя изтри нежно сълзите си с лявата си ръка, ръката на която беше брачната й халка. Металът заблестя срещу него, припомняйки му истината, която таеше в себе си предупреждението: „Кристин е омъжена. Тя винаги ще бъде омъжена за Дейвид. Тя продължава да живее своя живот, да преследва мечтата си да стане дизайнер, което би направило Дейвид истински щастлив.“

Бяха говорили за моделите й точно преди тя да вдигне очи от лука и да го погледне и тъй като Стивън искаше да продължат разговора за нейната мечта, от която светло теменужените очи блестяха тъй красиво, той каза:

— Ясно е, че имаш талант да ушиеш всичко, което поискаш, но все пак нямаш ли любими модели, такива, които ти доставят най-голямо удоволствие, когато работиш?

— О! — Страните на Кристин порозовяха още по-червени от комплимента. След това се замисли над въпроса му: — Наистина никога не съм мислила преди за това. Беше чудесно да направя костюмите за представлението и да работя с децата, беше вълнуващо да приготвя дрехите на Лариса за рекламната кампания на „Промис“. Но мисля, че ако трябва да се огранича в една област, ще правя модели за романтични случаи — абитуриентски и сватбени рокли, нещо такова.

— Твоите ти ли направи?

— Абитуриентската и сватбената? Не, нито едната, нито другата. На абитуриентски бал не ходих, а с Дейвид ни ожени мировият съдия в „Бъркли“. Бяхме само двамата и свидетелите. — Тя се поколеба за миг и след това поощрена от приветливата му усмивка добави: — Докато помагах на момичетата да си облекат костюмите в събота вечер много се изкушавах да им предложа да им ушия роклите за абитуриентския бал, когато дойде време за него, а също и сватбените рокли, ако искат да им ги ушия аз.

— Като онзи човек от Ню Йорк, който обеща да плати обучението в колежа на всяко дете от определения клас от началното училище, което завърши гимназия?

— Е, моето предложение не е толкова значимо.

— Не бих казал — прошепна Стивън. — Мисля, че романтиката е нещо доста значимо.

Изненадана от думите му, Кристин му отвърна с нежна усмивка и смутена се обърна да довърши лука, Стивън я наблюдаваше мълчаливо, без да си позволи да й задава каквито и да било въпроси, защото въпросите, които се въртяха сега в главата му, бяха такива, че той нямаше абсолютно никакво право да ги зададе.

„А какво мислиш за романтиката в своя живот, Кристин? Не искаш ли да ушиеш абитуриентските и сватбените рокли на своите дъщери?“

 

 

Маргарет пристигна към осем часа вечерта. Джастин беше заспал, а при Ник нямаше никаква промяна. В осем и петнадесет, след като Елизабет нито се обади, нито се появи, въпреки че беше обещала и на Стивън, и на Лариса, че ще бъде там, Стивън тихо съобщи, че отива в болницата, за да я доведе.

Като завеждащ имунотерапиите Стивън познаваше много добре пациентите на Елизабет. Официално поверените й пациенти бяха съвсем стабилни. Стивън знаеше, че тя не е при тях. Щеше да я намери при един пациент, на когото вече беше дала всичко, което можеше да даде. Стивън я откри в реанимацията, застанала пред стаята на Ник и загледана в него през стъкления прозорец.

— Време е за вечеря.

— О! — Тя се обърна явно сепната от внезапното нахлуване в мислите й. — Стивън? Време ли е? Нямах представа, че е толкова късно.

— Е, време е и аз дойдох лично да те отведа на вкусната вечеря.

— Съвсем скоро ще дойда, Стивън, обещавам. Моля те, кажи на останалите да започват без мен. Ще се забавя съвсем малко. Наистина ще дойда, просто има още нещо, което трябва да направя преди това.

— Добре — съгласи се Стивън. Нямаше никакъв смисъл да спори с нея.

 

 

„Нещо, което трябва да направя преди това. Нещо, което трябва да кажа на Ник.“ Елизабет често му беше говорила през последните няколко дни, при всяко свое посещение. Тя се взираше в красивото лице, което дори и в най-дълбокия си сън изглеждаше измъчено. Обясняваше му колко добре се възстановява Джастин, умоляваше го нежно да се събуди. Понякога дори му заповядваше да го напрани. Тя му казваше всичко нежно и успокоително, но имаше други неща, други истини, които останаха неизречени.

„Защото той ще се събуди, повтаряше си непрекъснато тя. И когато се събуди, ние двамата ще изречем на глас мълчаливите послания, които светеха в очите ни преди операцията.“

Но ако Николас Чеиз никога не се събуди? Тогава тя никога нямаше да чуе тайните на сърцето му.

„Може би никога няма да чуя тайните на сърцето на Ник, помисли Елизабет, когато влезе в стаята и се приближи съвсем до леглото, на което лежеше. Но поне, може би, дано, той да чуе истините на моето сърце.“

— Здравей, Ник. Аз съм, Елизабет. Току-що видях Джаси. Той е добре. Сега спи и с всяка минута се чувства още по-добре. Става все по-силен и все по-нетърпелив да види своя татко.

Гласът на Елизабет затрепери, когато тя спомена малкото момче. Джастин не знаеше, че тази вечер е Коледа и бяха решили да не му казват това, да забравят изцяло празника до мига, в който ще може да празнува с баща си. „Нека да усети вашата любов, а не страха ви.“ Думите, които беше казал Ник в онзи трагичен августовски ден на родителите на Дени сега се върнаха в нея и й дадоха сила, за да признае нежно:

— Обичам те, Николас Чеиз, мисля че вече знаеш това. Мисля че беше очевидно от самото начало. И още нещо, Ник, мисля, че ти също ме обичаш. Може би си смятал, че ще престана да те обичам, ако разбера за алкохолизма ти, или заради това, че някога си предпочел Джастин да не живее при теб. Но сега аз знам тези неща, Ник, и те обичам толкова много, толкова много.

Елизабет не можа да продължи. Гласът й се разтрепери и очите й се изпълниха със сълзи. Тя отмести поглед от Ник и се взря през прозореца към зимната тъмнина. Бяха дали на Ник стаята с най-хубавия изглед. Долу беше двора на болницата, украсен с разноцветни коледни светлини. На втори план блестеше града, който като корона с великолепни скъпоценни камъни се открояваше с кристална яснота в прозрачния зимен въздух. Още по-нататък в далечната тъмнина беше заливът. Елизабет не виждате блещукащите светлини, нито чуваше коледните мелодии, които се носеха в далечината. Тя виждаше единствено обширната тъмнина и потръпна, като си представи нейната безкрайна леденостудена тишина.

— Елизабет?

В този миг тя не повярва на ушите си. Това беше ужасяваща халюцинация, гласът на Ник я зовеше от ледения мрак.

Тя се обърна и видя тъмносините му очи. Те я гледаха изпълнени с недоверие и надежда, както човек понякога осъзнава докато спи, че това е просто сън… и въпреки това се надява, че е възможно великолепните видения да са действителност.

— Ник — промълви тя и нови сълзи изпълниха очите й. Внезапен страх скова лицето му при появата на сълзите й, но тя бързо и радостно го успокои: — Джастин е добре, Ник.

— Добре ли е? „Джастин е добре и аз съм жив?“

— Да. Присадената тъкан вече функционира много добре. Емоционалното му състояние е стабилно, независимо, че постоянно пита за теб, не се е затворил в себе си и не се страхува.

— Колко време е минало?

— Три дни, почти точно до минута. Часът е осем и половина в коледната вечер. — След миг тя призна: — Твоята операция беше малко по-сложна от тази на Джастин, Ник. Няколко секунди, след като направих разреза на черния ти дроб, ти изпадна в шок.

— Не е било от разреза.

— Или е от това, или от упойката. Нямаме друго обяснение, нито пък знаем защо ти трябваше толкова време, за да се събудиш.

— Може би и двете се дължат на алкохола — каза тихо Ник, припомняйки за големите си недостатъци, като едновременно с това прехвърли отговорността от нея на себе си. След това се усмихна и й припомни нежно смайващата истина, за която тя беше отговорна: — Но сега съм буден и Джаси е добре.

— И толкова ще се радва да те види.

— Едва ли колкото аз ще се радвам, че го виждам.

Елизабет искаше щастието сега, възможно най-скоро, тяхното щастие.

— Нито един от вас двамата вече официално не е мой пациент, така че, преди да започна да организирам срещата между баща и син, ще е по-добре да позвъня на няколко телефона. Веднага отивам да направя това. Междувременно и ти можеш да проведеш един разговор.

— О?

— Да. В момента всички са събрани за коледната вечеря у нас. Лариса настояваше за това и я насрочихме в такова време, в което знаехме, че Джастин ще спи, така че и Маргарет да може да дойде. — Очите на Елизабет заискриха. — Мисля, че едно твое обаждане ще превърне коледната вечеря в истински празник.

— Добре — съгласи се Ник и се усмихна нежно. Но след миг усмивката му помръкна. — Елизабет.

— Да.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Това бяха думите, които си бяха казали преди операцията. Точно тези думи, а не сбогом… но не и безмълвните послания, стаени в очите им. Но сега операцията беше приключила, бащата и синът оцеляха и най-после беше безопасно да позволят на тези радостни послания да ги сгреят отново, а може би щяха и да ги изрекат на глас.

Но в очите на Ник нямаше никакви радостни любовни послания.

— Какво има, Ник?

Не можа да го направи веднага и когато отговори в ужасяващо тихия му глас звучеше едно ясно предупреждение:

— Моля те, не се грижи за мен, Елизабет. Аз почти нямам какво да ти предложа, твърде малко е.

Изненадващо бързо и с невероятна яснота Елизабет разбра унищожителното значение на тези думи. Може би той беше чул любовното й признание, или може би се беше сетил за безмълвните послания, които очите му й бяха изпращали в деня преди операцията, когато смяташе, че ще умре. Но което и от двете да беше Николас Чеиз искаше да поправи грешката възможно най-бързо.

Изящните му нежни и красноречиви любовни погледи бяха неговият прощален подарък за нея, така че тя да може да остане с мисълта, че любовта й е била споделена. Това беше най-щедрият подарък, направен без никакъв риск, тъй като той знаеше, че ще умре.

Но сега Ник знаеше, че в крайна сметка беше оживял и беше време да се изрече действителната истина: „Знам, че ме обичаш, Елизабет, но аз не те обичам.“

Ник не го каза по такъв начин. Той беше твърде възпитан и твърде опитен в отърваването от жени, които го обичат, за да бъде брутален и рязък. Вместо това той галантно хвърляше цялата вина върху себе си, обвинявайки се, че не може да поеме отговорност за тази любов, също както се обвиняваше в употребата на алкохол за неблагоприятния гаф в операционната зала.

Но Елизабет знаеше истината. Нещата не опираха само до това, че той има твърде малко за предлагане. Просто не искаше да предложи това, което има на нея. Думите му и тяхното значение бяха кристално ясни, като студената зимна нощ и празнотата, която се настани в нея, беше черна и ледена като обширния мрак отвън.

Но тя намери сили да се усмихне. И да проговори.

— Разбирам, Ник. А сега наистина искам да се захвана с тези телефонни разговори.

 

 

Когато телефонът в апартамента звънна, Лариса предположи, че това е Елизабет, която се обажда, за да им съобщи, че няма да дойде на коледната вечеря… така че Лариса изрече нежната и в същото време гневна команда в същия миг, в който вдигна слушалката:

— Елизабет Джанингс, ела тук веднага! Нямаш абсолютно никаква причина да стоиш там и дори за теб не е добре да си там. Остави нещата да се развиват от само себе си, Елизабет, поне за известно време.

— Звучи ми като една чудесна безкомпромисна обич, Лариса.

— Ник? — прошепна тя. — Ник.