Катрин Стоун
Обещания (5)

Пета глава

— Ник — прошепна Маргарет и в гласа й прозвуча облекчение, когато той се появи в кухнята на дома си в „Пасифик Хайтс“. Топла усмивка за миг огря младоликото лице на седемдесет и четири годишната Маргарет, но бързо се стопи и на нейно място се появи тревожно изражение, когато му се обади да се прибере колкото се може по-скоро, ако това му е възможно. — Толкова се радвам, че си успял да се освободиш.

Маргарет Рейли не беше от хората, които напразно бият тревога. Въпреки че тя не можеше да роди свои собствени деца, колкото и да бе искала, Маргарет разбираше много от деца, особено от болни. Петдесет години от живота й преминаха като сестра педиатър. По време на дългата си кариера беше работила на всевъзможни места — в клиника за новородени, в интензивно отделение, спешен кабинет, реанимация — и беше виждала отчайващо болни и в цветущо здраве деца от всички възрасти. И тази вечер Маргарет видя в стъклено сините очи на безценното малко момченце, за което се грижеше, нещо, което истински я ужаси.

Сякаш Джастин се беше предал, изоставил всякаква надежда.

— Как е той? — попита Ник. Очите му, абсолютно еднакви по цвят с тези на момчето, бяха изпълнени с ужас.

— В същото състояние, както когато ти се обадих, Ник. Тъкмо мислех да опитам с още малко джинджифилова бира. Не успях да го накарам да пие нищо, а температурата му все още е много висока. Разбира се, не му дадох аспирин, защото въпреки че прилича на същия летен вирус, който хванаха съседските деца… — Маргарет не доизказа опасението си. Нямаше нужда да съобщава на глас, че Джастин може да има предшестващите симптоми на варицела и в такъв случай аспиринът беше опасен, дори можеше да причини смърт. И двамата знаеха много добре за синдрома на Рей и куп други болести, които идваха без никакво предупреждение и отнемаха живота на децата. Маргарет прочете безпокойството в изпълнените с тревога очи на Ник. Той искаше да чуе нейното компетентно мнение, но повече от всичко искаше да се качи колкото се може по-бързо горе в спалнята, разположена до неговата.

— Върви, Ник. Аз ще взема джинджифиловата бира и ще се кача при вас.

 

 

Джастин лежеше свит на топка под юргана, който Маргарет му беше ушила с много любов. Абсолютно безжизнен. Това му беше казала Маргарет по телефона: Много е тих, Ник, лежи неподвижно, абсолютно безжизнен. Когато Ник приближи леглото на сина си, забеляза още една малка неподвижна топка под юргана — Мистър Мечо. Някога този пухкав приятел беше голям колкото Джонатан, дори по-голям, но едновременно с израстването на Джастин, който растеше здрав, щастлив и невероятно бързо! — Мистър Мечо ставаше все по-малък. Но продължаваше да е любимец на малкото момче, което сега го беше прегърнало в скута си.

Ник коленичи до леглото и се вгледа в зачервеното личице на четиригодишния си син. Очите на Джастин бяха затворени, но не спеше, а просто лежеше, без да помръдва. Внимателно, много внимателно, Ник докосна с длан горещото чело на детето и прошепна с много любов:

— Джаси?

Тъмносините очи, наследени от бащата, се отвориха почти механично. В погледа им нямаше нищо друго, освен безмерно отчаяние. След като различиха очите, които се взираха в него нежно, малките му ръчички освободиха Мистър Мечо от прегръдката си и се протегнаха нетърпеливи и отчаяни към своята надежда за спасение.

— Татко!

Ник притисна малкото телце на Джастин към себе си, целуна навлажнената от температурата копринено златна коса и прошепна топло:

— Как е моето малко момче?

Джастин се наклони към приготвените за целувка устни на баща си и се сви още по-плътно в него. Ник затвори очи, благодарен за този емоционален проблясък на детето. На лицето му се изписа тиха благодарност и облекчение. Щеше да прегледа много внимателно сина си, важното беше, че младите сини очи бяха живи. Когато най-после отвори своите собствени и видя Маргарет, застанала срещу тях, спокойна и усмихната, той вече знаеше, че беше това, което тя беше предположила преди малко — просто един безопасен летен вирус.

Но имаше нещо, което Маргарет не беше споменала, но което и двамата знаеха. Беше безопасен летен вирус, но положението беше усложнено от стари страхове, за които Ник никога нямаше да си прости.

— Обичам те, Джаси — прошепна нежно Ник. — Липсваше ми. Не ти ли се струва, че ме нямаше ужасно дълго? Нали? Е, добре, целунах те за довиждане тази сутрин, но ти още спеше, така че не си спомняш.

— Той просто имаше нужда от своя татко — каза спокойно Маргарет. Джастин обичаше и вярваше на Маргарет, но тази вечер, когато беше зле, той имаше нужда от най-важния човек в своя живот — баща си.

— И аз мисля така — съгласи се тихо Ник, изненадан, че може да има толкова голямо значение за някого, особено за това безценно малко момченце.

— Можеш ли да останеш за по-дълго, Ник? — попита Маргарет, преди да се оттегли, за да остави Ник и Джастин насаме.

— Мога да остана през цялата нощ, Елизабет се съгласи да ми поеме дежурството.

Загадъчната Елизабет, спомни си за нея Маргарет с майчинско чувство, в което се преплитаха любов и любопитство. Винаги се усещаше топлина в гласа на Ник, когато говореше за нея. Преди месец Маргарет се реши да го попита дискретно как изглежда Елизабет и тогава Ник отговори тихо, и без да се двоуми: „Тя е забележителна.“ Маргарет страхотно се изкушаваше от мисълта да се отбие някой ден в болницата и да се запознае със забележителната Елизабет и дори да предложи на Ник да я покани на вечеря. Но не посмя да направи нито едното, нито другото, защото знаеше категоричността на Ник относно неговия личен живот. Той пазеше в тайна съществуването на своя малък син и не желаеше по никакъв начин това да се намесва в работата му. Маргарет се надяваше поне да зърне Елизабет Джанингс в телевизионния репортаж на пресконференцията вчера. Но продуцентите от всички канали бяха предпочели при монтажа разрошената черна коса и прелъстителните сини очи на Николас Чеиз.

И така, на Маргарет не й оставаше нищо друго, освен да търси истинския образ на жената хирург в своето въображение. Жената, с която Ник прекарваше толкова голяма част от своя живот и за която говореше толкова често — може би много по-често, отколкото сам осъзнаваше. Когато станеше въпрос за нея, топлината неизменно се появяваше в гласа му.

— Много мило от нейна страна — каза накрая Маргарет.

— Да, така е — съгласи се тихо Ник. — Ако възникне нещо с Моли и Мери Ан, тя, разбира се, ще ме потърси по радиотелефона, но не очаквам проблеми в тяхното състояние, което означава, че няма да се наложи да ходя никъде. Мога да остана тук през цялата нощ.

Действително точно на това място възнамеряваше да остане Ник през нощта. Смяташе да вземе Джастин в прегръдките си и дълго да убеждава малкото момче, че го обича, много го обича и никога повече няма да го изостави.

Джастин нямаше да помни първите шест месеца от своя живот и понякога, когато изглеждаше толкова щастлив и необременен от нищо, Ник си позволяваше да се отдаде на удоволствието да повярва, че раните от тези шест месеца са заздравели магически и от тях не са останали никакви белези. Но мълчанието на Джастин тази вечер, неговото стъписване и страх доказваха, че в малкото му сърце още има следи от дълбокия ужасяващ спомен за времето в най-ранния му живот, когато не е бил обичан.

 

 

— Ти… ние… ще имаме бебе. — Очите на Глена гледаха победоносно, когато съобщи страхотната новина. — Е, доктор Николас Чеиз, опитай се да ми кажеш сега, че нашата връзка е приключила.

— Защо? — попита Ник с тих ужас в гласа. — Защо искаш да причиниш това на себе си, на нас и най-вече на едно невинно дете? Кажи защо, Глена, моля те?

— Не мислиш ли, че можем да бъдем едно хубаво, щастливо семейство, Ник?

— Ние не сме щастливи сега, Глена. — Напомни й сериозно Ник. — Никога няма да бъдем.

— О, Ники — помръкна Глена. — Ние се бием, говорим си жестоки и болезнени думи, но може тази измамна омраза да е просто едно опровержение на нашата любов.

— Ние не се обичаме, Глена.

За себе си Ник беше наясно, че не може да обича и многото жени, с които му се беше случвало да има връзки, сякаш също знаеха това. Привличаше ги външността му, неговата необузданост, опасната му и неудържима сексуалност, но някакъв дълбок инстинкт неизбежно ги предупреждаваше, че трябва да приемат всичко само като на игра, да не влагат чувства и разбира се, никога да не очакват, нито да искат от него нещо повече от чувствената страст на очите му, устните, ръцете и тялото.

Нищо в живота му не се промени до появяването на Глена. Всички останали жени, с които беше имал връзки, бяха достатъчно умни, за да стоят емоционално далече от него. Глена още повече би трябвало да проумее това, защото с нея Ник поддържаше една далеч по-студена и не по-обвързваща връзка, отколкото с останалите. Тя обаче явно и умишлено беше решила да създаде трайни отношения между тях. Някакъв скрит дълбоко в нея недостатък, също толкова, колкото дълбоко скрити и разрушителни бяха неговите недостатъци, я заставяше да се стреми към това ужасно егоистично деяние.

„Какво всъщност иска тя?“, запита се Ник. Явно не любов. Може би пари и престиж? Разкошът, който ще получи като съпруга на богат и известен хирург? Да, помисли той. Сигурно това я блазнеше. Но какво щеше да й струва, за да получи това за себе си, какво щеше да струва на всички тях?

— Знам със сигурност, че не съм готов да изпълнявам родителските си задължения, Глена. — И осъзнавайки тихата болка, която изведнъж изпита за младия живот, който растеше в нея, добави: — И съм сигурен, че ти също не си готова.

— Благодаря ти за доверието — наежи се Глена. След това повдигна изящната си брадичка и каза дръзко: — Ще родя това дете, Ник.

— Не съм ти казал „забранявам да го правиш“. Исках да изясня, че не е в интерес на никой от нас, нито в твой, нито в мой, най-малко не е в интерес на бебето да ставам част от неговия живот.

— Може би. Но ти си длъжен пред своето неродено бебе поне да опиташ, Ник.

Ник и Глена не се обичаха, дори не се харесваха и въпреки това се ожениха. Бракът продължи точно толкова, колкото Джастин да се роди законно и да получи фамилното име на Ник. Юридически бракът между Николас и Глена продължи пет месеца. Но те издържаха да живеят заедно само два, след което Глена, негодувайки, прие поражението.

— Ти не искаше да излезе нещо от това, копеле такова!

— Не можех да направя нищо, за да спася този брак, нито ти, Глена.

— А какво ще стане с детето? — попита Глена. След миг вече отговаряше на собствения си въпрос сама с ледени, заплашителни нотки в гласа. — Искам да има всички привилегии, които се полагат на детето на богат и преуспяващ хирург.

— Добре — съгласи се кротко Ник, докато вътре в себе си крещеше: „А кой ще му даде любовта?“ Ако дадеше на Глена всички пари, за които тя ламтеше, дали щеше да обича невръстния живот, който носеше в себе си?

Тя твърдеше, че иска детето на всяка цена и още, че вече го обича с цялата си душа. Ник се молеше това да е вярно. Той беше убеден, без да изпитва и капчица съмнение в това, че въпреки доказания егоизъм на Глена, детето ще се чувства по-добре при нея, отколкото при него. Не хранеше абсолютно никакви илюзии по отношение на своята способност да обича. Щеше да бъде най-добре за неговото неродено дете, ако единствената родителска функция, която той изпълняваше, беше да му осигурява пари. По този въпрос бяха съгласни. Глена щеше да получи родителските права и тя, и детето щяха да получават лъвския пай от доходите на Ник, докато детето стане пълнолетно. Разводът беше уреден преди раждането на детето, а щеше да бъде изпълнен след това.

„Да приемем, реши само за себе си Ник, че детето наистина е мое.“

 

 

Джастин Чеиз се роди в Чикагската болница, в която Ник работеше като хирург, а Глена като медицинска сестра преди техния брак. Глена напусна болницата в деня, в който се ожениха, но продължи да поддържа тесни връзки с приятелите и колегите си. Тя споделяше с тях горчиво, описвайки в най-гнусни краски и подробности разпадането на връзката й с Ник. В деня, в който Джастин се роди, нямаше човек от персонала, проявил готовност да я изслуша, който да не знаеше за престъпната измама на Ник, за неспазените му обещания, за жестокото му безразличие към Глена, надменното незачитане на собственото му неродено дете. Нападението беше едностранно — Ник понасяше кръвнишките погледи, които никой не се опитваше да скрива и не предприемаше никаква защита. Дори и да се беше опитал да опровергае обвиненията, всички щяха да повярват на версията на Глена. Ник имаше старата слава на страстен любовник и авантюрист. Глена, както изглеждаше, беше неговата последна жертва. Глена и нероденото бебе.

Единствено Маргарет Рейли защитаваше предано Ник. Тогава тя беше старша сестра в детската реанимация и познаваше Ник малко след като беше пристигнал в болницата като хирург интернист. Това означаваше около десет години. Всъщност с Ник най-напред се запозна съпругът й Едуард, който беше особено добър хирург педиатър и който веднага беше видял в необщителния млад човек дарба на хирург, не по-малка от неговата.

Едуард и Маргарет Рейли бяха прекарали първата половина от четиридесет и пет годишния си брачен живот с надеждата да създадат истинско семейство. Но малките същества, които Едуард оперираше и за които Маргарет се грижеше с огромна любов, бяха единствените деца, които те някога щяха да имат. След това пристигна Ник, и без да знае това и без съмнение абсолютно несъзнателно, започна да докосва щедрите и пълни с любов струни на техните сърца. Беше много умен, чувствителен и талантлив, и в същото време проблемен и безразсъдно саморазрушителен, без да храни и минимално уважение към себе си. И Едуард, и Маргарет бяха прекарали заедно с него много часове на емоционално напрежение, работейки редом с Ник — Едуард в операционната, а Маргарет в реанимацията. И двамата го бяха приели като свой син. Но той беше толкова затворен в себе си, а семейство Рейли толкова тихи и скромни, че едва след като стана нещастието със съпруга й, се разбра колко близки ги е чувствал той.

В онази снежна ноемврийска нощ, по време на вечерната, следоперационна визитация, д-р Едуард Рейли получи фатален сърдечен удар. Ник беше човекът, който го пое в ръцете си, когато рухна. До последния момент, до мига, в който Едуард загуби съзнание, Ник не се отдели от него, отнасяйки се със стария Рейли като любящ син с баща си, опитвайки се да го успокои и да направи не толкова страшни последните му мигове.

Синият екип пристигна навреме и беше извършено всичко необходимо, но се оказа невъзможно да бъде спасен стария Рейли. Ник остана до Едуард, взел ръцете му в своите, докато умря. След това, когато някой трябваше да съобщи новината на Маргарет, Ник се качи на колата и кара в снежната буря, не по задължение, а защото искрено обичаше и двамата. И в дома на семейство Рейли, в Уинетка, той я беше прегърнал топло, докато тя плачеше и въпреки че тя не видя, в неговите очи също имаше сълзи.

През петте години между смъртта на Едуард и раждането на Джастин, връзката между Маргарет и Ник остана такава, каквато беше преди това. Те бяха колеги, работеха заедно, за да спасяват живота на малките същества. На пръв поглед нищо повече. Но само на пръв поглед, нито единият от двамата бе човек, който би дал гласност на личните си отношения, но и без да го бяха споделяли, те знаеха, че някъде дълбоко в тях туптеше една обич. Маргарет единствена устоя на клюките и предано защити Ник срещу безбройните нападки и отиде да му съобщи лично, когато Джастин се роди.

Маргарет го намери в кабинета му.

— Едно здраво, малко момченце, Ник — каза нежно тя.

— Радвам се, че е здрав, Маргарет. — Надявам се да бъде щастлив.

— Ще отидеш ли да го видиш?

— Не.

— Ник…

— Наистина, няма смисъл, каква полза от това? — Сериозните, тъмносини очи на Ник бяха решителни и непреклонни. Трябваше да бъдат такива, защото се досещаше, че Маргарет се кани да му каже това, което мисли: че той трябва да види своя син, че той трябва да бъде неговият баща, че той ще бъде неговият добър баща.

Очите им се срещнаха и застинаха в един дълъг, мълчалив миг и чак когато Маргарет видя страх в тъмносините дълбини, отстъпи.

— Окей, Ник — каза тихо тя.

— Благодаря ти — отвърна той също толкова тихо. След това попита:

— Би ли ми направила една услуга, Маргарет? Би ли занесла от кръвта му за проба?

— Да не би да се съмняваш, че е твой?

— Просто искам да съм сигурен.

— Добре — съгласи се Маргарет. Тя познаваше Глена и знаеше, че при нея всичко е възможно. Усети, че у нея се появява надеждата новороденото да не е на Ник, за да му бъде спестена вината, която бившата му жена знаеше, че ще го измъчва цял живот.

— Може би ще можеш да уредиш да вземат малко повече, когато правят обичайните кръвни проби…

— Не искаш да му причиняват болка, без да е необходимо.

— Не желая нищо лошо да се случва на това малко момче, Маргарет. — Ник вдигна ръце срещу нея, за да спре думите, които знаеше, че тя ще изрече. Не искаше тя да го моли да се връща, да поема родителските си функции, както знаеше, че не може да бъде бащата, който се изискваше от него.

— Знам, че не желаеш това, Ник.

 

 

Ник изпрати проба от кръвта на Джастин и от своята във високоспециализираната имунологична лаборатория, която осигуряваше подробни тъканни анализи за трансплантационната програма. Съответствието беше смайващо — генетична прилика, която би била мечта за всеки трансплантиращ хирург. Ако някога неговият син имаше нужда от преливане на кръв, от нов бъбрек или от трансплантация на костен мозък…

Ник предаде чрез адвоката си тази важна информация на адвоката на Глена. Някой ден можеше да се наложи Джастин да се възползва от генетичната прилика със своя баща. Ник се надяваше, колкото и малко вероятно да беше това за Джастин, да не е необходима подобна хирургическа намеса. Едновременно с някакво вътрешно удовлетворение, което му вдъхна генетичната прилика, тя го и натъжи. Не би пожелал собствената му генетична програма да се падне на друг, най-малко на това невинно дете. Въпреки че защитаваше сина си по единствения възможен за него начин, като стоеше далече от Джастин, не беше ли му предал неволно генетичното наследство, което да го обрече да живее със същите демони, които го бяха измъчвали през целия му живот?

Не, каза си Ник. Не е възможно средата да не играе своята роля. Глена не пиеше, не беше зависима от наркотици или нещо подобно. Щеше да разполага с достатъчно количество пари и разкош, което беше особено важно за нея. Нямаше да се налага да работи, следователно щеше да може да си седи у дома с Джастин и да го обгражда с любов, да му вдъхва сигурност, усещането, че е желан, да му даде едно детство, различно от неговото — лишено от обич и натъпкано с тишина. Тишината в детството на Ник беше изтласквала емоциите му в най-различни посоки, понякога го беше карала да мисли, друг път да иска, понякога го изпълваше с такъв гняв, който накрая експлодираше в изблик на злобни обвинения. Тишината беше многолика, но нито веднъж през всичките години, през които Ник живя със своя баща — максималист и алкохолик, тя не беше спокойна.

Ник беше обещал тържествено пред себе си никога да не повтаря грешките на баща си или по какъвто и да било начин да заприлича на него. Но Ник много приличаше на бащата, от когото се отвращаваше, и сега беше повторил неговата най-голяма и най-тъжна грешка — беше създал син.

Но животът на Джастин щеше да бъде различен. Той вече беше различен.

Защото Джастин никога нямаше да види мрачното, навъсено лице, нито щеше да чуе крясъците от кошмарните сънища, нито да изпита безмилостния максимализъм на неговия алкохолизиран баща.

„Обичай го, Глена“, молеше се Ник, усещайки как го обладава безмълвно отчаяние, докато се взираше в лабораторните данни, безсъмнено доказателство, че Джастин е негов син. „Направи така, че да се чувства сигурен, щастлив и обичан и моля те, моля те, никога не го обричай на ужасните чудовища, които се спотайват в безбройните звуци на тишината.“

 

 

— Трябва да те видя. — Глена не си направи труда да съобщи кой се обажда. Ник щеше да познае гласа й, както и го позна, независимо, че бяха минали шест месеца от последния път, когато го чу, малко преди раждането на Джастин. Беше й изпращал редовно чекове за огромни суми, винаги по-рано от определения срок, но независимо от това гласът й звучеше заплашително, пълен с критика и предупреждение.

— Добре — съгласи се кротко той. — Ще свърша тук до седем часа тази вечер и през уикенда съм свободен. Кажи кога и къде.

— У вас, в осем тази вечер.

 

 

Ник се прибра в апартамента си на крайбрежната алея тридесет минути по-рано от уговорената среща. Имаше достатъчно време да вземе душ и да се преоблече — заради себе си, а не заради нея — както и да налее първата чаша от предстоящия скоч уикенд. Тъй като не беше на повикване, щеше да прекара цялото време в тихо и самотно наливане с уиски, но щеше да спре точно навреме в неделя вечерта, така че пъргавият му ум да бъде бистър и талантливите ръце стабилни, когато се върне в понеделник сутрин в болницата. Д-р Николас Чеиз стоеше далече от алкохола, когато беше зает с пациентите си. Не пиеше нито по време на дежурство в болницата, и никога, когато чакаше на повикване вкъщи. И рядко, почти никога не беше трезвен, когато носеше отговорност единствено за себе си.

Колкото и да пиеше, на него никога не му личеше, поне повечето хора не разбираха това. От юношеските години, когато за първи път се докосна до чашата, та досега. Колкото и да беше пил, той си изглеждаше съвсем трезвен. Единственият външен белег на неговото пиянство бе, че ставаше необщителен и затворен в себе си и ако някой успееше да проникне в мрачната тишина и да успее да го убеди да обясни защо пие, Ник казваше истината: да притъпи болката, да забрави миналото, да избяга от кошмарите, които го следваха по петите му непрестанно, без да подбират нощ и ден.

Ник пиеше само когато това беше абсолютно безопасно, когато единственият човек на земята, който зависеше от него, беше самият той.

Домофонът звънна точно в осем и пазачът на блока му съобщи, че Глена е пристигнала. Докато чакаше асансьора да изкачи двадесет и четирите етажа до неговия апартамент, той преполови пълната със скоч чаша, която току-що беше напълнил. Изпито на един дъх това беше сериозно количество алкохол, но в действителност нямаше никакво значение спрямо капацитета на поносимост на Ник. Щеше да му е необходимо много повече, дори само за да навлезе в първата фаза от бягството си от действителността.

Това означаваше, че образите, които той видя, когато отвори вратата на апартамента, бяха много ясни, много живи и ужасно болезнени: Глена в скъпи, нови дрехи, очите й дръзки и святкащи, издута чанта от плат, преметната през рамото, и русокосото бебе, което придържаше на хълбока си.

— Той вече е твой син — обяви тя с дрезгав и пълен с обвинение глас, сякаш всичко, което се беше случило, беше по идея и вина на Ник. — Повече не мога да се грижа за него.

Ник видя потвърждението на думите на Глена в очите й. Те бяха едновременно дръзки и изплашени до смърт. Може би се беше опитала да обича своето дете, но не беше успяла. Или може би въобще не беше опитала. Това едва ли беше от значение. Значение имаше болезнено очевидната истина, че ролята на любяща майка се беше оказала твърде тежка за нея. Може би Глена беше очаквала да получи от детето всичко, от което отчайващо се нуждаеше, очаквала е то с магическа пръчка да запълни празнотата в нея, също както очакваше Ник да изпълни зеещото празно пространство. По същия начин, както Ник не беше успял, така и бебето на Ник не беше успяло да направи това. Сега Глена явно горчиво обвиняваше невръстното дете за този неуспех, точно както беше обвинявала неговия баща.

Ник погледна за миг Глена, колкото да осъзнае какво се беше случило. След това малкият вързоп, който тя придържаше здраво на хълбока си, привлече погледа му. Телцето на Джастин беше застинало абсолютно неподвижно в ръцете й, а от устата му не се отронваше нито звук, досущ като Ник под въздействието на сериозна доза алкохол. Подобно на вкочанения от пиене Ник, Джастин просто се взираше в пространството около себе си, без погледът му да се спира върху нещо конкретно, и без да вижда нещата пред очите си. Докато Ник наблюдаваше профила на сина си, Джастин се обърна към него, тъмносините му очи бяха озадачени, но празни, те не търсеха нищо. Сякаш знаеше, че няма смисъл да търси. В тях нямаше нищо: никакъв смях, никаква обич, никаква радост.

Ник несъзнателно се наведе напред и протегна ръце към малкото момче… и Джастин се озова в прегръдките му, сгушен в него, все така тих, все така озадачен, но не се извърна, за да види майка си, нито се опита да се освободи от ръцете на непознатия, който го държеше толкова близо до себе си, че малките ушички чуваха тежките удари на разгневеното му сърце.

Щом се освободи от Джастин, Глена свали платнената чанта от рамото си.

— Останалите му вещи и кошчето са във фоайето. Пазачът ми помогна да разтоваря всичко, така че можеш да му платиш. Още не съм получила достатъчно за грижите за детето ти през последните шест месеца, Ник. Смятам да напусна Чикаго, така че ще са ми необходими пари за преместването и да се издържам известно време, докато си намеря нова работа. Адвокатът ми…

— Изчезвай!

— Аз исках, Ник — възрази смело Глена, въпреки че гласът й потрепери, когато срещна ледените му сини очи. — Опитах се, но ти не ми даде достатъчно имах нужда от повече.

— И аз исках, Глена — изрече Ник едва овладявайки яростта си. — А сега изчезвай.

 

 

Дълго време Ник просто остана да стои прав със сина си на ръце, неспособен да говори, неспособен да спре сълзите, които се стичаха от очите му. Само веднъж бе плакал. Това беше през нощта, когато Едуард Рейли умря. А преди това? Ник не си спомняше. Сигурно е плакал като малко момче, докато най-накрая е разбрал, че сълзите не премахват страха, нито тъгата, нито болката.

Сега Ник плачеше и когато горещите сълзи намокриха златната главица на Джастин и той погледна към баща си. Ник прошепна нежно:

— Здравей, мъничък Джастин. Аз съм твоят татко.

Аз съм твоят татко и, Божичко, мой Джастин, колко голямо зло ти причиних, без да искам! Наистина мислех, че за теб е най-добре да бъдеш с нея, във всеки случай много по-добре, отколкото да бъдеш с мен.

Ако този малък човек имаше правото да избира родителите си, помисли Ник, той със сигурност не би избрал нито единия от тях двамата. Но Джастин нямаше избор, а отсега нататък не му оставаха никакви възможности. Тази мисъл навя тъга и страх на Николас. Хората поверяваха своя живот на д-р Николас Чеиз и през дългите дни и часове, през които зависеха от неговите грижи, той никога не ги беше предал. А грижеше ли се добре за своите пациенти? Случайно беше чул да го окачествяват като чувствителен и състрадателен, но нали самият той знаеше, че единствените грижи, които полагаше за пациентите си, бяха изцяло технически — сръчност, изкусност на ръцете, може би малко талаш и това беше всичко, но не и емоционални, никога емоционални.

Младият живот, който държеше в ръцете си, малкото човешко същество, което вече беше сериозно наранено, изпитваше неотложна нужда от грижи, изпълнени с обич. Джастин имаше нужда от обич и това, което Ник можеше да направи в момента, беше да даде тържествена клетва.

Ще бъда най-добрият баща. Обещавам ти. Никога повече няма да те изоставя, Джастин, и ще се опитам. Господи, ще се опитам…

Ник държа Джастин в скута си цялата вечер и следващия ден, следващата нощ и деня след нея и нито за миг не прекъсна физическата връзка. Той му говореше с глас, пълен с топлина, каквато не познаваше. Искаше да вдъхне увереност на тихия млад живот, като в същото време му доверяваше тайни от своето детство, които никога не бе изричал на глас.

Първата вечер, някъде около полунощ, Ник си помисли обнадежден, че все пак има някакъв, макар и слаб проблясък на живот в тъмносините очи, които се взираха втренчено в него. Шест часа по-късно, когато Джастин се събуди на същото място, където беше спал цяла нощ свит в скута на Ник, докато баща му беше бдял над съня му — той го поздрави с поглед, пълен с изненада, но не и със страх. След миг малките ръчички се протегнаха и пръстите му погалиха нежно небръснатото лице на Ник. В събота следобед Джастин се усмихна, едва забележимо, но напълно достатъчно, за да напълни очите на Ник с радостни сълзи. Въпреки тази крехка усмивка страхът, че непоправимото зло може би вече е сторено, не изоставяше Ник. А в неделя, докато Ник се къпеше, докато те двамата се къпеха, Джастин се смееше. Всъщност пророни няколко дрезгави и несигурни звуци, явно изненадан, но това беше най-прекрасният смях, които Ник някога беше чувал.

Глена беше донесла вещите на Джастин — храна, одеяла, дрехи, пелени, кошче… но не и играчки. Апартаментът на Ник сега беше засипан от тези символи на присъствието на сина му, но все още изглеждаше стерилен и безцветен, във вида, в който Ник го поддържаше за себе си, едно място, където можеше да стои абсолютно неподвижен и да мълчи. Но тук вече никога нямаше да има тишина, реши той, докато изливаше недокоснатата половина от чашата със скоч, вече ненужна след появяването на Глена. Никога повече нямаше да пие — никога, докато носи отговорност за този крехък, невинен, ранен млад живот.

След като се изкъпаха и обядваха, Ник заведе Джастин в „Уотър Тауър“, известният търговски комплекс на Мичиган Авеню, който се намираше недалеч от дома му. Купи много оцветени в ярки тонове камиончета и коли, кубчета, топки и едно голямо кафяво нещо — защото очите на Джастин се бяха спрели на нещо още като влязоха в магазина и през цялото време, докато бяха вътре, продължи да се обръща към него — Мистър Мечо. Мистър Мечо беше последната покупка, която Ник можеше да направи, съобразявайки се с времето. Вече беше късно следобед в неделя, а на следващия ден още призори го очакваха пациенти, които дори сега в навечерието на техните операции се надяваха на неговия талант и компетентност.

 

 

Време беше Ник да проведе разговора, заплануван още в петък вечерта.

Ако въобще му се беше случвало да моли за помощ през целия му съзнателен живот, то Ник не се сещаше кога е било това. Но сигурно е молил за помощ, някога, много отдавна. Най-вероятно по същия, пълен с безмълвна болка начин, по който синът му го молеше сега. Неговите собствени молби, неговите безмълвни стонове, пълни със самота и страх, никога не бяха получили отговор. Молбите на Джастин нямаше да останат нечути, никога вече.

Докато Ник мислеше за разговора, който трябваше да проведе, за да помоли за помощ за себе си и сина си, изпита странно за самия себе си усещане, че му е много лесно да направи това… заради нея самата, защото тя беше толкова благородна и мила. Беше се обадил на няколко пъти, след като я пенсионираха поради навършване на седемдесет години, на което и двамата се бяха опитали да се противопоставят. Разговорите бяха неловки, въпреки че тя бе оптимистично настроена към бъдещите си планове — смяташе да си купи къща във Флорида или може би да направи пътешествие по света. Тя, разбира се, имаше много пари. И двамата с Едуард можеха да се пенсионират отдавна, но те бяха избрали да работят, защото обичаха работата си, защото и на двамата им доставяше радост да се грижат за деца.

Разговорите през последните два месеца бяха някак неловки, сега Ник трябваше да се обади, за да моли за помощ, а никога преди това не го беше правил и въпреки всичко този разговор не го притесняваше.

— Здравей, Маргарет, обажда се Ник. Имам някои новини.

— О? — Първата й реакция беше на естествения страх, който изпитва човек от всяка изненада, но доловила топлите нотки в гласа му, предположи спокойно: — Сякаш са добри тези новини.

— Джастин е при мен, Маргарет. Отсега нататък ще живее с мен. — Ник преглътна внезапно обзелите го чувства и продължи сериозно: — Направих грешка, като го оставих да живее с Глена. Той се е затворил много навътре в себе си, за да се защити.

— Ще го примамиш да се измъкне оттам, Ник. Сигурна съм, че ще успееш. И аз ще направя всичко, което мога. Искам това. Всичко.

— Добре… Утре трябва да бъда на работа. Не искам да го оставя, но нямам друг избор. Имам много компенсации, които мога да ползвам, но ще изминат няколко седмици, докато свърша с назначените операции. А всъщност прекарах уикенда, като просто бях с него, вместо да потърся някого, който да се грижи за Джастин, докато съм на работа.

— Защото вече си знаел, че разполагаш с такъв човек. Ще ми е хубаво да се грижа за Джастин, Ник, и ще правя това, докато той има нужда от мен…

 

 

Джастин имаше нужда и от двамата — любящата седемдесет и четири годишна жена, която цял живот беше копняла за рожба, и бащата, който цял живот се беше съмнявал в способността си да обича и в същото време беше всичко за своя син. Двамата заедно помогнаха на нараненото и лишено от внимание дете да направи с усмивка на лице първите си крачки, а после да стане щастливо и жизнерадостно малко момче. Те постигнаха това бавно, много бавно и дълго време се страхуваха, че дълбоките рани няма да заздравеят.

Маргарет беше почти непрекъснато с Джастин, Ник от своя страна се стараеше да му посвети всичкото си свободно време. Когато се налагаше да отсъства — по работа и по-късно, когато двамата с Маргарет решиха, че Джастин е вече емоционално стабилен, при посещения по други болници за обмяна на опит и умения с колеги — Джастин непрестанно чуваше гласа му. Ник се обаждаше често по телефона и дори когато Джастин още не беше проговорил, той познаваше гласа на баща си и се чувстваше спокоен и сигурен.

Когато Ник беше малко момче, никой никога не го беше докосвал нито с любов, нито от гняв. Посред нощ се събуждаше от кошмарите и страшните чудовища от сънищата оживяваха. Той трепереше в ужасяващия мрак и колкото и да му се искаше да изпищи, се свиваше от страх да не разпръсне застиналата тишина. Оставаше на мястото си безмълвен пред зейналите чудовищни устни. Ник често докосваше с пръсти копринените коси на сина си, галеше го нежно, вдъхвайки му увереност и любов. Нощем сядаше до леглото на Джастин и стоеше там буден, готов да го успокои в мига, в който малките тъмносини очи се отворят. В началото Джастин се будеше често, но от тъмнината при него идваха само топлите думи и нежните ласки на баща му. С времето Джастин започна да спи непробудно по цяла нощ, златните му мигли потрепваха рядко от сънищата, които донасяха нежни усмивки по устните му, а не изпълнени с тревога бръчки по малкото му челце.

За разлика от баща си, чийто сън беше винаги измъчван от кошмари, Джастин спеше спокойно и щастливо. Кошмарите на Ник, подхранвани от спомените за детството, бяха толкова объркани, че действителността и въображението отдавна се бяха смесили в една необратима мъглявина. Той в действителност ли беше открил безжизненото тяло на майка си? В ужасните си кошмари той беше този, който я открива пръв. Тя наистина ли беше прерязала китките си толкова дълбоко и жестоко, превръщайки смъртта си в една мигновена и непоколебима реалност. Толкова ли много се нуждаеше от това отчаяно и невъзвратимо бягство от своя малък син? Това — причината, заради която тя се беше самоубила безмилостно, се запечата в неговото младо сърце. Още преди да отнесат бледото и безжизнено тяло, баща му изрече за първи път думите, които щеше да продължава да повтаря до безкрайност: „Виж какво я принуди да направи, Николас. Виж.“

Мисълта, че той е виновен за смъртта на майка си, че в него има нещо омърсено, заради което не е заслужавал да бъде обичан и точно затова тя се е убила, избирайки най-жестокия начин да се махне от него, стана основната истина на неговия живот. Но докато прегръщаше своя син, когото обичаше толкова много, Ник разбра, че едно момче — той беше само на три години тогава — не беше в състояние да доведе майка си до самоубийство. Тя явно е била преследвана от своите собствени демони, както Ник от неговите, но нейните са били толкова силни, мъчителни и властни, че тя дори е изоставила детето си.

Ник дори не можеше да си представи да изостави Джастин, без значение колко по-силни, по-мъчителни или по-властни ставаха демоните му. Той щеше да живее с тях, както винаги бе живял, но сега, без притъпяващо болката бягство в алкохолното опиянение. Тежко нараненото сърце щеше да бъде непрекъснато разголено и раните щяха да бъдат открити и кървящи. Огромната любов към Джастин не можа да прогони демоните на Ник. Болката стана още по-силна отпреди, защото сега той съзнаваше повече от всякога незаслужените и неизлечими рани, които му бяха нанесени в детството.

Болката и кошмарите ставаха все по-ужасни и Ник търсеше нов начин да ги притъпи. Отначало, когато се събуждаше посред нощ запъхтян от кошмара си, излизаше навън и тичаше. Тичаше, колкото може по-бързо и по-надалече, докато всяка клетка от силното му стройно тяло започваше да вие от болка и изтощение.

С времето Ник намери и други начини за избавление. Утоляваше сексуалния си глад, който прояждаше силното му и здраво тяло, със среднощно отдаване на страстта и удоволствията. В същото време беше по-внимателен от всякога да не причини болка и да не заблуди жените, с които споделяше сексуалните си умения. Но въпреки това знаеше, че го възприемат като жесток, безцеремонен и опасен. Той беше опасен, разбира се. Вече веднъж в името на любовта беше причинил голямо зло…

 

 

Сега, когато отпадналото от болестта тяло на Джастин потръпваше в ръцете му, споменът за голямата злина, която неволно беше причинил на сина си, отново връхлетя върху него. Ник почти беше повярвал, че неговото щастливо момче, което живееше в пълна хармония с близките си хора, по някакво чудо се беше съвсем възстановил от първите шест месеца на своя живот. Но реакцията му от тази вечер показваше, че раните са си все още там, заровени дълбоко в малкото му сърчице. Болестта, причинена от вируса, беше изтласкала потискания страх, той отново се беше почувствал уязвим и тъмносините му очи бяха изпълнени със същия ужасяващ смут, както първия път, когато Ник ги беше видял. Страхът да не бъде изоставен, беше хвърлил в ужас малкото момче.

Никога няма да те изоставя, скъпи мой Джастин, закле се Ник вътре в себе си и целуна малкото челце, покрито със златиста косица. И ще направя всичко възможно никога повече да не причинявам зло.

Ник не искаше да наранява никого, особено хората, които обича. Любовта му към Джастин се появи като невероятна изненада, като вълшебен радостен дар, който беше много повече от това, което той заслужаваше. Ник никога не беше предполагал, че някога ще бъде в състояние да обича когото и да било. Никога и през ум не му минаваше, че това ще бъде неговият собствен син.

Но сега обичаше. И виждаше в нейните прекрасни, изумрудени очи, че и тя го обича. Прекалено много. Елизабет сякаш не знаеше, че заслужава някой много по-добър от него, някой, чието сърце е цяло, а не наранено, чието сърце се усмихва и искри от радост, както нейното, а не да вие от болка като неговото.

Ник беше в постоянна борба със себе си. Трябваше да се предпази от потъването в красивите и толкова готови да го приемат очи, да възпре ръцете си, желаещи да притеглят красивото й тяло към неговото и да забрани на устните си да изрекат всичките му тайни пред нея. Да прогони от нараненото си сърце глупавия и в същото време прекрасен копнеж да превърне с нея невъзможното във възможно.

Това беше една битка със себе си, която той водеше постоянно и която винаги печелеше. Защото я обичаше. Защото знаеше със сигурност, че за Елизабет ще е най-добре, ако Ник стои много далеч от нея.