Катрин Стоун
Обещания (22)

Двадесет и втора глава

Сан Франциско,

декември, 1991 година

— Ето скиците, които съм направила досега.

— О, Кристин — прошепна Лариса. — Прекрасни са, толкова надежда и романтика има в тях. Мисля, че са направо идеални. И Питър ще ги хареса. Всъщност, защо да не му ги покажем веднага? Сигурна съм, че той е в офиса си, на „Юниън Скуеър“.

— Ти върви, Лариса. — Кристин се усмихна. — Като виждаш купищата платове и скиците, пръснати из цялата къща, сигурно се досещаш, че имам още страшно много работа.

Очите на Кристин се усмихваха и тя изглеждаше много по-щастлива и спокойна, отколкото в оня августовски ден, когато Лариса я видя за пръв път след толкова години. Въпреки това Лариса попита:

— Нали не ти създавам проблем с роклите за „Промис“, Кристин? Не си претоварена, нали?

— Чувствам се чудесно. Много ангажирана може би, но със сигурност не претоварена. — Кристин посочи два топа червен и зелен флиц, който седеше много не на място сред коприната и сатена, очакващи да се превърнат в елегантни вечерни рокли. — Трябва да свърша още няколко рокли преди коледните балове, но в момента най-неотложният ангажимент, чийто краен срок трябва да спазя на всяка цена, е за коледното представление в кварталното начално училище.

— Защо са ангажирали теб?

— Видях един афиш за училищния празник на Деня на благодарността, на който бяха поканени всички желаещи, и някакъв вътрешен импулс ме накара да отида. Празненството истински ми хареса, децата бяха толкова ентусиазирани и развълнувани! — но не можех да обърна внимание на костюмите им. Както индианците, така и заселниците бяха много раздърпани и им липсваха ключовите атрибути — шапки и накити за главата. След седмица отидох при директорката на училището. Предложих й да поправя костюмите за следващата година, но тя ми каза, че костюмите за коледното представление са дори още по-износени.

— И така, ти обличаш наново цялото училище? — попита Лариса закачливо, загледана в огромните топове филц, макарите сребърен и златен ширит и малките найлонови торбички, пълни със златни пайети.

— Мисля, че ще е честно да кажа, че съм водач на отбора. Имам много помощници — от майките и учителките. — Кристин леко се намръщи, когато погледна незавършените костюми. — Както и да е. Представлението е на двадесет и първи — следващата събота, но репетицията е на осемнадесети. Така че, както виждаш, работата ме спира. Ти ще можеш и сама да покажеш моделите на Питър, а аз ще остана тук и ще се заловя да пременя помощниците на Дядо Коледа…

Кристин Ендрюс беше много по-добре, отколкото в онзи августовски ден. „Аз също“, помисли Лариса, докато караше колата си от „Туин Пийкс“ към „Юниън Скуеър“. „Много по-добре, благодарение на Джулиан, Ник и Питър.“

Заслуга на Джулиан бе пасивността му след телефонното му обаждане през септември. Не беше получила абсолютно никаква вест от него вече почти три месеца и Лариса беше благодарна за това. Не че единствено гласът на Джулиан възвръщаше спомените за болката и предателството. Те идваха сами и съвсем неканени, преминаваха през ума на Лариса без предупреждение като отекващи презрителни гласове, които заглушаваха смелия и нежен шепот на надеждата, започнал без предупреждение да се появява напоследък. В най-крехките мигове, когато тя се олюляваше на ръба на истинското щастие, спомените нахлуваха шумно в нея като неканени вълни върху пясъчен замък, изпълваха я с болка и я подтикваха да търси спасение.

Но Лариса не бе докосвала алкохол след последната нощ, когато Джулиан се обади. Беше успяла, спортувайки, да се пребори с неудържимите подтици, както Ник я посъветва. Освен това беше намерила свое собствено мощно оръжие: „Промис“. В миговете, в които чувстваше най-силна болка, когато всяка нейна клетка пищеше да бъде упоена и да се спаси, тя отиваше в стаята си и заставаше пред снимките на вълшебната ливада, вдишваше от неповторимия аромат и нежните, пълни с надежда чувства, които парфюмът събуждаше в нея, преодоляваха мъчителната болка.

През първите няколко седмици след безумното й обаждане, Ник й звънеше често, винаги късно през нощта и винаги, както забеляза Лариса, когато знаеше, че Елизабет е в болницата. Но тъй като всеки път се уверяваше, че тя е все по-добре, обажданията му значително се разредиха. Минаха две седмици от последното обаждане на Ник и може би той нямаше да позвъни повече и може би, помисли Лариса, така щеше да е най-добре. Тя усещаше, че и той като нея изпитва неудобство от късните нощни разговори, които се водеха от апартамента на Елизабет, по телефона на Елизабет, но толкова предпазливо и очевидно без знанието на Елизабет. По негласно споразумение те пазеха в тайна своята „връзка“, това беше в крайна сметка една връзка, която се градеше върху тайни. Лариса беше достатъчно силна, за да може да сподели с Елизабет своите тайни — почти отчайващата й нужда от алкохол и важната роля, която беше изиграл Ник, помагайки й да определи проблема си и да се пребори с него. Но ако разкажеше на Елизабет за своята история, това би означавало, че трябва да й разкаже и за малкото неща, които беше научила за Ник — брака, за който не говориха никога повече, за неговото явно познаване на проблема с алкохола от вътрешната му страна, за което пък никога не бяха говорили. Лариса знаеше, че чувствата на Елизабет няма да се променят ни най-малко, ако узнае тайните на Ник, но въпреки това тя би се чувствала като предател, ако сама ги разкриеше пред приятелката си. Лариса дължеше толкова много на Ник.

Тя се чувстваше по-добре, защото Джулиан не се беше обаждал и защото Ник се беше обаждал, но най-вече благодарение на Питър и „Промис“. В един миг тя свърза и двете неща в едно, но бързо се поправи. Заради „Промис“ беше свързана и с Питър.

Вярно, Питър беше невероятно щедър към нея, позволяваше й да сподели с него страстта му към чудния аромат и сякаш истински ценеше нейното мнение, обаждаше й се често да обсъдят новите идеи за рекламната кампания, канеше я на обсъждания за пазарната стратегия, уверяваше я, че може да го потърси по всяко време на денонощието, за да сподели своите идеи или просто да се отбие в кантората му на „Юниън Скуеър“.

„Това е бизнес“, напомни си Лариса, докато се качваше в асансьора към офиса на Питър Ландън. „“Промис" е много важен за Питър и аз съм фото моделът в този много важен проект. Това не означава, че аз съм важна за Питър, въпреки че понякога, когато прелъстителните му тъмнозелени очи ме погледнат, той сякаш не търси най-добрата гледна точка, която му трябва за рекламата, а нещо повече, нещо много по-дълбоко."

„Аз зная какво тая дълбоко в себе си, Питър“, помисли тя. Тази мрачна мисъл сигурно щеше да успокои сърцето й, което винаги препускаше в очакване на срещата с него. „Знам какво има там, Питър, и там няма нищо, което ти би искал да намериш.“

— Лариса! — посрещна я Питър.

— Здравей. Каза да се отбия някой път. — Тя повдигна леко рамене и пое въздух. Сърцето й, успокоено до преди малко от собствените й трезви мисли, сега отново заподскача в отговор на приветливите тъмнозелени очи. Те бяха толкова щастливи, че я виждат, дори още, преди да беше казала каква е причината за посещението й. — Кристин е направила скиците много добри. Реших, че ще искаш да ги видиш веднага.

Питър и Лариса разгледаха заедно скиците и след като единодушно се съгласиха, че направеното от Кристин бе много повече от очакваното, Питър каза:

— Трябва да празнуваме, Лариса.

— Трябва ли? Заради роклите?

— И заради тях. Никога не сме празнували официално, че прие да бъдеш фотомодел на „Промис“, нито решението да изсечем незабравки на шишетата, нито което и да е друго важно решение, което ми помогна да взема. Всичко това е достатъчен повод да празнуваме. Вече имаме и поредния повод. Този уикенд ливадата на нос Код става моя. — „Наша, поправи се той наум.“ — Подписах документите по покупката преди няколко месеца, но обработването им отне много време. Официално собствеността става моя в събота в полунощ. Надявам се, ти също да отпразнуваш това с мен, Лариса, нали?

— Да — отвърна тя, обзета от тиха радост, а препускащото й сърце уточни: „Разбира се, че ще празнувам.“

Питър се усмихна щастливо на сините като незабравки очи, щастливо грейнали от поканата и след един миг на мълчание предложи:

— Имам къща край езерото Тахо. Искаш ли да дойдеш с мен там за уикенда?

— Езерото Тахо?

Искрящото щастие изведнъж помръкна в погледа й, изместено от страха и предпазливостта, които напоследък се бяха спотаили. Питър се надяваше, че те са си отишли завинаги, но ето, че се върнаха — защото ентусиазиран от яркосиньото сияние, той беше нарушил тържествената клетва да бъде много внимателен с нея, да се придвижва много бавно. Той преглътна болката, пронизала го от мигновеното й отдръпване, и каза:

— Лариса, сигурно няма да се изненадаш на признанието ми, че силно ме привличаш. Но наистина не ти предлагам нищо повече от възможността да бъдем заедно известно време, да се разхождаме в снега, да четем край буйния огън и да продължим да обсъждаме идеите си за „Промис“, без никой да ни прекъсва. Знам, че за теб е прекалено рано за нещо повече.

„Не, Питър, не е прекалено рано!“, извика сърцето й. Но, докато мислеше за Тахо и всички призраци, които все още я преследваха, тъжно уточни: „Не е прекалено рано… но може би е прекалено късно.“

— Нека да забравим за Тахо — каза нежно Питър. — Но, Лариса, искам да знаеш, че независимо къде сме — на обяд в моята кантора или сами в полунощ в една къща край езерото Тахо, ти винаги можеш да ми имаш доверие. Нямаш причина да се страхуваш от мен.

„Не се страхувам от теб, Питър! Страхувам се от Тахо.“

— Имам ти доверие, Питър — нежно каза тя. След това смело, надвивайки страха си, добави още по-нежно: — И много искам да дойда този уикенд с теб край Тахо.

Стивън гледаше замислено двата билета за опера, които току-що беше взел от бюрото в лабораторията си. Нямаше нужда да ги разглежда. Знаеше наизуст цялата информация, изписана на тях: „Лешникотрошачката“, „Юниън Скуеър Тиатър“, двадесет и първи декември, двадесет часа. Номерата на местата, изписани върху кобалтово сините билети бяха за лявата ложа, същите места, които Стивън беше ползвал неизменно през последните пет театрални сезона.

Стивън не беше посетил нито едно от представленията от септември насам. Въобще не беше потърсил някой, който да го придружи. Не че имаше скрупули да ходи сам, но смяташе за много по-подходящо да се усамотява в лабораторията си, опитвайки се да намери отговори — опитвайки се да не пропусне и най-малката възможност, която някой ден можеше да спаси нечий живот на нечий съпруг.

Скъпите билети на Стивън за този сезон не бяха пропилени. Елизабет и Лариса бяха страшно запалени по „Котките“, „Фантомът на операта“ и „Клетниците“ и бяха гледали представленията с неговите билети. Елизабет и Лариса нямаше да могат да ползват билетите му на двадесет и първи. Това беше вечерта, в която трябваше да летят за Англия, където щяха да прекарат празниците със семейството на Елизабет. Освен това Стивън имаше други планове за тази вечер. Едно решение, което сърцето му беше взело много преди то да стане съзнателна мисъл. До двадесет и първи оставаха само още десет дни. Беше време да й позвъни.

Но Стивън все още не можеше да се реши дали да я покани. Може би по-добре се чувстваше сама със своята работа. От Елизабет знаеше, че е много ангажирана с моделирането на красиви рокли за жените от Сан Франциско, както и с подготовката на романтичните рокли, с които Лариса щеше да рекламира „Промис“. И въпреки че Елизабет вече се виждаше доста по-рядко с Кристин, Лариса се срещаше с нея и смяташе, че тя е много щастлива в преследването на мечтата си да стане моделиер.

Беше ли щастлива Кристин? Стивън се надяваше да е така. Тази мисъл не го напускаше, както не го напускаше и споменът за светло теменужените очи и златните й коси. Той се рееше спокойно из мисълта му, дори докато работеше. Сега за пореден път смяташе да се намеси в живота на Кристин.

А ако тази намеса беше нежелана?

Кристин тръсна златокосата си глава, загледана в малката капчица кръв, избила на показалеца й. Убождаше се за кой ли път, защото и мислите й за кой ли път вече се бяха понесли, докато шиеше. Поне този път бяха подредени логично, съвсем последователно се бяха пренесли от костюма: на феята, към който пришиваше малки камбанки, към самото коледно представление, и поканата, която смяташе да отправи. Но тя се убоде много пъти с иглата, докато в мислите й се появяваха още куп не толкова логично свързани един с друг въпроси. Беше ли доволен той от развитието на нещата с института? Справяше ли се с нещастието, което му беше причинила раздялата с Мадолин Мичел? Беше ли намерил друга жена или прекарваше всеки миг в лабораторията, търсейки начин да спасява живота и любовта на други хора?

Кристин се надяваше, че Стивън е щастлив и че празниците ще бъдат радостни за него и се питаше дали в този миг би приел да дойде на коледното представление. Тя щеше да стои зад сцената и да помага на развълнуваните деца да се обличат в костюмите си, за да могат гордите им и въодушевени родители да ги видят. Но Стивън също можеше да бъде в залата. Всичко щеше да бъде много весело и празнично и сигурно за него също щеше да бъде удоволствие.

Но би ли събрала смелост да го покани? Или просто щеше да използва пръстите си като игленици през останалите десет дни?

— Тъкмо си мислех за теб — призна тя, когато телефонът иззвъня пет минути по-късно и се обади Стивън.

— Така ли?

— Да — отвърна тя, доволна от радостта в гласа му. — Аз… Здравей.

— Здравей — Стивън си пое дъх, за да се концентрира и след това просто й каза защо се обажда: — Имам билети за „Лешникотрошачката“ на двадесет и първи — следващата събота — и си помислих дали не би искала да дойдеш с мен?

— Да — отговори бързо тя и после добави нежно: — И не. Много искам да дойда с теб, Стивън, но се страхувам, че не мога. Същата вечер е коледното представление в кварталното начално училище, за което уших някои от костюмите и предложих да помагам на децата зад сцената по време на представлението. За това мислех, когато позвъни.

— Искаш да кажеш, че това има нещо общо с мен?

— Да. Мислех си… имам предвид, че това е училищно представление, много е далеч от „Лешникотрошачката“, но ще бъде празнично, весело, и…

— И много по-хубаво от „Лешникотрошачката“. Ако това е покана, приемам я. — След кратка пауза той попита: — Беше ли покана това, Кристин?

— Да, беше.

— Добре. — Стивън се усмихна. — Тази вечер съм дежурен, но по време на празниците ще бъда свободен.