Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (9)

Глава девета

В мига, в който Коуди влезе и зърна брат си, седнал на кухненската маса, изпита неописуемо облекчение. Грег бе жив и здрав. И както винаги мрачен.

— Какво те води насам?

Тонът на Грег би могъл да замрази дори водка. Вместо да си признае колко се е тревожил за него, Коуди седна на съседния стол и започна да обяснява:

— Помислих си, че ще искаш да знаеш резултата от сравнението на отпечатъците, което направиха от ФБР.

— Нищо подобно — заяви Лъки, докато поставяше пред Грег пълна чиния с палачинки, от вида на които на Коуди му потекоха лигите. — Дошъл си да провериш дали не съм убила Грег, нали?

Коуди срещна гневния й поглед и се обърна към брат си. Грег го гледаше и чакаше да разбере защо е изминал целия този път, след като би могъл просто да се обади по телефона.

— Бях в участъка, когато Лъки позвъни. Искаше да знае дали се е появил някой, който да я разпознае. Дежурният ме извика и аз й съобщих, че я няма в компютъра на ФБР. После поисках да разговарям с теб, но тя не…

— Грег се нуждаеше от сън — прекъсна го Лъки и му подаде чаша кафе. — Не исках да го будя.

— Какво си правил в участъка в неделя сутрин? — запита Грег.

— Оперативка — отговори Коуди и сви рамене, като че ли не се отнасяше за нищо важно. Не искаше да казва на брат си колко настойчиво Тони Трейлър го притиска да образува дело срещу Лъки. Като председател на Обединения съвет той притежаваше власт, която би накарала повечето от политиците на континента да позеленеят от завист.

— Алпинистката е загинала преди повече от година, но останките й ще бъдат ексхумирани и изпратени за анализ в базата на ФБР в Куонтико — допълни той.

Не каза, че това се правеше по настояване на Трейлър. Коуди упорито се бе съпротивлявал на подобна идея — никой полицай не обичаше федералните да се разхождат на негова територия и да му казват как да си върши работата.

— Вероятно вече имаш някаква теория по случая — отбеляза Грег.

— Отпечатъците на Лъки липсват от полицейските компютри и от базата данни на по-големите щати. Сигурно е от по-малък щат — от онези, които още не са компютризирани.

— Но какво е твоето мнение? — запита Лъки.

Коуди си даде сметка, че тя е доста проницателна. Доскоро смяташе, че няма да има нищо по-лесно от това да бъде идентифицирана, но очакванията му не се бяха оправдали. Това го бе накарало да си състави друга теория.

— Моето мнение е, че ти си била тук с женен мъж. Скарали сте се… или нещо подобно. Когато си се озовала в болницата, той не се е появил, за да не изложи на показ незаконната ви връзка.

— Значи ми казваш, че съм нечия любовница — отбеляза Лъки и бавно се отпусна на един стол с мрачно изражение.

— Това все още не обяснява защо тя е носела обувка на вече мъртва жена — намеси се Грег.

— Теорията ми не обхваща всички подробности — отвърна Коуди и отпи глътка кафе. — Някой определено знае коя е Лъки, но явно има основателна причина да не се появява.

— И какво смяташ да предприемеш сега? — поиска да знае Грег.

— Изпращам отпечатъците й в по-малките щати, за да бъдат проверени на ръка. Ще отнеме време, но резултатите ще си струват чакането.

— Недей да пилееш напразно парите на данъкоплатците — заяви Лъки, стана и се приближи до печката. — Намери някой, който да ме хипнотизира. Тогава ще съм в състояние да ти кажа името си.

— Страхотна идея! Как можах да не се сетя сам?

— Нямам представа — отвърна Грег с немалка доза сарказъм в гласа си.

— Ще се върна в участъка и ще завъртя няколко телефона. Струва ми се, че имаме цял списък с имена на заслужаващи доверие психиатри.

Продължи да отпива от кафето си, като усещаше осезаемо напрежението във въздуха. Първоначално го бе отдал на натрупания гняв на Грег, който заплашваше да избухне като бомба със закъснител още от смъртта на Джесика насам. Но докато обсъждаха намирането на психиатър, си даде сметка, че напрежението е между Грег и Лъки. Тя явно правеше всичко възможно да му угоди — трупаше пред него още и още от чудесните си палачинки, от които на Коуди му течаха лигите, и внимаваше чашата му с кафе винаги да е пълна. А брат му пък правеше всичко възможно да не я поглежда в очите, но когато тя се обърнеше, не пропускаше нито едно нейно движение. Охо! Очевидно започва да хлътва по нея.

Не че можеше да го вини. Лъки беше неустоимо привлекателна. Фигурата й можеше да наелектризира и мъртвец. Лицето й излъчваше съблазън, а зелените й очи бяха повече от необикновени. С тази сплетена руса коса и загорели крака под късите панталонки приличаше на модел от модно списание. Истински огън. Но Коуди не можеше да я забрави как изглеждаше седнала в инвалидната количка, облечена в изпъната по тялото й евтина рокля, и със сплъстена коса. Не, в Лъки имаше нещо крайно подозрително и нездравословно.

И все пак не можеше да й се отрече, че е интелигентна. Това се виждаше по начина, по който преценяваше дадена ситуация и предлагаше готово решение — като например да бъде хипнотизирана. Усещаше предизвикателство в държанието й, както и че се опитва да демонстрира превъзходство над него.

Беше готов да се обзаложи на годишната си заплата, че дори и под хипноза Лъки пак нямаше да си спомни името. Това беше само хитър ход от нейна страна, с който целеше да накара Грег да й повярва. Сигурно имаше основателни причини да не желае да бъде разпозната.

 

 

Грег мълчаливо тръгна след Коуди, за да го изпрати до колата му. Докато седяха на кухненската маса и закусваха, за миг му се бе сторило, че всичко е като едно време. Коуди се отбива уж за малко, а остава и за трета чаша кафе.

Но вече нищо не беше като едно време.

На Грег му се искаше да запита Коуди как са момчетата и бебето, което така и не бе виждал досега. Но за нищо на света нямаше да се поддаде на този импулс. Категорично отказваше да има нещо общо с живота на брат си.

— Нали ще намериш някой да я хипнотизира?

— Веднага ще се заема с този въпрос — обеща Коуди, докато отваряше вратата на бронкото. — Съгласен ли си с мен, че Лъки е нечия любовница? Че не е била сама тук, на острова?

Грег само сви рамене, спомни си как бе изглеждала Лъки, когато я бе видял за първи път. Любовница е прекалено силна дума — по-скоро проститутка за отпуската.

Облегнал безгрижно ръка на отворената врата на колата, Коуди отбеляза:

— Лъки е абсолютно копие на Джесика. Не можеш ли да го проумееш?

Грег втренчи невиждащ поглед във водата, която вятърът неуморно браздеше, и си наложи да запази самообладание. Споменаването на името на Джесика от брат му събуди желанието да стовари юмрук върху нещо. Въпреки всичко съзнаваше, че Коуди е прав. Защо, да го вземат мътните, бе обречен непрекъснато да се забърква с уличници?

— Снощи Лъки се страхуваше да заспи. Беше се скрила в гардероба и стискаше нож в самозащита. Мисля, че някой я преследва, но тя не може да си спомни нищо.

Коуди го изслуша и кимна замислено.

— Може би не става въпрос за женен мъж. Може би е затънала чак до красивата си шия в някоя наркосделка и нещата са позагрубели. Нали си спомняш, че се разби в най-затънтената част на острова, недалече от мястото, където федералните хванаха подводницата на хавайската мафия миналата зима?

Грег естествено си спомняше. Мафиотите бяха спрени от федералните агенти в малка подводница, с каквито обикновено развеждаха туристите из областта на кораловите рифове. На борда й бе открита огромна пратка от „Чудото на Мауи“ — марихуана, отглеждана в екваториалните гори на острова.

Наркотиците наистина бяха една вероятност, но дълбоко в себе си той се съмняваше в това. Викът, който бе разцепил нощта, и лицето на Лъки, когато я бе събудил, не му даваха мира. Безспорно липсваше съществено парченце от мозайката, ала Грег нямаше ни най-малка представа къде да го търси.

— Признавам, че направих грешка — отбеляза Коуди, докато се качваше в колата. — Мислех, че вече ще те е хванала в капана си — вратата се затвори тежко и той се надвеси от прозорчето. — Но бъди сигурен, че точно това ще се опита да направи. Жените често използват секса, за да получат онова, което искат.

Бронкото се изстреля напред и разпръсна след себе си бучици раздробена пръст. Грег стоеше и го гледаше как се отдалечава, а ръцете го сърбяха да цапардоса Коуди както само той си знае. Не мръдна от мястото си, докато колата не се изгуби от погледа му, а после бавно заобиколи къщата и се насочи към каменистия бряг. Обикновено морето го успокояваше, освобождаваше го от напрежението и му помагаше да забрави миналото. Загледа се в плискащите се в краката му вълни, но този път и те не му помогнаха.

Гневът, който толкова дълго време бе потискал, бе разял неумолимо душата му и с всеки изминал ден го бе променял. До момента за него не бе представлявало проблем да живее с тази промяна и да се преструва, че миналото никога не се е случвало. До мига, в който се беше появила Лъки. Заради нея отново бе проговорил на брат си. При това, без да е успял да победи гнева, който все още го изгаряше с адския си пламък.

И този пламък се разгаряше още повече, тъй като Коуди бе абсолютно прав. Джесика бе използвала секса, за да получи онова, което искаше. Когато не й обръщаше достатъчно внимание, тя си намираше любовник. После казваше, че не е било нищо сериозно, просто една „забежка“, разплакваше се и се кълнеше, че обича единствено него.

Първия път й беше простил, но след втората такава „забежка“ бе поискал развод. И Джесика се бе опитала да се самоубие. Той отново я бе приел, бе повярвал, че искрено съжалява, пък и много добре бе запознат с дългогодишната й битка с депресиите, които често й навяваха мисли за самоубийство. За известно време нещата, като че ли бяха потръгнали, докато един ден Грег заподозря, че тя пак си има любовник. Никога обаче не му беше хрумвало, че това е собственият му брат.

— Престани да мислиш за всичко това! — каза си той на глас.

Вече не можеше да промени нищо от миналото, но поне нямаше да позволи на Лъки да го манипулира така, как то бе действала Джесика. Колкото по-скоро я разпознаят и тя излезе от живота му, толкова по-добре за него и за душевното му равновесие.

След преживяното снощи слабините щяха да го болят цяла седмица, но поне й беше показал кой командва тук. А довечера нека спи, където си иска — ако ще и в проклетия гардероб. Изобщо не му пука. Нямаше никакво намерение да я прибира в леглото си и да й дава поредната възможност да го прелъсти.

 

 

— Какво според теб прави той там? — обърна се Лъки към Доджър. Вече петнадесетина минути стоеше до прозореца и наблюдаваше Грег, който не бе помръднал от вулканичния камък, вперил поглед в морето. — Хайде, Доджър. Нека отидем да проверим дали не се нуждае от компания.

Навън небето бе толкова ясно и синьо, че й идеше да подскача от радост. С Доджър, който я следваше вярно по петите, Лъки пресече малката затревена площ и навлезе в проблясващата под слънцето ивица пясък, която се разстилаше между черните скали и искрящата вода. Нескончаемият парад на вълните, перчещи се важно с шапчиците си от пяна, обсипваше брега с гирлянди наситенозелени водорасли. Когато тя стигна до Грег, той не се обърна, макар че нямаше начин да не е чул стъпките й.

— Грег — извика го и докосна рамото му. Топлината на тялото му, непоклатимостта и стабилността, които въплъщаваше, предизвикаха необяснимо стягане в гърдите й. Той се отдръпна от нея с бързо движение. — Какво става?

— Седни — каза й той, без да я поглежда.

Тя се отпусна върху един по-малък камък наблизо и извика на помощ всичките си сили, за да приеме онова, което не би могло да бъде нищо друго, освен поредните лоши новини. Доджър се настани в краката на Грег и я остави сама. Грег мълчеше и избягваше да я поглежда, както се държеше вече цяла сутрин. Лъки се загледа в необятната синьо-зелена морска шир, която се сливаше с хоризонта и като че ли отразяваше празнотата и самотата в душата й.

— Трябва да поговорим — каза накрая Грег и най-сетне се обърна към нея.

Ясните му и поразително сини очи се взряха в нейните и я разтърсиха до дъното на душата й. Лъки отново усети как онова, вече до болка познато чувство, избликва на повърхността. Копнееше този мъж да й вярва, да се грижи за нея. Само след миг обаче й се наложи да си напомни, че това не са нищо повече от напразни мечти и че колкото по-дълго им се отдава, толкова по-трудно ще й става да приеме голата истина — Грег не изпитваше към нея чувствата, за които жадуваше.

— За какво искаш да си говорим?

— Някой те преследва. Именно по тази причина ти се криеше в гардероба. Защо не ми разкажеш повече по този въпрос?

Ето го мигът на истината. Той бе спрял да шикалкави и бе взел окончателно решение — да не й вярва. Колкото и да й се искаше да е иначе, тя много добре го разбираше. Нямаше никаква представа защо за нея е толкова важно той да й вярва, но беше така.

— Знаеш, че не мога да си спомня миналото. Лекарите казват, че страдам от синдрома на Хойт-Меленбергер…

— Така е, но специалистите не са на едно мнение по въпроса какво количество от паметта е загубено, щом човек все пак е запазил обонянието си.

— Наистина ли? И защо тогава никой не ми е казвал нищо за това?

Той сви рамене и извърна поглед, като че ли гледката на чайките, каращи се за някаква малка рибка над плискащите се по брега вълни, бе по-важна от нея. Реакцията му сякаш дръпна пружината на гнева й, който избликна на повърхността с неподозирана скорост. Явно се паля много бързо — каза си Лъки.

— Аз не разказах на полицията всичко — продължи той и гласът му я стресна. Обърна се и я изгледа. Очите му бяха сериозни и в този миг тя разбра, че изобщо не иска да слуша повече. — В нощта, когато те открих в колата, ти носеше много тежък грим. Начинът, по който беше облечена — с тази неприлично къса и прекалено прилепнала по тялото ти рокля — ме накара да мисля, че си… проститутка по магистралите.

Той замълча, но нещо й подсказа, че това в никакъв случай не е всичко. Потрепера вътрешно и произнесе:

— Нещо друго? Бих предпочела да ми кажеш всичко.

— Беше в нещо като транс — продължи той и се размърда от неудобство, но погледът му си остана все така непреклонен. — Ръцете ти все налитаха на мен. Само след две секунди вече ми беше смъкнала ципа на панталоните…

— Абсурд! — извика тя и скочи побесняла на крака. — Това не може да е истина!

Защо му крещиш? — запита някакво гласче в главата й. — Грег е честен, почтен човек. Той ти спаси живота. Контролирай се!

— Аз съм смъкнала ципа на панталоните ти? — запита тя с вече по-овладян глас и той кимна.

О, господи, невъзможно! В този момент си спомни отвратителния розов лак и кошмарния вид на жената в огледалото. Спомни си също и… преживяното снощи. Не беше успяла да устои на желанието си да го докосне, беше го целунала и по този начин бе започнала всичко.

Боже мой, възможно ли е наистина да е жената в огледалото?