Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (23)

Глава двадесет и трета

Лъки чу как слушалката на телефона се затвори и разбра, че разговорът на Грег е приключил. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и си каза, че вече е по-силна. Можеше спокойно да се изправи лице в лице с този проблем. Замисли се колко щастлива бе в института. Не искаше да се връща в затвора — не и сега, когато животът й отново поемаше по верния коловоз.

— Лъки! — отекна гласът на Грег в потъналата в тишина къща.

Тръгна бавно към всекидневната. Нямаше желание да чуе новините, но същевременно съзнаваше, че отлагането с нищо няма да ги промени. Доджър изникна от сенките и близна пръстите й, като че ли разбираше какво преживява тя в този момент. Лъки прокара ръка по копринената му козина.

Грег беше напъхал свитите си в юмруци ръце в джобовете на срязаните си дънки. Изглеждаше толкова разстроен, че Лъки едва се сдържа да не го прегърне.

— Седни, Лъки. Трябва да ти кажа нещо.

Внезапно тя си даде сметка, че е почти гола — беше по бански, който на всичко отгоре беше без гръб. Не че дрехите биха й помогнали кой знае колко, но липсата им засилваше усещането й за уязвимост. Бавно се отпусна на канапето, готова да чуе най-лошото. Доджър се настани в краката й, а Грег седна до нея със загрижено изражение.

— Добре де, казвай — опита се гласът й да прозвучи по-бодро.

— Не знам откъде точно да започна…

Лъки потърка два пъти ръка в банския си и едва тогава си даде сметка, че автоматично е посегнала за „носещия късмет“ зъб на Руди, който обикновено стоеше в джоба й.

— Започни откъдето се започва — от самото начало.

Грег се протегна и взе ръката й в своята. Този жест бе израз на състрадание и нежност, но същевременно — и на тревога. Лъки се опита максимално да контролира неспокойното потреперване в гърдите си.

— Откраднатата кола, в която те открих онази нощ, имаше ръчен лост за смяна на скоростите.

Трябваха й няколко секунди, докато проумее тази информация.

— Така ли? — успя да каже накрая. — Тогава как е възможно да съм я карала? Владея някои нетрадиционни неща — например плувния стил „бътерфлай“, но нямах понятие как да сменям ръчно скоростите, докато ти не ме научи.

Грег не отделяше от нея напрегнатия поглед на сините си очи, които изглеждаха необичайно тъжни. Накрая заговори:

— Не ти си била зад волана в онази нощ.

— Била съм на пасажерското място? Но нали ми каза, че в колата не е имало никой друг?

— Вярно е. В колата нямаше друг човек.

От мрачното изражение на лицето му тя заключи, че трябва да е имало и друг.

— Някой е бил изхвърлен от колата. Защо чака толкова дълго време, за да ми кажеш? Или може би току-що са намерили тялото?

Той не отговори веднага. Впи изучаващ поглед в нея.

Нещо тук наистина не беше наред, макар че Лъки нямаше ни най-малка представа какво е то. Грег бе запознат с проблемите й и знаеше, че определена част от информацията просто липсва в онези области на мозъка й, където би трябвало да бъде, така че тя нямаше възможност да разгадава подобни загадки. Защо просто не й разкаже всичко наведнъж?

Грег нежно стисна ръката й и я придърпа леко към себе си, преди да продължи:

— В колата не е имало никой друг… била си само ти.

Той продължаваше да я притегля все по-близо и по-близо до себе си, докато накрая бедрото му опря о нейното и ръката му я прегърна през раменете. В поведението му имаше нещо твърде обезпокоително. Жестът му очевидно целеше да я защити от нещо, както Доджър се свиваше на кълбо около Аби. Това я разтревожи.

— Била съм сама в колата, но не знам как се кара подобен вид кола — повтори тя. Внезапно я заля хлад — някакво неясно, лошо предчувствие се концентрира в тила й, а после запълзя надолу по гърба. — Нещо май не се връзва.

Грег замълча, но накрая обясни:

— Двамата с Коуди смятаме, че някой — вероятно двама мъже — са те откарали до тази отдалечена точка на острова — замълча отново и стисна ръката й. — Включили са колата на скорост и са я бутнали надолу в пропастта.

— Не! — думата изскочи автоматично от устата й, ала погледът на Грег и ръката му я увериха, че това е истина. — Трябва да има друго обяснение! Защо някой ще се опитва… — нямаше сили да изрече думите — ще се опитва да ме убие?

Грег се приближи до нея и докосна с устни челото й, като ги задържа там, както й се стори, цяла вечност.

— Не знам — отговори накрая. — Можем само да правим догадки. Вероятно си видяла или без да искаш си научила нещо, което някой е смятал за строго секретно. Опитали са се да те убият.

Опитали са се да те убият. Опитали са се да те убият. Опитали са се да те убият. Думите отекваха в главата й все по-бързо и по-бързо и заплашваха да я пръснат на мънички парченца.

— Господи, Боже мой! Ако вие с Доджър не сте се намирали по една случайност наблизо…

Не й стигнаха силите, за да довърши: Щях да бъда мъртва. Разбира се, още от първата сутрин бе наясно, че бе измамила смъртта. Но това вече беше различно — някой бе направил опит да я убие.

Погледите им се срещнаха и той я прегърна нежно, но от очите му продължаваше да лъха хлад. Предупредителни тревожни тръпки я разтърсиха и я доведоха до ръба на паниката. Едва успя да събере смелост да прошепне:

— Разкажи ми и останалото.

Грег се вгледа в тези неповторими зелени очи. Душата му кипеше от такива объркани чувства, че челюстта му, в най-буквалния смисъл на думата, се скова. Лицето на Лъки се бе изопнало от отчаяние. Как би могъл да й каже нещо, което може да разруши духа й, да я лиши от кураж?

Взе я в обятията си. Ръката му се смъкна по голия й гръб и започна нежно да я гали, за да я утеши, доколкото може. Тя скри лице на гърдите му и тялото й се сля с неговото. Седяха така доста време, докато тишината стана непоносима и започна да ги задушава.

— Какво е онова, което не ми казваш? И защо едва сега са открили, че някой се е опитал да ме убие? — изстреля тя въпросите си и зачака отговори, присвила проницателно очи.

Не му оставаше друг избор, освен да й разкаже цялата истина:

— Дадох си сметка, че е невъзможно да си карала ти, защото видях колко трудно се научи да сменяш ръчно скоростите. Този факт се бе загнездил в съзнанието ми през цялото време, докато ти показвах, но изскочи на повърхността едва когато приключвахме обяда.

— Защо не го спомена тогава? Защо изчезна така на бързо? И има ли това разкритие нещо общо с внезапното заминаване на Коуди за Хонолулу?

— Исках отново да погледна колата, за да видя доколко е пострадала. В онази нощ, покрай бурята и необходимостта да те измъкна оттам възможно най-бързо, нямах време да я огледам добре. Полетяла е надолу в пропастта, но не се е въртяла. По тази причина и външните ти наранявания не бяха тежки. Имаше само една малка подутина на тила — странно място за рана, с оглед на…

— Някой ме е ударил по тила.

— Да — кимна той. — Хората обикновено не се съгласяват доброволно да бъдат бутнати надолу в някоя пропаст. С Коуди смятаме, че си ударена и си изпаднала в безсъзнание някъде другаде. Били са двама и са те облекли набързо, без да забележат, че обувките ти са различни.

Лъки се притисна в него и той ясно видя страха в очите й.

— Какво те кара да мислиш, че са били двама?

Той се впусна в пространно обяснение за урагана и за другата кола, която е трябвало да откара убийците максимално бързо обратно в града. Печелеше време. Не му се искаше изобщо да й казва за багажника. Но накрая просто нямаше как да го избегне и довърши:

— Докато разглеждахме колата, Доджър започна да вие както в онази нощ, когато те открих в гардероба — толкова бързаше, че едва си поемаше дъх. Каза си, че няма да е зле да позабави темпото. — Коуди отвори багажника. Вътре имаше черен копринен шал с няколко дълги руси косъма върху него.

— Моите? — прошепна тя й очите й се разшириха, постепенно съзнавайки истината.

— Да. Под шала се виждаше петно кръв с размерите на половиндоларова монета. Коуди вдигна гумената постелка на багажника, взе шала и излетя с двете доказателства за Хонолулу. Там разполагат с отлично оборудвана криминална лаборатория. Преди малко се обади, за да съобщи, че лабораторните анализи потвърждават хипотезата, че кръвта е твоя.

Грег почувства как цялото й тяло се разтресе от конвулсии, ала изражението на лицето й не се промени, когато изрече:

— Значи са ме затворили в багажника?

Думите й издаваха тоталната й неспособност да повярва във факта. Би дал всичко, което имаше или се надяваше да има, само и само да не му се налага да й казва и останалото:

— В мига, в който Доджър се приближи до колата, започна да вие. Твоята миризма явно е била много силна, щом я усети през затворения капак, чието уплътнение изобщо не е било скъсано при падането. Вероятно си била затворена в багажника доста дълго. Часове наред, а може би и повече, за да оставиш толкова силна миризма, че Доджър да я надуши дори при затворен капак на багажника.

Очите й се разшириха от ужас и тя въздъхна сърцераздирателно. Грег я обгърна с две ръце и я притисна към себе си, а мозъкът му отчаяно търсеше подходящите думи, с които да я утеши поне малко. Ала истината бе толкова кошмарна, че нищо не би могло да я накара да звучи по-безболезнено.

— Спомняш ли си, че ти споменах как бърбореше несвързано онази нощ в палатката?

— Да. Непрекъснато съм повтаряла, че ще те накарам да ме обикнеш, нали така?

— Тези думи изрече съвсем ясно. Но бъбреше и нещо друго, което тогава не успях да разбера много добре. Помислих си, че говориш нещо за чукане. Съвпадаше с начина, по който беше облечена и по който се държеше — гърлото му се сви, както когато Коуди бе отворил онзи проклет багажник. Наложи се да впрегне цялата сила на волята си, за да продължи. — Сега вече разбирам, че си говорила за убийство. Вероятно си казвала: „Не ме погубвай“… Умолявала си да ти пощадят живота.

Треперещите й ръце се обвиха около врата му и тя се притисна в него. Прегръдката й безмълвно му предаде усещането за страданието, през което беше преминала. За ада, който бе преживяла. Дълбоко в гърдите му се надигна раздираща болка — щеше му се да може да направи нещо, за да я успокои, да промени по някакъв начин миналото.

— Сега намирам ли се в опасност?

— Не — увери я Грег. — Ако са искали да те убият, досега имаха предостатъчно възможности да го направят. Напълно съм убеден, че загубата на паметта те е спасила.

— Все пак може би са някъде наоколо и ме наблюдават — едва успя да прошепне тя.

— Ние с Коуди не мислим така. Снимката ти се появи десетки пъти във всеки един вестник на острова. Приказките за Духа на Пели потвърдиха поговорката, че всяко зло е за добро. Те приковаха всеобщото внимание върху твоята история и въпреки всичко никой не дойде да те разпознае. Смятам, че хората, които са ти причинили това, отдавна са напуснали острова. Но Коуди се е заел здраво със случая. Когато ги открие, собственоръчно ще ги разкъсам парченце по парченце.

И наистина възнамеряваше да го направи. Никога не бе допускал, че на някакъв етап от живота си ще изпита подобно желание. Целият му живот бе посветен на спасяването на животни и хора. А сега душата му кипеше от дива, първична ярост. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да разкъса тези убийци с голи ръце и да ги накара да страдат заради всичко, което са причинили на Лъки.

— Все пак има и добри новини. Прокуратурата оттегля обвиненията си срещу теб.

— Слава Богу — изрече Лъки с твърде странен тон. — Значи добрите новини са, че не аз съм откраднала онази кола. А лошите — че едва не съм била убита.

Започна да се киска неистово. Отначало тихичко, после все по-силно и постепенно премина към гръмогласен кикот. Смехът ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая Грег си даде сметка, че тя е изпаднала в истерия. И не бе в състояние да се спре.