Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (19)

Глава деветнадесета

Докато помагаше на Лъки да излезе от колата пред ресторант „Карели“, Грег се питаше как е възможно едно обикновено отиване на вечеря да прилича толкова много на любовна среща. Та Лъки живееше при него вече почти две седмици! Но когато я покани да го придружи, за да се запознае с негови стари приятели, дошли тук на почивка, се бе почувствал твърде странно. От години не бе излизал на истинска среща. Кратките приключения с туристките, естествено, не влизаха в сметката.

— Сигурен съм, че тук ще ти хареса — говореше той на Лъки, докато вървяха към входа на крайморския ресторант. — Предлагат разкошна италианска храна. А гледката на океана при залез е направо фантастична.

Лъки не отговори нищо, но въодушевлението й прозираше в очите, които бяха по-големи от всякога. И по-зелени. Носеше рокля с цвят на лавандула и с доста консервативно деколте, която Сара й беше избрала за явяването в съда. Тя по-скоро прикриваше, отколкото подчертаваше примамливите й извивки, но така я правеше още по-съблазнителна.

Нямаше нито грим, нито бижута — нещо, което би направило повечето жени да изглеждат твърде обикновени. Но не и Лъки. Тя беше прекарала достатъчно време под слънчевите лъчи, за да придобие равномерен загар, който хармонираше великолепно с естествения цвят на косата й. В начина, по който се движеше, имаше нещо едновременно грациозно и решително — напомняше му за жена, която би се чувствала като у дома си както на тенис корта, така и върху гърба на някой кон. Неговият тип жена.

„Карели“ беше ресторант на открито във формата на клин — тесният му вход внезапно се отваряше като ветрило и даваше възможност на клиентите от всяка маса да се наслаждават на вълнуващата гледка, разкриваща се към океана. Ленивият тропически бриз се промъкваше в помещението, раздвижваше леко папратите край стените, а от скритите високоговорители се разнасяше нежна музика. Грег хвана Лъки и я поведе през препълнената зала.

Беше още рано, но ресторантът бе пълен с клиенти, които искаха да наблюдават залеза. Жуженето от разговорите по масите замря, когато двамата прекосяваха залата. Жените присвиха очи, а мъжете я проследиха с погледи от горе до долу, докато минаваше покрай тях. Тя сякаш изобщо не забелязваше оживлението, което предизвиква — взираше се в Грег с жажда и желание да му се хареса, което го развълнува неимоверно.

Алън Дънбар ги забеляза и се изправи — беше висок мъж с оредяваща медноруса коса и интелигентен поглед. Покани ги на най-добрата маса в ресторанта, която се намираше само на няколко крачки от брега. Грег представи Лъки на него и жена му — набита блондинка с изгорял от слънцето нос на име Керъл. Семейство Дънбар, които вече пиеха третия си коктейл, явно не обърнаха внимание на факта, че Грег не спомена фамилията на Лъки. Той се възползва от момента, за да поръча още по едно питие на всички.

— Погледнете залеза! — възкликна Керъл. — В Тексас никога не можеш да видиш подобно нещо.

Докъдето се простираше погледът, не се виждаше нищо друго, освен безкрайността на синьото небе и още по-сияйната морска шир. Морска птица с червени крака и с позлатени от залязващите слънчеви лъчи криле бе кацнала на един заоблен камък в края на просторния кристалночист плаж и си пощеше перата. Дори и Грег, който мразеше сантименталните сериали, трябваше да признае, че наистина има нещо изключително романтично да седиш с любимата на брега и да гледаш залеза.

С огнените отблясъци на ацтекско злато, допълнени тук-там с кървавочервени нюанси, слънцето потъна в индиговото море. Лъки се бе втренчила в гледката като хипнотизирана. Накрая от устните й се изтръгна лека въздишка. После се обърна към Грег и очите й създадоха такава близост, която породи неописуемо вълнение в душата му. Неизказани чувства заприиждаха на вълни между двамата и на него му се прииска да бяха сами в този миг.

— Ето защо всяка година идваме тук на почивка — информира ги Керъл и разруши магията. — Залезът на Хаваите не може да се сравни с никой друг по света.

— Не й позволявайте да ви мами — обади се Алън и намигна на Грег. — Почивката ни тук е изпълнена с компромиси и за двама ни. Керъл обича да седи на плажа и да чете, а аз прекарвам дните си в екваториалната гора.

Грег наблюдаваше как Лъки слуша внимателно разказа на Алън за неговото хоби. Хаваите изобилстват със стотици растения и животни, които не се срещат никъде другаде по света. Отдалеченият архипелаг е дом на повече от една трета от птиците и растенията, които фигурират в списъка на застрашените видове. И Алън можеше да разказва за всяко от тях часове наред.

Докато сервитьорът поднасяше питиетата им и небето се обагряше с тъмно сливовото на здрача, Грег се огледа наоколо и забеляза Тони Трейлър. Той се бе загледал просташки нахално в Лъки. Грег презираше този дебел плужек. Като председател на Обединения съвет, Трейлър се преструваше на загрижен за съдбата на обикновения човек и за запазването на Хаваите за хавайците. Каква нелепост!

Защото единственото, от което всъщност се интересуваше, бе какво има в джобовете си. Грег се бе обръщал неведнъж и два пъти към него по повод замърсяването на крайбрежния риф от отпадните води на полетата със захарна тръстика. Но Трейлър, естествено, бе взел страната на големите корпоративни компании — производителки на захар, така че замърсяването продължаваше и ставаше по-лошо с всеки изминал ден.

— Днес забелязахме едно апапане — съобщи Алън. — Това е червено птиче с крива човка. Събира нектар от цветовете на дърветата като колибри.

— Сериозно? — възкликна Грег, без да изпуска от поглед Тони Трейлър. — В днешно време са останали много малко от тях — премести стола си по-близо до Лъки. — Броят се на пръсти.

— Като птицата „О“ — вметна Лъки.

— Именно! — възкликна Алън, очевидно поласкан, че Лъки споделя интересите му. Страхотно! Сега няма да могат да го накарат да млъкне. — Виждала ли си птица „О“?

Лъки поклати глава и тъмните къдрици около лицето и се залюляха.

— Не. Макар че много ми се иска да видя. Но съм чувала една да пее. Сара ми разказа за тях.

Керъл погледна Грег, като че ли искаше да каже: Ето, че пак се започва. Грег се познаваше със семейство Дънбар от годините си в университета. Двамата били гаджета още от гимназията и се ожениха първия ден след завършването си. След толкова много години все още продължаваха да бъдат влюбени, макар общите им интереси да бяха съвсем малко. Техният успешен брак го бе накарал да вярва, че двамата с Джесика биха могли да изградят същия тип взаимоотношения. Но се оказа, че греши.

Алън се впусна да изнася лекция върху застрашените видове на Хаваите, а Грег се поизвърна малко, за да може да наблюдава по-добре Тони Трейлър. Наперената планина сланина бе обкръжена от горили, които си умираха да важничат. До него бе седнала блондинка с изрусена коса, която се спускаше по раменете й и подчертаваше бюст — очевидно плод на пластичната хирургия. Лично той предпочиташе естественото. Хвърли крадешком поглед към онова, което можеше да се види от деколтето на Лъки.

Когато вдигна очи забеляза, че Трейлър отново наблюдава Лъки. Каза си, че повечето мъже също я поглеждат тайничко, но Трейлър беше различен. Той не полагаше никакво усилие да прикрие интереса си. Хората в ресторанта явно не можеха да свържат Лъки с Духа на Пели. Подстриганата и боядисана с топло кафяво коса я променяше напълно. Но Трейлър се взираше напрегнато в нея и Грег се запита дали пък Коуди не му е казал за новия й външен вид.

Дебелакът постави двете си ръце на масата и надигна обемистото си туловище. Заклати се през препълнения ресторант е изражение и походка на грубиян и се насочи към тях.

— Веднага се връщам — каза Грег и напусна компанията, която в този момент обсъждаше задълбочено завладяващите подробности около чифтосването на птиците, свиващи гнездата си на земята.

— Бракстън, какво мислиш, че правиш, по дяволите? — изсъска Трейлър, когато Грег му препречи пътя.

— Правя всичко възможно да не притесняваш гостите ми — отвърна той и сграбчи свинската ръка на големеца.

— Пусни ръката ми, идиот такъв! Искам да си поговоря с оная мръсница, която ми открадна колата.

Грег го стисна още по-силно и отвърна:

— Само се осмели да припариш до нея и ще видиш как набързо ще ти изкарам червата!

— И на кого му пука? — изхили се злобно Тони, а разширените пори на нахалното му лице се откроиха под светлините в заведението. — Моите момчета…

Грег се приближи само на сантиметър от носа на Трейлър и просъска:

— Ще разцепя челюстта ти на две и ще ти завра носа между ушите, преди който и да било от твоите горили да е успял да вдигне глава от бирата си, за да забележи, че се нуждаеш от помощ!

Цветът от лицето на Трейлър се стече надолу, а после се завърна с такава скорост, че очите му изскочиха от орбитите си. Като цар на грубияните, той не беше свикнал да бъде предизвикван от когото и да било. Изтръгна ръката си от хватката на Грег и отвърна:

— Мамицата ти, Бракстън! Много ще съжаляваш, че си ме ядосал!

Грег не се и съмняваше в това. Не познаваше по-отмъстителен тип от Трейлър — в това отношение председателят на Обединения съвет можеше да се сравни само с Хомейни^[1]. Но поне за тази вечер нямаше да закача повече Лъки.

Грег се върна на масата, отпусна се спокойно на стола и отпи от питието си. Заслуша се в разговора. Бяха стигнали до опустошенията, които причиняват мангустите на гнездящите по земята птици, в резултат на което те бяха останали катастрофално малко. Лъки изглеждаше толкова щастлива и пълна с живот. Колко сексапилна беше тази жена, по дяволите!

— Ти си?… — запита Лъки, като търсеше правилната дума.

— Аз съм ентомолог — отвърна Алън.

Грег почувства ръката й върху коляното си и разбра, че тя няма никаква представа какво означава това. Отвори уста, за да намали създалото се напрежение на масата, но Керъл го изпревари.

— Насекоми — заяви през смях тя. — Алън изучава насекомите. Колкото и да ти звучи странно, от комарите се правят милиони. А от пчелите-убийци — дори милиарди.

— Комари ли? — запита озадачено Лъки. — Пчели-убийци?

— Алън работи за една изследователска компания в Тексас, която произвежда екологично чисти продукти, предназначени да контролират популацията на комарите и другите вредни насекоми.

Лъки закима с широко отворени очи, докато слушаше, а Алън бе очевидно поласкан от реакцията й. Много малко хора се впечатляваха от професията, която си бе избрал. Дори Грег намираше изучаването на насекомите за отегчителна работа, но пък и Алън не смяташе изследванията върху китовете за върха на удоволствието.

Грег се опита да хване ръката на Лъки и установи, че тя стиска зъба на Руди. Защо ли? Вероятно между нея и онази проклета акула съществува някаква телепатична връзка. Вдигна очи и отново забеляза, че Трейлър се е втренчил в нея.

— Алън направо си умира да открие лично свое насекомо — отбеляза Керъл, която явно бе започнала да се напива. Това накара Грег да направи знак на сервитьора, че са готови да си поръчат вечерята. — Всъщност това е истинската причина за обиколките му из гори галилейски, макар непрекъснато да повтаря, че просто си наблюдава птиците и се прехласва по папратите.

— Опасявам се, че не те разбирам напълно — колебливо изрече Лъки.

Очевидно тя не разбираше много неща, включително и обикновените приятелски шеги.

— Ако Алън открие насекомо, което не е каталогизирано досега, то ще бъде кръстено на него — обясни й Грег. — Много често и на болестите дават имена по същия начин — погледна я в очите и се опита да й изпрати мълчаливо послание. — Ако двама души открият нещо ново, тогава го кръщават на тях.

По сянката, която премина през очите й той разбра, че е схванала посланието — имаше предвид синдрома на Хойт-Меленбергер.

— Хлебарката на Дънбар! Има особено звучене, не мислите ли? — изкиска се Керъл. Алън също се засмя, очевидно свикнал със закачките на жена си.

— Грег, защо не му кажеш за онези две насекоми, които са открили в косата на алпинистката? Може би Алън няма да има нищо против да ги погледне.

— Какви насекоми? И каква алпинистка?

— Преди повече от година една алпинистка паднала, докато е изкачвала Яо Нийдъл. В главата й са намерени два много странно изглеждащи бръмбара — обясни Грег на Алън. — Съдебният лекар е член на Обществото за запазване дивата природа на Хаваите, затова ги е задържал смятайки, че са от екваториалната гора.

— Успели ли са да ги опишат? Къде са те? По какъв начин се съхраняват? — засипа го Алън с канонада от въпроси.

— Никой не си е играл да ги описва. Неколцина учени смятат, че вече са описани, а други не са съгласни с тях.

— Може би са изпратили бръмбарите в лабораторията на ФБР заедно с тялото на загиналата жена? — запита Лъки.

В този момент Грег изпита благодарност към Коуди, че бе отделил толкова време да му обяснява подробностите по случая и, че по-късно той ги бе споделил с Лъки.

— Не са ги изпратили. Засега се намират в центъра на Обществото в Лахаина. Защо не наминеш утре натам, за да ги погледнеш и ти?

Керъл с престорено отчаяние вдигна очи нагоре, но Алън не й обърна никакво внимание.

— Добра идея — отвърна той.

Сервитьорът им раздаде папките с менюто и на масата се възцари тишина. С периферното си зрение Грег забеляза, че Трейлър и антуражът му напускат ресторанта. Тлъстият грубиян улови погледа му и спря за момент. Зад гърба на Лъки Грег вдигна ръка в неприличен жест.

— Какво е опакапака — запита Лъки.

— Много е вкусно. Бледорозова едра мексиканска риба — обясни й Грег, но от погледа й разбра, че тя няма спомен за вкуса на мексиканската риба, ако разбира се, някога изобщо я е опитвала.

— Ще я пробвам. Щом е добра за Руди, сигурна съм, че ще хареса и на мен — заяви тя и в очите й проблеснаха весели пламъчета.

 

 

Пожелаха „лека нощ“ на семейство Дънбар и решиха да се поразходят по брега пред ресторанта. Лъки бе завладяна за пореден път от усещането на близостта на Грег — нещо, което караше тялото й да тръпне цяла вечер. И сега отново се радваше на тази близост, на случайния допир на бедрото му до нейното, на ръката му, преметната през кръста й. Опита се да върви в крачка с него. Бяха оставили обувките си на стъпалата на ресторанта и вървяха боси по мокрия пясък, където се плискаха леките вълни на прибоя.

Лъки вдиша дълбоко морския въздух. За пореден път изпита благодарност към съдбата, че обонянието й не си е отишло заедно с паметта. Нищо не можеше да се сравни с уханието на тропическата нощ, с аромата на океана, примесен с по-тежкия, по-сладък мирис на дивите цветя. Луна, подходяща за романтична любовна среща се бе издигнала на небето още по време на вечерята, а сега се намираше в зенита си и очертаваше сребриста пътека по вълните. Ярки звезди просветваха в тъмното небе, надвесено над тях.

— Сега вече ми е ясно защо няма вампири в Италия — отбеляза Грег.

Вампири ли? Единственото, което Лъки успя да извика в съзнанието си, бе някакъв неясен образ с огромна черна пелерина и невероятно дълги зъби.

— Какво е вампир? — не се смути да го запита тя.

Тази вечер в главата й бяха възникнали редица въпроси, но тя се бе въздържала да ги зададе, за да не я помислят приятелите му за глупачка. Ала Грег я познаваше така добре, както никой друг и беше наясно, че й предстои да се запознае повторно с много неща.

— Вампирите са мит — вълшебна приказка.

— Като момиченцето с шапчицата?

— Да — засмя се той. — Като Червената шапчица. Тук на островите си имаме пък приказки за менехуне — дребните хора. Те са подобни на „малкия народ“ в Ирландия.

Лъки застина на място. Топлите вълни заляха пръстите на краката й, а после се отдръпнаха, поглъщайки пясъка под тях.

— Ирландия? Представям си я съвсем ясно. Близо е до Англия, нали? Непрекъснато ли воюват там? — запита тя и той кимна. — Но не мога да си представя как изглежда един мене… някакъв си или пък представител на дребния народ.

— Ме-не-ху-не — произнесе той думата сричка по сричка. — Те са малки… много дребни хора.

Някаква дума затрептя в съзнанието й — трябваше й само секунда, за да си я спомни:

— Джуджета!

— Всъщност дори още по-малки. Но това е само фантазия. Те не съществуват в действителност, а само в съзнанието на хората, но за тях се разказват много легенди — каза Грег и посочи необятната тъмна морска шир пред тях. — Виждаш ли лунната пътека върху водата? Според легендата това означава, че менехуне танцуват върху вълните.

— Колко вълнуващо! — възкликна тя, но дълбоко в себе си се разтревожи не на шега. Не стига, че в реалния свят има да научава отново толкова много неща, а сега се оказваше, че съществува и въображаем! Нямаше ли край всичко онова, което е забравила? — Разкажи ми за вампирите. Представям си някакви големи зъби.

— Просто се опитах да се пошегувам — обясни той. — Предполага се, че вампирите са мъже с огромни кучешки зъби. Скачат върху нищо неподозиращи жени — обикновено късно през нощта, когато жертвите са заспали дълбоко — и изсмукват кръвта от врата им.

— Какъв ужас! — опита се да си представи как нечии зъби се впиват във врата й, но в съзнанието й се появиха само зъбите на Руди. Бързо бръкна в джоба си и докосна зъба на акулата, който лежеше там. — А какво общо имат вампирите с Италия?

— Чесънът предпазва хората от вампири. Знаеш ли какво е чесън?

— Разбира се — отвърна тя без колебание. — Всяка готвачка знае какво е чесън. Но не мога да разбера как може той да предпазва от вампири?

— Ами това е просто една глупава легенда — продължи Грег, докато очите му се вглеждаха напрегнато в устните й. — Опитах се да се пошегувам. Исках да кажа, че в Италия няма легенди за вампири, защото там използват много чесън. Предполага се, че миризмата му пропъжда вампирите. Спагетите тази вечер съдържаха достатъчно чесън за отпъждане на поне дузина вампири, но тъй като и двамата сме яли от тях, няма нищо лошо в това да те целуна.

Той склони глава. Лъки вдигна ръце, за да го отблъсне, но закъсня. Дланите й се опряха в гърдите му, когато устните му покриха нейните и ръцете му обгърнаха кръста й. Заля я горещина. Неговата или нейната? Не можеше да определи.

Тялото му излъчваше мъжественост и сигурност. Тя се притисна към него и разтвори устни, за да приеме езика му, който се преплете с нейния. Усещаше под пръстите си силните удари на сърцето му. А по-надолу, срещу полите на роклята й, пулсираше набъбващата му мъжественост. О, Боже! — помисли си тя и застина в очакване.

Грег прекъсна целувката си и прошепна:

— Представи си, че съм вампир.

Лъки усети надигащия се смях в гласа му и едва се сдържа да не се изкиска. Но в този миг устните му напипаха чувствителното място на шията й. Никога не беше изживявала нещо подобно. Той я захапа нежно и през цялото й тяло премина гореща тръпка чак до пръстите на краката й, които се сгърчиха върху пясъка.

— Мисля, че има известна истина в тези вампирски истории — успя да промълви.

Той спря да я целува и се загледа в нея. Неспособна да се въздържа повече, Лъки вдигна ръце и започна да разкопчава ризата му. Вече се бяха отдалечили значително от ресторанта и единствената светлина идваше само от луната над тях, но тя виждаше съвсем ясно загорелите му гърди, докато разтваряше ризата и усещаше погледа му, който следеше всяко нейно движение.

Копнееше да прокара устни по кожата му и да почувства как цялото му тяло се стяга в отговор, докато устните й описват диря по здравите му мускули. Издиша леко насъбралия се от напрежението въздух и позволи на пръстите си да погладят космите на гърдите му и да започнат да дразнят набъбналите му зърна.

Желанието се надигна в гърдите й като бързо напредващ прилив, усилено от дългото въздържание и я удари със страшна сила. Всяка тяхна среща изискваше все по-голямо усилие на волята, което я изтощаваше до краен предел, докато накрая и двамата бяха наясно, че онова, което трябваше да се случи, бе само въпрос на време.

След като си беше позволила да стигне дотук, вече не можеше да се върне назад. Пръстите й се плъзгаха по мъжествените контури на тялото му. Сантиметър по сантиметър. Връщаха се отново и отново към тези интригуващи мъжки зърна и снопчето косми между тях. Поглъщаха мощната жизненост на тялото му.

— Ангел мой — прошепна той и сграбчи китката й. — Ти ме желаеш. Защо е необходимо да го отричаш?

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че той е прав, но не искаше да си признае, че е толкова слаба, толкова лесна. Въпреки всичко в този миг нямаше сили да го отблъсне, дори и животът й да зависеше от това. Ръката му обхвана едната й гърда — гореща и безмилостна като страстта, искряща от сините му очи.

— Не можем да държим ръцете си далече един от друг. Защо да вървим срещу желанията си?

Тя не отговори нищо, но и не отблъсна ръката му. Палецът му напипа набъбналото й зърно и започна да го гали през тънката материя на роклята. Конвулсия разтърси, тялото й. Искаше още и още. Той отново склони глава и започна да я целува, притискайки долната част на тялото си в нейното. Горещо и твърдо.

Избухнал смях някъде нагоре по плажа върна Лъки на земята. Намираха се на обществен плаж, за Бога! Някакъв далечен глас в съзнанието й подсказа, че ако сега не спре, няма да може да го направи никога. Отдръпна се и се втренчи в него. Едва си поемаше дъх и се чудеше какво да каже.

— Хайде, скъпата ми. Да се прибираме вкъщи и да скачаме в леглото.

Тя си пое дъх й успя да се въоръжи със сила, за да отговори:

— Не. Аз ще спя сама.

Той застина. Изгледа я изпод полупритворените си клепачи и запита:

— Колко пъти ще трябва да преминаваме през всичко това?

— Искам да бъда за теб нещо специално.

Опита се да обясни онова, което чувства, но някак си не успяваше да намери подходящите думи. Докато работеше днес с Аби, Лъки бе започнала да си възвръща донякъде себеуважението. Но целта още не бе постигната напълно. Не желаеше да прави крачка назад и да се превръща отново в жена, която разчита на секса, за да получи онова, което иска.

— Продължавам да виждам пред очите си онова лице в огледалото — допълни тя. — Не желая да бъда проститутка с изрусена коса. Не искам да се държа по начина, по който съм се държала първата нощ в палатката.

Грег не отговори нищо. Започна бавно да закопчава ризата си. Беше й много ядосан и тя не го обвиняваше. Тя самата беше ядосана на себе си. Вечерта беше преминала великолепно. Първата й среща. Началото на новия й живот. И какво бе направила тя? Беше развалила всичко.

Той пъхна ризата си в панталона и каза:

— Ти вече си нещо много специално за мен. Просто не знам какво трябва да направя, за да те убедя.

— Чувствам се много по-добре от всякога след… катастрофата — отвърна тя, но не добави, че днес за първи път се бе почувствала почти… нормална. Като истински човек, който живее собствения си живот, а не като някаква си откачалка.

Грег пое надолу по плажа, като се отдалечаваше все повече от ресторанта. Тя се прокле заради глупостта си. Защо продължаваше непрекъснато да греши? Не можеше да му се сърди, че е ядосан. Тръгна мълчаливо до него, като се чудеше какво би могла да каже, за да се извини по някакъв начин.

— Как мина срещата ти с оня доктор? Досега все не ми оставаше време да те попитам.

— Отлично — отвърна бързо тя, поуспокоена, че той не говори ядосано, макар да си даваше сметка, че видът му не беше на много щастлив човек. — Отначало не ми харесваше, но постепенно започна да ми допада.

— Така ли? Защо?

— Обясни ми доста неща за синдрома на Хойт-Меленбергер, които не ми бяха ясни.

Бяха стигнали до струпани камъни, които разделяха плажа на две части. Грег се облегна на един от тях, а Лъки застана леко встрани — този път не допусна грешката да го докосне.

— Някои от лицата, които виждам са ми познати, но не мога да ги свържа с имена. Сега вече знам причината. Някои от жертвите на синдрома не могат да си спомнят дори лицата — започна тя и се впусна да обяснява състоянието на мозъка, познато като „маскиране“. — Ще ми се наложи отново да запаметя някои лица, например тези на президента и Елвис.

Грег кимна съсредоточено, но тя изобщо не можа да разбере какво си мисли.

— Притеснявам се, че съществуват прекалено много неща, които не знам. Всеки ден изникват все нови и нови. Имам чувството, че веднага след катастрофата се справях по-добре. Като че ли тогава знаех повече.

— Не бих казал. Твоят свят тогава беше твърде ограничен — включваше само една болнична стая, а после затворническа килия. Сега житейският ти опит започна да се разширява и затова откриваш все повече неща, които трябва да научиш повторно — приведе се и приятелски докосна челото й с устни. — Не се притеснявай за това, скъпа моя. С времето всичко ще си дойде на място.

Щеше й се да е в състояние да сподели убедеността му, ала не можеше. Нещо тъмно, злокобно премина през мозъка й като едва доловима струйка дим и изчезна, преди да е успяла да го улови. Имаше нещо, което просто трябваше да си спомни. Нещо…

— Трябва да ти кажа нещо — обади се Грег и Лъки усети, че отново й предстои да научи лоши новини. — Много хора ще искат да се възползват от теб — по всякакъв начин. Бъди много внимателна на кого се доверяваш.

— Сара и Номо се отнасят прекрасно с мен.

— Разбира се. Ала съществуват хора, като Фентън Бюли например, които искат само да правят пари от твоите проблеми. Нали си чела онези статии в „Тетлър“? Освен това…

— Аз не съм разговаряла с него. Някой от института вероятно му е разказал…

— Вярно е. Но ако се опита да те заговори, не казвай нищо — посъветва я Грег, поколеба се и я изгледа. — И по-добре повече да нямаш вземане-даване и с доктор Карлтън Съмървил.

— Защо? — запита разтревожено тя. — Доктор Съмървил ми помогна. Той ми обясни редица неща за синдрома на Хойт-Меленбергер.

— Вярвам ти и се радвам, че ти е помогнал да се почувстваш по-добре. Но той не работи за никакъв изследователски институт. Не помага на други хора, претърпели травми на главата. Пише книга. И тази книга ще бъде изцяло за теб.

Лъки едва успя да преглътне, като се опитваше да прикрие изненадата и разочарованието си. Защо всички искаха само да я използват? Не могат ли просто да я оставят на мира?