Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (33)

Глава тридесет и трета

Коуди паркира на паркинга за коли под наем на Трейлър, ала мислите му се въртяха все около Грег. Снощи му се беше обадил от дома на Клод Уинстън в Хонолулу. Каза му, че е разказал на Лъки истината за миналото й и тя я приела сравнително спокойно. И защо да не я приеме? Нали в крайна сметка е постигнала всичко, за което си е мечтала — да живее като принцеса с богат съпруг и умно дете?!

Коуди си даваше сметка, че не е много честно спрямо Лъки да я съди по този начин. Тя бе страдала безкрайно повече, отколкото всички хора, които той познаваше, но сега брат му преживяваше истински кошмар, защото бе влюбен в жена, която не можеше да има. Добре поне, че двамата отново бяха заедно. Може би с най-близките хора около себе си Грег би успял по-лесно да превъзмогне този удар, но лично Коуди дълбоко се съмняваше в това.

Запъти се неохотно към офиса на Тони Трейлър. Този кретен го търсеше под дърво и камък вече дни наред, но Коуди съвсем съзнателно го отбягваше. Пък и беше затънал до гуша в работа — издирваше директора на затвора и психоложката, която бе работила с Лъки. Предположението му за участието на Трейлър в трафика на „Чудото на Мауи“ се бе оказало вярно. Сърбяха го ръцете да вкара в затвора дебелия задник на това копеле.

— Къде се губиш толкова време, мамицата ти? — изрева Трейлър в мига, в който го зърна да прекрачва прага му.

— Зает съм с изпълнение на преките си задължения — отвърна Коуди с твърде злобничък тон.

Трейлър кимна в посока към вратата на офиса си и една от горилите, които винаги се въртяха край него, я затвори. Охо! И сега какво?

— Искам с теб да се споразумеем като полицай и таен източник — започна без предисловия Трейлър. — Имам информация за теб. Използвай я както ти е угодно, но не казвай на никого от кого си я получил.

Значи до ушите на тази тлъста невестулка е достигнало нещо за разследванията на Хелмър. Вероятно информацията му цели да хвърли вината за наркотрафика върху някого другиго. От факта, че този мъж е бил избран от народа за председател на Обединения съвет, управляващ Мауи, на Коуди буквално му се догади.

— Аз нямам право да се споразумявам с никого — отвърна той. — С такова право разполага само прокуратурата.

— Ако не ми дадеш думата си, няма да получиш от мен дори и пръдня.

Речникът на това влечуго май се състоеше единствено от мръсотии. Коуди се бе отказал от псувните, когато бе установил, че близнаците повтарят като папагали всяка негова дума. Е, добре де. Понякога се изпускаше, без да иска. А сега протегна ръка към бравата на вратата и заяви:

— Твоя воля.

— Останах с впечатлението, че искаш да помогнеш на брат си.

Коуди се извъртя на пети и извика:

— За какво говориш, по дяволите? От къде на къде именно на теб ще ти пука за Грег?

— В интерес на истината, мразя това копеле и в червата, но трябва да си пазя имиджа. Обвиненията на брат ти, че аз съм отговорен за замърсяването, което руши екологичното равновесие на крайбрежните рифове, бие по репутацията ми. Мога да помогна, но от теб искам да го убедиш да си затваря устата оттук нататък.

На земята не съществуваше сила, която би могла да затвори устата на Грег, когато се отнасяше до опазването на околната среда, но Коуди реши, че в случая е по-разумно да замълчи. Само кимна. Трейлър определено беше събудил любопитството му.

Тони извади отнякъде един брой на „Тетлър“. Беше последният, чиято първа страница показваше как Лъки се качва на самолета със семейството си. „Духа на Пели изчезна“. Крещящото заглавие и заключителната снимка — и двете дело на Фентън Бюли — приковаваха вниманието на всички островитяни. Точно както и в легендата, Лъки бе изчезнала така неочаквано, както се бе появила.

— В статията тук се казва, че съпругът й не е знаел какво й се е случило. Пише, че не я бил виждал от месеци. Но това е шибана лъжа. Защото ние го видяхме точно тук, нали така, момчета?

Телохранителите кимнаха мълчаливо, все едно изпълняваха пантомимен спектакъл. За секунда Коуди имаше чувството, че сърцето му е спряло да бие.

— Изключено! ФБР веднага провери историята на Брад Уагнър.

— Майната му на ФБР! Преди около три месеца ние бяхме навлезли дълбоко в екваториалната гора — бяхме решили да се поразтушим малко с лов на диви прасета. Нали така, момчета?

Момчетата пак кимнаха, без да отронят и думица.

— Искам да кажа, че бяхме наистина понавлезли в най-дълбоките дебри. В един момент излизаме на една пътека и не щеш ли, пред очите ни онази кола. Ние ги виждахме много ясно, а те изобщо не подозираха за нашето присъствие. Нали знаеш колко е гъста джунглата по онези места? Та видяхме двама мъже и една жена — ето тази тук. Духа на Пели. Седеше на задната седалка и се взираше през прозореца като дрогирана, без да вижда нищо. Така ли беше, момчета?

Още няколко безмълвни кимвания от момчетата. Сърцето на Коуди вече биеше като лудо в гърдите, обливаше го пот, сякаш току-що беше пробягал маратонска дистанция. Двама мъже. Били са необходими двама мъже, за да се освободят от трупа на алпинистката. Също и от Лъки.

— Знаеш ли, непрекъснато нещо ме глождеше, че познавам отнякъде тази кучка. Очите й — трудно се забравят подобни очи. Но не можах да свържа, че две и две е четири, докато не зърнах снимката на този тук. Защото именно Брад Уагнър беше тогава с Духа на Пели. Той и още един тип товареха орхидеи в багажника на колата.

Орхидеи. Ключът към разгадаването на този случай. Коуди успя само да изтрие стичащата се по челото му пот с опакото на ръката си.

— Не можах да разпозная Духа на Пели, защото тогава косата й беше дълга и тъмна. И права като клечки. А на следващия ден тя се сгромолясва в една от онези кошмарни урви със силно изрусена, при това накъдрена коса. Шибана работа, не мислиш ли?

— Да, много шибана — обади се една от горилите. — Бяха с откраднатата кола на Тони, ама ние не я познахме.

Трейлър изпепели с поглед нахалника, осмелил се да си отвори устата, и обясни:

— Аз имам стотици шибани коли. Не мога да помня регистрационните номера на всичките. Пък и тази беше открадната преди повече от година. Тогава изобщо не ми мина през ума, че колата е моя.

Коуди не отрони и думица. Изскочи през вратата за секунда. Направо невероятно! Брад имаше вид на толкова приятен човек! Дори и Сара го хареса, а нейните инстинкти за хората рядко я лъжеха. Ала сега очевидно я бяха подвели. В този момент Коуди си даде сметка, че бяха предали Лъки в ръцете на човека, опитал се да я убие.

Изминаха цели два часа, докато успее да открие Грег в Хонолулу. Преди да се заеме с това, първо, естествено, бе информирал Хелмър, който буквално зяпна при тези разкрития. За съжаление обаче властите не можеха да предприемат нищо. Не разполагаха с никакви веществени доказателства, освен със строго поверителния разказ на Трейлър. Но нямаше никакъв начин той да бъде принуден да свидетелства официално.

Преди всичко Тони пред никого не би признал, че някога е стъпвал в дебрите на екваториалната гора. Коуди изобщо не повярва на историята с лова на диви прасета. Повече от сигурно бе, че пак са пренасяли поредните пратки от „Чудото на Мауи“. И именно по тази причина Трейлър държеше да запази анонимността на информацията. В крайна сметка следващата година предстояха поредните избори.

— Виж какво, знам, че си бесен — каза Коуди, когато най-сетне се свърза с Грег. — ФБР са вдигнати на крак. Хелмър веднага се обади в офиса им в Хонолулу. Това именно беше пропукването, от което се нуждаехме. Но не можем да изпратим полицията в дома му без никакви доказателства.

— Веднага тръгвам, за да измъкна Лъки оттам.

— Бъди много внимателен! Брад Уагнър е убивал вече веднъж — поне за една жертва можем да бъдем сигурни. Но съществува още някой — съучастник, който работи с него. Не ни е известно кой е той. Възможно е да е шофьорът, за когото Брад спомена. Възможно е да е всеки. Няма да се поколебаят да те убият на място, ако им се изпречиш на пътя.

— Тръгвам към къщата й веднага!

— Добра идея — съгласи се Коуди. — Срещни се с нея и й го съобщи лично, но внимавай някой да не ви подслушва. Това би изложило и двама ви на смъртна опасност. В момента Брад вероятно се чувства сигурен. Все още не мога да повярвам, че имаше наглостта да се появи при нас и да прибере Лъки обратно при себе си. Можеше просто да я остави тук и никога да не я потърси.

— Надали. Брад я обича прекалено много. Тя вероятно е чула или видяла нещо, което вече не си спомня. Не мога да си представя да съществува друга причина, поради която първо ще се опитва да я убие, а после ще си я иска обратно.

— Много е възможно да си прав — каза Коуди и усети, че се облива в студена пот. — Щеше ми се в този момент да съм при теб, за да мога да ти помогна. Пази се!

— Добре. Задължен съм ти.

 

 

— На телефона е Себастиан — прошепна Малия на Лъки. — Казва, че е спешно.

Лъки излезе на пръсти от стаята на дъщеря си. Беше прекарала цялата нощ край леглото й. Лекарят се оказа прав — обикновени болки в стомаха. Щом веднъж детето успя да заспи, кризата му не се повтори. Но Лъки бе решила да не я пуска днес на детска градина и точно в този момент Джули спеше.

— Веднага ела при мен! — извика Себастиан, когато тя му се обади.

— Не мога. Джули е у дома и…

— Налага се! — настоятелно прошепна Себастиан. Говореше като обезумял. — Току-що погледнах какво има в пазарската торбичка, която ми даде. Трябваше да я отворя още тогава! Господи, постъпих като последния глупак! И сам бих дошъл при теб, но нали знаеш, пълен съм с клиенти. Повярвай ми, няма да съжаляваш, когато видиш съдържанието на торбичката!

— Е, явно ще трябва да оставя Джули с Малия.

Лъки съобщи на прислужницата, че излиза за малко по работа и веднага ще се върне, после се качи на новия си син „Събърбън“ и подкара към фризьорския салон. Нямаше никаква представа какво би могло да бъде съдържанието на торбичката. Себастиан й беше казал, че е малка. Не е възможно да е нещо чак толкова ужасно, нали?

Все още не бе дошла напълно на себе си от паническия пристъп, който я бе връхлетял по време на коктейла снощи. Джъд Фремон беше неприятност с главно „Н“. Около него нещо действително не беше наред. Искаше й се да го обсъди с Брад, но той се бе прибрал късно от коктейла и, след като се бе уверил, че състоянието на Джули не е тревожно, си бе легнал, тъй като за сутринта бе планирана важна делова закуска. Тогава Лъки не се бе притеснила особено, защото нямаше желание да се отделя от Джули нито за миг. Но сега си каза, че би било по-добре, ако бе споделила преживяното със съпруга си.

Завари Себастиан да твори нещо, което той нарича „артистична тъкан“. Кичури от косата на клиентката му бяха обвити в късчета станиол. Но щом видя Лъки, изостави жената на стола и помъкна старата си приятелка към своя офис.

— Ето я — отсече той и й подаде малка пазарска торбичка. — Каза ми да ти я пазя. Едва снощи си позволих да я отворя. Господи! И по-рано бях зърнал двата плика, но тогава си помислих, че са просто снимки на нови рокли. Ти непрекъснато ми показваше тоалети, които държеше да си купиш на всяка цена.

Измъкна от торбичката един бял плик и й го подаде. Лъки разпозна върху плика собствения си почерк. Обаче бележката, която откри вътре, доста я озадачи:

Себастиан, в последните дни чувам приближаващите се стъпки на воините на нощта. Ако нещо се случи с мен, моля те веднага да изпратиш другия плик по пощата.

— Воините на нощта вероятно са онези, които са се опитали да ме убият. Кои са те? Мислиш ли, че Джъд Фремон има нещо общо с тях?

Себастиан поклати глава и отговори:

— Воините на нощта са част от хавайския фолклор. Суеверните хора вярват, че ако чуваш стъпки нощем, докато се опитваш да заспиш, това са духовете на хавайските воини, които маршируват към морето, както в древни времена. Поверието гласи, че в такъв случай някой ще умре — обикновено оня, който чува стъпките на Воините на нощта.

Лъки бе повече от удивена, когато си даде сметка, че този човек явно наистина е бил най-близкият й приятел. Имала му е огромно доверие, но не и на съпруга си.

— Очевидно съм знаела, че се намирам в опасност. Споменавала ли съм ти нещо по този въпрос?

— Не. Но ако бях отворил торбичката, веднага щях да изпратя другия плик.

И измъкна оттам малък плик от обикновена, кафява хартия. Беше адресиран до Нед Адамс — специален следовател във Федералното бюро за разследване.

— С какво ли толкова съм разполагала, че съм искала да го изпратя на ФБР? — възкликна Лъки и скъса плика. Там, в малко найлоново пликче, бяха поставени две компютърни дискети.

Себастиан посочи към компютъра на бюрото си и каза:

— Най-добре ще е да провериш какво има в тях.

Лъки седна на бюрото му и внезапно осъзна, че офисът й изглежда някак странно познат — като къщата на Джъд. Знаеше в кое чекмедже се намират канцеларските принадлежности, а също и че в най-долното ще намери пакетче сладки „Хърши Кисис“.

— Влизала ли съм често в офиса ти?

— И още как! Нали ти ми създаде всички необходими програми за работа! Сега вече знам точно какво количество да поръчвам от всеки един продукт. Водя точен отчет за заплатите на служителите си, пиша чекове и какво ли още не, и то само защото един ден ти ми заяви, че живея още в миналия век, че съм динозавър. И се оказа права, разбира се. Животът ми се улесни значително с този компютър — потупа я приятелски по рамото и заяви: — Сега се залавяй за работа. А аз ще отида да довърша госпожа Доръм.

Лъки включи компютъра и в главата й веднага изскочи необходимата парола: „Коса“. Първата дискета съдържаше информация за доставките на орхидеи. Повечето от маршрутите започваха от Сингапур и завършваха в различни точки на Щатите. На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем безобидно, но явно е било свързано и с някаква престъпна дейност, щом тя се е страхувала за живота си и е искала да изпрати сведенията във ФБР.

Орхидеите означаваха Джъд Фремон. И собственият й съпруг. Тя застина с пръсти над клавиатурата и се втренчи в екрана. Не е възможно бащата на детето й да е искал да я убие!

Брад несъмнено обичаше Джули и беше добър баща. Изглеждаше толкова мил, изпълнен с такова разбиране и съчувствие. Но това беше ли достатъчно, за да го определи като добър човек? Може би просто умееше да скрива превъзходно съкровените си чувства? Пази се от онова, което е твърде хубаво, за да е истина! — дойде някакъв предупредителен сигнал от дебрите на съзнанието й.

С треперещи пръсти смени дискетите и прегледа следващата. Представляваше серии от цифрови кодове, които не й говореха абсолютно нищо. Нямаше нито една думичка — само някакви неразбираеми цифри.

Лъки върна двете дискети обратно в торбичката и я пусна в дамската си чанта. Разумът й подсказваше, че Брад и Джъд знаят отлично какво означава всичко това. Информацията в дискетите явно е била достатъчно съдбоносна, за да се решат да я убият. Вдигна телефона и набра номера на базата на ФБР в Куонтико, щата Вирджиния — адреса, посочен на плика.

Там вече беше много късно и нямаше никой, който да може да й окаже някаква помощ. Тя настоя да й дадат домашния телефон на Нед Адамс, но дежурният отказа. Записаха името й и номера на фризьорския салон и я уведомиха, че Нед Адамс сам ще се свърже с нея.

Лъки тъкмо затваряше телефона, когато Себастиан се върна в офиса и запита:

— Какво имаше на дискетите?

— Информация, която обаче не ми говори абсолютно нищо. Обадих се на ФБР. Сега ги чакам да се свържат с мен тук — пое си дълбоко дъх и се вгледа настоятелно в човека, на когото се бе доверила някога. — Моля те да бъдеш откровен с мен. Кажи какви ми бяха някога отношенията с Брад и Джъд? Разказвала ли съм ти нещо за тях?

Себастиан седна на стола, поставен до бюрото и отвърна:

— Двамата с теб бяхме много добри приятели, но ти рядко говореше открито за миналото си или за личния си живот.

— Обичах ли Брад?

— Казваше, че Брад е приятен човек, но пълен досадник — важното било, че е богат и че ти дава всичко, което пожелаеш. Само веднъж спомена, че първоначално си искала да се омъжиш за Джъд, но когато си отишла да работиш за тях и си се запознала с Брад, той ти допаднал повече. Според мен си го предпочела, защото се е поддавал по-лесно на манипулиране.

— Очевидно съм била съвършена използвачка. Как изобщо хората са ме понасяли?

— Ти беше — и си — забавна. Обичаше да разказваш всякакви интересни истории и вицове. Винаги бе осведомена кои са най-актуалните ресторанти и бутици. Беше умна и секси. Мъжете автоматично падаха в краката ти.

— А имала ли съм любовна връзка с Джъд Фремон? — запита Лъки и затаи дъх с надеждата отговорът да е отрицателен.

— Не — усмихна се Себастиан и поклати глава. — Този мазник обаче беше луд по теб — и ти го знаеше. Флиртуваше с него и го дразнеше безмилостно. Но това беше всичко. Ако пожелаеше, щеше да бъде необходимо само да му намигнеш, и той веднага щеше да скочи в леглото с теб.

Тя се взря за миг в очите на приятеля си и накрая събра смелост да го запита:

— Мислиш ли, че Джъд и Брад са се опитали да ме убият?

Загорялото лице на Себастиан неестествено побеля.

— Какво те кара да мислиш така? — разтрепери се той не на шега.

— Една от дискетите съдържа данни за превозването на орхидеи чак от другия край на света. А те се занимават с внос на орхидеи. Джъд събира редки, застрашени видове, които вероятно са придобити незаконно. Някой се опита да ме убие. Имам усещането, че ключът за цялата тази загадка е в орхидеите.

— Наистина не знам. Джъд и Брад са странни хора, от които те побиват тръпки. Двамата са изключително близки. Тримата живеехте в една къща, докато ти не настоя с Брад да си построите своя — Себастиан сви рамене и продължи: — Но дали са се опитали да те убият?… Всъщност Джъд е човек, от когото може да се очаква абсолютно всичко.

Телефонът иззвъня и Лъки го вдигна. Беше Нед Адамс. Себастиан се измъкна на пръсти от офиса и я остави да говори на спокойствие.

— Съобщиха ми, че става въпрос за нещо спешно — на пет часови зони разстояние гласът на Нед Адамс звучеше изтощено и сприхаво.

— Не ме ли познавате? Предполагам, че съм се свързвала с вас и преди.

— За какво?

— Не си спомням — отговори Лъки, без да се замисля. После си даде сметка, че се държи като пълно куку. — Вашият адрес беше на плика, който съм възнамерявала да ви изпратя.

— Вижте какво, госпожо, много съм уморен. Когато си спомните какво искате да ми кажете…

— Тук имам две дискети. Едната съдържа някакви данни за маршрутите за превоз на орхидеи от Сингапур…

— Ей, почакайте малко! Сега се сещам, че ми се обадихте, но отказахте да ми кажете името си. Споменахте, че вече сте лежала веднъж в затвора и нямате никакво намерение пак да влизате там. Твърдяхте, че разполагате с някаква информация за добре замаскирана афера с фалшиви кредитни карти…

За съжаление, Лъки не бе в състояние да си спомни нищо по този въпрос.

— Но каква връзка може да има между орхидеите и фалшивите кредитни карти? Нищо не разбирам.

Няколко секунди мълчание. След тях отново гласът на Нед Адамс:

— Вие току-що сте напуснала Мауи, нали?

— Да, аз…

— Мътните го взели! Значи именно вие сте жената в колата, която нарочно са блъснали в пропастта, така ли?

— Значи сте чували за моя случай? Всъщност, доколкото знам, от известно време и ФБР се е включило в разследването по него.

Помнеше много добре, че Коуди бе потърсил и тяхната помощ, когато не успяха да я идентифицират.

— Напълно сте права. Аз също работя по случая. Вие сте носела обувката, принадлежала на агентката от „Американ Експрес“. Тя се бе заела с разследването на аферата с фалшиви кредитни карти в Сингапур — каза Нед Адамс и издиша дълбоко. — Нямах никаква представа, че именно вие сте жената, свързала се с мен във връзка с информацията, която би могла да ни бъде от полза.

Лъки имаше чувството, че кръвта й изтича от вените, че всеки сантиметър от тялото й се смръзва и че всеки момент ще припадне. Сингапур. Орхидеи. Най-големите й страхове — превърнати в реалност. Брад се е опитал да я убие. Боже мой, не! Не и бащата на Джули!

— А сега ми повторете какво имате на тези ваши дискети — заяви Нед Адамс, вече напълно разсънен.

— Всъщност не знам точно. Информация за маршрути по товаренето и превоза на пратки от Сингапур.

— Страхотно! Това ще ни помогне да узнаем кои са дистрибуторите на фалшифицираните кредитни карти!

— Сериозно? Да не би да ги пренасят в сандъците с орхидеи?

— Правилно се досетихте. Сандъците вероятно са снабдени с фалшиво дъно, където крият картите. За нас не представлява никаква трудност веднага да прекратим тази престъпна дейност, но без списъка на дистрибуторите, те ще продължат да ги разпространяват от друга посока.

Лъки почти виждаше усмивката, разляла се по лицето на агента, но беше така разстроена от тези разкрития, че едва й стигаха силите да говори. Бащата на нейното дете — коравосърдечен убиец!

— А на другата дискета какво има?

— Нямам представа. Някаква хаотична поредица от цифри…

— И странно изглеждащи символи?

— Точно така. Да не би да сте я виждал?

— Но вие разполагате с техния разбивач на кодове, за Бога!

Осъзнаването, че човекът, който я бе дарил с дете, се е опитал да я убие, й се бе отразило почти като физически удар в стомаха. Затова Лъки едва събра сили да запита:

— Какво е това „разбивач“?

— Компютърна програма, създадена от изключително умел хакер, за разбиване на сложните кодове, които банките използват за защита на компютърните си системи. Стига ти да разбиеш кода по начина, с който разполагат тези фалшификатори, и ето, че попадаш в секретните архиви на банките. Известна ти е последователността на номерата на кредитните им карти, както и всякаква друга техническа информация, което ти развързва ръцете за производството на фалшиви кредитни карти.

— О, Боже! — прошепна Лъки в слушалката.

Щеше й се Грег да е в момента тук, до нея. Той й бе помогнал да се справи с най-трудната част от живота си. Щеше да й помогне и сега.

— Тези дискети сега при вас ли са? — запита Нед.

— Да. Да ви ги изпратя ли?

— Не, за Бога! Искам да се обадите в нашата резидентура в Хонолулу. Някой от агентите ни ще се срещне с вас. Дайте му дискетите, после веднага изчезвайте от там.

Той й обясни, че ударът, който едва не я беше убил, съвпадаше с раната на загиналата агентка. И колкото повече подробности научаваше, толкова по-силен ставаше гневът, надигнал се в душата й. Докато накрая се превърна в изпепеляваща ярост — остатък от характера на жената в огледалото.

Най-ранните години на Джули, спомените, които всички майки скътваха в сърцето си за цял живот, й бяха отнети завинаги. Според някои хора Лъки може и да е извадила голям късмет, че не си спомня най-ужасните мигове от живота си, но тя не беше съгласна. Искаше й се да е в състояние да си спомни, за да може да се разбере. Ала благодарение на Джъд и Брад, вече никога нямаше да има подобна възможност.

Гневът я заслепи и я накара да забрави гласа на разума. Едва чуваше онова, което й казваше Нед, Желанието за отмъщение се превърна в дива, неконтролируема болка, от която цялото й тяло се разтресе.

— Веднъж вече са се опитали да ви убият — настойчиво й повтаряше Нед. — Този път няма да повторят грешката си — ще ви ликвидират на място. Веднага изчезвайте от там!