Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (30)

Глава тридесета

Кралят на орхидеите погледна ъгъла на компютърния си екран, за да провери колко време е минало. Два часа и четиринадесет минути. Реши, че времето не е достатъчно, за да е сигурен, че смъртта е настъпила. Залюля се назад в стола си и се втренчи в тавана.

— Нека помислим какво друго можем да направим, за да превърнем живота на Грег Бракстън в истински ад.

Вече беше объркал порядъчно банковата му сметка. На Бракстън щяха да бъдат необходими години, за да възстанови загубите. Телефонната му линия бе пренасочена към един от най-популярните номера за телефонен секс — това беше една от сравнително новите идеи на Краля. Първоначално бе възнамерявал да му изключи телефона, но хрумването за телефонния секс бе по-забавно.

— А сега е време за окончателното отнемане на колата му поради неплатени вноски.

Кралят си говореше на глас, но не се притесняваше особено от този факт. Наоколо нямаше жива душа, с изключение на уличната котка, а дори и това отвратително зверче не можеше да го чуе. Влезе в базата данни, хванал в една ръка листа с данните за колата на Бракстън, и промени информацията така, че да предизвика заповед за отнемането й.

Изкиска се самодоволно и отбеляза:

— На сцената излиза служителят със заповедта за възвръщане на собствеността върху колата.

Тази работа беше много по-забавна, отколкото бе очаквал. Той беше не само Кралят на орхидеите, а и крал на информационната супермагистрала. Въртяха аферата с фалшиви кредитни карти вече години наред, като проникваха незаконно в базата данни на банките. Но това тук бе много по-вълнуващо. Защото беше лично.

— Следва Данъчната служба. Да кажем, че Бракстън вече им дължи със стара дата половин милион долара.

Кралят се заля от смях — беше изключително доволен от изобретателността си. Всеки хакер знаеше, че проникването във файловете на Данъчната служба беше направо детинска работа.

Стига да поискаше, можеше още в този момент да затвори, която му хрумне авиолиния. Телефонната компания. Един цял град. Бомбите на терористите не представляваха нищо в сравнение с него. Бе в състояние да причини авария като в Чернобил, само с един модем и клавиатура. Така че тоталното объркване на живота на Бракстън за него беше фасулска работа.

Залян от поредната вълна на самодоволство, той погледна отново часовника на компютъра. Два часа и двадесет минути. Дали котката вече е мъртва? За последната бяха необходими три часа сред отровните изпарения в леговището на орхидеите. Този път бе поставил в камерата по-голямо количество от смъртоносните цветя, за да ускори процеса.

— Два часа. Един човек трябва да може да умре за не повече от два часа.

В склада не влизаше никой друг, освен доставчиците на орхидеите. Скрити на дъното на сандъците, под редките цветя, се намираха фалшивите кредитни карти от Сингапур. После двамата с партньора му ги пакетираха и ги изпращаха сами, тъй като не се доверяваха на никого за тази работа. Колкото по-малко хора бяха замесени, толкова по-малка бе вероятността да бъдат разкрити.

На всеки няколко часа се появяваха доставчици, за да приберат или докарат контейнери. Поради тази причина Кралят на орхидеите трябваше да убие с отровните изпарения от орхидеите човека, когото си бе нарочил, и да скрие тялото му на дъното на някой контейнер за по-малко от два часа — в противен случай рискуваше някой да зърне трупа.

Излезе от офиса си и включи вентилатора на хладилната камера. Като се имаше предвид количеството на добавените орхидеи, уличната котка, която бе примамил с риба тон, би трябвало отдавна да е в котешкия рай. Вярно е, че котката не е човек, но нямаше възможност да експериментира с истински хора.

Все пак съществуваше едно куче, което би затворил при орхидеите с преголямо удоволствие.

Отвори стоманената врата на камерата. Бе поръчал да я направят като карцер — влезеш ли веднъж, не можеш да излезеш сам. Перфектното убийство — помисли си той и се усмихна самодоволно.

Озърна се, но не видя котката никъде. Тогава извика:

— Котенце, писи-писи, ела тук!

Вероятно се е скрила зад растенията и е умряла. Внимателно надигна няколко орхидеи. Нищо. Премести още няколко, като си напомни, че трябва да побърза. Насъбрали са се доста голямо количество отровни изпарения, така че не можеше да рискува да си повреди белите дробове.

— Мя-я-у-у!

Котката излетя сякаш от нищото, оголила нокти, съскаща свирепо.

— Какво, по дяволите…

Кралят отскочи, но не успя да избегне одраскването по вътрешната страна на ръката си. Острите нокти на котката докопаха нежната кожа и я разкъсаха. Шурна кръв, но той не пропусна да ритне стрелналото се покрай него животно. То прелетя край него и се шмугна светкавично през вратата.

Кралят на орхидеите си даде сметка, че дробовете му започват да горят и че главата му постепенно олеква. Вентилационната система не бе пусната достатъчно дълго, за да изтегли цялото количество смъртоносни пари. С обилно кървяща ръка, той се запрепъва неуверено към прага, но успя да излезе и да затръшне вратата след себе си.

— Очевидно ще са необходими много по-голямо количество от проклетите орхидеи, отколкото очаквах, за да успея да го убия.

 

 

Коуди завари Скот Хелмър близо до Макавао да наблюдава скотовъдите. Каубоите хващаха с ласа телетата и ги дамгосваха — във въздуха се носеше воня на опърлено.

— Винаги съм си мечтал да стана каубой — отбеляза Хелмър. — Ала израснах в града и нямам представа дори как се язди.

— Какво правиш тук?

— Имам среща с един източник в Местния бар след час.

— Нуждая се от помощта ти — каза Коуди. Трябваха му няколко минути, за да обясни на агента под прикритие ситуацията с Лъки. Накрая завърши: — Ще ти представлява ли трудност да провериш дали наистина е била в затвора?

— Необходимо ми е само едно телефонно обаждане — увери го Хелмър. — Ти си много по-умен, отколкото мислех. Имам чувството, че успя да подредиш този пъзел. Лъки е била затворничка в малък щат. Трицифреният затворнически номер означава, че по времето на излежаването на присъдата й в това заведение е имало по-малко от хиляда обитатели. В по-големите щати номерата са по-големи.

— Тя има четиригодишна дъщеря. Следователно трябва да е била в затвора преди повече от пет години.

Хелмър поклати глава и обицата му с череп и кости проблесна на слънчевите лъчи.

— Не е задължително. Спомняш ли си за оня сериен убиец — Тед Бънди? Той стана баща, докато беше в затвора. Обикновено до такъв резултат водят семейните срещи там.

— Ти нали провери Брад Уагнър? Няма ли някакви данни, че съпругата му е била в затвора?

— Никакви. Но хората в Куонтико продължават да го проверяват. Нека първо да видим до какво ще доведе тази следа. Вероятно е лежала за някакво дребно престъпление и не е споменала за това на съпруга си.

— И аз така мисля. Оня чешит си пада малко женчо, но е богат. Естествено е тя да не му каже, че е бивша затворничка.

— Сдобих се с една действително ценна информация за Телма Овърхолт. Най-сетне пристигна и окончателният доклад за причините за смъртта й.

Единствените хора наоколо бяха каубоите, които дамгосваха говедата, но Хелмър сниши глас.

— Била е мъртва поне два дена, преди да бъде хвърлена от онази скала. Смятаме, че е била убита още в Сингапур. Тялото й е било изпратено дотук, защото на никого не би му хрумнало да я търси на Хаваите.

— Ето защо авиолиниите не са регистрирали пътуването й и паспортът й не е бил сканиран на митницата в Сингапур — заключи на глас Коуди. — Но как, по дяволите, може да се пренесе един труп през половината земно кълбо?

Хелмър го дари с наперената си, пънкарска усмивка и отвърна:

— В един от онези дълги дървени сандъци, в които превозват орхидеите. Поставят ги в хладилни контейнери. Великолепни условия за пренасяне на труп. Няма дори и съпътстващи миризми.

— Сега разбирам как онези бръмбари от орхидеите са се оказали в косата на жената. Тя не е ходила в Южен Китай — била е просто в контейнера, скрита под обраните оттам орхидеи.

— Именно до такъв извод стигнахме и ние.

— Май това прави теорията ми за начина, по който Лъки се е сдобила с обувката на Телма Овърхолт, на пух и прах.

— Не е задължително — отбеляза Хелмър. — Прекарали са трупа й дотук, ала се съмнявам, че са го отворили на място, където всеки би могъл да види какво има в контейнера. Затова са пренесли контейнера някъде и междувременно обувката е изпаднала оттам. Вместо да я изхвърлят, са я задържали. След година се появява Лъки и си я обува по невнимание.

Коуди се загледа как каубоите дамгосват едно младо биче.

— Би трябвало да можете да проследите пътя на орхидеите по данните за товарите на самолетите, нали така?

— Да, вече работим по въпроса. Орхидеите са ключът към разнищването на загадката.

 

 

На втората сутрин в новия си дом Лъки приготви палачинките с орехи, които Грег толкова много обичаше. Брад ги хареса, макар че тя подозираше, че предпочита обичайната си закуска от плодове и овесени ядки. Ала Джули само ровичкаше из чинията си, а накрая се опита да ги удави в сироп.

— Уонг е увесил нос — отбеляза Брад. — Беше нает да ни готви, тъй като ти категорично отсече, че няма да сготвиш нито едно ядене повече през живота си. А ето че сега поемаш щафетата.

Тонът, с който й говореше, беше благ и тя му се усмихна с благодарност. През тези два дни се бе държал страхотно, изобщо не я притесняваше.

— Да — обади се Джули. — Уонг плави най-хубавите сандвичи от фъстъчено масло и конфитюл.

Лъки прие спокойно забележката на нейната много интелигентна, четиригодишна дъщеря. Вчера сутринта, при нейния първи ден тук, я бе изпратила на детска градина със сандвич от пуешко месо. Детето го бе върнало недокоснат.

— Обичам да готвя — не се предаваше Лъки. — Вероятно няма да имаме повече нужда от Уонг.

Брад остави вилицата си и отбеляза:

— Нека първо видим колко време ще продължи интересът ти към готвенето. Първокласен майстор-готвач като Уонг не се намира лесно.

Лъки извърна поглед. В гърдите й се надигнаха вълни необоснован гняв и заплашиха да прелеят навън. Оня демон — избухливият й характер — отново заплашваше да покаже грозната си глава. Беше й дадена втора възможност за живот и този път трябваше да направи максималното, за да го обуздае. Брад имаше пълно право да се съмнява в нея. Просто трябваше да му докаже, че греши.

— За теб вече е време да тръгваш, душичке — обърна се Брад към Джули.

Лъки се изправи и каза:

— Аз ще те изпратя до колата, миличко. Не забравяй, че когато се прибереш, ще ходим до аквариума.

На прага камериерката Малия подаде на Джули миниатюрното й куфарче с обяда. Детето го изпусна, то падна на мраморния под и се разтвори. Кутийката портокалов сок се пръсна и течността се разля по белия мрамор. Джули запуши уши с ръчички, а Малия се отдръпна назад. Лъки си даде сметка, че и двете очакваха от нея да се разбеснее.

Коленичи и прегърна дъщеря си.

— Няма нищо, Джули. Стана случайно. Малия ще ти донесе друг сок.

Джули свали ръце от ушите си и запита:

— Значи не ми се сълдиш?

— Не, миличко, не ти се сърдя. Мама много съжалява, че по-рано ти е викала толкова често. Можеш ли да ми простиш?

Отговорът на Джули се състоеше в целувка по бузата. Докосването беше толкова колебливо, че Лъки си даде сметка, че детето не я е целувало често в миналото. Съществуваха толкова много неща, за които трябваше да й се реваншира. Прегърна я и целуна момиченцето по бузата.

— Вместо днес следобед да ходим в аквариума, както бяхме решили, може би ще е по-добре да си изберем едно кученце. Искаш ли да имаме кученце?

— Може ли, мамо? Може ли да си имаме кученце?

— Разбира се — кимна Лъки и вдигна поглед.

Брад беше излязъл във фоайето след Малия, която носеше друг портокалов сок. Като чу разговора, отбеляза:

— Ти мразиш кучета. Когато си била малка, някакво куче те е нападнало. Сигурна ли си, че сега искаш куче?

Личицето на Джули се сгърчи при тази забележка на баща й. Но Лъки бързо я притисна в обятията си и й се усмихна окуражително.

— Знаеш ли, за първи път се радвам, че съм забравила нещо. Децата имат нужда от домашни любимци. Може да си вземем и котка.

Като каза това, Лъки изведе дъщеря си на двора, където ги очакваше Раул с лимузината. Джули задърпа ръката на майка си и тя се приведе, за да може дъщеря й дай прошепне нещо. В последно време й шептеше в ухото доста по-често от необходимото — Лъки го възприемаше като желание да бъде по-близо до нея — до майката, която в миналото се е държала толкова студено.

— Мамо, ще можеш ли ти да ме калаш на детска градина, както плавят длугите майки?

До този момент на Лъки не й бе хрумвало, че всекидневното пристигане в градината с огромна лимузина кара дъщеря й да се чувства неловко и различна от другите деца.

— И още как! Но може да отнеме известно време, защото засега нямам кола. Ще помоля татко да ни купи една специално за нас.

Джули я целуна отново по бузата и каза:

— Мамо, много те обичам!

— Аз също те обичам, слънчице. Ще бъда тук и ще чакам да се прибереш.

Проследи с поглед как лимузината преминава през огромните порти, а после се обърна и видя Брад, който в този момент тъкмо излизаше от къщата. Щеше да скочи в катраненочерното си порше и да отпраши към офиса си, оставяйки я съвсем сама в тази къща мавзолей.

— Брад, налага ли се да имаме лимузина?

Този път той действително се стресна от въпроса й. Накрая заяви:

— Ти наистина си се променила. Защото именно по твое настояване сега имаме лимузина.

— Мисля си по-скоро за едно малко микробусче, за да мога да разкарвам с него напред-назад деца, които ядат сандвичи с конфитюр.

— Така ли? Е, защо пък не — отговори той и след кратко колебание добави: — Знаеш ли, може би ще бъде добре Себастиан да се позанимае с косата ти. Утре вечер има едно бизнес мероприятие… коктейл, за да бъда по-точен. Бих искал да дойдеш с мен.

Лъки все още не се чувстваше готова да се среща с нови хора. Като грозно патенце, пуснато в езеро с лебеди, тя нямаше никаква представа как трябва да се държи с приятелите на Брад, които без съмнение са много богати и изискани. Ала не можеше да си позволи да го разочарова. Той се бе държал с нея изключително мило и внимателно.

Не я беше докоснал и с пръст. И слава Богу! Тя се питаше дали това е нещо необичайно. Дали пък преди доста време не са спрели да спят заедно? Дали именно по тази причина разполагат с отделни спални? Лъки не знаеше какво да мисли по този въпрос, а и нямаше кого да попита.

Докато се изкачваше по мраморното стълбище, отново образът на Грег изникна пред очите й. Не можеше да живее без него. Оказа се, че не е чак толкова лесно да заеме мястото си в живота на Брад — живот, който й изглеждаше така несвойствен и неразбираем.

— Трябва да полагаш по-големи усилия — прошепна си тя тихичко. — Обещала си на Джули!

Качи се в спалнята си и се зачуди какво да облече. Всичко, което жената в огледалото бе избирала, се състоеше или от деколтета чак до пъпа, или от дрехи с един номер по-малки от нейния. При това повечето от тях бяха само в черно и бяло. Последното бе установила още вчера сутринта, когато се бе опитала да открие нещо подходящо и прилично за обличане.

Разгледа бележника, който бе намерила на нощното шкафче. В него Себастиан не фигурираше, а не се бе сетила да запита за фамилията му. Докато прелистваше страниците с надеждата да го открие, Лъки още веднъж си даде сметка колко малко приятели е имала. Брад беше потвърдил този факт още вчера, като бе изтъкнал, че е била близка само с фризьора си, маникюриста си и с личния си треньор.

А тя дори нямаше представа какво означава личен треньор. Брад й бе обяснил: това е човек, който пристига в къщата ти с различни уреди и те кара да се потиш над тях. Удивително! Значи тя е толкова богата, че може да си позволи да плаща на някого, чието единствено умение е да те кара да се потиш!

Майната му на този треньор! Повече не възнамеряваше да пръска пари за щяло и нещяло. Като си помислеше само какво би могъл да направи институтът с всичките пари, които бе разпиляла за капризите си!

— Не, не мисли за Аби, Номо… и Грег — прошепна си тя. — Трябва да си създадеш нов живот тук!

Чу, че лимузината се завръща и се втурна надолу по стълбите.

— Закарай ме при моя фризьор — каза тя на Раул, който тъкмо излизаше от колата.

Раул не й зададе никакъв въпрос. Само отвори вратата на колата със замах и тя влезе вътре. Поеха през града, по чиито тротоари бяха наредени щандовете на продавачите на тениски и се разхождаха тълпи туристи със зачервени от слънцето носове, които се пазаряха на висок глас. Всичко й изглеждаше някак си познато, макар че не би могла да се сети за името на нито една улица.

Лимузината се плъзна и спря пред фризьорски салон с ултрамодерна хромирана табела, на която пишеше САСНЕ^[1] Раул й отвори вратата и тя пристъпи навън.

Дамата в приемната на салона очевидно не бе забелязала лимузината. Тя изгледа Лъки така, сякаш е нещо, което не би желала да настъпи в тъмното. Лъки запита за Себастиан и бе информирана с хладен тон, че Себастиан няма свободни часове седмици напред. Обърна се, за да си тръгне, но в този миг си напомни какви по-големи ужаси от този бе преживяла. И бе оцеляла. Тази нахакана простачка не беше в състояние да я срази с високомерието си.

— Предайте му, че госпожа Уагнър е тук.

Жената зяпна объркано, а после започна да примигва като подплашено животинче.

— О, Боже! — успя да изрече накрая. — Изобщо не можах да ви позная!

После скочи и се втурна във фризьорския салон, като едва не счупи стъклената преграда между него и приемната.

Секунди по-късно оттам изскочи млад мъж с прибрана на опашка коса, която стърчеше като гумичка на моливче. Носеше два еднакви диаманта, всеки от които беше по около два карата — единият пронизваше ухото му, а другият проблясваше на лявата му ноздра. В този миг Лъки си даде сметка, че го познава. Както и Брад, този мъж й изглеждаше много познат. Когато я зърна, той се закова на място, кафявите му очи се разшириха от изумление и накрая изписка:

— Какво си направила с косата си, за Бога?!

Преди да успее да му отговори каквото и да било, той се понесе към нея с ефирна походка и целуна въздуха пред всяка една от бузите й със силно премляскване.

— Няма значение. Себастиан ще ти я оправи веднага. После я поведе към фризьорския салон, където имаше достатъчно папрати, за да се обзаведе оранжерия. Лъки седна на стола и отново си даде сметка, че мястото й изглежда познато. Себастиан също беше човек, когото познаваше, макар първоначално името му да не й говореше нищо. Като потупваше с дръжката на едно тънко гребенче диаманта на носа си, той започна да я изучава от всички ъгли.

— Четох във вестниците за онова, което си преживяла — каза накрая той. — Някой се е опитал да те убие и сега не си спомняш абсолютно нищо за миналото си. — Напълно вярно — отговори Лъки, като отбеляза мислено, че този мъж е гей. Но това не й пречеше — усещаше инстинктивно, че го харесва и може да му се довери.

Той продължи да проучва косата й, като този път я заопипва с пръсти.

— Изглежда, че си използвала евтин домашен къдрин. Но защо? Ти имаше такава разкошна коса!

— Освен това съм я и изрусила. Ако си гледал „Безследно изчезнали“, показаха една снимка…

— Точно този епизод го гледах и си помислих, че очите на жената ми изглеждат познати, но и през ум не ми мина, че си ти. Сладурче, дори собствената ти майка не би те разпознала на онази снимка. Ти се гордееше изключително много с косата си. Беше гъста, тъмна и съблазнителна. Никога не съм си представял, че ще направиш с нея нещо толкова идиотско като изрусяване и накъдряне. Но какво ти е щукнало, за Бога?

— Нямам никаква представа. Можеш ли да направиш нещо с косата ми? Утре вечер има някакъв коктейл…

— Само недей да си го изкарваш върху мен! Смятам да ти предложа да махнем тези прегорели от къдрина крайчета и да я направим къса… — сложи ръка на бедрото си и се изкиска, — къса, но изискана.

— Често ли ти крещя?

О, Боже, но какво е правила тя? Крещяла е наляво и надясно ли?!

— С теб се разбираме добре, но от време на време ти се случваше да съскаш и изпадаш в бяс.

— Ясно — каза тихо тя. Все същата история. Тя е била кучка, за която светът се е въртял единствено около нея. — Направи с косата ми онова, което сметнеш за необходимо. Предай ми по-представителен вид, но виж дали ще можеш да скриеш по някакъв начин онзи белег на тила ми.

Той я предаде на едно грациозно хавайско момиче, което й изми косата, а после я върна пак на стола на Себастиан. Тогава той започна да отнема полека-лека прегорелите й крайчета.

— Хакуна матата — не се притеснявай за нищо. На коктейла всички ще паднат в краката ти.

— С теб близки ли сме? Искам да кажа… Брад твърди, че нямам много приятели. Всъщност никакви приятелки.

— Ти не можеш да търпиш женско обкръжение. Казвала си ми, че ти е писнало от жени — погледите им се срещнаха в огледалото и той добави: — Аз бях най-добрият ти приятел. Ти ме харесваше, макар да знаеше, че съм гей.

— Тогава ми разкажи какво знаеш за мене. Брад не знае много за миналото ми. Казва, че съм дошла тук преди малко повече от пет години. Наел ме е като компютърен програмист. Имаш ли някаква представа къде съм живяла преди, или каквото и да било за семейството ми?

— За семейството ти нищо не знам. Каза ми, че си работила някаква временна работа в Денвър — или май беше Чикаго? Родителите ти са мъртви. Струва ми се, че имаш някакви далечни роднини в Средния Запад. Ами, долу-горе това е всичко, което си ми разказвала за себе си.

— Това не ти ли се стори странно?

— Не. Ти винаги се държеше много надменно — преди всичко надменно. И беше изключително потайна.

— Държала съм се отвратително, като пълен егоист с дъщеря си.

Той завъртя стола й така, че да я погледне право в очите и отвърна:

— Ти много обичаш дъщеря си. Познавам те отпреди да забременееш. Джули беше най-голямата ти мечта. Ала ти липсва необходимото търпение, за да бъдеш добра майка.

— Сега обаче го имам. Доста се промених.

И тя започна да обяснява на този човек, който се оказа единственият й приятел, какво е действието на синдрома на Хойт-Меленбергер. Той я слушаше внимателно и очевидно проявяваше огромно съчувствие към проблемите й. По някакъв начин й напомняше за Сара — и двамата успяваха да накарат околните да се отпуснат пред тях и да излеят душата си.

— Преди да напусна дома си, казах ли ти къде отивам, или изобщо каквото и да било?

— Помислих си, че отиваш до Лос Анджелис, за да си купиш дрехи. Ходеше там няколко пъти годишно. Последния ден, когато се видяхме с теб, ти ми даде малка пазарска торбичка. Ако ми се беше обадила предварително, щях да ти я донеса още днес.

По гърба й пропълзяха тръпки на мрачно предчувствие. Грег беше уверен, че тя е видяла или чула нещо, което е накарало убийците й да решат да я премахнат. Вероятно именно в тази торбичка е ключът.

— Знаеш ли какво има в пазарската торбичка?

Себастиан сви рамене и отвърна:

— Всъщност не обърнах особено внимание. Торбичката е малка и в нея има два плика. Не съм ги разглеждал. Помислих си, че са изрезки на рокли, които са ти харесали. Ти винаги се допитваше до мнението ми по отношение на дрехите си и ми даваше снимки, за да ги разгледам по-добре.

Страхотно! Значи на този човек трябваше да благодари за предизвикателния си гардероб, който бе изключително в черно и бяло.

— Искаш ли да ти донеса торбичката вкъщи?

— Не е необходимо. Утре ще мина оттук и ще я взема.

— Не си ли спомняш… — започна Себастиан, но се цапна по челото и възкликна: — Все забравям, че не си спомняш подобни неща. По обяд тръгвам за Големия остров. Всяка седмица, до четвъртък, работя в салона на новия хотел от веригата „Четирите сезона“. Така че ела в четвъртък. Ще взема торбичката с мен и двамата ще решим дали това е рокля, която трябва да имаш.

Като имаше предвид каква егоистична кучка е била в предишния си живот, Лъки предположи, че в онези пликове надали има нещо тревожно. Вероятно не съдържат нищо по-интересно от снимка на поредния тоалет в черно или бяло. И все пак тя не можа да се въздържи да не пъхне ръка в джоба на лятната си рокля, за да докосне зъба, но той не беше там.