Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (5)

Глава пета

Слънцето се показа на хоризонта и заля частния плаж „Голд Коуст“^[1] със златиста светлина, като блесна в стъклата на административните небостъргачи в далечината. Лекият бриз нежно рошеше водните къдрици, но по-късно щеше да се засили и да надигне белите пенести шапки на вълните. Най-прекрасното време от деня — помисли си той, докато завършваше сутрешния си крос. Единствените стъпки в пясъка бяха неговите, сякаш не само най-голямото имение наоколо, а и цялото заливче му принадлежеше.

Той ценеше уединението си като скъперник, влюбен в кюлчетата си злато. Какво от това, че съседите му не знаеха, че е един от най-богатите хора в света? Това му доставяше своеобразно перверзно удоволствие. Не само че беше приказно богат, а и бе в състояние да научи всичко за съседите си, а после тайно да повлияе на живота им по хиляди различни начини, без те изобщо да заподозрат, че той има пръст в това. Веднъж някой го беше нарекъл Кралят на орхидеите, защото една от сферите му на бизнес беше износът на орхидеи. Това, разбира се, беше само фасада, средство за прикриване на основната му търговска дейност, но той обожаваше блясъка, който тя му придаваше.

Кралят на орхидеите. Името беше пивко като френско вино. Титлата напълно отговаряше на представата му за съвременния свят. Все още съществуваха кралства за управление и народи за покоряване. Блясъкът на елита и надутата показност бяха демоде. Съвременните оръжия за завоюване на територии бяха компютрите.

Забави крачка, за да успокои дишането си и прескочи с босите си крака растенията, които разделяха градината от пясъка. Тръгна по мраморните стъпала към терасата и одобрително кимна, забелязал, че прислужницата вече е сменила цветята във вазите. Мразеше да вижда едни и същи цветя всеки ден.

Партньорът му беше седнал край масичката на откритата тераса с изглед към морето и четеше задълбочено сутрешния вестник.

— Виж това — посочи той малко квадратче в долния ъгъл на една от задните страници. — Ама, че шибан късмет!

Преди да го прочете, Кралят на орхидеите вдигна гарафата вода с лед, която прислужницата му приготвяше всяка сутрин, и си наля една чаша.

— Късметът е моето второ „аз“ — отбеляза през смях той. В последно време се шегуваше много повече от обичайното, като с това се опитваше да повдига духа си.

Партньорът му се намръщи и каза:

— Късметът ти току-що ти изневери.

Сърцето на Краля пропусна един удар. Обикновено партньорът му — негов най-добър приятел, почти брат — беше весел и спокоен човек. Значи нещо наистина не беше наред. Очите му се насочиха към заглавието на кратката статия: „Мистериозна жена оцелява след катастрофа“. Отпусна се в стола си и я зачете дума по дума.

— Тя е жива… — прошепна партньорът му, неспособен да повярва на случилото се.

Кралят се беше втренчил в снимката и дишаше като маратонски бегач, но не в резултат от сутрешния крос. Изпитваше такова облекчение, че тя е жива, та се опасяваше да не се задуши. Овладей се! — каза си наум.

Слава на Бога! Тя е жива! В действителност би трябвало да бъде много по-ядосан от партньора си, но част от него тайничко преливаше от щастие, че тя е оцеляла след катастрофата. Беше му много трудно да си представи, че ще изживее останалата част от живота си, без да знае, че тя е жива някъде. Че се смее. Усмихва се. Диша.

— Очевидно тя има девет живота — каза Кралят през смях.

— Трябва ли всичко да обръщаш на шега?

Той не обърна внимание на думите, а се зае да изучава размазаната снимка във вестника. Никой няма да я познае с тази сплъстена, буйна коса, изрусена до бяло. Тя го гледаше от страницата с неспокойни, разфокусирани очи, които му напомниха за побесняло куче. Някога те бяха неустоими, съблазнителни зелени езера, скрити под сенките на блестящи, кафяви мигли.

И тяло, което не можеш да забравиш. Тя ги беше омагьосала и двамата — особено партньора му, който много лесно се поддаваше на женски чар.

— Тук, се казва, че тя има трайна амнезия — отбеляза меко той.

— Пълни глупости! — възкликна партньорът му, скочи и се приближи до края на терасата. — Сега трябва да отида до Чайнатаун — имам една среща. Докато ме няма, проучи нещата. Сигурен съм, че тази кучка пак се е заела със старите си номера.

Кралят трудно можеше да не се съгласи с него. Тя беше дошла при тях буквално от киберпространството — една жена без минало, или поне така твърдеше. Винаги бе усещал у нея нещо, някаква тайна, която тя не желаеше да сподели с никого. Кой може да каже какво е криела? Какво се е спотайвало в миналото й?

Партньорът му хвърли вестника и извика:

— Амнезия, как пък не! Тя лъже!

Кралят не беше сигурен точно кога се беше влюбил в нея. Вероятно всичко е започнало още в началото, докато четеше интригуващите й писма по електронната поща. Тогава това бе просто игра, но по-късно, когато тя беше влязла в живота им и се бе превърнала в личност от плът и кръв, а не само образ от киберпространството, той на истина се бе влюбил в нея.

Всъщност и двамата се бяха влюбили в нея. Но Кралят се гордееше със способността си да гледа обективно на нещата, затова знаеше, че сега се налага да стори онова, което трябва да бъде сторено. Вярваше й не повече от партньора си. Тя отдавна беше доказала, че не е човек, на когото може да се вярва.

— Наричат я Духа на Пели — каза Кралят. — Ама че смешка!

— За теб това може и да е смешно, но ти казвам…

— Тревожа се единствено за обувката — прекъсна го Кралят със застрашително сериозен тон. — Тази случайна грешка може да доведе полицията право при нас.

 

 

Грег вдигна крака си от педала на газта, намали и зави към паркинга пред полицията.

— Какво става тук, по дяволите?

На седалката до него Доджър вдигна глава. На паркинга имаше толкова коли, че Грег трябваше да отиде чак до края, за да си намери място. Бяха прекарали на материка почти цяла седмица и Доджър бе преминал с успех всички тестове. Грег често се беше изкушавал да се обади в болницата, за да провери как е Лъки, но бе устоял на импулса си, решен, че най-добре ще направи да се дистанцира от тази жена. Но сега, когато се върна, нетърпението му бе надделяло и бе дошъл право в полицията.

Не можеше да забрави израза на лицето й, когато лекарите й казаха, че няма да бъде в състояние да си спомни миналото. Споменът се оказа една незараснала рана, от която стомахът му се сви. Изразителните й зелени очи бяха потъмнели от неспособността й да повярва, а после и от страх. Въпреки съмненията си по отношение на нея, това го бе развълнувало, и то дълбоко. До такава степен, че дори беше предложил да остане при нея.

Господи! Какви са тези мисли? Странният синдром може и да е изтрил епизодичната й памет, но все пак тя би трябвало да си спомни как се казва. Беше я наблюдавал внимателно, докато лекарите й бяха обяснявали състоянието й и не бе пропуснал потреперването на тялото й. Трябва да е наистина превъзходна актриса, за да бъде толкова убедителна, не е ли така?

Грег излезе от колата и Доджър скочи след него. Коуди би трябвало да знае как е тя. Колкото и да нямаше желание да говори с брат си, все пак беше по-добре да пита него, отколкото да се изправи лице в лице с Лъки — ако тя, разбира се, е все още тук. Усещаше към нея някаква слабост, която го отвращаваше. Отвори вратата на управлението и пусна Доджър първи. Заля ги хладният въздух от климатичната инсталация.

— Шефът тук ли е?

— Не — отговори дежурният. — Замина за Хонолулу. Ще се върне днес следобед.

Чудесно. Значи ще може да получи желаната информация, без необходимостта да говори с Коуди.

— Какво стана с онази жена, чиято кола изхвърча над скалите?

— Ей там е — посочи с глава дежурният. — В затвора.

Грег излетя през вратата и заобиколи сградата, следван по петите от Доджър.

— Това лъжливо копеле! Вкарало я е в затвора!

Очевидно никой не я беше идентифицирал и не бе платил гаранцията й — иначе не би била все още тук. Беше минала цяла седмица от катастрофата. Къде ли е семейството й? Или приятелят й? Изглеждаше евтин, леснодостъпен тип — определено не неговия — но бе изключено в живота й да не съществува поне един мъж, ако не и повече.

Пред вратите на малкия затвор се виеше двойна опашка от хора. За бога! Та тук имаше точно четири килии — две за мъже и две за жени. И един изолатор за пияници. Какви бяха тези посещения, какво беше това чудо!

— Какво става тук? — обърна се той към последната на опашката — пълна жена с пъстра рокля на цветя.

— Чакаме, за да видим Духа на Пели — информира го тя.

— Какво? — неразбиращо запита той, но после му просветна. Спомни си легендата за младите жени, намирани край пътя. Вероятно чакат да видят Лъки.

Разблъска хората на опашката и влетя през вратите като ураган, без да обръща внимание на жената, която му викаше да си чака реда. Вътре приемната беше пълна с монотонен шум и със спарения мирис на човешки тела, чакали прекалено дълго под тропическото слънце. Проправи си с лакти път през навалицата и влезе в стаята за разпити.

— Къде е надзирателят? — извиси гръмовно глас.

— В другия край. Събира парите — отговори някакъв мъж.

— Мамка му!

Надали има друго място на земята така богато на легенди и суеверия, но това шоу вече беше прекалено. Какво от това, че срещата с Духа на Пели носи щастие? Как може човек да се отнася с друго човешко същество по този начин? Грег си проправи път към вратата, решен да постави надзирателя на мястото му. И тъй като беше с една глава по-висок от всички останали, можеше безпроблемно да види какво става пред килиите.

Ето я. Боже! Сигурно е превъртяла! Лъки кръстосваше напред-назад тясната килия — три стъпки — обръщане, три стъпки — обръщане, три стъпки — обръщане. Платиненото кълбо на косата й се премяташе през раменете, в ярък контраст с оранжевия затворнически гащеризон, който й стоеше като торба.

Погледът й го накара да се закове на място. Дори от разстояние очите й излъчваха удивителен зелен блясък. Бяха зашеметяващи. Ала онова, от което го побиха тръпки, бе начинът, по който гледаха — втренчено, невиждащо, както онази нощ в палатката. Десетки хора я наблюдаваха като циркова атракция, но тя очевидно не съзнаваше присъствието им.

— Ама бива си я, нали? — запита го жената до него.

Да го вземат дяволите и Коуди! Как може да позволи това да се случва? Хората се присмиваха на Лъки, обикаляха килията й и се хилеха като хиени, празнуващи успешния си лов. За тях тя не беше самотна жена, без никого на този свят, който да й помогне, а просто едно чудато същество, обект на всеобщо забавление.

— Трябва да я видите през нощта — обади се някой зад Грег. — Спи под леглото.

Под затворническата койка? Мисълта за нея, свита на студения цимент като животно, докато хората я разглеждат — нали носела късмет — като че ли преобърна цялото му същество. Проправи си път към мъжа, който събираше парите. Сви юмруци, после си пое дълбоко дъх, за да не го удари.

Сред тълпата се възцари внезапна тишина — като призрачното затишие между заслепяващата светкавица и неизбежния рев на гръмотевицата. Той погледна към килията и видя, че Лъки е паднала на колене. Измъченото й изражение бе заменено от усмивка. Усмивка за Доджър. По някакъв начин кучето се бе промъкнало сред тълпата и бе провряло глава между решетките. Никога не бе виждал по-щастлива жена, толкова развълнувана от срещата си с някого.

Доджър въртеше опашка така, че буквално щеше да я счупи. Лъки протегна ръка да го погали и той я близна. Удивително! От рождението си кучето бе подлагано на безжалостни тренировки. Никога не му е било позволявано да показва чувства. За подобно близване наказанието му би било електрошок с пръчка за говеда. Въпреки всичко Грег го беше окуражавал да показва чувствата си, но единственото, което беше получавал, бе допир на студения нос по ръката си. Ала никога близване — кучешкият израз на любов.

— Пели е обожавала животните — каза някой, — особено акулите.

Лъки бе започнала да гали Доджър и да чеше копринените му уши, но усмивката й бе изчезнала. Лицето й бе смръщено до неузнаваемост. Какво ли си мислеше?

Дълбоко погребан спомен изплува в съзнанието на Грег с ужасяваща яснота. Внезапно той отново бе преизпълнено с болка седемгодишно момче, застанало пред сградата на Хуманитарното общество със сълзи на очи. Родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа. Той и Коуди трябваше да отидат да живеят при леля си. Мъфин не можеше да дойде. Беше прекалено стар, за да преживее шестмесечната карантина на Хаваите — или поне така твърдеше леля Сис.

Беше настояла някое добро семейство да осинови Мъфин — ала Грег не искаше да се разделя с кучето, което му беше подарил неговият баща. Той разпознаваше безпогрешно лъжата — особено когато идваше от леля Сис. Хората искаха сладки кученца, а не някакви грозни помияри с посивели муцуни.

Точно в този момент се нуждаеше от кучето си повече от всякога. Нищо не можеше да изтрие болката от внезапната смърт на родителите му, но когато държеше Мъфин, когато кучето спеше до леглото му, изпитваше поне леко облекчение. Не искаше да се разделя с него по този начин.

Стоеше пред клетката и се молеше на бога да изпрати Мъфин в някое добро семейство, при някое друго момче, което да му отдаде цялото си сърце.

Въпреки че бяха минали толкова много години, лицето на Мъфин в онзи ден все още го преследваше. Черен нос, пъхнат между решетките. Опашка, размахваща се с надежда. Тъжни очи, които молеха: Не ме изоставяй! Ала накрая Мъфин бе приспан с летална инжекция, сам и забравен, убеден, че Грег го е изоставил.

Точно така се чувстваше и тази жена. Изоставена. Без надежда. Само за един кратък миг Доджър бе повдигнал духа й.

Внезапно Лъки спря да гали кучето. Изправи се и се втренчи в тълпата с поглед, който сякаш проникваше до дъното на душите им — поглед, който ги накара да се почувстват като жалки воайори, каквито всъщност си бяха. После се извърна, изпълнена с тотално презрение към тях. Жестът беше толкова властен, че свари всички неподготвени, включително и Грег. В този момент той си даде сметка, че макар и изгубила всичко на света, Лъки бе запазила едно, много съществено нещо — гордостта си.

Тълпата не откъсваше очи от нея, когато тя царствено седна на леглото си и им обърна гръб. С надменна осанка приведе глава в ъгъла. Непокорните й къдрици се разсипаха напред, закриха лицето й от зяпачите и пред всички блесна малкото обръснато петънце на тила й.

В гърдите му се надигна някаква първична ярост. Сграбчи надзирателя за гърлото и изкрещя:

— Измитайте се веднага от тук! Всички! Всички до един!

 

 

Защо не я оставят на мира? Защо трябва да бъде посмешище на глупаците? Да се отнасят към нея като към по-нисша твар, неспособна на никакви чувства? Тя се опита да се концентрира върху броенето на стъпките си, докато кръстосваше килията и да се изолира от хората, които я наблюдаваха.

Но не можеше да не обърне внимание на Грег. А появата на Доджър я изпълни с такова щастие! Поне някой — макар и само едно куче — се радваше да я види. Тогава именно си даде сметка, че Грег трябва да е някъде наблизо.

Гласът му се бе стоварил над тълпата като гръмотевица. В момента до ушите й достигаше влаченето на десетки крака. Хората си тръгваха. Моля те, Господи, нека и Грег си тръгне! Не му позволявай да ме вижда в такова състояние!

Тя не беше човек, който си струваше да бъде спасен. Тази мисъл я преследваше и не й даваше мира през последните няколко дни. Никой не беше дошъл да я разпознае. И отгоре на всичко собственикът на компанията за коли под наем беше повдигнал обвинение срещу нея. Общественият защитник, който я представляваше, беше убеден, че ще бъде осъдена.

И точно когато си мислеше, че вече е достигнала до дъното и няма повече накъде да пада, Коуди Бракстън й бе заявил, че е носела обувката на някаква умряла жена. Напразно беше ровичкала из мозъка си, за да му даде някакво разумно обяснение — стомахът й се свиваше от това зловещо стечение на обстоятелствата. Спомняше си само, че когато се опита да си обуе обувката в палатката, разбра, че тя не е нейна. Но как се беше озовала върху крака й?

Безброй сценарии се въртяха в главата й. Ала всички, като че ли водеха само до един извод: че е замесена в някакво престъпление. Точно в това бе убеден и шефът на полицията. Беше възобновил разследването на смъртта на алпинистката. Възможно ли е Лъки да е крадла, а дори и нещо много по-лошо? Истината бе, че нямаше абсолютно никаква представа за себе си. Мразеше се. Мразеше онова, което виждаше в огледалото. Ненавиждаше се, че не е в състояние да си спомни собственото си име. Мразеше се дори затова, че Грег Бракстън очевидно я съжалява.

Лъки не откъсваше чело от студения цимент, благодарна за тази дълго жадувана тишина наоколо. Явно всички си бяха тръгнали. Затвори очи и си наложи да се отпусне. Беше толкова изтощена, дори усещаше, че започва да трепери. Цяла нощ не беше успяла да мигне от плача, който се носеше около нея. Когато го чу за първи път, й бяха необходими няколко минути, докато осъзнае, че в действителност никой не плаче.

Всичко беше в собствената й глава.

 

 

Беше сама в затворническата килия. Но риданията бяха като истински. Изпълнени с безнадеждност. Всеки път, когато се опитваше да заспи, един и същи звук се понасяше като шепот през празните коридори на мозъка й, докато накрая се превърнеше в пронизително, непоносимо ридание.

Стресна се от скърцането на вратата на килията и си даде сметка, че вероятно е задрямала. Сигурно й носеха обяда. Как го беше нарекла жената в съседната килия? Бомба със закъснител. Соевите протеини в храната се разрастваха в стомаха й и натежаваха като цимент.

— Пускат те, излизай — обяви надзирателката.

— Някой е платил гаранцията ли?

Не си спомняше каква е процедурата по плащане на гаранция, но общественият защитник й я беше обяснил. Надзирателката кимна и я изгледа така свирепо, сякаш Лъки беше обществен враг номер едно.

По-рано усещането за свобода би я изпълнило с надежда, но такава вече й беше отказана. Щом семейството и досега не бе я потърсило, никога нямаше да го направи. Сигурно гаранцията й е платена от Грег Бракстън. Тя се извърна отново към стената и заяви:

— Кажете му да си спести парите. Няма да мръдна оттук.

— Както искаш — презрително изсумтя надзирателката и си тръгна.

Да не би Грег да си е изгубил ума? Нима не разбира, че тя не заслужава да бъде спасена?

Никога не забравяй, че те обичам.

— Стига! — изкрещя тя и заудря глава в стената, но внезапно си спомни предупреждението на лекаря, че още един удар може да причини на мозъка й нови, непоправими увреждания. — Какви са тези думи, запечатани в съзнанието ми?

Миналата седмица думите я бяха успокоявали. Но това беше преди да я затворят тук. Оттогава бяха изминали само три дни, но те й се струваха цяла вечност. Дори и някой някога да я беше обичал, той я бе изоставил.

Нещо студено и влажно докосна ръката й и тя рязко се изви. До нея стоеше Доджър, гледаше я с тъжните си очи и махаше с опашка. Колкото и да не й се искаше, тя се усмихна. В този момент забеляза, че Грег е застанал на прага на килията й, а огромният му, над метър и осемдесет и пет ръст, я караше да се чувства дребна и незначителна като джудже.

— Хайде, ела — отекнаха иначе тихо изречените му думи.

В гърдите й нещо се сви и мъничко я заболя, ала същевременно я дари с необичайно усещане за лекота. Никога през живота си не бе изпитвала подобно нещо — комбинация от неподправена радост и самота, причиняваща й горчиво-сладка болка.

Потисна едно ридание и захапа вътрешността на бузата си. Надеждата се надигна у нея като бързо напредващ прилив и я свари неподготвена. Онова нещо отново стегна гърдите й и горчиво-сладката болка се засили. До този момент изобщо не си беше давала сметка колко самотно се чувства. И ето, сега пред нея стоеше единственият човек, когото наистина познаваше. Човек, който беше, по някакъв необясним, плашещ начин, част от нея самата.

Грег шофираше, Лъки бе седнала до него, а Доджър се бе разположил на задната седалка. Направо невероятно! Какво го беше прихванало? Беше платил гаранцията, залагайки единственото ценно нещо, което притежаваше — дома си.

И защо? За да гледа как Лъки седи, втренчила поглед през прозореца, с гръб към него, притисната към дръжката на вратата. Не бе отронила и думица. Той я бе извел от килията, бе й намерил една болнична престилка, с която да замени затворническия гащеризон и я бе отвел в колата си.

— Искаш ли бейзболна шапка? — запита той, намалявайки, за да пропусне един камион, натоварен със захарна тръстика. Не знаеше какво друго да каже. Протегна ръка към задната седалка и взе хвърлената до Доджър шапка.

Тя я пое, без да го поглежда, и мушна непокорната си коса през отвора отзад. Грег се втренчи в сплъстената й опашка. Очевидно тя нямаше никаква представа какъв риск е поел, като се е нагърбил да й помогне. И какво му даваше в замяна? Гърбът си.

Но какво бе очаквал? Благодарност ли? Как пък не! Както и Джесика, всички жени бяха използвачки. Или, подобно на леля Сис, мразеха мъжете. Та Лъки бе по-щастлива да види Доджър, отколкото него самия! Беше й позволил да му влезе под кожата. За кой ли път!

Загледа се през предното стъкло към Халеакала. Заспалият вулкан пак беше събрал обичайната си компания от облаци, които закриваха върха му. По горната част на склоновете валеше и туристическите маршрути към „дома на слънцето“ се бяха превърнали в коварни свлачища. Сведе поглед към пейджъра си — спасителният отряд винаги беше на двадесет и четири часово повикване.

Когато плащаше гаранцията на Лъки, изобщо не му бе хрумнало какво може да се случи, ако се наложи да я остави сама, за да отиде на спасителна операция. Можеше ли да й има доверие, че няма да избяга? Не бе много сигурен. Не му беше в природата да се отдава на глупави мисли, но тя го беше объркала напълно. В един миг й вярваше, в следващия вече не беше напълно сигурен в нея.

— Къде отиваме? — запита тя, без да го поглежда.

— В „Кмарт“^[2]. Имаш нужда от някои дрехи.

За миг настъпи тишина. После Лъки заговори, но все още извърната към прозореца:

— „Внимание! Заповядайте, клиенти на «Кмарт»! Внимание! Заповядайте, клиенти на «Кмарт»!“ — накрая се обърна към него и му отправи усмивка, която можеше да разтопи и най-леденото сърце. — Ходила съм в „Кмарт“! Сигурна съм, че съм ходила!

Той се усмихна на детинското й въодушевление. Добре де, била е в „Кмарт“ и сега се наслаждаваше на възможността, че може да си го спомни. Колко ли пъти е слушала този призив в магазина? Сигурно не по-често, отколкото собственото си име. Тогава защо не е в състояние да си го спомни?

Дали пък не рискува всичко, което има на този свят, за една обиграна лъжкиня? За една крадла? За една жена, която би могла да изчезне — като духа на Пели — така неочаквано, както се бе появила?