Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (32)

Глава тридесет и втора

Лъки се появи на коктейла заедно с Брад и бързо обходи с поглед малобройната групичка гости, за да провери дали някой не й изглежда познат. Ала ничие лице наоколо не й говореше абсолютно нищо. От друга страна, вероятно никога досега не се бе срещала с тези хора. Това беше бизнес мероприятие, все пак.

Всички бяха елегантни и изискани. Богати. Лъки хвърли тайничко поглед на диаманта, проблясващ върху пръста й, и душата й бе пронизана от чувство за огромна вина. Институтът едва креташе, събираше помощи, от където можеше. Когато посвикне още малко с Брад, ще го помоли да направи дарение. Той сякаш разбра, че тя си мисли за него — хвана ръката й и я стисна лекичко.

— Много ти благодаря за колата — прошепна му тя, докато пресичаха вътрешния двор, за да отидат до бара.

— Ако цветът не ти харесва, винаги можеш да я смениш, нали знаеш?

Лъки му се усмихна. Помисли си, че е случила със съпруг. Когато се прибра от плажа го завари в къщата. Беше й купил кола, с която да кара Джули на училище. Детето се върна от детската градина само няколко минути по-късно и бе на седмото небе от радост. Веднага обиколиха острова с новата кола и се прибраха точно навреме, за да се преоблекат и да тръгнат за коктейла. Досега не бяха успели да останат нито за миг сами, затова Лъки не бе имала възможност да разкаже на съпруга си за своето минало. Дължеше му цялата истина за себе си. Жената в огледалото може и да го е мамила, но тя вече не беше същата.

Брад се спря за момент, за да поздрави една двойка и да им представи Лъки. Тя си наложи да говори с безгрижен и весел тон. Ала продължаваше да поглежда непрекъснато към брега. Намираха се само през две къщи от своята — разстоянието бе толкова малко, че бяха дошли на коктейла по пътеката, а не с колата си. Къщата на домакина им се намираше точно зад горичката от финикови палми, където се бе сбогувала с Грег.

— Добре дошла отново при нас — каза нечий познат глас зад нея.

Тя се обърна и се озова очи в очи с един красив мъж. Автоматично осъзна, че го познава, макар че мозъкът й отказваше да й предостави името му. Той беше висок, с ниско подстригана руса коса, изпитателни кафяви очи и й се усмихваше, повдигнал леко вежди — жест, който също й изглеждаше твърде познат.

Лъки бе облякла най-консервативната вечерна рокля, която бе открила в гардероба си — от бяла, ефирна материя, с деколте по врата, която падаше на свободни гънки до коленете й. Единственото бижу, което носеше, беше зъбът на Руди. Погледът на мъжа се насочи право към него.

— Спомняш ли си за мен? Аз съм Джъд Фремон — представи се той и очите му се приковаха в нейните. — Интересно бижу имаш.

— Това е зъб от акула — обясни тя, обзета от внезапно безпокойство, тъй като Брад беше изостанал и говореше с някакъв мъж. — Носи късмет, както заешката лапичка.

— Заешкото краче — поправи я Джъд, а после щракна с пръсти към един минаващ наблизо сервитьор. — Донеси чаша „Кристал“ за Кели.

Начинът, по който той даде заповедта и непреклонността на погледа му й подсказаха, че пред нея стои властен мъж, човек, който очаква останалите да му се подчиняват. Запита се как ли „Кели“ се е справяла с този човек.

— Наричай ме Лъки — каза му тя.

Внезапно погледът му стана напълно неразгадаем, но думите, които изрече, прозвучаха изключително мило:

— Предполагам, че след всичко, което си преживяла, името Лъки е по-подходящо, отколкото Кели.

— Какво е това „Кристал“? — запита тя с чувство на неудобство.

— Твоето любимо питие — скъпо френско шампанско. Винаги пазя във винарната си едно кашонче за теб.

Дълбоко в себе си Лъки простена, но съумя да се усмихне учтиво, защото човекът пред нея изглеждаше изключително доволен от себе си — или поне така й се стори.

— Бяхме ли добри приятели… преди?

Той се приведе толкова близо до нея, че я облъхна с деликатния аромат на скъпия си мъжки одеколон и прошепна в ухото й:

— Да, бяхме много, много близки… приятели.

В устата й загорча. Да не би той да намекваше, че са имали любовна връзка? Джъд й се усмихна бавно, заговорнически — като отново повдигна веждите си. Да, точно това намекваше.

— Съжалявам, но не си спомням нищо за миналото.

— И Брад така ме осведоми.

Макар че той говореше тихо, в гласа му се усещаше намек за нещо, което Лъки не бе в състояние да определи много точно. Караше я да остане с впечатлението, че очаква да възобновят връзката си — от какъвто и характер да е била тя. В този момент пристигна сервитьорът с висока, тясна чаша шампанско. Тя я пое и отпи учтиво, а мехурчетата, които се надигаха от виното, погъделичкаха носа й.

— Извинявай — каза тя, като си наложи отново да се усмихне, — но Брад ми обеща да ме представи на всичките си приятели.

Лъки побърза да застане до Брад, който я запозна с присъстващите. Направи й впечатление, че те избягваха да споменават за скорошната й среща със смъртта, макар че беше повече от очевидно, че всички са осведомени за случилото се. Щом съпругът й я бе довел обратно вкъщи, историята й се бе превърнала в сензацията на местните вестници. Въпреки че никой не й зададе никакъв въпрос за преживяното, тя улови няколко погледа, вперени любопитно в нея.

— Направо се влюбих в украшението ти! — възкликна една пълна блондинка с дълбоко, остро деколте и яркосини очи. — Щом ти го носиш, сигурна съм, че е последният вик на модата!

— Това е абсолютен уникат — отговори Лъки, ала усети, че думите й звучат някак превзето. Тази жена очевидно я познаваше — макар че на нея не й се струваше позната — и си спомняше манията й за красиви дрехи и бижута. — Искам да кажа просто, че това е зъб от акула, чийто живот спасих.

Блондинката зяпна от изумление, а вратът й се сбръчка още повече.

— Сериозно?!

Духа на Пели се бе превърнала във водеща новина в Мауи, но очевидно Хонолулу беше прекалено изискан, за да поставя островните легенди на първите си страници. Историята на Лъки сигурно се е побирала в една колонка, близо до некролозите, преди да бъде направено откритието, че тя е съпругата на Брад Уагнър.

— Нося го за спомен от Руди. — И от мъжа, който ме обичаше толкова много, че се отказа доброволно от мен.

Блондинката отстъпи назад и Лъки си помисли, че тя всеки момент се кани да побегне от нея.

— Познаваме ли добре? — побърза да я попита тя. — Някои хора ми изглеждат познати, но просто не мога да си спомня имената им.

— Косата ми беше кестенява като твоята, затова вероятно не можеш да си спомниш за мен. Казвам се Мици Морган. Не че някога си ми обръщала особено внимание — допълни жената с известен сарказъм в гласа. — Ти винаги се стремеше да се държиш настрани от женските компании.

Защото съм прекарала десет дълги години, обкръжена единствено от жени — искаше да й отговори Лъки. Но тя не можеше да си спомни вече тази част от своя живот, а сега се нуждаеше много от приятелка като Сара.

— Много съжалявам, ако съм се държала грубо с теб в миналото. Не си спомням какво съм казала или направила, за да те обидя, но те моля да ми простиш.

— Ами… всъщност… — поразена запелтечи Мици, — не си направила нищо особено. Просто никога не си ми обръщала внимание, не си ме удостоявала с нищо повече от едно „здравей“. Двете не сме се срещали никога, освен на някой коктейл на Джъд като този.

Време е да станем приятелки — помисли си Лъки.

— Имаш ли нещо против да обядваме заедно някой ден следващата седмица? Джули се прибира от детската градина в един и половина, така че ще трябва да обядваме по-раничко.

Лицето на Мици разцъфтя от щастие и тя отвърна:

— Разбира се, с най-голямо удоволствие!

— Имаш ли деца? — запита я Лъки.

— Цели три — отговори Мици. — Затова вече нищо не е останало от талията ми.

— Чудесно — кимна Лъки. — Искам да кажа, чудесно е, че имаш деца. Спешно се нуждая от някои съвети във връзка с отглеждането и възпитанието на моята дъщеря.

Мици Морган беше безспорно шокирана, но и поласкана, че Лъки иска съвет от нея. Заговориха надълго и нашироко за различните проблеми, с които се сблъсква една майка при възпитанието на децата си. Мици не бе така прозорлива като Сара, но тя обичаше децата си от все сърце и успя да даде на Лъки някои ценни напътствия: приемай спокойно факта, че децата ти се връщат от училище с думи като „смотан тъпанар“ — там научават направо скандални неща от другите деца; дръж ги далече от програмата MTV, колкото е възможно по-дълго.

Лъки тъкмо започна да свиква с обстановката и хората, когато се запътиха към масата за вечеря. Къщата на Джъд бе с изящна архитектура — имаше огромна трапезария, която преминаваше в градина с лагуна, където спокойно плаваха три бели лебеда, почти без да раздвижват водата под себе си. Брад я ескортира до картичка, върху която бе написано „Кели“ и тя бе настанена на една толкова дълга маса, че без проблеми можеше да бъде използвана за самолетна писта.

Мици, Джъд и Брад седяха прекалено далече от нея, за да участва в разговора им. Съседите й по маса се заеха да обсъждат местната политика. Тя се опита да им разкаже за работата на института по опазването на тюлените-монаси и китовете с надеждата, че тези заможни хора ще решат да се простят с част от богатството си за една добра кауза. Но се оказа, че напразно хаби думите си.

Едва дочака сервирането на десерта и кафето. Вече бе започнала да се пита дали уединението не е за предпочитане пред подобна компания. Нямаше съмнение, че е точно така, но това не се покриваше с представата й за приятно прекарване. Загледа се замечтано в горичката от финикови палми малко по-надолу край брега. Все още виждаше лицето на Грег, когато й разказваше за затворническите й години. Бе демонстрирал такава любов, такова разбиране… Очите й се насълзиха. Дали някога ще успее да го превъзмогне.

— Извинете — каза тя и стана.

Насочи се надолу по коридора, за да си оправи червилото. Имаше толкова много свободно време през деня, че гледаше какви ли не предавания по телевизията, от които научи разни неща, като например, че една дама трябва винаги да се извинява, когато става от масата и никога да не си оправя червилото на публично място. Това правило й изглеждаше доста глупаво, но поне й даваше възможност да напусне досадната компания.

Мици я настигна и я запита:

— Знаеш ли къде има тоалетна?

— Има една по този коридор, малко по-надолу, вляво. Аз ще се кача в другата на горния етаж.

Беше се качила в банята на горния етаж и се занима ваше с червилото си, когато я озари една мисъл — беше дала указания на Мици, а после сама бе намерила и тази баня. Още не можеше да се ориентира добре в собствения си дом, но в тази огромна къща, която спокойно можеше да мине за хотел, знаеше местонахождението на всички тоалетни.

Ако повтаряш нещо твърде често, го запомняш. Като например как да боравиш с компютър. Очевидно е прекарала доста време в тази къща. Тук нещо не беше на ред. Втурна се през вратата с намерението да открие Брад и да го попита, но едва не се сблъска с Джъд Фремон.

— Джъд, знаех как да намеря тази баня — възкликна тя, а после посочи надолу по широкия коридор, украсен с екзотични растения и меки светлини, които подчертаваха артистично нишите в стените. — Малко по-надолу има офис. От къде на къде знам всичко това, когато у нас трябва едва ли не да оставям трохички, като Хензел и Гретел, за да не се загубя из къщата?

Джъд се усмихна, а в тъмните му очи проблеснаха весели пламъчета.

— Виждам, че четеш доста приказки на Джули — отвърна той и повдигна вежди. — Тази къща не може да не ти е позната. Двамата с Брад живеехте тук, докато строяха вашата.

— Така ли? Е, това обяснява всичко.

Лъки изпита известно облекчение, при все това не можеше да се освободи напълно от обзелата я тревога. Дължи се на присъствието на Джъд — реши тя. От този човек я побиваха хладни тръпки. Дали не я е проследил нарочно дотук?

Вървяха надолу по коридора и той й разказваше нещо за специалното осветление в къщата. Спря пред една ниша, цялата в огледала, в която бе поставено някакво необичайно растение в изящен съд. Цветето беше с коралов цвят и имаше размерите на футболна топка. Трите му венчелистчета от светлочервено в краищата преминаваха към основата в наситено кървавочервено.

— Това е най-новата ми придобивка — осведоми я Джъд с тон, който не можеше да изразява нищо друго, освен гордост. — Много рядък, застрашен от изчезване вид от екваториалната гора по Амазонка.

— Какво е това цвете? — запита Лъки. То не приличаше на нищо познато.

— Това е най-голямата орхидея на света. Латинското й име е десетсрично, но колекционерите я наричат „Изгревът край Ориноко“, защото за първи път е била открита по бреговете на тази река. В днешно време от този вид са останали само единици.

— Кой я е откъснал от екваториалната гора? Това е незаконно! — възкликна тя, като си спомни казаното от Алън Дънбар за оголването на хавайската екваториална гора от най-ценните й биологични видове.

— Купих я от друг колекционер — отговори й Джъд с тон, от който и лавата в сърцето на вулканите би могла да замръзне. — Екваториалната гора край Амазонка се оголва с такава неподозирана бързина, че ако не са колекционерите като мен, които да запазят редките видове, тези красавици много бързо ще бъдат заличени от лицето на земята и завинаги забравени.

— Не си спомням чак толкова много за района на Амазонка. Но знам със сигурност, че хавайската екваториална гора е подложена на унищожение. Чувала съм доста неща по този въпрос, докато бях в Мауи. Няма никакво извинение за подобно отношение към природата. Добре, че поне правителството полага максимални усилия за запазването на нашите екваториални гори.

Джъд се усмихна едва забележимо и констатира:

— Направо не мога да повярвам! Ти си се превърнала в твърде яростен защитник на околната среда!

— Искам да запазя богатствата на нашата планета — и растенията, и животните, заради Джули.

— Това е напълно разбираемо желание — кимна Джъд и я поведе надолу по коридора. — Не мога да не се съглася с теб. Все в някой момент бразилците ще спрат да изсичат екваториалната си гора. Когато това стане, колекционерите като мен ще могат да им осигурят тези редки видове орхидеи, за да ги засадят наново в естествената им среда.

Домакинът й спря пред друга ниша. Тук имаше още едно цвете, в също толкова изящен съд, което вероятно бе не по-малко безценно. Орхидеята пред очите й беше в твърде необичаен син цвят и имаше безброй венчелистчета с разцепени крайчета — като зъба на Руди.

— Гледай сега — каза Джъд и щракна ключа на лампите.

В коридора се възцари непрогледна тъмнина. Единствената светлина идваше от далечния му край, където бяха стълбите. И в този мрак венчелистчетата на орхидеята започнаха да излъчват бледо, синкавобяло сияние.

— О-о! Как става това?

Джъд се бе приближил до нея. Лъки отново усети аромата на одеколона му и се отдръпна назад. Дори и да са били в интимни отношения в миналото, тя не смяташе да повтаря извършените грешки, една от които безспорно е била Джъд.

— Тази красавица произхожда от Заир — и в тази страна правителството не предприема нищо, за да запази богатствата на екваториалната гора. Фосфорът в почвата, усвоен от растението, е причината то да свети в тъмното — приближи се още повече, така че Лъки вече усещаше горещината на тялото му. — Не вдишвай дълбоко, когато си около него. Изпаренията му са отровни.

Лъки протегна ръка към стената. Пръстите й трескаво затърсиха ключа на лампите. Накрая го намериха и го натиснаха. Коридорът отново се обля в светлина.

— Не усещам никаква миризма — заяви тя.

Джъд й се усмихна и в очите му се появиха добре познатите пламъчета.

— На практика орхидеите не миришат. Построих специална камера само за тях. Снабдена е с вентилационна система, която не позволява на отровните изпарения да се концентрират, тъй като някой може да се окаже случайно затворен вътре и да умре.

— Виж ти! — възкликна тя и го огледа внимателно.

Джъд имаше лице с приятен слънчев загар, а тялото му бе очевидно добре поддържано. Липсваше му яката мускулатура на Грег, но въпреки това изглеждаше добре. Вероятно имаше на разположение личен треньор като „смотания тъпанар“ Хари. Протегна ръка и с много любов докосна едно от венчелистчетата на смъртоносната орхидея. В този момент тя забеляза прясна рана от одраскване.

— Какво се е случило? Как се поряза толкова лошо?

Той погледна вътрешната част на ръката си, сякаш едва сега забелязваше одраскването и й се усмихна. Нещо неуловимо в изражението му накара косъмчетата на тила й да настръхнат. С всичкия си ли е била, та да се забърква в любовна афера с този мъж?!

— Одраска ме една улична котка. Сприятелих се с нея в склада, където сме разположили офиса си с Брад.

Какъв е този склад? Брад й бе казал, че офисът му е в центъра, но никога не бе споменавал за някакъв склад.

— Една от сферите на бизнес, в която двамата сме партньори, е внос и износ на орхидеи. Когато на времето ти пристигна на Хаваите, дойде да работиш за нас точно тук, в моя дом. Сега сме разположили офиса си в новия ни склад в Китайския квартал. По-удобно е за работата ни.

— Мислех, че Брад се занимава с подобрени бифтеци.

— Ние имаме капиталово участие в редица компании с разностранна дейност. Що се отнася до подобрените бифтеци, те бяха истински финансов удар благодарение на кръстоносния поход, който Америка е предприела срещу употребата на тлъсти храни.

Очевидно съществуваха доста неща, за които Брад все още не й беше разказал. От друга страна обаче и тя изпитваше вина, че все още крие част от миналото си. Той й бе предоставил пространство и време за адаптация. Нямаше никакво съмнение, че много скоро сам ще й признае всички тези нови неща за работата си.

— Извинявай, май те прекъснах. Какво искаше да ми разкажеш за котката, която те е одраскала?

Той я дари отново с крайно смущаващата си усмивка, а после отвърна:

— Ами изглежда тази котка случайно е влязла в камерата, където държа орхидеите. Търсих я навсякъде, после реших, че сигурно пак е избягала на улицата. След няколко часа отворих вратата на камерата, за да проверя цветята. Бедното създание бе така подплашено, че се спусна върху мен и ме одраска. След толкова часове, прекарани сред отровните изпарения, би трябвало да е мъртва, ала не беше. Сряза ме доста дълбоко с ноктите си, както се вижда.

— Котката добре ли е?

В очите му проблеснаха пламъчетата на някакъв неразгадаем огън. Мина известно време, преди да отговори:

— Не. Много тъжно наистина, но бедното създание успя да направи само няколко крачки, после се строполи на пода и умря. Веднага го отнесох при ветеринарния лекар, но…

По гръбнака й пропълзяха хладни тръпки на ярост и огромно безпокойство. Не е станало така. Лъки не знаеше какво точно й подсказва този извод, но бе абсолютно сигурна, че Джъд я лъже. Защо? Докосна зъба на Руди върху гърдите си.

По-скоро се махай оттук! — нададе панически вик нещо в главата й.

— Трябва да намеря Брад.

Лъки се втурна по коридора и заслиза по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Вместо да се върне в трапезарията, тя изтича в градината. Сърцето й биеше така ожесточено, че заплашваше да изскочи от гърдите й. Не можеше да си поеме дъх. От порите на кожата й бликна пот. Но какво й ставаше, за Бога?

Спря и започна да си поема бавно дъх. Наситеният с дъхави аромати тропически въздух постепенно я поуспокои. Какво бе предизвикало тази нейна паническа реакция? Вярно е, че обичаше животните, ала смъртта на едно котенце, което никога не беше виждала, не би могла да предизвика подобен буквално физически ужас. Докато дишането й ставаше по-равномерно с всеки изминал миг, тя си спомни няколко неща, които й бе обяснил доктор Съмървил.

От петте сетива най-голямо пространство в мозъка бе отделено на обонянието. Именно по тази причина различните миризми събуждат много по-голямо количество спомени, отколкото съхранените чрез останалите сетивни органи. На времето тези обикновени факти й се бяха видели напълно безсмислени, ала сега си даде сметка за огромната важност на онова, което лекарят й бе казал.

Освен това доктор Съмървил изрично бе подчертал, че съществува още едно сетиво — сетиво от изключителна важност — шестото чувство. Интуицията. И в този миг Лъки си даде сметка, че се е събудило именно то — нейната интуиция. Сети се и нещо друго, споменато от лекаря. Той й говори и за страха. Учените са успели най-сетне да локализират точното място в мозъка, където се намира страхът. И тази част от нейния мозък бе останала напълно незасегната от катастрофата.

Да не би центърът на страха в мозъка й да се опитва да я предупреди за нещо, като събужда шестото й чувство? Някой се е опитал да я убие. Тя изпитваше инстинктивен ужас конкретно от Джъд Фремон. Вероятно между двете неща няма никаква връзка, ала неизвестно защо инстинктът й подсказваше, че такава връзка съществува.

— Ето къде сте била, госпожо Уагнър — чу зад себе си гласа на една от прислужниците. — Икономката ви се обажда по телефона.

— Джули! — извика Лъки и се втурна след момичето.

— Вероятно не е нещо сериозно — уведоми я Малия, когато Лъки вдигна телефона, — но Джули има силни болки в стомаха.

— Предай й, че мама се прибира веднага!

 

 

Кралят на орхидеите изгаси лампите в спалнята си и се загледа в частната плажна ивица, позната като „Голд Коуст“.

Тя най-сетне се прибра. След като излъчването на „Безследно изчезнали“ не беше довело до разпознаването й, те бяха извадили основния си коз — Джули — и бяха отнели Кели от Грег Бракстън. Беше му необходимо все пак известно време, за да убеди Брад да предприемат този ход — партньорът му бе категоричен, че връщането на Кели ще им донесе единствено неприятности.

Ала тя вече не беше Кели — онази Кели, която парадираше гордо със стегнатия си задник и големи гърди. Джъд харесваше много тази нова жена с огромни очи, къса коса и сладко излъчване. А новопридобитата й срамежливост му се струваше извънредно привлекателна.

— Този път ще бъдеш единствено и само моя! — изрече на глас той.

Тази нова жена бе изцяло отдадена на майчинството — следователно достойна да стане майка на неговите деца. Вече я нямаше устатата, егоцентрична, но неустоимо привлекателна жена, в която се бе влюбил навремето. Единственото, което й бе останало, бе интелигентността. Безспорно се бе досетила нещо, когато й бе разказал за котката.

Голяма работа! Всъщност бе ритал мръсната гадина дотогава, докато пукне. Заслужаваше си го. Вероятно от одраскването й щеше да му остане белег за цял живот.

— Лъки — прошепна той в тъмнината, — този път ще принадлежиш на мен. Само и единствено на мен.

Макар и неохотно, Джъд трябваше да си признае, че е сгрешил. Бе се запознал с нея чрез Интернет. Бе любов от пръв поглед в киберпространството. После я бе поканил в Хонолулу, за да работи за него. Когато пристигна, се оказа още по-привлекателна и интересна, отколкото на екрана. Ала той не се бе натрапвал — чакаше я сама да разбере, че именно той е мъжът за нея. После на сцената се появи Брад.

— Появи ли се? Как пък не! Кели се нахвърли върху него като тигрица — единствено заради парите му.

Джъд бе заминал за две седмици на експедиция за ценни орхидеи. Нищо особено — всъщност обичайното безразборно бране на екзотични цветя от джунглата. Когато се завърна, те двамата вече се бяха оженили. И съвсем скоро след това научи, че Кели е забременяла.

Бе си внушавал хиляди пъти, че ще го преживее. В крайна сметка бе станала съпруга на неговия най-добър приятел. Ала с времето всичко се бе променило.

— Сега я желая не по-малко, отколкото я желаех тогава. Тази вечер поставих основата на всичко. Тя си мисли, че двамата с нея сме имали любовна връзка. Абсолютна лъжа, разбира се, но това безспорно ще ми помогне да се сближа по-бързо с нея.

Вгледа се за миг във водата и планът, който обмисляше от дни, накрая окончателно се оформи в главата му.

— Вече отлично знаеш какво трябва да направиш.

Никак няма да бъде лесно да примами Брад в камерата. Партньорът му бе запознат със смъртоносното действие на орхидеите. Но ще измисли нещо. После ще трябва да убие и Грег Бракстън, защото щом Брад умре, тя веднага ще се хвърли в обятията на онова копеле.

Днес сутринта наблюдаваше през силния си бинокъл Лъки, докато плуваше в лагуната. Все още не можеше да забрави болката от ерекцията си тогава. Гледаше я. Представяше си как я люби.

Пъхна ръка в слиповете си и установи, че е също толкова възбуден, колкото и сутринта. Но този път удоволствието настъпи светкавично — само с няколко бързи движения на ръката.

Докато сутринта пенисът му бе повехнал като орхидея под прежурящите лъчи на слънцето, когато бе зърнал Бракстън и онова проклето куче да се разхождат безгрижно по плажа, който Джъд винаги бе смятал за лично свой. Беше фокусирал бинокъла си и бе проследил как Лъки и Бракстън си говорят. Очевидно Лъки си въобразяваше, че обича този кучи син.

Вече нямаше никакво съмнение по въпроса — налага се да убие двама души. Първо Брад. А после Грег Бракстън. И да направи така, че всичко да изглежда като злощастно стечение на обстоятелствата — най-вероятно случайна катастрофа.