Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (31)

Глава тридесет и първа

Мамо, Хали е смотан тъпанал.

Лъки плуваше по дължината на залива, когато си спомни думите на дъщеря си, казани на закуска, и се изкиска. Беше се срещнала с въпросния Хари — смотания тъпанар — вчера следобед. Бил чул, че се е завърнала в града и се отбил да й „хармонизира“ бедрата. Господи!

Дали има край на глезотиите й? Та за какво му е на човек личен треньор? Благодаря, но тя е в състояние сама да си „хармонизира“ бедрата с плуване.

Заплува по гръб, а после продължи с „бътерфлай“. В далечината, на хоризонта, се виждаше Уайкики — слънцето проблясваше по хотелите небостъргачи. По плажа откъм обществената пътека между именията се зададе мъж. Той се намираше прекалено далече, за да го види добре, ала нещо в него й напомни за Грег.

— Стига толкова! — заповяда си тя на глас. Навсякъде, където отидеше, очакваше да види Грег.

Обичаше го толкова много, че имаше опасност да се побърка.

После зърна кучето, което следваше мъжа. Доджър! Заплува към брега. Сърцето й заби лудо от радост. За момент си позволи лукса да си представи, че са отново на Мауи. Грег се приближава по брега, както правеше често, когато тя излезеше да поплува. Доджър замаха щастливо с опашка и се гмурна във вълните на прибоя, за да я посрещне — както правеше винаги.

— Добро момче.

Тя се изправи и водата започна да се стича по нея. Потупа го по главата и започна нежно да гали копринената му козина. С един скок той се озова обратно на брега, където чакаше Грег. Усмихна й се, но влудяващите му очи обходиха тялото й. Изражението му й подсказа, че не одобрява твърде икономичния й бански. В гардероба си тя имаше точно тридесет и три бански костюма, много от които си стояха още с етикетите. Всичките бяха от отделни части. Този беше най-консервативният от тях.

— Здрасти — поздрави го тя и вдигна хавлиената кърпа, която беше оставила върху пясъка. Копнееше да се хвърли в обятията му, ала знаеше, че ако го направи, никога повече няма да го пусне да си иде. — Да не би да сте дошли с Доджър за тренировка на спасителния отряд?

— Не, обаче се наложи да използвам Доджър, за да се кача на самолета. Банковата ми сметка е толкова объркана, че не можах да събера пари дори за един самолетен билет. Компанията „Алоха Еър“ превозва членовете на спасителните отряди безплатно, така че взех Доджър с мен на аерогарата. Помислиха, че пътуваме във връзка с някаква задача, затова ни качиха безплатно.

— Имаш ли нужда от пари? Мога да изтичам до къщата и да…

— Не, не. Коуди ми даде малко. Ще пренощувам у Клод Уинстън от Университета в Хонолулу. Именно той разработи тестостеронния депресант, който използваме за тюлените-монаси.

— Разбирам — кимна Лъки. Не можа да сдържи разочарованието си, че не е дошъл специално, за да се срещне с нея. — Значи си тук по работа.

— Не съм. Дойдох, за да поговоря с теб.

После вдигна слънчевите очила на главата си. Охо! Този сериозен поглед й беше добре познат.

— Аби как е? Да не би да се е случило нещо с нея? — запита тя, но той поклати глава. — Тогава с Руди? — Той отново поклати глава и сложи ръка на рамото й. — Да не би със Сара или децата?

— Не, не. Става въпрос за теб. Можем ли да поговорим някъде?

Изпълнена с тревожно предчувствие, Лъки го поведе към малката горичка от финикови палми наблизо. С периферното си зрение не спираше да го наблюдава, докато вървяха към скалите зад дърветата. Изглеждаше й напрегнат, с изопнати нерви — никога досега не бе го виждала такъв.

Щом стигнаха скалите, тя се отпусна под сянката върху един камък, оформен от океана като малка пейка. Грег седна до нея, а Доджър се настани в краката им и вдигна пълните си с обожание очи към Лъки.

— Сега ми кажи какво става.

Той протегна ръка и силните му пръсти се сключиха около китката й.

— Говори ли ти нещо номерът С-311?

Тя се замисли дълбоко — номерът й звучеше някак си смътно познат, но не можеше да се сети нищо повече.

— Нищо конкретно — отговори накрая.

— В деня преди пристигането на Брад в института са получени доставки на козе мляко и ти си се разписала за тях с номера С-311. Този номер очевидно просто ти е изскочил от главата и ти си го надраскала, точно, както прави човек, който често се подписва.

— Лекарите смятаха, че тъкмо така ще стане. Но от къде на къде ще се подписвам с номер, а не с името си?

Грег й стисна ръката. От очите му бликаше съчувствие.

— Защото си била в затвора — отговори накрая. — Там вместо имена използват номера.

Лъки ахна от изумление. Вярно, че жената в огледалото не е била особено добър човек, но какво чак толкова ужасно е сторила, че да попадне в затвора?

— Откъде знаеш?

— От ФБР провериха номера. Коуди се обади на директора на един затвор в Монтана. Бяхме заедно, така че аз също имах възможност да разговарям с него. Говорихме дори и с психолога на затвора — тя ни разказа доста неща за теб.

Истината се завихри в гърдите й и се превърна в леден възел на отвращение, който се загнезди в стомаха й. Беше достатъчно непоносимо да разбере, че наистина е била жената в огледалото — отвратителна майка, човек, който е давал воля единствено на собствените си желания и прищевки… Ала на всичко отгоре да е извършила и престъпление — това вече надминаваше всякакви граници!

— Какво съм направила?

Той обгърна голите й рамене и отвърна:

— Била си само на седемнадесет, но според правораздавателната система достатъчно възрастна да носиш отговорност. Придружавала си приятеля си, когато той е обрал магазин за електроуреди. Намирала си се вече в колата за бягство, когато той е стрелял по продавача… и го е убил.

Лъки се втренчи в него. Думите му отекнаха като камбани в объркания й мозък. Убийство. Значи е била замесена в убийство. В гърдите й се надигна гняв — идваше й да се разкрещи, че не е възможно да е истина. Опита се да се овладее. Стегна всички мускули на тялото си, докато накрая се превърна в камък.

Грег я привлече към себе си и в очите му тя прочете любов и разбиране. Независимо от онова, което бе сторила, този човек я обичаше. Позволи си да се отпусне и се сгуши в успокоителната му прегръдка.

— Как съм могла да направя подобно нещо?

— Според показанията ти не си знаела, че той се кани да обере магазина. Но си била осъдена на двадесет и две години затвор като съучастник в убийство. Излежала си обаче само десет години и няколко месеца.

Лъки се изтръгна от обятията му и се загледа невярващо във вълните, които се разбиваха по златистия пясък на брега. Значи е прекарала една трета от досегашния си живот зад решетките. Невероятно. Разтърсвана от тръпки на ужас, тя си спомни краткия си престой в затвора на Мауи. Там, в килията, й се струваше, че е някакво низше създание, много различно от нормалните хора, сведено почти до кръгла нула.

Номер. Да, макар че не бе в състояние да си спомни престоя си в затвора в Монтана, тя бе почувствала отново онази празнота, онова усещане да бъдеш само един номер. А не човек. Усещането беше плашещо и крайно унизително. Душата й бе пометена от непоносима болка. Пометена и опустошена.

Може би загубата на паметта й ще се окаже истинска благословия. Няколкото дни, прекарани в килията в Мауи, бяха достатъчно кошмарни. Лъки нямаше никакво желание да си спомня десетте дълги години зад решетките на затвора в Монтана. Въпреки всичко не можеше да се начуди какъв човек е била — и какво я беше довело до затвора.

— Какво друго ти разказаха за мен? — запита тихо тя.

— Психологът доктор Кармайкъл знаеше доста неща за теб. Всъщност навремето тя е проявила много голям интерес към твоя случай.

— Знае ли случайно дали нямам роднини някъде?

— Нямаш, освен ако някъде не живеят твои много далечни родственици. Баща ти не се е оженил за майка ти. Не съществуват никакви данни за него.

— Майка ми е починала, нали? — запита Лъки, като си спомни онова, което й бе казал Брад за семейството й.

— Да, майка ти е загинала при автомобилна катастрофа, когато си била на шест години — отвърна Грег и видимо се стегна, за да произнесе онова, което следваше: — Била си изпратена в сиропиталище. Не си можела да произнесеш дори и една дума.

— Не съм можела да говоря?!

Невероятно! На две годинки дъщерята на Сара бърбореше. На четири Джули не спираше да приказва, като на всичко отгоре правеше умозаключения от рода на „Хари е смотан тъпанар“.

— И защо?

— Не мисля, че някога ще узнаем истинската причина за това. Очевидно си била толкова травмирана, че си се страхувала да говориш. Нали си спомняш, мислила си, че се казваш „Млъквай“? Всеки път, когато си се опитвала да кажеш нещо, майка ти вероятно ти е крещяла да си затваряш устата. Ако се съди по белезите на ходилата ти, тя те е горила с цигара.

В душата на Лъки се надигна усещане за вина, която я накара да се отврати от себе си.

— Боже мой! Аз съм правила същото! Крещяла съм й. Нали ти казах…

— Не си била чак толкова лоша, колкото твоята майка. Брад споменавал ли е, че някога си удряла Джули?

— Не, но…

— Ранните години на всеки човек са времето, когато се трупат най-много впечатления. Ти си преживяла кошмарно детство, при все това, подобно на повечето малтретирани деца, си копирала модела на поведение, на който си била свидетел. Опитвала си се да се пребориш с него. Губила си контрол над себе си, ала никога не си удряла Джули.

— Прав си. След като съм й крещяла, съм й казвала, че я обичам — отрони Лъки и прокара ръка през мократа си къса коса. — Като си говорим за объркани деца…

— Най-важното е, че вече не губиш контрол над себе си.

Тя потрепера. Неоспоримата и кошмарна истина я караше да се мрази до дъното на душата си. И все пак продължаваше да любопитства за всичко онова, което е била онази ужасна личност.

— Какво друго разбра за мене?

— Първата ти осиновителка е била много мила, религиозна жена. Тя те е взела, смятайки, че си умствено изостанала, защото не си можела да говориш. Опитала се е да работи с теб. Имала е известен успех, но ти все така не си проговаряла. Един ден, по време на службата в църквата, си започнала да пееш.

— Значи затова съм знаела „Божествена милост“ — изрече тихо тя. Сърцето я болеше, защото не можеше да си спомни тази прекрасна жена, която е помогнала толкова много на едно малтретирано дете. Лъки си я представи подобна на Сара — жена, която цени семейството си най-много от всичко на света и го обича от цялото си сърце.

— Това, че си започнала да пееш й е дало надежда и тя продължила да работи с теб. Накрая наистина си проговорила. Изпратила те е на училище и се е потрудила здравата, за да ти помогне да настигнеш връстниците си. Тъй като никога преди това не си ходила на училище, си била изостанала с цели два класа. Животът ти е щял да се стече по коренно различен начин, ако тази жена бе живяла по-дълго.

— Значи е починала? Колко тъжно. Щеше ми се да поговоря с нея. Да й благодаря за всичко, което е направила за мен.

— В докладите, с които е разполагала доктор Кармайкъл пишело, че жената е била възрастна вдовица. Починала е от удар, след което си била препращана от едно сиропиталище в друго. Доктор Кармайкъл не е разполагала с повече подробности от онези, предоставени й от социалните служби. Единственото известно от този период е, че успехът ти в училище значително се е понижил. Тогава именно ти се е развързал и езикът и се е отприщил буйният ти характер. Често си участвала в сбивания. Мотаела си се с лоша компания.

— Не може да не съм направила и нещо хубаво, все пак. Била съм в отбора по плуване, нали? Спечелила ли съм някакви състезания?

Грег замълча — беше видно, че претегля много внимателно следващите си думи. Накрая отвърна:

— Да, била си в отбора по плуване — в отбора по плуване на затвора.

Как ще обясни някога всичко това на Джули? Естествено, няма да й се налага да й казва, докато не порасне достатъчно, за да разбере, но все пак… след като е била толкова лоша… Кой би искал да има майка като нея?

— Доктор Кармайкъл е работила с теб върху контрола на характера ти, но ти си продължавала упорито да се караш непрекъснато с другите затворнички и с надзирателите. Затваряли са те няколко пъти в карцера. Била си като вълк единак, който не се е сприятелявал с никого. През първите пет години си работила в кухнята.

— Значи това е причината, поради която си имаме готвач. Брад твърди, че съм мразела да готвя. Но си спомням как се готви, защото съм го вършила години наред. Хубавото е обаче, че не си спомням чувството на отвращение към готвенето.

Грег й се усмихна, а в очите му се четеше нещо много повече от тъга.

— Учила си упорито и си се справила толкова добре, че си била определена да учиш в специалната паралелка по компютърно програмиране. Била си изключително талантлива. Директорът на затвора лично те е избрал да бъдеш една от малкото затворнички, които са се занимавали с въвеждането на архивите в компютърните файлове.

— Ето, накрая все пак съм извършила нещо добро.

Той я притисна до себе си и се засмя.

— Е, не точно. Била си толкова умна, че си изтрила всички данни за себе си от базата данни на затвора. Там не съществува нищо за тебе — нищичко, дори и отпечатъците ти. Идентифицирали са те по снимката. Издали са те очите ти — защото по времето, когато си лежала в затвора, си имала дълга кестенява коса.

— На всички мои снимки, с които разполага Брад, съм с дълга коса. Ходих при Себастиан — моят фризьор. Той не можа да разбере какво ме е прихванало, та да се изруся и накъдря. Доколкото схващам, съм била изключително суетна по отношение на косата си. От къде на къде ми е хрумнало да я изруся до бяло?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Грег и погали влажната й коса. — Сега си я скъсила доста. Няма и следа от къдриците. Приличаш на малък палав елф с огромни зелени очи.

— Себастиан ме посъветва да я оставя да израсте, за да се заздрави косъмът. Но засега не съм решила — може и да я оставя къса. Не желая с нищо да приличам на онази жена, която съм била.

— Разбирам отлично как се чувстваш — каза той и целуна връхчето на носа й, а на нея й се прииска да бъде достойна за любовта, струяща от нежния му поглед. — Аз винаги ще те обичам — независимо дали си с дълга, или с къса коса.

Лъки извърна глава — нямаше сили да минава отново през всичко това. И без това й беше непоносимо трудно да се сбогува с него веднъж.

— И все пак продължавам да не разбирам защо не можах да си спомня името. Дори и в продължение на десет години да съм използвала номер, след излизането оттам съм се представяла непрекъснато с „Кели“.

— Съществува твърде основателна причина за това — отговори спокойно Грег, без да откъсва поглед от нея. — Името, записано на удостоверението ти за раждане, е Абигейл Сю Рестън.

— Абигейл ли? Това име просто изскочи на повърхността на съзнанието ми, когато ме помоли да кръстя Аби.

— Знам. Било е в главата ти, защото е официалното ти име. Осиновителката ти ти е дала друго име. Наричала те е Руди-Ан.

— Сериозно? — Лъки си пое рязко дъх, неспособна да асимилира толкова бързо чутото. — Когато бях под водата с акулата, си помислих, че неговото име е Руди. Но то си е било просто в главата ми като мое име, права ли съм?

— Без съмнение точно така се е случило. Имала си много имена — като се започне от „Млъквай“. В един от докладите от училището ти, с който разполага доктор Кармайкъл, се казва, че в гимназията си използвала прякора „Дъсти“^[1]. Така че няма нищо чудно във факта, че не беше в състояние да си спомниш името.

— Следователно, когато съм се преместила тук, съм си измислила ново име, права ли съм?

— Да. Запознала си се с някого чрез Интернет. Дошла си на Хаваите, за да поемеш длъжността на компютърен програмист — поне така пише в доклада за предсрочното ти освобождаване. Доктор Кармайкъл те е мислела за наистина костелив орех, но накрая си била реабилитирана. Тя твърди, че непрекъснато си повтаряла наляво и надясно, че по-скоро ще умреш, отколкото отново да влезеш в затвора.

Лъки се замисли за миг, давайки си сметка колко малко знае Брад за миналото й.

— На никого тук не съм разказвала за миналото си. Не съм искала никой да узнае истината. Повече от сигурна съм обаче в едно: психоложката е била права — не мога да си представя отново да вляза в затвора.

— Никой няма право да те вини, че си премълчала истината. За повечето хора е трудно да приемат общуването с бивши затворници. Доктор Кармайкъл твърди, че ти си била твърдо решена да се омъжиш за богаташ и да живееш като принцеса — спря и погледна назад към огромната къща, която сега бе неин дом. — И доколкото разбирам, си постигнала мечтата си.

Не, не съм! — искаше да се разкрещи тя. — Мечтата ми е да живея в малка къща край морето с теб и с Джули. И твоето бебе.

— Решила съм да поправя всичко, което съм объркала в миналото си. Защото аз не съм жената в огледалото. Всъщност съм нещо много по-лошо — една истинска кучка. Аз…

Грег постави пръст на устните й и каза:

— Дойдох да ти кажа всичко това очи в очи, защото знам колко се тревожеше от факта, че си била лош човек — хвана лицето й и я обърна към себе си, като я принуди да го погледне. В очите му тя прочете толкова много любов и болка, че се просълзи. — Лъки, не се самообвинявай! Ти никога не си имала друга възможност. Не се намразвай… Онова, което ти се е случило, е типично за повечето малтретирани деца. Травмираното дете се превръща в юноша с проблеми, който израства в човек, непрекъснато сблъскващ се със закона.

— Това не е задължително — опита се да спори с него тя. — Не всички травмирани деца завършват в затвора.

— Тук си права — съгласи се с нея той, — но ако разгледаш по-внимателно статистиката, ще видиш, че по-голямата част от престъпниците произлизат или от нестабилни семейства, или са били малтретирани от родителите си.

— Не желая да си търся извинения. Поемам отговорността за онова, което съм извършила — макар че вече не мога да си спомня какво съм направила. Платила съм си дълга пред обществото.

Лъки преглътна риданието, надигащо се в гърлото й и в този момент си даде сметка, че той й се усмихва. От очите му бликаше любов и безрезервна подкрепа.

— Точно така те искам — заяви Грег, а от гласа му струеше дълбоко изстрадана нежност. — Знаех си, че няма да си търсиш извинения. Приеми това като онази възможност, която повечето хора никога не получават. Ударът по главата е променил завинаги твоята личност.

— В това няма съмнение. Но не само дъщеря ми се е страхувала от мен — оказва се, че всички непрекъснато очакват да ме видят — как се изрази Себастиан, да изпадам в бяс. Очевидно съм се държала като примадона с отвратителен характер. Как може едно травмирано дете да се превърне в егоцентрична, първокласна мръсница?

— Вътрешната същност на човека му диктува какъв да стане. Едната възможност е да се затвори в себе си и да се превърне в слаб, плах човек, а другата е да се бори. Не мисля, че някога ще научим цялата ти история, но едно е ясно — избрала си да се бориш.

— Била съм гадна и егоистка.

— Допускала си грешки. Никой не е безгрешен. А сега ти е предоставена втора възможност да бъдеш онова, което искаш.

— Значи е било необходимо здравата да ме цапардосат по главата, за да се превърна в приятен човек и добра майка — прошепна тя и поклати глава, отвратена от себе си. — Но възнамерявам да те накарам да се гордееш с мен!

— Аз и така се гордея с теб. Винаги ще се гордея с теб, ангел мой.

Дълбоко в гърдите й се загнезди непоносима болка, когато осъзна, че Грег знае всичко за нея и въпреки това продължава да я обича. А онова, което тя чувстваше към него, беше много повече от любов и се таеше в някакви неизследвани пространства на душата й.

— Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко възможно да оправиш брака си. Ти заслужаваш…

— Не ме ли обичаш? — запита Лъки, усещайки колко отчаяно се нуждае от него.

— Разбира се, че те обичам. Преди две години, когато почина Джесика, бях готов да се обзаложа с всеки, че никога няма да допусна да изпитам подобна болка. Грешка. Твоята загуба се оказа хилядократно по-тежка. Не мога да си позволя да продължавам да се срещам с теб. Така само се измъчвам — целуна леко връхчето на носа й и добави: — Ти заслужаваш да имаш приказен живот. Джули е страхотно хлапе, а Брад ми изглежда приятен човек. Мене ме забрави. Трябва да дадеш на брака си истинска възможност за ново начало.

Лъки едва успя да потуши надигналото се в гърлото й ридание, но си даде сметка, че Грег е прав. Докато продължава да мисли за него, бракът й е обречен.

— Никога няма да мога да те забравя. Където и да отида, каквото и да стане с мен, винаги ще те обичам. Ако нещата можеха да бъдат по-различни…

— Не казвай подобно нещо. Нещата са такива, каквито са. Ти имаш дъщеря и съпруг — заяви Грег, а после бръкна в джоба си. — Донесох ти нещо. Но вероятно вече няма да го искаш. Сигурно имаш цял сейф, пълен с бижута.

С тези думи той й подаде зъба на Руди, който висеше на фина златна верижка.

— О, Боже! Благодаря ти! Много ти благодаря! Ще го нося непрекъснато. Знам, че сигурно звучи глупаво, ала наистина усещам, че ми носи късмет — сложи си го и зъбът увисна точно над гърдите й. — Аз съм наистина щастливка — щастливка, че точно ти ме откри. Ти ме дари с най-великия дар на света — възможността да позная истинската любов!

Грег я привлече в обятията си и тя се отпусна и потъна в тях. От очите му, обикновено пронизващо сини, сега се излъчваше дълбока тъга, която едва не я задуши. Той я обичаше и й бе помогнал да премине през най-голямата криза в своя живот. А какво бе получил в замяна? Непоносима болка.

Устните му се сляха с нейните в последна целувка, пулсираща с болката на раздялата. Езикът му докосна нейния за последен път. Силните му ръце, които я бяха изнесли нагоре по стръмния склон, се обвиха около нея за последен път. Пълните с живот сини очи, взирали се в нея толкова често, пълни с любов и разбиране, сега се впиха в нейните и безмълвно й предадоха цялата мъка, която изпитваше.

— Довиждане, Лъки. Бъди щастлива!

Пусна я и после щракна с пръсти. Доджър се изправи и й отправи изпълнен с надежда поглед. Двамата поеха надолу по брега. Доджър непрекъснато поглеждаше през рамо, озадачен, че Лъки не тръгва с тях.

— Довиждане, моя любов! — прошепна тя, когато се изгубиха от погледа й. — Бъди щастлив!