Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (22)

Глава двадесет и втора

Коуди погледна през отрупаната с ястия маса в трапезарията към Лъки, която даваше на Моли ябълково пюре с лъжичка. Отново се замоли Лъки да не застане между тях.

Двете със Сара бяха приготвили истински пир и беше повече от ясно, че се сприятеляват все повече и повече. Несъмнено тази жена правеше всичко възможно да се настани трайно в семейството. Ако се окаже накрая, че е приятелка на Трейлър или дори още по-лошо — щеше да се наложи първо да я арестува и затвори, а после да съобщи новината на Грег и Сара.

— В сряда вечерта, докато ние сме на репетиция на хора, вие, момчета, бихте могли да заведете децата на пица, не мислиш ли? — обърна се Сара към Коуди.

— Защо не — отвърна той и хвърли поглед на брат си. По време на целия обед Грег беше много мълчалив. Коуди подозираше, че все още не може да се съвземе от току-що научената истина за катастрофата, която едва не бе довела и до неговата смърт.

— Грег ми показа как да карам неговата кола — похвали се Лъки. — Сега вече мога да ходя с нея за репетициите на хора съвсем сама.

— Научил те е да караш само с един урок!… Удивително! — възкликна подозрително Коуди и с това предизвика неодобрителния поглед на Сара. Та какво очакваше тя? Лъки беше просто една безсрамна лъжкиня! За да се научи човек да кара, му бе необходимо много повече от един бърз урок.

— Никога не съм твърдяла, че не мога да карам кола. Просто не мога да сменям скоростите ръчно — обясни Лъки с безизразен тон.

Коуди не можеше да не се възхити на смелостта й да го погледне право в очите. Тя го харесваше не повече, отколкото той нея. Грег скочи рязко на крака и събори назад стола си. Изгледа Лъки така, сякаш току-що го беше захапала.

— Какво става? — запита Коуди и вдигна падналия стол.

— Ела — направи му знак Грег. — А с вас ще се срещнем на мача.

— Ами десертът? — запротестира Сара. — Приготвила съм пудинг с кокосови орехи — любимото лакомство на Грег.

— Благодаря. Ще си изядем нашия пай по-късно — извика й през рамо Грег.

— Какво става? — запита Коуди, когато брат му го изтика без много обяснения през предната врата.

Грег не отговори нищо. Просто се насочи към колата си и Коуди бе принуден да го последва. Доджър подскачаше край тях. Скочиха в колата и Грег вече беше успял да стигне почти до края на алеята, когато Коуди се опомни и затвори вратата.

— Какво става? Няма ли да ми обясниш? — настоя Коуди, докато колата подскачаше по неравния селски път.

— При синдрома на Хойт–Меленбергер всичко, за чието усвояване човек е положил съзнателни усилия, остава в паметта му. Както чуждият език например. Онова, което си правил десетки, стотици пъти, остава в главата ти. Като…

— Като например думите на „Божествена милост“, нали?

— Точно така. Лъки се справя с Интернет по-добре и от Бил Гейтс. Трябва да се е включвала в мрежата стотици, вероятно хиляди пъти — натисна спирачки, за да пропусне една мангуста, която се втурна през пътя и изчезна в една туфа папрат. — Освен това може да кара кола. Не е кой знае колко добра, но все пак може.

Коуди все още не разбираше накъде води всичко това и защо брат му кара като побъркан към Кихеи, когато в този момент можеха спокойно да си похапват кокосов пудинг, но не го прекъсна. Лично той неведнъж си бе задавал въпроса дали загубата на паметта на Лъки е действителна. Напълно заслепен от чувствата си към нея, Грег приемаше за истина всяка нейна дума и вярваше на една медицинска диагноза, която се срещаше толкова рядко, че дори и специалистите не бяха на едно мнение за спецификите й.

— Полицейският гараж за конфискувани коли все още ли се намира зад бензиностанцията на Хохо? — запита Грег.

— Да, защо? Натам ли сме се запътили?

— Колата, която Лъки е карала онази нощ, беше с ръчно управление на скоростите. Спомням си го съвсем ясно, защото роклята й се закачи за лоста, когато я измъквах оттам. Следователно не е възможно да е карала сама тази кола, просто защото не знае как.

Е, това зависеше от факта дали вярваш, че Лъки наистина не си спомня миналото, но Коуди предпочете да си държи устата затворена. Беше повече от очевидно, че Грег е налапал версията на блондинката като глупав шаран. Нека да видим какво ще излезе от тази проверка, каза си Коуди. Не желаеше отново да влиза в пререкания с брат си.

— Щом тя не е карала колата, тогава кой? И защо толкова настояваш да я видим?

Грег само сви рамене и спря, за да пропусне тълпа японски туристи. Те застанаха на банкета на пътя, увесили множество фотоапарати на вратовете си, и започнаха да щракат снимки на полетата със захарна тръстика.

— Лъки беше зад волана, поне аз там я намерих, но колата е била управлявана от някой друг. Къде е бил той? Само един добър алпинист би могъл да се изкачи или слезе по тази урва — склоновете са прекалено стръмни за обикновен човек.

— Да не би да смяташ, че някой съзнателно е блъснал колата в пропастта? Но това е абсолютно невъзможно! Ти самият щеше да видиш или да чуеш нещо!

— Не е задължително. Бурята беше изключително силна. Кога за последен път сме имали светкавици и гръмотевици на тези острови? Шумът от сгромолясването надолу надали е бил достатъчен, за да надвие рева на ураганния вятър.

С тези думи Грег забави пред бензиностанцията на Хохо и зави отзад, където се намираше полицейският гараж за конфискувани коли.

— Съществува и друга възможност. Колата може да е била вече там, когато пристигнахме ние с Доджър. От мястото, където се намирахме, пропастта не се виждаше. Ако Доджър не беше открил Лъки, кой знае след колко дни щеше да бъде намерена.

Обедът, който Коуди бе погълнал — изпълнен с толкова щастие, че отново са заедно с брат му — се превърна в топка цимент в стомаха му. Този случай с всяка изминала минута ставаше все по-заплетен. Обзе го кошмарното усещане, че пак е объркал нещо — при това значително.

— Всъщност аз никога не съм виждал лично откраднатата кола — призна той. — Моите момчета ми показаха само регистрационния номер. Така разбрах, че тойотата е била открадната от една от фирмите на Трейлър. Не съществуваха никакви причини да й правя подробен оглед. Момчетата я бяха проверили и не бяха открили нищо.

Грег му хвърли един изпепеляващ поглед, ала нищо не каза. Коуди се измъкна от колата и промърмори, че отива да вземе ключа. От земята под краката му се издигаха горещи и влажни изпарения. Целият бе облян в пот, но не от прежурящото над главите им слънце. Представяше си какво би казал в този момент Скот Хелмър. Защо не си беше направил труда да погледне проклетата кола, вместо да се доверява на хората си?!

— В тази работа трябва да са замесени поне двама мъже — заяви Грег, когато Коуди се върна с ключовете.

Двама мъже. По дяволите! Точно по същия начин бе анализирал случая и Скот Хелмър! Грег наистина беше страхотен. Отключиха портата на гаража и влязоха вътре, следвани по петите от Доджър. Започнаха да се провират покрай десетки разбити коли и няколко екскурзионни автобуса.

— Единият от мъжете е откарал Лъки до онази урва. После двамата са бутнали надолу откраднатата кола и са изчезнали светкавично със своята.

— Това е единствената логична възможност — съгласи се Коуди. — По радиото предупредиха предварително, че се задава буря. Никой, който е с всичкия си, не би се опитал да се катери по канарите в такова затънтено място, знаейки, че се задава ураган.

Коуди отвори вратата на бялата кола, увил дланта си със салфетка, взета от Хохо.

— Може да се наложи да снемем отпечатъци — обясни той.

Грег се оказа прав — скоростите се сменяха ръчно. Коуди тъкмо оглеждаше пространството под предните седалки, като мислено се молеше хората му да не са пропуснали нищо, когато Доджър нададе неистов вой. Изправи се рязко и си удари главата във вратата. Кучето бе застанало зад колата и сочеше към багажника.

— Отвори го — нареди му смръщено Грег. Кошмарното предчувствие, загнездило се в гърдите на Коуди, се превърна в усещане за провал. Отиде до багажника и пъхна ключа в ключалката. Капакът се отвори бавно и Коуди се насили да погледне вътре.

— По дяволите! — възкликна Грег, надвесил се зад него.

— Не докосвай нищо! — предупреди го Коуди.

 

 

Кралят на орхидеите се взираше в екрана на компютъра, но в действителност не виждаше нищо от непрекъснато сменящите се числа и кодове. Тайните пароли се променяха постоянно от съображения за сигурност, но за него не представляваше никакъв проблем да докопа новите кодове на банките. Някога изпитваше неописуема гордост от способността си да пробие и най-добре обезопасената компютърна мрежа, ала днес като че ли нищо не можеше да го направи щастлив.

— Видя ли последния доклад от нашия източник? — запита партньорът му.

— Видях го — отвърна Кралят. Как би могъл да го забрави?

Кралят се извъртя в стола си, за да погледне към своя партньор, седнал пред съседния компютър, и процеди:

— Очевидно наистина си създава нов живот. Ходи на църква. Можеш ли изобщо да го повярваш?

— Направо невероятно! Доскоро можехме само мъртва да я закараме в църквата.

Кралят успя да се изсмее някак си и каза:

— Може би с този странен синдром човек се преражда и преоткрива религията.

— Изобщо не е смешно! — извика партньорът му, скочи на крака и започна да кръстосва напред-назад из малкия офис.

— Остава само една седмица до излъчването на „Безследно изчезнали“. Ако и това шоу не доведе до нищо, ще предприемем хода, който сме замислили.

— Подслушвателното устройство в кабинета на полицейския началник е записало информацията за излъчването на историята на Лъки по телевизията, но това е всичко — отбеляза партньорът му и се отпусна в стола си. — Не ти ли се струва, че това е твърде подозрително? Предполага се, че полицията работи усилено по въпроса.

От обикновения полицай, та чак до началника на отдела за залавяне на престъпници с тежки криминални прояви във ФБР, не съществуваше нито един служител, когото Краля да уважава. Какви професионалисти са те, щом изобщо не можеха да го заловят? Та те дори все още не са схванали, че е извършено някакво престъпление!

— Прекалено лениви са, за да работят сериозно по този случай. Нали видя разпечатките от разговорите в кабинета? Само случаи на пиянство и неприлично държание. Някакъв рибар-идиот обвинява друг рибар, че му е откраднал въжетата. Дребни престъпници. Дребни престъпления. Дребни душици.

 

 

— Нещо не е наред, но още не мога да разбера какво — сподели Лъки с Номо в понеделника след обяда у Сара.

Намираха се при бебетата тюлени и тя хранеше Аби с биберон, а Доджър се бе излегнал в краката й. Възрастният хаваец седеше до нея и я слушаше с обичайното си търпение и разбиране.

— Точно когато приключвахме с обяда, Грег скочи и помъкна Коуди нанякъде. Така че двете със Сара заведохме момчетата на мача им. Грег се появи някъде по средата на играта и съобщи, че Коуди е трябвало да отлети спешно до Хонолулу.

Измъкна празната бутилка от устата на Аби и допълни:

— След мача Грег заведе всички ни на сладолед, но беше така мълчалив, сякаш бе натъжен от нещо… или… кой знае.

Номо кимна замислено и отвърна:

— Той често се държеше така, когато имаше някакви проблеми с Джесика. Трудно му е да общува с хората. Сигурно му е било необходимо време за размисъл.

Лъки се приведе и постави спящото тюленче до Доджър. Кучето го подуши, после се сви покровителствено край него. Лъки го погали — помисли си, че това е най-приятната гледка, която някога е виждала. Огромното куче с шоколадова козина и дребното тюленче, чиято кожа имаше цвета на слонова кост.

— Нани — красиво — отбеляза Номо и погледна към Аби и Доджър. После докосна ръката на Лъки и й се усмихна с широката си усмивка, която тя вече така добре познаваше. — Ти стори добре, като събра Грег и Коуди.

— Направи го Сара. Аз само…

Номо поклати глава и я прекъсна:

— Грег отиде на гости при брат си, за да ти достави удоволствие. Познавам го от дете. Освен Коуди надали някой го познава по-добре от мен. Без съмнение се влюбва в теб — макар и противно на собствения си разум.

— Тогава защо държи снимката на починалата си съпруга върху бюрото си? Особено след всичко онова, което му е причинила? Просто не разбирам…

Загорялото лице на Номо се оживи още повече.

— И аз го попитах същото преди около година. Тогава ми отговори, че държи снимката, за да му напомня да не се забърква никога повече с жени. Не заслужавали. Но, както изглежда, вече си е променил мнението.

Лъки би дала всичко на света само и само това да е истина. Да, Грег действително й помагаше. Това означаваше, че е ангажиран с нея по някакъв начин. Ала тя искаше от него много повече. Не беше в състояние да изкаже чувствата си на глас, но подозираше, че и Сара и Номо ги разбират: искаше Грег да я обича и тя да бъде достойна за любовта му.

— Номо! — втурна се в помещението един от доброволците, останал без дъх. — Току-що хванахме един натрапник с фотоапарат, криеше се зад олеандрите.

— Фентън Бюли. Какъв навлек! Басирам се, че се опитва да направи още някоя и друга снимка за поредната си сензация в „Тетлър“.

— Ние го прогонихме — заяви гордо доброволецът и се ухили.

— Добре сте направили — похвали го Лъки и наистина се зарадва.

Всички в института бдяха над нея така, както Доджър над Аби. В известен смисъл те бяха нейното голямо семейство и загрижеността им към нея я умиляваше до сълзи. Пъхна ръка в джоба си и докосна зъба на Руди.

 

 

Вечерта, когато се прибраха вкъщи, Грег бе все така мълчалив. Понякога Лъки усещаше, че се взира в нея по някакъв неразгадаем начин, но когато го поглеждаше, той отместваше поглед.

— Хайде да изведем Доджър на разходка по брега — предложи тя след вечеря.

— Вие вървете — отвърна той. — Аз очаквам обаждане от Коуди.

— Още ли е в Хонолулу?

Беше говорила със Сара и бе разбрала, че Коуди се е обадил следобед, но не е казал нито защо е тръгнал така внезапно, нито кога планира да се върне.

— Да, още е там.

Очевидно Грег не желаеше да разговаря на тази тема и нещо в изражението му я предупреди да не любопитства повече. Бе стигнала средата на коридора, когато телефонът иззвъня. Лъки се спря, като се надяваше да е Коуди. Може би, след като поговори с брат си, Грег ще реши да излезе с нея на разходка.

Той говореше тихо, но тя успя да долови думите му:

— Просто не знам как да й го съобщя!

Лъки се опита да овладее тръпките, обхванали цялото й тяло — бе убедена, че й предстои най-страшното. Връщаше се в затвора!