Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (10)

Глава десета

Грег караше по крайбрежния път към пристанището Кихеи, където се намираше Институтът за морски изследвания. Лъки седеше до него, а Доджър се бе разположил на задната седалка. Откакто бе провел разговора си с нея, тя бе станала необичайно тиха и му отговаряше едносрично. Гневът й изобщо не го изненада. Можеше да отрича колкото си иска, но без съмнение знаеше много повече, отколкото казваше.

— Институтът е отворен денонощно — обясни й той. — Дори и в неделя тюлените трябва да бъдат хранени, а наскоро някой е довел и една акула.

Лъки не отговори и Грег я погледна крадешком. Косата й се спускаше по гърба на дебела плитка, но беше толкова обезобразена, че приличаше на изсъхнал, чепат клон. Той в никакъв случай не беше експерт по женските прически, но определено можеше да различи евтино, домашно изрусяване от професионално. Каква ще е тази жена, която съзнателно ще си придаде толкова курвенски вид?

Днес Лъки беше облечена в съвсем прилични светлокафяви панталонки и бледолилава блузка без ръкави, която подчертаваше зеленото на очите й. Не си беше купила никакъв грим, така че изобщо не приличаше на жената, която бе измъкнал от колата. Само привлекателността й си бе налице. Сигурно доброволците, с които бе пълен институтът, щяха да й се лепят като мухи.

— Номо отговаря за доброволците — каза Грег, докато завиваше на паркинга. — Той ще ти намери някаква работа — например да храниш тюлените-монаси или да им приготвяш храната.

Лъки слезе от колата, без да отрони и думица и тръгна след него по пътеката, присвила сърдито очи. Да, определено беше повече от бясна, че не се е вързал на малката й комедийка.

Институтът представляваше циментов бункер, издигнат само на няколко стъпки над океана. На първия етаж беше разположена лаборатория с най-съвременно оборудване, въпреки изключително ограничения им бюджет. Горният етаж, където се намираше кабинетът на Грег, гледаше към двата басейна, в които пускаха ранените и болните животни. Под няколко палми бе разположена една бамбукова пристройка — не по-голяма от барака — където бяха складирани екипите за гмуркане и където се преобличаха доброволците.

Финикови палми ограждаха басейните, отделени от брега с ниска стена от червеникавочерни вулканични камъни. Чайките на групички бяха накацали по нея, други се разхождаха по брега и се гмуркаха във вълните за риба, а после се издигаха в небето с плячката си. В другия край на стената се простираше тясна ивица кристалночист пясък, върху който се плискаха вълните и маркираха линията на прилива си с мидени черупки. На него бяха закотвени две лодки с емблемата на института, която представляваше опашки на гмуркащи се китове.

— Здрасти, айкане! Виж ти кой е тук! — провикна се Номо.

С тяло, силно като канара, и с посивяваща черна коса, спускаща се на кичури над широкото му чело, Номо отговаряше за доброволците в института вече три десетилетия. Усмивката му беше сърдечна и разкриваше всичките му зъби. Грег се бе запознал с него, когато като момче бе подкарал един ден новата кола на директора на училището и от детската педагогическа стая го бяха изпратили да положи общественополезен труд в института. Оттогава много неща тук се бяха променили, но Номо си бе останал все същия и все така използваше хавайски думи, като например айкане — приятелче.

Грег поздрави възрастния мъж с приятелско тупване по гърба и заяви:

— Това е Лъки. Мислиш ли, че ще можеш да й намериш някаква работа?

Номо насочи широката си усмивка към Лъки и стисна ръката й с характерната си желязна хватка.

— Махайте се оттук. Нямаме нищо за нея, ама нищичко.

Лъки се усмихна, като с това още веднъж доказа, че никой не може да устои на чара на Номо и запита:

— Какво представлява тюленът-монах?

Грег я изгледа. Няма начин да не е споменал за хавайските тюлени, докато пътуваха насам и с удоволствие щеше да й разкаже повече, но тя му беше твърде сърдита, за да го попита каквото и да е. Какво пък! Колкото по-малко разговарят, толкова по-добре.

— Тюленът-монах е особен вид тюлен, който се среща само край тези острови^[1] — започна да обяснява Номо, докато ги водеше към по-големия басейн. — Тук имаме шест, които са твърде стари, за да оцелеят сами и три малки, които са изгубили майките си — обърна се към Грег и допълни: — Голямата новина обаче е тигровата акула.

Номо спря пред басейна с морска вода и посочи към човека, който плуваше на бавни кръгове, хванал под мишница млада тигрова акула.

— Защо я носи?

Лъки беше толкова заинтригувана от необичайната гледка, че за миг забрави, че не му говори.

— Акулите трябва непрекъснато да се движат, за да може водата да минава през хрилете им — иначе умират. Когато са болни, няма никакъв друг изход, освен да бъдат разхождани по двадесет и четири часа на ден — отвърна Грег, обърна се към Номо и каза: — Знаеш, че не можем да я спасим. По-добре я пусни.

— Но тя ще умре, айкане. Наясно си с това, нали?

Лъки приклекна, за да разгледа по-отблизо акулата.

Доджър приседна до нея.

— Какво й е на тази акула?

— Някакъв рибар се е опитал да й среже перките, за да ги продаде. Нали си чувала за прочутата супа от перки на акула — каза Номо. — Но нещо са оплескали работата. Срязали са перките с… прилича на мачете, но не са успели да ги вземат. Акулата някак си е успяла да избяга. Намерила я една от лодките ни на връщане от кратера Молокини.

— Супа от перки на акула? Майтапиш се! — възкликна Лъки толкова разстроено, че Грег едва не се изкуши да обгърне с ръка раменете й.

— Нищо подобно — увери я Номо. — Перките от акула са деликатес в Япония. Лошото е, че накълцват акулите, само заради перките, а после ги оставят да умрат.

— Но това е невероятно жестоко! — ахна Лъки.

— Не можем да направим нищо, за да я спасим — каза Грег. — Не сме в състояние да й пришием обратно перките. Само си губим времето с нея.

— Но трябва да се опита! — настоя жалостиво Лъки и го накара да се почувства виновен.

— Същото казват и децата, които са тук на лятно училище — намеси се Номо. — По-добре да я оставим да умре тук — тогава всички ще знаят, че поне сме опитали.

Грег си даде сметка, че Номо е прав. Летните училища се пълнеха предимно с разглезени деца, които само си търсеха извинение да прекарат лятната си ваканция на Хаваите, но после тези деца се връщаха вкъщи и убеждаваха родителите си да направят дарения на института. Без тези дарения проектите по спасяване на тюлените-монаси и гърбатите китове ще пропаднат окончателно.

— Добре тогава, продължавайте да я разхождате — каза той и Лъки го възнагради с усмивка.

Остави я при Доджър и Номо и се насочи към кабинета си. Ужасяваше се при мисълта за лавината бумащина, която сигурно се е струпала на бюрото му. На най-горната площадка на стълбите видя Рейчъл Конвей. Тя гледаше през прозореца към Лъки и Номо, които пък от своя страна все още не откъсваха очи от акулата. Рейчъл имаше докторат по морска биология и беше най-добрият експерт по гърбатите китове, които всяка година зимуваха на Хаваите. През последните три години двамата с Грег работеха върху един съвместен проект по разшифроването на звуците, които китовете издаваха под водата.

— Това е Духа на Пели, нали? Мястото й не е при нас. Ще ни донесе само неприятности.

Гласът на Рейчъл беше тих и привидно безразличен, но не можеше да скрие горчивината й. Грег би трябвало да е абсолютно безмозъчен, за да не разбере, че Рейчъл го харесва отдавна, макар че той никога и с нищо не я бе окуражавал и винаги се бе стремил да запази отношенията им чисто професионални.

— Казва се Лъки и е тук, за да ни помогне в грижите за тюлените — отвърна Грег, като преувеличи малко истината. Всъщност той бе накарал Лъки да дойде с него, за да я държи под око. Снощи не се бе опитала да избяга, но кой знае какво може да й хрумне днес. — Номо ще й намери работа.

— Прегледах записите от високочестотните звуци на китовете — заяви Рейчъл, отдръпвайки се от прозореца. — Оставила съм ги на бюрото ти.

Очевидно същото бе решил да направи и половината свят. На бюрото му лежаха купища неотворени пликове, разписки и фактури за подпис. Направо не беше за вярване, че в действителност е учен — по-голямата част от времето му минаваше в счетоводни баланси. С този огромен обем финансови отчети спокойно би могъл да вземе и диплома по бизнес мениджмънт. Ще минат дни, преди да стигне до анализа на високочестотните звуци на китовете, които бяха записали миналата зима.

Едва беше приключил с половината от първата купчина писма, когато телефонът иззвъня. И тъй като бюджетът на института беше твърде ограничен, за да си наеме секретарка, той вдигна слушалката. Обаждаше се Коуди.

— Всичко е уредено. Наложи се да завъртя няколко телефона до Хонолулу, но накрая се свързах с някаква си доктор Форенски. Ще пристигне със самолет утре следобед, за да прегледа Лъки. Заведи я в горната клиника в четири.

— Ще помоля Номо да я закара…

— Не, Грег, искам ти да си с нея. Ако разбереш името й, веднага ми се обади — Коуди направи пауза и до ушите на Грег достигна припукването на полицейската радиостанция. — Преди няколко минути тук се появи някакъв репортер. Каза, че е от „Стар Инвестигейтър“.

— Този вестник не беше ли още по-гаден и от „Мауи Тетлър“?

— Да. Боклукчийска журналистика. Дай им истории за извънземни или за диетата, която ще сложи край на всички досегашни диети. Направо ще лапнат историята за духа на Пели. Фентън Бюли знае, че ти си й платил гаранцията. Не можех да крия от него подобно нещо, тъй като е записано официално, но не му казах къде е отседнала сега. Оглеждай се за него — над петдесетте, плешив, с големи черни мустаци.

Всички инстинкти за самосъхранение, които Грег притежаваше, автоматично се събудиха. Искаше да се отърве от Лъки колкото е възможно по-скоро — заради собственото си спокойствие, но за нищо на света нямаше да позволи на когото и да било да я унижава. Пред очите му изникна сцената в затвора и той стисна здраво слушалката.

— Благодаря, Коуди. Задължен съм ти.

Постави слушалката на мястото й. Задължен съм ти. Някога двамата с брат си често си казваха тези думи. Не ги беше чувал вече повече от две години — още по-малко пък ги беше използвал.

Продължи да се взира в снимката на Джесика, която все още държеше на бюрото си, за да му напомня колко измамни биха могли да бъдат жените. Всепоглъщащата ярост, която обикновено се надигаше у него, когато си представяше съпругата си в прегръдките на брат си, беше изчезнала. Добре де, все още го болеше, но не чак толкова.

 

 

Задължен съм ти. Час по-късно Коуди продължаваше да се усмихва. От колко време не беше чувал Грег да изрича тези думи? Брат му му липсваше, а сега срещите с него, разговорите с него, задълбочаваха тази липса още повече.

— Шефе, Тони Трейлър е тук — съобщи му един от полицаите.

— Пак ли?

Коуди беше изумен. Трейлър беше свикал оперативка рано тази сутрин. В неделя. Направо не беше за вярване. И единствената цел на оперативката беше да го заплашва заради Лъки. Погледна часовника си и си даде сметка, че вече няма да успее да стигне навреме за църковния пикник. Обади се вкъщи и набързо остави съобщение на телефонния секретар за Сара, да не се притеснява.

— Арестувай Духа на Пели за притежание на крадена собственост — нареди Тони Трейлър без предисловия, когато влетя в канцеларията на Коуди, следван от двама телохранители. Местните горили не бяха в състояние да сплашат началника на полицията. Мозъците им бяха колкото напръстник. Както обикновено, Трейлър раздаваше заповеди наляво и надясно и очакваше всички около него да му се подчиняват.

С тлъсто туловище и мургава кожа, която изглеждаше така, сякаш току-що бе преминал през пясъчна буря, Трейлър беше облечен в традиционната си хавайска щампована риза, но от онези, крещящите, които бяха излезли от мода още през шестдесетте. Коуди седна зад бюрото си, срещна свирепите като на акула очи на Тони и се приготви да посрещне удара.

— Адвокатът ми казва, че можем да окошарим тази кучка за притежание на открадната собственост, дори и да не успеем да докажем, че тя е извършила кражбата — заяви Тони, стовари се на стола от другата страна на бюрото, а неговите горили застанаха зад него.

— Не искам да предизвиквам Лъки — отвърна твърдо Коуди. Не можеше да се начуди защо този въпрос беше толкова важен за Тони. — Твоят братовчед — нали си спомняш, оня, когото настояваше да приема като надзирател — е, беше организирал шоу в затвора и пускаше всеки, който може да даде пет долара, да зяпа Лъки. Сега тя обмисля дали да не заведе дело срещу щата за нарушаване на гражданските й права, а ако това стане, гарантирам ти, че ще ни лиши от значителна част от финансите ни.

Това имаше желания ефект върху Тони. Спря го. Той попи избилата по челото му пот с опакото на свинската си ръчичка и възкликна:

— Кой е адвокатът й? Ще му дам хубавичко да се разбере!

Коуди не можа да устои на изкушението и отвърна:

— Май някаква голяма клечка от материка.

Тони се поколеба — влиянието му не се простираше чак до материка.

— Къде е отседнала? Ще трябва да влея малко разум в главата на тази кучка!

— Стига де, Тони, та това е само някаква си кола! Какво толкова? В момента събирам доказателства, за да образувам дело срещу нея — и то за нещо много по-голямо!

Тони се понамести и столът под него изскърца. Пружините сигурно вече се бяха скъсали, а бюджетът на полицията не беше достатъчен, за да се купи нов.

— Тази кучка е държала колата ми повече от година. Ако й се размине, че ме е прецакала, всеки, който си поиска, ще може да ме разкъса парченце по парченце.

Доста ще се поозори с толкова материал — помисли си Коуди и едва се въздържа да не се изхили на глас.

— Остави ме аз да се погрижа за нея — отвърна той. — Нали точно това ми е работата.

Тони изсумтя, надигна се и се понесе тежко към вратата на канцеларията, без да каже „довиждане“. Горилите му покорно го последваха. Коуди се залюля на задните крака на стола си и се запита каква ли е истинската причина Тони толкова да настоява Лъки да се върне в затвора. Може би всичко се дължеше на егото му, което имаше размерите на първия дирижабъл на Хинденбург.

Но този отговор не задоволяваше Коуди. Той подозираше, че Трейлър лежи в основата на бизнеса с „Чудото на Мауи“. Високо в недостъпните екваториални гори, местните хора отглеждаха първокачествена марихуана, която се изпращаше на континента. Два пъти годишно федералните пристигаха с хеликоптери и унищожаваха плантациите. Ала неизвестно как при следващата си проверка заварваха стръковете на упойващите растения отново да се полюшват на вятъра.

На островите се случваха твърде малко неща, които да не станат известни на Тони. Не за първи път Коуди се запита дали той не е член на мафията. Хавайската мафия се славеше със своята безмилостност и кръвния си обет за мълчание. А дори и Трейлър да не беше неин член, Коуди беше готов да си заложи следващата заплата — ако тя вече не му беше отнета — че председателят на Обединения съвет на Мауи знае отлично какво става в онези отдалечени краища на острова, където беше открита Лъки.

 

 

Три часа по-късно Грег беше прегледал по-голямата част от купчините бумаги по бюрото си и беше оставил настрана не толкова спешните съобщения и писма. Каза си, че просто ще се поразходи наоколо, за да провери какво се е случило по време на отсъствието му. Откакто седна зад бюрото, си беше помислил за Лъки само един-два пъти. Е, добре де, малко повече. Беше анализирал реакциите си спрямо нея от всеки ъгъл, после беше преразгледал детайлите, но все така продължаваше да не разбира цялостното си отношение към тази загадъчна жена.

Щом напусна прохладата на кабинета си, осигурявана от климатичната инсталация, му се стори, че влиза в напалена пещ. От горещината на късния следобед по цялото му тяло изби пот. До носа му достигна мириса на глинестата тропическа почва и сладкото благоухание на див джинджифил и цветя. Не видя никъде Лъки, но веднага разбра къде се намира, защото Доджър седеше край басейна с акулата.

— Номо! — изрева той.

Лъки се намираше на дъното на басейна, облечена във водолазен костюм и обикаляше ли, обикаляше с акулата. Доджър крачеше напред-назад и ги следеше с поглед, много по-разтревожен, отколкото Грег някога го беше виждал. И той не беше единствен. Наоколо стоеше групичка от зяпащи във водата младежи от лятното училище — всичките от мъжки пол.

— Да, шефе? — отвърна Номо и се появи откъм бараката.

— Какво прави Лъки там?

— Искаше да помогне на акулата — отговори Номо и си погледна часовника. — Вече й е време да излиза.

Наведе се и почука два пъти по стената на басейна, за да привлече вниманието на младата жена, после направи знак на един от доброволците да заеме мястото й.

— Как така си спомня как да се гмурка под вода, а не си спомня собственото си име? — запита Рейчъл.

Грег не беше забелязал, че Рейчъл се е приближила зад него, защото не откъсваше очи от Лъки. През водата не можеше да се види точно какво става на дъното, защото тя изкривяваше контурите на двете тела, които си разменяха акулата, но процедурата се бавеше много повече, отколкото би трябвало. Представяше си как младежа опипва Лъки навсякъде.

Насили се да се обърне към Рейчъл и отговори:

— Умението да се гмуркаш под вода е придобит автоматизъм, както владеенето на чужд език. Тази част от паметта на Лъки не е изтрита. Липсва й информацията от епизодичната памет — спомените от единични събития от миналото.

Рейчъл се втренчи в него. Кафявите й очи излъчваха емоции, които не се поддаваха на описание.

— Излизам с „Атлантис“ — каза тя тихо и се отдалечи.

„Атлантис“ беше голяма лодка със стъклено дъно, с нея развеждаха туристи над величествените коралови рифове, край които се стрелкаха и пъстроцветни тропически рибки. Веднъж седмично някой представител на института, обикновено Рейчъл, излизаше с лодката и изнасяше лекция. Това подпомагаше събирането на дарения и субсидии за проектите на института. Грег се загледа след отдалечаващата се фигура и се запита защо не може да се влюби в нея — добра жена, която споделяше интересите му. Но чувството просто не беше там, където трябваше, и разумът не беше в състояние да го събуди.

Обърна се точно навреме, за да види как Лъки плува към плиткия край на басейна. По дяволите! Стандартният размер черен водолазен костюм, който раздаваха на доброволците, изобщо не й беше по мярка. Горнището му беше поне с два размера по-малко и мократа материя очертаваше всичките й предизвикателни заоблености. Водата се стичаше по раменете й и струеше на ручейчета върху гърдите и набъбналите й зърна. Пет-шест похотливо хилещи се доброволци нетърпеливо чакаха да й помогнат да си свали кислородния апарат.

Дори Номо се въртеше наоколо с хавлиена кърпа в ръка. Само с четири широки крачки Грег се озова до нея и измъкна хавлията от ръцете на възрастния мъж. Уви я около Лъки само две секунди, след като подаде кислородния й апарат на едно момче, което не можеше да откъсне очи от деколтето й.

Лъки изобщо не съзнаваше погледите на мъжете около себе си, втренчила в Грег пленителните си зелени очи.

— Името на акулата е Руди — информира го тя с най-очарователната усмивка, която някога бе виждал. — Плувал е около рифовете с майка си, когато е бил хванат.

Всички наоколо зяпнаха от изумление при това изявление. Господи, тази жена беше истинска заплаха за обществото! Сега всички тези пъхащи си носа навсякъде богаташки синчета ще се тревожат още повече за едно животно, което не беше нищо повече от машина за разкъсване на живите твари.

Той я избута, бързо към бамбуковата пристройка, където се намираха съблекалните. Лъки спря край душовете, за да се облее. Подхвърли му хавлиената кърпа, после пусна водата. О, Боже! Грег се опита да извърне поглед, наистина се опита, но пред очите му непрекъснато заставаше картината от снощи и разкошното й тяло, разтърсвано от спазмите на желанието — желанието за него.

— Знаеш ли, Руди вече се е простил с всякакви надежди да остане жив — каза тя изпод душа. — Примирил се е, че дори и да оцелее, надали ще може да намери отново семейството си.

— Така ли? — беше единственото, което успя да смотолеви той.

Момчетата край басейна може и да я намираха за неустоима, но единственото, което той виждаше от нея бяха… неприятности. Особено, когато вдигаше лице към струята на душа и гърдите й се вдигаха нагоре така, че заплашваха всеки момент да изскочат от водолазния костюм.

— Стига си се обливала! — заяви рязко той и с едно завъртане спря душа.

— Добре — кимна Лъки и му се усмихна дяволито, от което той си направи извода, че онова предателско пулсиране в слабините му й е много добре известно. Преметна през рамо капещата си плитка и я изстиска с ръце. — Имам една идея!

И той имаше една, но се съмняваше, че в момента мислят за едно и също. В този костюм тя изглеждаше все едно е чисто гола. За кого го вземаше, по дяволите за папата ли?

— Не искаш ли да я чуеш?

Той пъхна бързо ръце в джобовете си, за да не я избута в тъмнината и да я обладае както си е, права и мокра. После заяви:

— Облечи се и се качи в кабинета ми. Трябва да ти кажа нещо.

Беше преполовил стъпалата към втория етаж, когато Номо го спря със следната констатация:

— Пели се е разбирала винаги много добре с животните — особено с акулите.

— Как можеш да вярваш на подобни глупости! — възкликна Грег.

Пели е богинята на огъня, която е създала островите, и според легендата брат й е бил акула. Със суеверието си Номо му напомняше за снаха му Сара. И двамата бяха хавайци по рождение, и двамата обичаха митовете, свързани с Хаваите и можеха с часове да ги разказват и пресътворяват. Каква идиотщина!

— Осъзнай се — продължи Номо. — Не виждаш ли, че Лъки се отнася с акулите така, сякаш цял живот е живяла сред тях — точно като Пели?!

— Тя е само една огромна неприятност! — отвърна рязко Грег.

Колкото по-скоро я тръсне на някой друг, толкова по-щастлив ще се чувства!