Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (8)

Глава осма

Грег се втурна по коридора, следван от Доджър. Тичаше и проклинаше Лъки, че му погоди такъв номер. Вратата на стаята за гости зееше отворена. Лунните лъчи осветяваха леглото върху платформата. Кувертюрата бе измъкната от скобите си, очевидно сънят на Лъки е бил много неспокоен. Върху нощното шкафче лежеше разтворена книга, но от младата жена нямаше и следа.

— Исусе! — възкликна Грег. Не можеше да се спомни кога за последен път е бил толкова разтревожен. Нямало да направи нищо, с което да му навреди! Каква лъжкиня! Беше го омотала и обезоръжила с този неин поглед на ранена гургулица.

Натисна ключа на лампата. Нищо. Страхотно! Нямаше електричество. Дали пък не беше отвъртяла бушоните?

— Защо, за Бога, ще прави подобно нещо? — мърмореше си той, докато вървеше забързано към стаята си.

Защо ще иска цялата къща да потъне в тъмнина? Нахлузи си някакви къси панталони, без да си прави труда да облича риза и измъкна ключовете на колата изпод дюшека.

— Хайде, Доджър. Не може да е стигнала далече.

Беше пресякъл вече половината къща, когато осъзна, че кучето не е с него. За последен път го бе видял в стаята за гости. Извика пак, този път по-високо:

— Доджър! Доджър!

Ала Доджър го нямаше никакъв. Грег се промъкна в кухнята, като се ослушваше за някакъв звук. Интуицията му подсказваше, че Лъки вероятно е в къщата. Насочи се към чекмеджето, където стояха ножовете. Лунната светлина озари блестящите остриета. Най-големият нож липсваше.

— По дяволите! Какво е намислила?

Думите на Коуди зазвъняха в главата му: „Лъки е лоло — психиатричен случай. Не ми се занимава с още един труп.“

Намери я, отнеми й ножа, после я върни обратно в затвора. Обеща си, че отсега нататък ще гледа само своята собствена работа. Ще се върне в института и ще забрави за миналото. И за Лъки. Да върви по дяволите цялата тази проклета бъркотия!

Влезе във всекидневната. Лунната светлина бе достатъчно, за да види, че Лъки не е там. От Доджър също нямаше следа. Нямаше представа какво е намислила, но когато я открие, никога повече няма да се връзва на номерата й. Нека си гние в затвора до второ пришествие!

Къщата никога не му се беше струвала толкова тиха. Единственият звук идваше от никога незатихващия прибой на брега. Внезапно тишината бе разкъсана от жалостив вой.

Доджър! Какво ли му е сторила? Втурна се в стаята й, готов да я обезоръжи със светкавичен удар, макар че изпитваше известен страх от ножа в ръцете й. Едва преминал прага, зърна Доджър. Но какво правеше той, по дяволите?

Кучето стоеше и сочеше с лапа към затворената врата на гардероба. Сигурно Лъки се крие там, но защо Доджър не беше излаял? Това беше сигналът, а не вой. Може би надушваше опасност и бе решил да го предупреди именно по този начин.

Направи му знак да се отдалечи и кучето се отдръпна към прага. Грег бързо прецени ситуацията и реши, че обучението му по методи на оцеляване, което бе преминал със спасителния отряд, е достатъчно да надвие една слабичка блондинка, дори и да е въоръжена с касапски нож. Ако тя изскочи от гардероба с насочено острие, той ще го избие с удар.

Прилепи се до стената, сграбчи бравата, натисна я и пусна вратата. Зачака. Секунда, две, три. Мускулите му щяха да се пръснат от напрежение. Ручейче пот избликна между плешките му и започна да се стича по гърба. Направи незабележима крачка напред.

Лунният лъч огря пръстите на краката й и освети грозния розов лак. Грег се отдръпна светкавично. Но после си даде сметка, че краката й бяха разположени под твърде странен ъгъл и отново надникна.

Лъки лежеше на пода на гардероба и спеше, свита на кълбо, поставила глава на една възглавница. Лунният лъч проблесна в острието на ножа, подаващо се изпод белия чаршаф. Светлината бе достатъчна да се забележат следите от сълзи по бузите и мокрите й клепки.

Постепенно започна да осъзнава, че плачът, който го бе събудил, е бил на Лъки. Спомни си как хората разказваха, че спяла под койката си в килията и си даде сметка, че тя няма никакво намерение да го напада. Съвсем съзнателно си е взела възглавницата и е отишла да спи в гардероба.

Колкото и да не му се искаше да признае, май брат му щеше да се окаже прав. Без съмнение Лъки знаеше много повече, отколкото казваше. Защо иначе ще се крие в гардероба, взела със себе си нож за самозащита?

Тя се размърда, протегна стройните си, голи крака по пода на гардероба и нощницата й се вдигна нагоре. Беше измила косата си и я бе сплела на френска плитка, която все още бе влажна, изскимтя — звукът беше твърде жален и му напомни за плача, който го беше събудил.

Падна на колене, докосна бузата й и прошепна:

— Лъки, събуди се.

Клепките й изпърхаха и тя отвори очи. Погледът й беше разфокусиран и в известна степен див — както тогава в палатката. Той не изпускаше ножа от очи — просто не знаеше какво да очаква от нея.

— Грег — прошепна тя и гласа й потрепери от надигащото се ридание, — ти ме намери.

Да не би да се е крила от него? Тази мисъл го шокира до такава степен, че той отмести поглед от ножа и се концентрира върху нея.

— Не исках да ме виждаш в подобно състояние — седна, а нощницата се опъна по налетите й гърди. — Не исках да ме помислиш за луда.

Нямаше нужда да си го мисли. Грег беше убеден, че тя е първокласно куку. Ала въпреки всичко у нея имаше нещо, което не можеше да не го трогне. Изглеждаше изгубена, самотна и в същото време излъчваше неподражаема, затрогваща чувственост. Въздействието й върху него го разтревожи, ядоса и раздразни.

— Какво правиш в гардероба? — запита той с много по-остър тон, отколкото бе възнамерявал.

— Не мога да ти обясня… точно. Когато заспя, чувам нечий детски плач.

— На километри оттук няма нито едно дете.

— Знам — очите й излъчваха болка. Умоляваха го. — Плачът е само в главата ми. И ме обзема кошмарното чувство, че ще ми се случи нещо ужасно… наистина ужасно.

Той не знаеше какво да каже. Тя чуваше гласове, без да съзнава, че в действителност звуците излизат от нея. Какво не беше наред с тази жена? Как би могъл да й помогне?

— Нещо непреодолимо ме караше да се вмъкна под леглото, както правех в затвора, но тук, разбира се, нямаше как да го направя — тя посочи към платформата под спалнята. — И не смея да заспя, освен ако не се скрия.

Исусе! Направо да ти настръхнат косите!

— В това няма никакъв смисъл, нали, Грег?

Естествено, че нямаше. Но той, като че ли още продължаваше да чува онзи пронизителен плач — плач на дете, ужасено от нещо. Като вик за помощ. Ридание, което според Лъки се намираше само в главата й.

— Опитай се да ме разбереш — замоли се тя, болката й беше повече от очевидна. Фините й пръсти започнаха да подръпват крайчеца на нощницата. — Трябва да спя. Чувствам се толкова изтощена, сякаш някой ме е бил до припадък. Откакто излязох от болницата, изобщо не съм могла да мигна. А и спряха да ми дават лекарството, което ми помагаше да заспя. Затвори вратата на гардероба и ме остави. Тук ми е съвсем добре. Честна дума.

Какво би могъл да й отговори? Не можеше да я остави да спи на пода в гардероба. Нямаше друг избор. Изправи се и я вдигна на крака.

— Легни си в леглото. Аз ще остана при теб, докато заспиш.

— Моля те, не искам да те притеснявам.

Той я прегърна и я поведе към леглото.

— Няма нищо. Двамата с Доджър ще бдим над теб. Просто поспи.

Наложи си да се обърне на другата страна, за да не гледа как Лъки ляга и покрива с чаршафа гърдите си. После седна до нея, подпря се на черната лакирана дъска, опъна крака върху леглото и щракна с пръсти на Доджър. Кучето се приближи до тях и близна Лъки по ръката.

— Вече се чувствам в безопасност — каза му тя и го погали по ушите. — Няма никакъв смисъл да се крия.

— Няма да позволим да ти се случи нищо — успокои я Грег.

Загледа се през прозореца и я зачака да заспи. Стаята за гости гледаше към Халеакала — пълната луна осветяваше високия вулкан и му придаваше призрачен вид на фона на обсипаното със звезди небе. Ято прилепи прелетя край прозореца. Бяха напуснали домовете си по дърветата, за да се отправят на лов. Крилете им раздвижиха сенките. Обикновено съзерцаването на майката природа го успокояваше, даваше му сигурност, че в света всичко си е на мястото.

Но не и тази нощ.

Тази нощ целият му свят бе обърнат с краката нагоре. И той нямаше никаква представа какво да направи. Чакаше с надеждата, че отговорът ще дойде с първите проблясъци на зората. Лъки вече беше заспала и дишаше равномерно. Той тихо въздъхна от облекчение. След няколко минути позволи и на собствените си очи да се затворят.

Събуди се от някакво клатене. Бяха му необходими две-три секунди, докато осъзнае къде се намира. После всичко се стовари отгоре му с неочаквана яснота: гардеробът, ножът. Лъки лежеше до него и трепереше неудържимо. Той прилепи гърди към извития й гръб.

— Лъки, тук съм. Всичко е наред.

Тихо стенание се изтръгна от устните й. Ръцете й стискаха чаршафа и несъзнателно го мачкаха. Той я приласка в прегръдките си и хвана здраво и двете й китки.

— Лъки — опита се да я събуди, — тук съм, до теб.

Повтаряше отново и отново успокоителните думи, докато тя най-накрая се отпусна. Главата й престана да се блъска във възглавницата и тялото й омекна. Пусна чаршафа и той освободи китките й. Въпреки неподвижността й, Грег усещаше силните и тежки удари на сърцето й до своето.

Лъки се обърна с лице към него. До този миг той не бе осъзнал, че е положил глава на възглавницата до нея.

— О, Грег, толкова ме е страх!

Той се отдръпна назад, съзнателно увеличавайки разстоянието помежду им, тъй като усещаше как тялото му започва да се напряга от близостта й.

— От какво?

— Ами… не знам точно. Сънувах нещо. Всичко изглеждаше толкова реално. Нали знаеш как е на сън. Криех се в някакъв гардероб и някой идваше да ме хване.

— Кой?

— Не знам… честна дума — отговори тя и се примъкна до него, като допря сочните си гърди в неговите. — Къде е ножът?

— В гардероба.

Ще се чувствам по-спокойна, ако е близо до мен.

— Нямаш нужда от него — отвърна той, като се запита от какво се крие. — С мен си в пълна безопасност.

Тя се сгуши до него, сякаш без думи да потвърди страховете си. Топлината на тялото й пропълзя в неговото, а дъхът на току-що измитата й коса прониза ноздрите му. Все още влажната й глава се отпусна на рамото му. Устните й бяха застрашително близо до неговите. Устни, подканващи за целувка.

В името на всичко свято, стани, махни се оттук!

Ръката й започна да описва лениво кръгчета по голите му гърди и караше мускулите му да се напрягат. Бавно, незабележимо връхчетата на пръстите й отделяха косъмче след косъмче и той автоматично стегна слабините си. Непрекъснато учестяващият се пулс не му позволяваше да забравя, че ръцете й пълзят болезнено бавно по сгорещената му кожа. Тялото й като че ли се сливаше с неговото — беше толкова близо, че той усещаше бързите удари на сърцето й там, където гърдите й се допираха до неговите.

Ласките й го объркаха напълно. Не знаеше какво да прави. Напомни си, че вероятно е проститутка — а може би и нещо много по-лошо. Една друга жена, не много по-различна от нея, бе съсипала вече живота му. Но тялото му очевидно не даваше и пет пари за това.

— Лъки — успя да промълви почти като шепот.

Тя вдигна очи към него. На лунната светлина те изглеждаха почти черни, зеленото се бе смалило до тънък, ала буквално заслепяващ ореол. Излъчваха неустоима привлекателност.

И тя направи първата крачка — докосна устните му със своите, но толкова свенливо, че го озадачи. Той я придърпа до себе си, а езикът му се втурна във влажната мекота на устата й и я завладя. В тази целувка нямаше нищо изкуствено — беше гореща, страстна, първична.

Тъмната приливна вълна на похотта се надигна у него. Само след миг той я закова точно така, както си бе представял толкова много пъти, че вече не можеше да ги преброи. По гръб. Тялото му се разля като гореща течност над нейното, краката му покриха бедрата й, а набъбналата му мъжественост се загнезди в цепнатината между тях. Наклони леко встрани глава, за да може езикът му да проникне по-дълбоко и в ленив ритъм задвижи бедра срещу нейните.

Господи, тя беше толкова сладка! Имаше чувството, че ще свърши като пубер-мераклия на задната седалка на някой шевролет. Случвало ли му се е някога да бъде възбуден до такава степен? Не — призна си беззвучно, като правеше всичко възможно да контролира тялото си. Отдръпна се леко, пое си дълбоко дъх и се удиви, забелязал израза на благоговение върху лицето й. При други обстоятелства би си помислил, че е влюбена в него.

— Не спирай — прошепна тя.

— Не си и въобразявай, че ще спра.

След тези думи обуздаваната до момента страст надделя. Едва не разкъса глупавата връзка на нощницата, за да разголи гърдите й. Набъбналите й твърди зърна го подканяха ли, подканяха. Смъкна нощницата, обхвана гърдите й с длани и започна да дразни немирниците със загрубялата кожа на палеца си.

— О, Грег, нямах никаква представа…

Той зарови лице върху сочната й гръд и вдъхна дълбоко аромата на сапун и жена. Наклони глава и описа диря от влажни целувки, докато стигна до едно от зърната й. Усещаше го между устните си като малка розова пъпка. Засмука го нежно, докато тялото й се изви като дъга под него, за да му се предложи изцяло.

Ръцете й вече бяха на гърба му. Късите й нокти драскаха кожата му и го възбудиха до полуда. Той допря набъбналия си до болка член в тялото й и тя простена. Премести глава и се зае да целува и другата гърда, като същевременно си даваше сметка, че няма да може да издържи още дълго. Все по-уголемяващото се нещо в панталоните му напираше и заплашваше да пръсне ципа.

В главата му иззвъня далечно звънче и го предупреди да вземе предпазни мерки. По дяволите! Единствената кутийка презервативи, с която разполагаше, се намираше в жабката на колата, защото досега винаги той бе ходил при жените — никога не ги бе водил тук. Тази мисъл светна като предупредителна червена лампичка в мозъка му, превъзбуден от силата на страстта. Жената, въздишаща на леглото до него, искаше да се любят — още нещо, с което да го обвърже. Очевидно се надяваше, че той няма да може да й устои.

Поне засега надеждите й се оправдаваха. При всяка предоставена му възможност той се бе нахвърлял върху нея. А обладае ли я веднъж, няма да може да спре — малкото, което бе вече вкусил, го правеше повече от сигурен в това. И тогава щеше да й даде страхотна власт над себе си. Проклет да е, но няма да позволи това да се случи.

Поеми контрола над ситуацията. Тази мисъл беше удивително проста и същевременно невероятно еротична. Да, ще поеме контрола. Всъщност болката в слабините, която ще трябва да търпи цяла седмица, би била прекалено нищожна цена пред риска да позволи да бъде манипулиран от тази жена.

С влажното връхче на езика си проправи гореща пътека от целувки до равната повърхност на корема й, като смъкваше все по-надолу и по-надолу нощницата. Сладострастният аромат на кожата й ставаше все по-силен с приближаването на коприненото триъгълниче и тялото му се разтърсваше от трудно овладявани спазми. Повече от това не можеше да го контролира.

Пръстите му разровиха копринените косъмчета.

— Толкова си влажна — каза тихо и тя отвърна със стенание. — И толкова сладка.

Пръстът му проникна в нея и с изненада установи колко е стегната отвътре, макар че отдавна беше готова. Езикът му намери чувствителното й място и започна да го дразни.

— Какво правиш? — ахна тя.

— Пресявам златото.

Едва се въздържа да не се изсмее гръмогласно на глупавата шега, но вече беше толкова възбуден, че по всякакъв начин се опитваше да си отклони вниманието. Тя буквално го подлудяваше, но за нищо на света нямаше да й позволи да го узнае.

Отне му само няколко секунди — беше по-лесна, отколкото бе очаквал — и тя се разтърси в сладостни спазми.

— Боже мой, помогни ми! — извика в забрава.

Грег се изтърколи по гръб и изпръхтя като състезателен кон. Така. В панталоните си имаше пръчка динамит, а до себе си — готова на всичко жена. Започна да си повтаря наум, че ще го преодолее — ще устои на изкушението да легне отново върху нея и да я прониже със сабята си чак до дръжката.

Но скоро се оказа, че няма никакво изкушение, срещу което да се бори. Равномерното дишане на Лъки, кроткото вдигане и спускане на гърдите й му подсказваше, че е заспала. Лежеше, без да откъсва очи от разкошното й тяло, и изобщо не беше сигурен дали е разбрала посланието му — че няма да позволи на никоя жена да го манипулира.

 

 

— Някой си Грег Бракстън е платил гаранцията й — информира Кралят на орхидеите своя партньор.

— Какво ни е известно за него?

Партньорът му се приведе напред и се концентрира върху компютърния екран, който проследяваше пренасянето на орхидеи от Сингапур. В гласа му се долавяше съвсем слаба нотка на загриженост, но Кралят го познаваше много добре и външното му спокойствие не можеше да го заблуди. Беше повече от очевидно, че никак не се радва на факта, че тя си е намерила друг мъж. Щом до нея имаше мъж, който да й помага, тя ставаше опасна… ако, разбира се, си спомняше какво се бе случило.

— Бракстън е човекът, който я е намерил — обясни Краля. — Доброволец е в местния спасителен отряд, но иначе работи в Института за морски изследвания.

Партньорът му се обърна към него и запита:

— Този Бракстън женен ли е?

— Не. Жена му е загинала при автомобилна катастрофа преди повече от две години.

— Значи госпожица Девет живота си го е глътнала на закуска.

— Май си прав — кимна Кралят. — Чудя се какво ли е намислила. А може би наистина не си спомня нищо.

— Преструва се. Единствената причина, поради която не ни е предала досега, е, че аз държа основния коз.

Няколко минути по-късно Кралят заизкачва пътеката към дома си. Не можеше да не признае, че ситуацията го притеснява. Но пък и партньорът му имаше право — ключът за всичко е в коза.

Грег Бракстън обаче е една опасна, неизвестна карта. Самото му име извикваше представа за силен, безкомпромисен човек. И умен. Базата данни, до които се беше добрал — а това означаваше всички възможни — разкриваха тревожно малко неща за него. Аспирантура в Масачузетския технологичен институт. През всичките години, докато е учил в колежа се е издържал сам — работел на пълен работен ден. После е получил стипендия за изследователска работа в Центъра за морски изследвания в Удс Хол, след което се е върнал на Хаваите.

На Краля никак не му харесваше, че не знае повече. Повечето от хората оставяха дири, които биха могли лесно — и незабележимо — да бъдат проследени — по Интернет. Но за Бракстън това очевидно не важеше.

Но най-лошото бе, че без никакви усилия можеше да си представи жената, която обичаше, в ръцете на Бракстън. Идеше му да ги убие и двамата.

 

 

Лъки стоеше до кухненския прозорец и се взираше навън. Слънчевите лъчи проблясваха по вълните като галактика от потънали звезди. Толкова е хубаво да си жив! Светът изглеждаше красив, нов и пълен с обещания. Съвсем различен от снощи, когато се бе крила в гардероба.

Върна се към тестото за палачинки с орехи и за пореден път се запита как ще погледне в очите Грег, когато той се събуди. Споменът за онова, което бе направил с нея през нощта, отново разтърси тялото й с тръпки на удоволствие, но беше повече от очевидно, че той има някакви проблеми. Изглеждаше пълен с енергия и напълно способен да прави любов с нея, по начина, който инстинктът й подсказваше за естествен, но не го беше сторил.

Дали не е някакъв физически проблем. Не, едва ли. Беше получил ерекция, ала въпреки всичко не я бе любил както трябва. Какво ли не е наред при него? Вероятно става въпрос за нещо, което се очаква тя да направи или знае — като мангустата.

Усети студения нос на Доджър в ръба на късите си панталонки, което й подсказа, че Грег сигурно вече е буден. Тъкмо се наведе, за да погали кучето, когато го чу да влиза в кухнята.

— Отдавна ли си станала? — запита той.

Тя се извърна с усмивка към него и отговори:

— Преди около два часа. Достатъчно, за да направя кафето и да започна да приготвям палачинките.

Той си наля една голяма чаша кафе. Все още бе с панталонките, с които бе прекарал нощта при нея, а косата му бе разрошена — това й даде някаква представа как е изглеждал като момче. Обърна се и очите му срещнаха нейните над ръба на чашата.

Заля я гореща вълна на унижение, с каквато в последно време доста често й се налагаше да се бори.

— Много съжалявам за снощи. Имам предвид историята в гардероба.

Той махна с ръка, но Лъки не можеше да не се запита какви ли мисли всъщност му минават през главата.

— Вече се чувствам много по-добре — продължи тя с по-безгрижен тон. — Удивително е какво могат да направят за човека няколко часа сън — чувстваше се длъжна да запълни тишината, тъй като Грег седна на масата, без да каже нищо. — Хрумна ми… — започна, но бързо се извърна, за да не се сблъска с въпросителния му поглед.

В интерес на истината, не само й беше хрумнало нещо, а и беше размишлявала доста върху положението си. И беше решила да действа. Сети се за това, докато сипваше поредната доза тесто в тигана. Беше станала много по-рано, отколкото каза и се бе обадила, за да разбере дали някой е дошъл да я потърси. Все още не. Не можеше да продължава да се натрапва на Грег — налагаше се да предприеме нещо.

— Хрумна ми — повтори и се обърна към него, — че няма никаква медицинска причина да не мога да си спомня името. Но ето, че не мога. Наистина не мога. Какво ще стане обаче, ако ме хипнотизират? Няма начин да не изплува просто ей така — и щракна с пръсти. — Не мислиш ли?

Грег се загледа в нея с безизразна физиономия, но тя усети, че намира идеята й за абсурдна. Обърна се към тигана, видя, че тестото е започнало да се надига и обърна палачинката. Накрая го чу да отговаря:

— Мисля, че Коуди ще може да намери психиатър, който използва хипноза.

— Благодаря — кимна тя.

Едва изрекла думата, когато чу свистенето на гуми върху алеята от застинала лава, която водеше към къщата. Беше полицейската кола. Изпита необясним страх, но той бързо бе заменен от прилив на неочакван гняв. Защо полицията просто не я остави на мира?