Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unforgettable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 85 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)

Издание:

Мерил Сойър. Кралят на орхидеите

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN 954–585–093–0

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Лъки се взираше през прозореца на колата към океана. Последните слънчеви лъчи позлатяваха вълните и ги превръщаха в разтопено злато. Бяха пресекли с колата зеления пояс от хотели и луксозни жилища в Уайлеа и сега се намираха на значително по-слабо оживен път, обозначен като Макена Бийч. Земята тук беше суха и безплодна — вулканичният й произход личеше много повече, отколкото в тучните пейзажи на Уайлеа.

Искаше й се да запита къде отиват, но не го направи. Грег беше станал необяснимо тих след появата на Сара Бракстън. Красивата му снаха беше същата жена, която Лъки бе забелязала по-рано в магазина. Сара се бе държала наистина чудесно — помогна на Лъки да си избере достатъчно дрехи, които да й стигнат до съдебния процес.

Докато двете жени пазаруваха, Грег ги чакаше при касите. Благодари на Сара с половин уста, след като плати сметката. Сара се бе показала изключително благородна, като не обърна внимание на грубостта му — а вероятно беше свикнала с нея. Лъки си спомни колко настойчиво Грег твърдеше, че няма семейство, но сега разбра, че има двама племенници и малка племенница. Сара с гордост й бе разказала за децата си, докато й помагаше при избора на дрехи. Изобщо не спомена за някакво отчуждение между семейството си и Грег.

И Лъки не каза нищо за напрежението, породило се между тях двамата. Всичко би могло да се окаже като мангустата — празнота в паметта й. Може би съществува някакво обяснение за онова, което ставаше между тях, но на нея просто й се изплъзваше.

Осмели се да се обърне и да погледне Грег. Очите му не се откъсваха от тесния път, който вече се бе превърнал по-скоро в пътека. Тук къщите бяха разположени доста далече една от друга и бяха разделени от скалисти плажни ивици от черен камък. Тя отново се запита къде отиват, но предположи, че я кара към дома си.

Защо мълчи? Защо не разговаря с нея? Не беше казал и две думи, откакто Сара се появи. И защо я целуна? Положително не бе възнамерявал да го стори. Първата крачка бе направена от нея — беше се поддала на необходимостта някой да я прегърне и утеши.

Срамът бавно започна да пълзи по шията й и обагри бузите й в червено, както бе станало в затвора в момента, в който разбра, че се е превърнала в местната чудачка. Споменът за това я разяждаше като киселина. Беше се опитала да съхрани достойнството си, но преживяването беше толкова унизително, че надали щеше да го забрави някога.

— Знаеш ли какво ще стане, ако не се появиш в съда следващата седмица? — запита неочаквано Грег.

Тя се обърна към него с въздишка на облекчение. Най-сетне й бе проговорил, но какво искаше да каже с въпроса си? Дали това не беше едно от онези многобройни неща, които тя не разбираше?

— Естествено, че ще отида. Сара ми помогна да си избера рокля специално за делото.

Без да откъсва поглед от неравния път пред себе си, Грег каза:

— Ако не се появиш, гаранцията ми за теб се конфискува — губя къщата си.

Отне й известно време, докато осъзнае, че той се опасява да не би тя да избяга. Но не го разбираше — изобщо не го разбираше. В един миг се отнасяше към нея като към много скъп човек, а в следващия я мислеше за престъпник. Очевидно не можеше да реши как да я възприема.

— Съвсем не възнамерявам да бягам — отвърна тя, а гневът й прозираше във всяка нейна дума. — Ще бъда там. Дотогава брат ти вероятно ще е открил коя съм. Сигурна съм, семейството ми ще обясни, че не съм откраднала онази кола. И ти ще се отървеш от мен. Те ще ти платят за дрехите.

Вдигна касовата бележка, която стискаше в ръката си и допълни:

— Ще се погрижа да си получиш парите обратно до последния цент. Кълна се!

Грег наклони глава настрани и се взря изпитателно в нея, но не отвърна нищо.

Тя осъзна, че тонът й е бил твърде рязък. Откъде се появи този гняв? Защо правеше всичко възможно да отблъсне единствения човек, който й бе помогнал? Беше заложил дори къщата си, за да я изкара от затвора. Имаше пълно право да се тревожи, че тя може да избяга.

— Ти направи много за мен — каза тя, неспособна да скрие чувствата, които се надигаха в нея. — Благодаря ти за дрехите, които ми купи и за гаранцията, която плати заради мен. Ти беше наистина чудесен. Изобщо не си и помислям да бягам и да те лишавам от дом.

— Не съм и допускал, че ще го направиш. Просто исках да знаеш какъв е залогът.

Погледът, с който се взираше в нея бе толкова напрегнат, че тя отново се запита, да не би да пропуска нещо.

— Залогът е моят живот. Ако не успея да докажа, че не съм откраднала тази кола, отивам в затвора. Минималната присъда е три години. Но не бих направила нищо, с което да ти навредя.

Грег бавно кимна, но не каза нищо. Лъки усещаше, че той е човек, непривикнал да показва чувствата си. Не му харесваше да го докосва — вече го бе забелязала. Когато го бе прегърнала в „Кмарт“, сякаш бе взела в прегръдката си циментов блок. Вярно, че бързо бе омекнал, но тя подозираше, че това бе станало против волята му.

— Ще ти намеря най-добрия адвокат на островите.

— Сигурна съм, че общественият защитник е напълно достатъчен. Той…

— Не си и помисляй за него! — прекъсна я Грег с едно махване на ръката. — Тони Трейлър контролира целия остров. Оглавява Обединения съвет на представителите. Тази длъжност го прави нещо като кмет, само че много по-силен. Ти си обвинена в кражба на една от колите му. Той няма да позволи на прокурора да се съгласява на минимална присъда. Ще получиш максимума, освен ако не наемем някоя голяма клечка.

Подкрепата му накара очите й да се просълзят. Втренчи се в тюркоазните води на морето и запримигва бързо. Грег може и да се колебаеше в отношението си към нея — ту да й вярва, ту да се съмнява — но беше сигурна, че няма да я изостави. За него тя не беше чудачка — Духа на Пели — обект на присмех и унижение. Той я възприемаше като личност, която заслужава равен шанс.

Някой ден ще бъде в състояние да му се отплати.

Заля я хаос от объркани мисли и чувства. В много отношения се чувстваше близка с Грег Бракстън, но в действителност би трябвало да усеща подобна близост към някой друг мъж. Съпруг може би? Любовник? Нямаше ли някъде някой, който да мисли за нея поне толкова, колкото и този непознат?

Трябва да има, но тя нямаше никакъв спомен за друг мъж. Съществуваше само Грег. Сигурно е била прегръщана и целувана от някой друг, но никога няма да си го спомни. Тази мисъл породи мъчителна, разяждаща болка в дълбините, където би трябвало да се намира паметта й. Опита се да потуши гнетящия копнеж. Защото голяма част от живота й бе окончателно изтрита.

Целувката в „Кмарт“ беше първата й целувка, а Грег — първият мъж, който я прегърна. Който се погрижи за нея. Беше й невъзможно да си представи, че е в състояние да изпитва подобни силни чувства към някой друг мъж. Една съществена част от нея, чиято загуба тя изобщо не бе съзнавала досега, бе намерена. Не, по-скоро открита. Усещането да бъдеш целувана носеше удивително физическо удоволствие.

Осмели се да хвърли поглед към Грег, като се питаше какво ли си мисли той за целувката. Челюстта му бе сключена като железен капан, а очите му се взираха право напред. Несъмнено я е чул да говори на Доджър и е почувствал необходимост да я успокои. Тази целувка не можеше да се смята за първа — не беше чак толкова специална.

Стегни се! — прошепна някакъв глас в главата й. — Трябва да си силна, за да посрещнеш достойно изпитанията, които ти предстоят. Престани да хленчиш пред кучето и да очакваш Грег да те прегърне.

Грег намали скоростта и зави по една алея, която водеше до водата. На брега, заобиколена от черни вулканични скали, се издигаше сграда. Ултрамодерният дом със стъклени стени имаше самотен, изолиран вид. На какво ли разстояние е най-близката къща? Най-малко на километър по нейна преценка.

— Както виждам, нямаш проблеми със съседите — отбеляза тя.

— Съществува мораториум върху строителството. Ако го премахнат, докато се обърнеш, тук ще гъмжи от хотели и ята от туристи, които се пържат по плажовете, наливат се с коктейли и се оплакват взаимно от данъците.

— Наистина би било пагубно за природата — отбеляза тя и се огледа.

Процеждащата се от хоризонта светлина на залязващото слънце беше напълно достатъчна, за да се видят редиците хълмове, които се простираха от плажа до планината, подпираща небесния свод — Халеакала. В близост около къщата теренът беше вулканичен, изпъстрен с туфи диви треви и бял джинджифил, които придаваха по-весела окраска на черните скали. Нагоре по склоновете се ширеха декари ананасови гори и захарна тръстика, която се полюляваше на вятъра, напомняйки й за пролетно житно поле.

— Какво е онова там? — посочи Лъки към скално образувание във форма на подкова, което се издигаше в океана, недалече от брега.

— Това е кратерът Молокини — върхът на отдавна изгаснал вулкан. Като Халеакала, само че по-малък. В наши дни е любимо място за водни скокове.

Тя понечи да каже нещо, но се спря, забелязала някаква кола след завоя. Малкото бяло бронко носеше инициалите на полицейското управление на Мауи.

Над двамата се стовари такава гробовна тишина, че Лъки почти чуваше ударите на сърцето си. О, не! Дошли са за нея! Но нямат право да я арестуват сега, нали? Беше пусната под гаранция. Може би са повдигнали ново обвинение срещу нея. Може би са открили нещо за онази алпинистка.

Вземи се в ръце! — каза си тя. — Не се паникьосвай!

— Това е брат ми — отбеляза Грег, натисна дистанционното и вратата на гаража бавно започна да се вдига. — Ти прибери Доджър вътре, а аз ще поговоря с него.

 

 

Облегнат на полицейската кола, Коуди чакаше Грег да излезе от гаража. Едва преди час се бе върнал на острова и всички огньове на ада се изсипаха на главата му. В управлението го уведомиха, че Грег е платил гаранцията на Лъки и я е отвел от затвора. Няколко минути по-късно се обади Сара и му разказа за случилото се в магазина. Грег сигурно бе превъртял да седи на пода в „Кмарт“ и да целува тази откачалка?!

Островът беше малък, направо миниатюрен, ако не се броят туристите. Беше олицетворението на представата за рая. Страхотен климат и невероятни гледки, подходящи за търговски инвестиции. И високи до небето цени, резултат от туристическия наплив. Затова местните хора пазаруваха само в „Кмарт“.

Случилото се там ще се разнесе из целия остров със скоростта на светлината. Не че на Коуди му пукаше за клюките — той самият бе станал център на най-пикантния скандал от десетилетия насам. Но изпитваше ужас при мисълта, че брат му може да изгуби всичко заради тази жена. Кой можеше да бъде сигурен какво е намислила Лъки?

Този случай беше направо кошмарен. Драстично отклонение от правилата в рая — истинско престъпление. Би се наслаждавал на всеки миг от разследването, стига Грег да не беше замесен до такава степен.

Коуди поклати глава, вперил поглед в усамотената къща. Тук се чувстваше като изолиран от останалата част на света. Как понасяше Грег подобна обстановка? Беше толкова безлюдно и унило. От друга страна дивата природа наоколо и самотата бяха в съзвучие с характера на брат му по начин, който Коуди никога нямаше да бъде в състояние да разбере. Той предпочиташе планинския район, с тучните зелени ливади, каубоите и фермерите. Хората. Обичаше да бъде обкръжен от хора, а не да живее в къща на края на цивилизацията, обърната към морето, с гръб към света.

Грег излезе от гаража. Беше намусен. Коуди пое дълбоко въздух, решен на всяка цена да избегне конфронтацията с брат си.

— Чух, че си платил гаранцията на Лъки — започна той.

— Е, и? — предизвикателно го погледна Грег.

Коуди си даде сметка, че брат му не възнамерява да му улесни задачата. Пък и кога ли го е правил?

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Твоят надзирател беше пуснал половината остров да зяпа Лъки и дори събираше по пет долара такса.

— Разбрах за това, когато се върнах, и вече съм се погрижил за него.

— Лъки може да повдигне обвинение за нарушаване на гражданските й права и буквално да разори острова.

Коуди изтри чело с опакото на ръката си. Тони Трейлър вече пищеше до възбог, че брат му е пуснал на свобода Духа на Пели. Бизнесменът се бе промъкнал като змия на политическата арена, отърсил се предварително от всякакви морални скрупули. По-скоро би жертвал началника на полицията, отколкото да рискува да загуби дори един глас.

— Стой по-далече от тази история, Грег. Лъки носи само неприятности.

— Лъки страда от амнезия. Нуждае се от помощ. В момента най-пагубното нещо за здравето й е да се отнасяме с нея като с престъпник.

— Съществуват известни противоречия по повод диагнозата й — започна Коуди и забеляза как брат му се намръщи. — Все още не е загубила обонянието си.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Току-що се връщам от Хонолулу. Тамошните лекари изпратиха резултатите от изследванията й на няколко университетски болници и получиха различни становища по въпроса. Някои са съгласни с мнението на неврохирурзите, прегледали Лъки тук, но други смятат, че синдромът на Хойт-Меленбергер няма нищо общо със случая. Те твърдят, че при същинска загуба на паметта се губи и обонянието. А изследванията на Лъки показват, че тя все още има добро обоняние.

Думите му бяха последвани от напрегната тишина. Единственият шум идваше от прибоя на океана по скалистия плаж. Грег винаги е бил вълк-единак, човек с някаква дивашка жилка в душата си, ала тази вечер изглеждаше различен. Засега обаче Коуди все още не можеше да определи с точност характера на промяната.

— Изводите, за които ти споменах, може и да са погрешни — беше принуден да признае Коуди. — Синдромът на Хойт-Меленбергер се среща много рядко, а и трудно се прави паралел между различни случаи, но обувката навежда на мисълта…

— Каква обувка?

Грег не беше ли чул за алпинистката? Явно бе потеглил за сертификата на Доджър, когато стана известна тази история. Наоколо вече цареше пълен мрак, разсейвай само от светлината на изгряващата луна. Беше много трудно да се прецени какво мисли Грег, докато му разказваше за загиналата алпинистка и за обувката, която се бе появила внезапно година по-късно.

— Сигурно за всичко това си има разумно обяснение — заяви Грег, когато Коуди приключи с разказа си.

— Така ли мислиш? — Коуди се въоръжи с търпение, бавно преброи до три, после продължи: — Алпинистката е паднала от пътеката край Яо Нийдъл. Във всеки случай не е бродила из чукарите с една обувка. Освен това в косата й бяха открити някакви странни насекоми.

— Насекоми ли?

— Да, насекоми, мъртви насекоми. Странното в случая е, че никой досега не е виждал подобни насекоми.

Коуди поклати глава и продължи:

— Знаеш ли какво си мисля? Някой я е откарал нагоре, изнесъл я е до пътеката и я е хвърлил оттам. Опитали са се да придадат на престъплението си вид на злополука.

— Лъки не е достатъчно силна, за да изнесе, когото и да било на тази пътека — настоя Грег с характерната си упоритост.

— Не съм казал, че го е направила тя, но твърдя, че знае нещо, което държи да прикрие. Изпратих отпечатъците й на ФБР. Ще почакаме и ще видим какво ще изскочи от новата им база данни — заяви Коуди, отвори вратата на колата си и допълни през рамо: — Разлепил съм снимката на Лъки на летището и по всички пристанища. Няма никакъв начин да се измъкне от острова.

— Тя не разполага с никакви пари, за да си купи билет — отвърна Грег, но вече не изглеждаше така самоуверен, както досега.

Коуди завъртя ключа на стартера и отбеляза:

— Лъки е лоло — психиатричен случай. Само кажи, и веднага ще я откарам обратно в затвора.

Този път Грег изобщо не се поколеба с отговора си:

— В никакъв случай!

— Внимавай! Скрий добре всички оръжия, които имаш в къщата. Не ми се занимава с още един труп — направи пауза, внезапно осъзнал колко коравосърдечно прозвучаха думите му и продължи: — Сериозно ти казвам — притеснявам се за теб. Знам, че все още ме обвиняваш за смъртта на Джесика. Не мога да променя миналото. Направих грешка, която никога няма да мога да поправя. Но няма да понеса мисълта да ти се случи нещо.

 

 

Неподправената загриженост в гласа на Коуди продължаваше да звучи в ушите на Грег, докато колата на брат му постепенно се отдалечаваше по алеята. Да му прости? Никога! Някои рани никога не заздравяваха — те просто хващаха отгоре тънка коричка, но отдолу си оставаха болезнени. Споменът за нощта, когато бе открил жена си заедно с брат си все още му причиняваше непоносима болка — ако изобщо си позволеше да мисли за това.

— Нещо против вечеря от спагети? — разнесе се гласът на Лъки, когато Грег влезе в кухнята няколко минути по-късно.

— Чудесна идея — отговори той и се загледа в нея.

Тя се суетеше в кухнята на Джесика, чувствайки се очевидно напълно като у дома си. Не бе простил на брат си, но би било глупаво от негова страна да не обърне внимание на предупрежденията му. И за най-големия идиот беше напълно ясно, че случилото се с Лъки не е обикновена катастрофа. Тук ставаше въпрос за нещо много по-голямо, в центъра на което стоеше именно тя.

— Какво яде Доджър? — запита тя.

Направи му впечатление, че не се поинтересува какво са си говорили с Коуди.

— Аз ще го нахраня — отвърна Грег, отиде в килера и сипа четири чаши гранули кучешка храна в купичката на Доджър. Кучето седеше послушно встрани и чакаше да му разрешат да яде. Грег щракна с пръсти и посочи купичката. Доджър зарови муцуна в нея.

— Обучен е невероятно добре — отбеляза Лъки, застанала на прага.

Той се стресна. Не беше чул кога се е приближила.

— Той е страхотно куче — отвърна Грег и потупа Доджър. — Ела да ти покажа стаята за гости.

Прекоси кухнята и тръгна по коридора. Джесика бе отделила особено голямо внимание на обзавеждането на тази стая, твърдейки, че родителите й често ще ги посещават. Те, естествено, изобщо не се появиха. Беше ги виждал точно два пъти — на сватбата и на погребението на дъщеря им.

В стаята за гости имаше огромно легло, издигнато върху платформа, покрито със скъпа коприна, чийто цвят Джесика бе настоявала да нарича „кафе с мляко“, макар че всички останали биха определили като светлокафяв. Лицевата му дъска бе лакирана с черен лак и представляваше разперени лебедови криле. Черни спални акценти завършваха интериора, който Грег намираше за крайно аскетичен дори според собствения си вкус.

— О, Боже! — възкликна Лъки и сложи ръка на рамото му.

Той бързо се отдръпна. След онази целувка, последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе докосването й. Бе решил да се съпротивлява упорито на намерението й да му влезе под кожата.

— Гардеробът е тук — каза и отвори една врата. Вътре имаше повече от достатъчно закачалки за скромното количество дрехи, с които разполагаше Лъки.

Остави я да си подреди нещата и се зае с пощата си. Не й обърна внимание, дори когато тя се върна в кухнята, за да сложи спагетите във врялата вода. Ако рискуваше да се загледа по-задълго в тези зелени очи и предизвикателни извивки, неусетно щеше да бъде обзет от представата как тя ляга по гръб, предлага му съблазнителните си гърди, а после сключва бедрата си около неговите, докосва го с ръце и го води в себе си.

Как ще прекара нощта под един и същи покрив с тази жена, за Бога! Ако не я беше целунал, нямаше да знае колко податливо е тялото й и колко бързо може да го докара до точката на кипене. Насили се да продължи да сортира пощата си и накрая успя да отклони мислите си от нея.

 

 

— Не ти ли харесват? — запита тя, когато седнаха да вечерят, а той почти не докосна спагетите си.

— Страхотни са — отговори напълно искрено той.

Сосът им бе направо отличен. Нямаше представа как Лъки бе успяла да го приготви за толкова кратко време. На Джесика щяха да й трябват часове в кухнята — щеше да използва всички тенджери до една, да поглежда непрекъснато в някоя скъпа готварска книга и крайният резултат от това суетене щеше да бъде в най-добрия случай посредствен. Но пък готварските интереси на Джесика се ограничаваха единствено до това да има под ръка всички възможни кухненски принадлежности и внушителна колекция от скъпи готварски книги.

— Просто съм прекалено изтощен, за да ям. Организмът ми е настроен все още на калифорнийско време. Според него сега е полунощ.

— Тогава си лягай. Аз ще почистя и ще изгася лампите.

— Добре — кимна Грег, изправи се и даде команда на кучето да остане. — Ще оставя Доджър да ти прави компания. Пусни го навън, преди да си легнеш. Той обича да спи на открито.

Лъки се усмихна, очевидно поласкана от разрешението Доджър да й прави компания, а Грег спокойно тръгна нагоре — бе сигурен, че ако Лъки избяга, кучето ще дойде да го събуди. Съблече се и се опъна само по шорти на леглото. Плъзгащата се врата бе отворена и през нея долиташе мирисът на морето и приспивният плисък на вълните по скалистия бряг. Над главата му тихо се въртеше окаченият на тавана вентилатор и разхлаждаше въздуха в осветената от лунните лъчи стая.

Грег обичаше това място. Обичаше първичността на океана, обграждащ носа. Обичаше безкрайната водна шир, потъваща в хоризонта и сливаща се с небето. Обичаше ръцете на вятъра и прибоя, които галеха скалите и ги оформяха с огромно търпение в течение на безброй геологични епохи. Прекланяше се пред усещането за вечност, излъчващо се от брега и морето, както и пред тяхната красота. Тук всички негови тревоги и проблеми изглеждаха незначителни — някакво си незабележимо просветване във великите спирали на вселената.

Мислите му бяха нарушени от характерния домашен звук на потракващи тенджери и прибори. До този момент не си беше давал сметка колко тиха е била къщата през последните две години. Като че ли уютът си беше отишъл със смъртта на Джесика. Но тази вечер същата тази къща бе оживяла отново. С Лъки. До ушите му достигаше тихият й глас — очевидно си говореше с Доджър.

Желанието отново се надигна у него, последвано от гняв. Ала гневът не го премахна. Какво ставаше с него? Не че не можеше да си намери жена. Трябваше само да застане пред някой хотел и да си избере, която поиска. Туристките бързо падаха в капана. И най-хубавото от всичко бе, че скоро си заминаваха за вкъщи.

Но присъствието на Лъки тук бе нещо съвсем различно. Откакто бе починала Джесика, той не беше водил жена в къщата. Случайният секс по хотелските стаи го беше предпазвал от опасността да задълбочава връзките. А ето че вече беше прекрачил границата, без дори да си дава сметка, че не само води Лъки в дома си, а я пуска и в живота си.

Внезапно си спомни колко сериозно бе изражението на Коуди, докато говореше за Лъки. Наложи си да си повтори, че психопатите могат да бъдат много чаровни, дори неотразими. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи Лъки като застрашаваща живота на когото и да било.

Стана от леглото и за всеки случай извади ключовете за колата от джоба на панталоните си — реши да ги скрие под дюшека. После отново се строполи върху постелята. Изви се настрани и се опита да забрави за Лъки, да се концентрира върху хаоса, който бе заварил в института след едноседмичното си отсъствие. Някой бе донесъл ранена акула, макар че те не разполагаха с необходимото оборудване, за да се грижат за нея.

Институтът изучаваше гърбати китове и тюлени-монаси. Точка. Дори за тези проекти нямаше достатъчно пари, но върви обяснявай това на доброволците, които съставляваха мнозинството от личния състав на центъра. Те обичаха морето и всяко същество в него. Но Грег отдавна бе разбрал една простичка истина — не можеш да спасиш всичките.

Понякога беше трудно да спасиш дори самия себе си.

Мислите му се разбъркаха и той затвори очи, заслушан в прибоя и в приглушения глас на Лъки. В съзнанието му изплува една картина: двамата с Коуди се намират в тропическата гора, на лов за диви прасета, които бяха започнали да опустошават региона. Преди колко ли време беше това? Не можеше да си спомни. Много отдавна. Преди смъртта на Джесика.

Детски плач раздра тишината и го стресна. Скочи в леглото, като едва не си счупи врата, осъзнавайки, че е заспал. Въздухът тежеше като одеяло в тъмната стая. Вентилаторът на тавана пак беше изключил. В къщата цареше тишина. Светещият циферблат на часовника показваше 2:14. Колко ли време е спал?

Не може да е чул детски плач. Сигурно е било проскърцването на спиращия вентилатор. Ала споменът не му даваше мира. Беше му се сторило толкова истинско — както често се случва със сънищата.

Разтърка наболата си брада, после се отпусна бавно обратно в леглото, затвори очи и си наложи пак да заспи. Вратата на спалнята му изскърца и той примигна под лунната светлина. Беше я оставил открехната, за да може Доджър да влезе да го повика, ако Лъки изчезне. Вратата се отвори по-широко и той затаи дъх, очаквайки на прага й да застане висока фигура на фона на сенките. Но се оказа Доджър. Грег скочи на крака. Появата на кучето можеше да означава само едно нещо — Лъки е избягала!