Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (29)

Глава двадесет и девета

След като кацнаха в Хонолулу, бяха посрещнати от шофьор с лимузина. Колата беше дълга и ослепително бяла — от онези, които бе виждала на паркингите пред луксозните хотели в Мауи. Спомни си как Сара и многобройното й семейство се тъпчат в малкото микробусче и й се стори пълен абсурд само трима души да се ширят в подобна кола.

— Ще трябва да ми помогнеш да науча отново някои неща — прошепна тя на Брад, когато се настаниха в лимузината. Джули бе заспала в прегръдките на баща си.

— Разбира се. Ще напредваме бавно, стъпка по стъпка — отвърна той с благ и разбиращ поглед.

Някаква част от нея си мечтаеше той да е грубиян — човек, когото да не й трудно да намрази. Ала Брад не беше такъв. Дори и да беше забелязал пълните й със сълзи очи на аерогарата, беше достатъчно тактичен да не го споменава. В самолета Джули заспа и това й бе дало възможност да му обясни за синдрома на Хойт-Меленбергер. Брад Уагнър се бе оказал добър слушател, той кимаше със съчувствие и разбиране.

— Това ми изглежда… познато — отбеляза тя за блестящия наниз светлини, опасващи златистия бряг. — Наблизо има планина, подобна на Халеакала, нали?

— Да — усмихна се благо Брад. — Зад веригата хотели по Уайкики Бийч е Даймънд Хед. Не е толкова висок като Халеакала. Има формата на нос на боен кораб.

Толкова познато. За разлика от Мауи, Хонолулу беше място, с което бе свикнала. Ако оставеше мозъка си на автопилот, никога нямаше да се загуби. Тази мисъл я поуспокои и Лъки си даде сметка, че домът й също ще й изглежда познат. Поне на този етап ситуацията не беше така страшна, както доскоро се бе опасявала.

Лимузината навлезе в жилищен квартал с огромни къщи, чиито силуети се подчертаваха от вградено декоративно осветление — такова бе виждала само в най-скъпите хотели на Мауи. Повечето от тях се намираха зад високи, орнаментирани железни порти, сред тучни ливади и градини. По-голямата част от тези импозантни сгради имаха необичайни, сини керемиди по покривите, които проблясваха под лунната светлина.

Лимузината забави ход пред двойна порта от ковано желязо, от двете страни на която се възправяха огромни палми. Шофьорът, който се казваше Раул, извади дистанционното управление и го натисна. Портите се разтвориха и те влязоха в изумителен калдъръмен двор, в центъра на който се открояваше фонтан с голям лъв по средата, от чиято уста бликаше вода. Поставени наоколо лампи осветяваха фонтана и грапавите дънери на миниатюрни палми, около които растяха ярки, кървавочервени цветя.

Тя усети, че Брад я наблюдава изпитателно.

— Прекрасно е — бе принудена да възкликне.

Посрещна ги камериерка в униформа, а шофьорът пое куфарчето на Брад. На тръгване от Мауи Лъки не бе взела нищо, освен дамската си чанта. Прекрачи прага на огромните централни порти и влезе в обширно мраморно фоайе. В дъното му се виждаше грамадна всекидневна с висок дъгообразен таван и отворени стени, от които стаята преминаваше навън и се преливаше в красив вътрешен двор с басейн, който приличаше по-скоро на планинско езеро.

— Къде са прозорците? — запита Лъки.

— Плъзгат се и се скриват в стените. Оставяме ги винаги така, освен когато има буря.

— Мамо? — извика току-що събудилата се Джули, и погледна към Лъки от обятията на баща си.

— Тук съм, сладката ми — тя протегна ръце към дъщеря си. Детето се сгуши нетърпеливо в прегръдките й и сърцето на Лъки примря от нежност.

— Хайде да я сложим да спи — заяви Брад и ги поведе по огромна, виеща се стълба към втория етаж.

— Всичко е в черно и бяло — недоволно отбеляза Лъки на глас.

— Изборът беше изцяло твой — отвърна Брад с лека горчивина в гласа. — Тази къща беше твоята мечта. Само ти работеше с вътрешния дизайнер. Аз бях прекалено зает.

Пфу! Не се чувстваше добре сред толкова много черно и бяло. Всичко в тази къща говореше за лукс и богатство, агресивно биещи по сетивата. Лъки не можеше да си представи как ще живее тук. Нищо чудно, че Брад не харесваше особено дома си.

На прага на една врата се появи прислужница с розова пижамка със зайчета в ръка. Тя се насочи към Джули, но Лъки настоя сама да сложи дъщеря си да си легне.

Брад я наблюдаваше, докато събличаше рокличката на Джули и й обличаше пижамката със зайчета.

— Ти никога не си помагала на Джули да се облича. Именно затова си имаме прислужница.

— Сега съм различна. Искам да прекарвам повече време с дъщеря си — отвърна Лъки и целуна меката бузка на Джули.

— Мамо, ще ми лазкажеш ли пликазка?

По колебанието в гласа на дъщеря си Лъки разбра, че не си е правила труда да я завива вечер и да й чете приказки.

— Разбира се, но нека първо си кажем молитвите.

— Молитвите ли? — повтори Джули, като че ли чуваше някаква дума на чужд език.

Лъки се поколеба, но си спомни, че Сара също се молеше с децата си. Вероятно ужасната майка, каквато някога е била, не е знаела да се моли.

— Сложи си ръцете ето така — показа и проследи как ръчичките на Джули се сключват пред гърдите й. — После сведи глава и кажи на дядо Господ за какво си му благодарна. Тази вечер аз ще кажа молитва от името и на двете ни, а утре вечер е твой ред. И така: Милостиви Боже, благодарим ти, че отново събра семейството ни. Благослови ни, напътствай ни и ни дари със сила, за да съградим живота си заедно — в този миг си спомни за обещанието си към Аби и допълни: — Боже, моля те, бди над малката Аби.

Безмълвно добави една молитва и за Грег и довърши:

— Амин.

После вдигна глава и улови погледа на Брад. Очевидно последното нещо, което бе очаквал от нея, бе да я види да се моли.

— Коя е Аби? — поиска да знае Джули.

Лъки й обясни накратко, после заяви:

— А сега ще ти разкажа една приказка за Руди — акулата-чудо.

— Не, „Пепеляшка“! Искам „Пепеляшка“!

— Мама не знае тази приказка — призна й Лъки и дъщеря й зяпна от изненада.

Но после си лапна палеца и се заслуша в приказката за Руди. Бяха стигнали едва до мястото, където на Руди му прикрепват обратно перките, когато Лъки видя, че дъщеря й е заспала.

Двамата с Брад излязоха на пръсти от стаята й и тръгнаха по коридора. Но къде отиваха, за Бога? Дали спяха в една спалня? Тази вечер се бяха случили толкова много неща, че тя изобщо не бе предвидила този проблем. Не, не мога! Не мога дори да си го помисля!

Лъки пъхна ръка в джоба си, за да докосне зъба на Руди, но той не беше там! Сигурно го е забравила на „Атлантис“. Успокой се — каза си тя. — Късметът ти не се е изчерпал. Всичко е наред.

— Това тук е твоята стая, Кели — два неловки мига тишина. — Моята е малко по-надолу по коридора, ако ти потрябвам за нещо.

Тя се поколеба за миг, после реши да следва интуицията си.

— Не искам да бъда Кели. Тя не е била добър човек. Смяташ ли, че ще ти бъде трудно да ме наричаш Лъки?

— Мисля, че няма да имам особени проблеми — отвърна той малко неуверено, но й се усмихна.

Камериерката излезе от стаята й и каза:

— Оправих леглото, мадам. Поставила съм вази със свежи цветя там, където вие предпочитате. Ще има ли нещо друго?

Лъки поклати глава, изчака камериерката да се отдалечи и каза:

— Струва ми се, че тази нощ няма да успея да мигна. Имаме ли някакъв албум със снимки на моето семейство, който да разгледам? А утре можеш да ми разкажеш всичко за тях.

— Имаме албум със снимки на теб и Джули долу във всекидневната — отговори Брад. — Ще ти го донеса. Но не ми е известно да имаш каквито и да било снимки на твоето семейство.

— Родителите ми живи ли са? Имам ли някакви баби и дядовци?

— Не — поклати глава Брад. — Родителите ти са били разведени и си изгубила връзка с роднините на баща си. А майка ти е починала, преди да се преместиш да живееш на Хаваите. Мисля, че си ми споменавала за някакви далечни братовчеди в Айова, но не съм много сигурен.

Брад се запъти да й донесе албума, а тя остана втренчена след него и в дългия коридор. Изгубена бях, но сега съм спасена. Колко е грешала! Защото сега беше изгубена повече от всякога. Непозната къща. Непознат мъж. Никакви роднини, които да могат да й разкажат за миналото.

Силно обезсърчена, Лъки влезе в спалнята си, която се оказа малък апартамент. Представляваше етюд на тема „бяла коприна“ — някои от платовете бяха меки и гладки като мрамора под краката й, а други — релефни, с лек мъх. Обстановката поразяваше по някакъв драматичен, ултрамодерен начин и я накара да се почувства неудобно.

В банята от черен мрамор откри вградена в пода вана с размерите на един от басейните за тюленчетата. Зърна отражението си в огледалните стени. Кестеняви къдрици с по-тъмни корени обрамчваха леко загорялото й лице. Все още беше облечена с маскировъчните панталонки и тениската с надпис „Спасете китовете“, които си бе сложила на зазоряване.

„Все едно са те влачили по двора.“ Така казваше Сара на синовете си, когато се завръщаха след някой мач. И тя не изглеждаше много по-различно в този момент.

Мястото ти не е тук — каза си Лъки. Трябва да свикваш — отговори й отражението й. — Това е твоят живот. Дъщеря ти спи малко по-надолу по коридора. Ти обеща никога вече да не я напускаш.

Оказа се, че гардеробът е с огромни размери. Беше пълен с двойни редици блузи и поли. Зад стъклените врати стенните шкафове бяха пълни догоре с обувки. Специално отделение бе посветено на дълги до земята рокли — десетки рокли. Тя стоеше в средата на стаята, слисана и изпълнена със страхопочитание. На кого са му необходими толкова много дрехи? И защо повечето от тях са още с етикетите си?

— Ето албума — стресна я гласът на Брад.

Лъки се обърна и видя, че е влязъл след нея. Държеше в ръка албум от черна коприна с избродирана златна буква „У“ на корицата. Тя го пое от него и запита:

— Защо повечето от тези дрехи са чисто нови?

— Ти обичаш да пазаруваш — отвърна той, без да се поколебае нито за миг. — Прекарваш по-голямата част от деня си в обикаляне по магазините, посещение при фризьора или упражнения с личния ти треньор.

Тя зяпна от изумление. После си спомни жената в огледалото. Бе крещяла на дъщеря си за щяло и нещяло. Следователно няма нищо изненадващо във факта, че е водила пуст, безсмислен живот.

— С всичко това е свършено. Аз възнамерявам да… — спря рязко. — Какво възнамерявам да правя?

Той й се усмихна със снизходителната си усмивка, която й се стори толкова позната, и отвърна:

— Вече е много късно. По-добре да оставим този въпрос за сутринта.

Брад излезе. Лъки взе албума и седна на леглото си. Снимките бяха запечатали живота на дъщеря й от мига на раждането до детската градина — последната бе направена съвсем скоро. Отново я обзе тъга по всичко, което бе изгубила безвъзвратно — безценните крайъгълни камъни от развитието на дъщеря й.

Нейните снимки я стреснаха. Да, това беше жената в огледалото, само че косата й не бе руса. Бе дълга до раменете и права. Как така й е хрумнало да изруси и накъдри такава прекрасна коса?

От жената, която някога е била, лъхаше усещането за острота и студенина. Тя фигурираше във всяка снимка — дори и на онази, направена в болницата с новородената й дъщеря. Излъчваше суетност и егоизъм — явно е била личност, погълната изцяло от себе си. Вероятно мъжете са я намирали за красива. Притежаваше същия драматизъм и приповдигнатост като къщата им. Нереална, непостижима надменност. Напомняше й за една богаташка съпруга, която Сара веднъж й бе показала.

Затвори рязко албума, засрамена и отвратена от себе си. Как така се е превърнала в жената в огледалото? Утре ще разпита Брад по-нашироко за миналото си. Вероятно съществува нещо, което пропуска.

Премина боса по хладния мраморен под и излезе на терасата. Под нея се простираше тучната зеленина на добре поддържаните градини, а зад тях — плаж във форма на полумесец, чийто пясък блестеше като перли под лунната светлина.

Докато се взираше в лунния рог, Лъки си спомни как той бе отразявал мъжествените скули на лицето на Грег, докато се целуваха за последен път. Той беше толкова близо — само на по-малко от половин час път със самолет. Какво ли прави сега? Дали тя му липсва? Дали може да спи?

Очите й бродеха из окъпаното със звезди небе. Спомни си прекрасните нощи, които бе прекарала с Грег. Толкова много любов. И толкова малко време заедно. Всеки техен миг беше специален. Добре поне, че си имаше тези спомени, за да й дават сили и кураж занапред.

Под очите й изникна Грег, застанал на тъмния паркинг… Господи! Какво ли й е подготвил животът занапред… животът без Грег?

Лека нощ, скъпи мой. Обичам те от цялото си сърце!

 

 

Зората мацна с игривата си, кървавочервена четка тук-там хоризонта и запали сивите кореми на издутите от дъжд облаци в кехлибарени пламъци. Грег знаеше, че това е предвестник на поредната тропическа буря. Ще връхлети върху островите и ще изчезне, преди повечето от туристите да се наканят да се запътят към плажа.

Лъки си бе тръгнала преди дванадесет часа, но той не се беше прибирал вкъщи. И защо да се прибира? Празната къща беше като призрак, като привидение от миналото. Спомен за онова, което бяха преживели заедно, за онова, което той се бе надявал да превърне в тяхно бъдеще.

Пръстите на златистите слънчеви лъчи предпазливо разтвориха листата на палмите пред института и клоните им зашумяха под лекия бриз. Грег се запъти към помещението на бебетата тюлени. Номо бе прекарал цялата нощ тук, опитвайки се да придума малката Аби да яде. Ала всичките му опити се бяха оказали напразни. От мига, в който Лъки ги бе напуснала, тюленчето бе загубило воля за живот и сега отказваше да се храни.

— Ще я загубим — каза Номо.

— Сложи я долу и я остави да поспи. Може пък по-късно да имаш по-голям късмет.

Аби вече беше прекалено голяма за бебешката люлка, затова Номо я постави на циментовия под. Доджър, който до този момент не се бе отделял от Грег, се приближи до нея и я подуши. От устата на Аби излезе доволно изскимтяване, което напомни на Грег за звуците, които бе издавала в обятията на Лъки. Тюленчето се сви на кълбо и постави перки пред себе си, все едно се молеше. Доджър веднага легна до нея и я обгърна с елегантното си тяло.

Те поне се имат един друг — помисли си Грег. Доджър бе прекарал часовете след заминаването на Лъки до вратата. Чакаше я да се завърне.

— Ще поставя едно шише между краката на Доджър — каза Номо. — Може пък Аби да го вземе.

— Заслужава си да се опита — съгласи се Грег, макар че се съмняваше това да помогне с нещо. Тюлените-монаси обикновено отказваха да се хранят, когато умрат майките им. — Защо не се прибереш вкъщи и не си починеш малко?

— Няма да те оставя сам за нищо на света — настоятелно отвърна Номо, а гласът му глъхнеше от насъбралите се чувства.

Нещо прещрака в главата на Грег. Преди години той бе дошъл в института като тийнейджър с проблеми. Номо го бе обградил със специално внимание — бе събудил обичта му към животните, бе го окуражавал да отиде на континента и да получи първокласно образование като морски биолог.

През всичките тези години той бе възприемал Номо като свой наставник, но нищо повече. Ала едва сега си даде сметка за истината — Номо му е бил като баща. Грег се бе развил и успял в живота, благодарение на любовта и безрезервната му подкрепа.

Но никога не се бе сетил да му благодари. Сега постави ръка на раменете на възрастния мъж — човека, който обичаше животните не по-малко от него и се стараеше винаги да помага на останалите. Не знаеше какво да му каже. Просто стоеше, прегърнал Номо през раменете, докато наблюдаваха как Доджър се опитваше да убеди Аби да вземе шишето с млякото.

Най-накрая тюленчето засука непохватно няколко пъти. Изтощен до краен предел, Грег остави Номо при тях, поуспокоен, че бебето ще оцелее.

Върна се в кабинета си и седна на бюрото. Втренчи се в купчините насъбрали се пак документи и се замисли за Лъки. Пред очите му преминаваха прекараните заедно мигове. Даде си сметка, че няма представа колко време е седял така, когато го стресна почукване на вратата. Силната, ярка светлина на новия ден струеше в стаята и го заслепяваше. Коуди прекрачи прага му със сериозно изражение на лицето.

— Минах покрай къщата ти, но не те намерих там. Обадих се по телефона. Оказа се, че попадам на някакъв номер за телефонен секс.

На Грег му бе необходима цяла минута, докато осъзнае казаното от брат му.

— Майтапиш се с мен!

— Изобщо не се шегувам. Истина е. Обадих се в телефонната компания. Оказва се, че е някаква грешка в компютъра. Сега се опитват да я поправят.

Въздишката, която се изтръгна от устата на Грег, бе толкова дълбока, сякаш носеше товара на всички световни проблеми.

— Телефонен секс. И какво друго следва?

— Айкане — приятелче! — изрева Номо, втурвайки се в кабинета. — Виж това тук!

Държеше в ръка някакъв лист.

— Лъки не се е подписала с името си, когато е приела доставката на козе мляко — побърза да обясни той. — На мястото на подписа е написала „С-311“. Какво би трябвало да означава това, според вас?

— Нямам представа — отвърна Грег. — Хората се подписват толкова често, че в един момент започват да го правят автоматично, без да се замислят какво пишат. Винаги съм мислел, че Лъки неволно ще произнесе или напише истинското си име, но тя така и не го направи. Различните лекари предлагаха какви ли не странни обяснения за причината, поради която тя е забравила името си. Но нямам никаква представа защо пък ще използва точно номер.

— Струва ми се, че аз имам — заяви мрачно Коуди. Грег се втренчи в брат си, без да бъде в състояние да си представи за какво си мисли той.

— Тя е била в затвора — изрече тихо Коуди. — Всичко, което е имала, е бил един номер. Сигурен съм, че е била затворник номер 311 в сектор „С“.