Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (14)

Глава четиринадесета

— Шефе, тук има един човек, който настоява да ви види — обяви дежурният полицай и с движение на очите си показа, че дори и да иска, не може да се отърве от натрапника.

Коуди надникна зад него, почти очаквайки да зърне Тони Трейлър. Тази шушумига се беше обаждала вече три пъти досега, за да провери дали не се е появило нещо ново за Лъки. Но новодошлият не беше Трейлър. Мъжът имаше посивяла коса, разделена по средата на път и сресана настрани, а на всичко отгоре носеше костюм и вратовръзка. На Хаваите никой не се обличаше така, освен ако не се намираше в ковчег.

— Доктор Карлтън Съмървил — представи се посетителят и протегна ръка, върху която блестеше златен часовник — вероятно струваше колкото годишната заплата на Коуди.

Коуди стисна ръката му и предположи, че посещението на новия лекар има нещо общо с Лъки. Надяваше се, че този изтупан особняк е дошъл да я идентифицира. След последния си разговор с Грег по телефона, при който се бяха скарали, нищо не би го направило така щастлив, както възможността да се отърве от нея. Точно както бе предполагал, мръсницата бе успяла да убеди брат му, че не си спомня нищичко.

— Провеждам изследване върху синдрома на Хойт-Меленбергер — информира го доктор Съмървил с тон, който целеше да покаже, че работата му е ни повече, ни по-малко равностойна по значимост на намиране на лекарство срещу рака. — Искам да се срещна с онази Джейн Доу, която сте арестували.

— Пусната е под гаранция. Не знам къде се намира в момента — отвърна Коуди.

Не лъжеше. Просто премълчаваше някои неща. Вдигна поглед към картата на стената и видя, че флагчето е близо до Яо Нийдъл. Грег и Доджър със сигурност са там, но Лъки надали е със спасителния отряд.

— Разбрах, че гаранцията е платена от брат ви — не се предаваше лекарят.

Обикновено най-добрата отбрана е светкавичното преминаване в нападение.

— Така е. Към коя медицинска школа принадлежите?

— Към никоя. Провеждам изследвания за едно частно сдружение — фондация „Уейкфийлд“. Те субсидират редица научноизследователски проекти, повечето от които се отнасят до черепните травми.

Отговорът беше гладък, предаден с най-прости термини, които и последният глупак би разбрал. Ала въпреки всичко интуицията на Коуди го накара да застане нащрек. Какво всъщност искаше този човек?

— Аз съм най-големият експерт върху синдрома на Хойт-Меленбергер. Често използвам хипноза.

— Наистина ли? — Коуди беше обсъдил проблема на Лъки с различни лекари в Хонолулу. Повечето от тях бяха изненадани, че тя не си спомня името, но никой не бе споменал и думица за хипноза. Това си беше нейна идея и той доста се беше поозорил, докато намери квалифициран лекар, който да я направи. С доктор Форенски се бе срещнал преди няколко часа и бе разговарял с нея за състоянието на Лъки. — И защо хипнозата е толкова важна?

— Този въпрос е доста сложен — отговори доктор Съмървил, а тонът му подсказваше, че според него Коуди е просто едно тъпо ченге. — Ако нямате нищо против, бих искал да видя тази жена и да преценя дали случаят й е подходящ за моето изследване.

— Тя трябва да се яви в съда следващата седмица. Това е единственото, което мога да ви кажа.

— Мога да ви се отплатя за услугата… — каза докторът и пъхна ръка в джоба си, за да си извади портфейла.

— Няма никакъв смисъл — махна с ръка Коуди.

Загледа се след посетителя, чиито обувки потракваха по пода, докато напускаше кабинета му. Интересно, никой не беше дошъл да идентифицира Лъки, но двама мъже, независимо един от друг, се бяха появили и предложили да му платят, само и само да я видят.

— Окано! — изрева той на единствения детектив в управлението. — Пусни името Фентън Бюли в компютъра, за да го проверим. Започни със списъците на „Юнайтед Прес Интернешънъл“. После прегледай Американската медицинска асоциация за доктор Карлтън Съмървил. Когато откриеш нещо, веднага ми се обади.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Сара, което беше крайно необичайно. Тя го търсеше много рядко, така че Коуди мислено се стегна, за да посрещне проблем с някое от децата. Последния път Джейсън се беше пързалял с някаква тавичка и си беше счупил ръката.

— Казах на Лъки, че може да спечели време, като отложи разглеждането на делото си за няколко седмици, нали така? — запита Сара.

— Точно така — всеки защитник имаше правото да не се съгласи с разглеждането на делото на клиента си по кратката процедура и да пледира за отлагане за по-късна дата. — Какво правите там двете с Лъки?

Раздразнението на Коуди нарастваше с всеки изминал миг, докато Сара му обясняваше, че Лъки се нуждае от повече време, за да може да си спомни името. Не стига, че брат му се бе замесил с тази откачалка, а ето че сега и жена му беше на нейна страна. Когато Сара си наумеше нещо, никой не бе в състояние да я разубеди. Точно по тази причина и я обичаше. Тя бе застанала до него в ситуация, в каквато повечето жени биха напуснали съпрузите си.

— Тони Трейлър ще притисне съдията да отхвърли молбата на Лъки за отлагане — заяви Коуди с надеждата, че това малко ще поохлади ентусиазма на Сара.

— Веднага след разговора с теб ще се свържа с Гарт Брадфорд в Хонолулу. Сигурна съм, че той няма да откаже да помогне на Лъки.

— Вероятно си права.

Брадфорд беше най-добрият адвокат по наказателно право на островите. Като млад бил истински красавец, но една автомобилна катастрофа го бе парализирала и приковала към инвалидния стол. За богаташите таксите му бяха високи чак до небето, но често поемаше и случаи на хора, които не можеха да му платят.

— Само един поглед на Брадфорд е достатъчен, за да накара и питбул да отстъпи назад — продължи Коуди. — После ще започне да засипва съда с камара юридически глупости, достатъчни да затрупат целия остров. Не познавам наоколо съдия, който би рискувал да се разправя с него.

— Именно. Особено след като „Тетлър“ превърна Духа на Пели в истинска сензация — засмя се Сара и Коуди не можа да сдържи усмивката си, съзнавайки колко много я обича. — Имам страхотна идея как да помогнем на Лъки.

Ох! И сега какво? Той се въоръжи с търпение и заслуша внимателно.

 

 

— Снощи тя се включи в мрежата — информира Кралят на орхидеите своя партньор. — Влезе в уебстраницата за морска биология и зададе въпрос за прикрепяне перките на пострадала акула.

— Тя знае много добре коя е.

— Извадих от Интернет всички изследвания върху синдрома на Хойт-Меленбергер. Ако наистина го има, тя е загубила способността да си спомня за нещата, преживени в миналото. Но неща, които е вършила многократно, като например да работи с компютър, са запазени в паметта й. Те са складирани в така наречената механично асоциативна памет.

Разхождаха се по брега. Блестящото яркочервено слънце потъваше в морето и багреше небето над себе си във вишневочервено и бледомораво. Гирлянди от водорасли украсяваха пясъка, напомняйки за плажно увеселение, а отливът оставяше мидички и раковини. В далечината се възправяха небостъргачите на града и на фона на потъващото в мрак небе изглеждаха като злокобни жътвари.

— Имаш ли новини от източника ни в Мауи? — запита Краля.

Партньорът му спря, за да разгледа необичайно напръскана черупка на раковина, която морето бе изхвърлило на брега, и отвърна:

— Сложихме подслушвателно устройство в кабинета на началника на полицията.

— Великолепно! Сега ще знаем от първа ръка всичко, което полицията открие.

Партньорът му хвърли черупката, тя подскочи по мокрия пясък и падна във вълните.

— Искат да покажат Лъки по телевизията в предаването „Безследно изчезнали“.

— Страхотно, няма що! Това шоу е едно от най-популярните в страната. Ако покажат снимката й във всеки дом на Америка, има голяма вероятност някой да я познае! Не можем да позволим това да се случи.

— Защо не? Нали каза, че си влязъл във всички бази данни и си изтрил цялата информация от нея?

— Така е. Ами миналото? — запита Краля. — Наистина ли вярваш, че тя няма нито семейство, нито приятели? Винаги съм смятал, че крие нещо.

Партньорът му сви с безразличие рамене и отвърна:

— Голяма работа. Нека мръсните й ризи излязат на показ. На нас какво ни пука, щом никой няма да я свърже с нас?

Но на Краля му пукаше… при това много повече, от колкото би желал да признае пред партньора си. Той нямаше никакво право да обича тази жена, но не беше господар на чувствата си.

— Тя е намислила нещо. Усещам го.

— Днес е била хипнотизирана.

— И какво е казала на психиатъра?

— Засега не знам.

— Следващата седмица трябва да се яви пред съда. Вероятно ще я хвърлят в затвора и това ще е краят.

Тази идея допадаше много повече на Краля, отколкото вероятността семейството й да я разпознае или да остане да живее с онова копеле Бракстън.

— Обадили са се на Гарт Брадфорд и ще пледират за отлагане на делото.

— На Брадфорд ли? Мамка му! — възкликна Краля. Една пакостлива вълна надхитри останалите и премина линията на прилива, спря на сантиметри от краката му и го изпръска, от което той се вбеси още повече. — Той е най-добрият. Ще я измъкне.

— Забрави за нея — каза партньорът му. — Аз отдавна съм я забравил.

Краля разпознаваше безпогрешно лъжите, но в този случай го разбираше. Партньорът му обичаше тази жена не по-малко, вероятно дори много повече от него самия.

— Концентрирай се върху мисълта за един склад, пълен с редки орхидеи — допълни кротко спътникът му.

Бяха наели склад в покрайнините на Китайския квартал, близо до доковете. Първите пратки орхидеи от Златния триъгълник се очакваха в края на седмицата. Кралят изпитваше дълбоко задоволство от мисълта, че много от тези орхидеи са наистина изключително редки. Един-единствен цвят би донесъл хиляди долари от колекционерите. Откакто Китай бе отворил границите си за Запада, не представляваше никакъв проблем да се изпратят там контрабандисти, които да изтръгнат от екваториалната гора най-ценните й богатства. И да му ги донесат.

— За какво си мислиш? — запита партньорът му.

— За орхидеи, разбира се, и как да лишим екваториалната гора на Мауи от онези редки екземпляри, без да ни хванат.

Това си беше чиста лъжа. Не можеше да откъсне мислите си от една жена, която бе дори по-необичайна и от най-рядко срещаната орхидея на света.

 

 

Наближаваше десет вечерта, когато Грег най-сетне се появи с колата си на алеята. Доджър беше на задната седалка. Къщата бе осветена отдолу догоре — за първи път от две години насам не се завръщаше в тъмен дом. Беше изумен от удоволствието, което изпита. Всъщност направо не беше на себе си. Но пък и целият днешен ден го беше изкарал от релси с всичко онова, което научи за Лъки.

Видяното в лекарския кабинет го беше разтърсило из основи. Тя наистина не си спомняше нищо за миналото си и никога нямаше да бъде в състояние да си спомни. Досега се беше люшкал непрекъснато между нежеланието си да й повярва и неохотата си да признае, че е лъжкиня. И после бе открил, че двамата с нея имат много повече общи неща, отколкото някога бе подозирал.

Все още чуваше свистенето на колана — любимият метод за възпитание на леля Сис. Но това не беше нищо в сравнение с редовното измъчване на едно дете, травматизирано до такава степен, че дори не е знаело собственото си име. Млъквай. Мътните го взели! Как е възможно да съществуват толкова жестоки хора?!

Добре, че поне Лъки не изглеждаше разтревожена от онова, което бе научила. Хипнотичното внушение на лекарката, че тя няма да изживее повторно болката от откритието си, очевидно бе подействало. Лъки изпитваше благодарност, че е узнала истината и тревога дали той й е повярвал. Допреди няколко часа нейната идея фикс дали той й вярва би го вбесила. Но вече не беше така. Сега я намираше за неподозирано вълнуваща.

— Какво се очаква от мен да й кажа сега, по дяволите? — обърна се той към Доджър.

Да поговорят? Как пък не! Говоренето бе последното нещо, за което копнееше сега. Искаше му се да я целува и да я люби. Това беше единственият начин, който му бе известен, за утешаване на жени. Страдаше от безнадеждна липса на средства за изразяване. С изключение на онези, приложими в леглото.

Вкара колата в гаража и изключи двигателя. Пфу! Изтри полепналия прах от челото си с опакото на ръката. Цялото му тяло бе покрито с пот и мръсотия от изкачването през храсталаците. Вонеше нетърпимо.

— Добре, Доджър, хайде да се вмъкваме под душа — извика и отвори вратата на кучето.

Влезе в къщата и се закова на място. Стомахът му къркореше от глад. От кухнята се разнасяше аромата на нещо вкусно. Тя му е приготвила нещо специално и го очаква. Колко пъти си бе мечтал Джесика да го посрещне така? Но това, разбира се, никога не се бе случвало. Ако закъснееше за вечеря, той беше принуден да си приготви нещо сам, докато тя седеше и се цупеше.

— Върнахме се — извика Грег.

— Страхотно! — отвърна му тя от кухнята. — Намерихте ли алпиниста?

— Да — отговори той, като прекрачи прага. — Хлапето беше паднало по… — думите замръзнаха на устата му. — Лъки?

Само очите й му бяха познати. Огромни, зелени и засенчени от тъмни, гъсти мигли. Добре де, и сексапилното й тяло.

— Какво се е случило с косата ти?

— Харесва ли ти? — запита колебливо тя.

Господи! Пред него стоеше нова жена! Изкуствено накъдрената руса коса беше изчезнала, боядисана в топъл кестеняв цвят, на места кичурчетата проблясваха в червеникаво. Освен това беше подстригана и падаше на естествени вълни около лицето й.

Тишината застина във въздуха като предвестник на тропическа буря. Пламенното й, развълнувано изражение го разтърси до дъното на душата. Бе в състояние да го обезоръжи напълно с този поглед. В напрегнатите й зелени очи се прокрадваше самота и дълбоко стаена болка, която той великолепно разбираше.

— Значи не ти харесва — помръкна тя. Разочарованието прозираше във всяка нейна дума.

В този миг той се даде сметка, че е бил прекалено шокиран, за да каже каквото и да било.

— Как да не я харесвам? По дяволите, направо я обожавам! — ухили й се и тя го възнагради с очарователна усмивка. — Изглеждаш страхотно.

— Помолих Сара да ми я направи — каза и потупа тила си. — Трябва да я вдигам на конска опашка и да я разстилам внимателно, за да прикривам обръснатото петно, но все пак така е много по-добре от онази дълга, изрусена до бяло коса.

— Сега вече познаваш ли се в огледалото?

— Все още не — поклати глава тя. — Това не съм аз. Ала въпреки това така ми харесва много повече — грабна някаква чантичка от барплота и измъкна оттам черен цял бански. — Виж! Какво ще кажеш?

Грег само кимна, тъй като не смееше да изрече онова, което наистина си мислеше. Беше неустоима, страхотна — с тези предизвикателни зелени очи и изваяно като на богиня тяло.

— Чудесен бански — задоволи се да промърмори и се обърна. — Крайно време е да си взема един душ.

Но и това не помогна. Водата падаше върху него, стичаше се на ручейчета по гърдите му, по бедрата и краката му, но издайническото пулсиране в слабините си беше все така там.

Откога не е бил с жена? Всъщност не много отдавна. Като че ли беше онази червенокосата от Тулса, която бе отседнала в „Четирите сезона“ миналия месец. Или май беше тексаската с кривите крака, почиваща в хотел „Хиат“? Очевидно за организма му е било прекалено отдавна, реши Грег, докато се сапунисваше ожесточено.

Сграбчи шишето „Аводерм“, който държеше в банята за Доджър, и се наведе да го сапуниса. Хрътката стоеше послушно изпъната, докато господарят й я търкаше и сваляше мръсотията от козината й, като същевременно се опитваше да забрави Лъки за няколко минути. За нещастие кучето не беше единственото изпънато същество в банята. Възбуденото му тяло реагираше по познатия начин, както когато Лъки е наоколо, само че сега случаят беше още по-трагичен. Стигаше му само да си помисли за нея — и ето, дори студеният душ не помагаше.

Спря водата и хвърли една хавлиена кърпа върху Доджър, преди да се разтръска и да опръска огледалата. Когато свърши с подсушаването му, кучето отиде спокойно към кухнята — очевидно очакваше Лъки да го нахрани. Колко бързо бе заела тя мястото си в живота им!

Грег избърса косата си и се втренчи в огледалото. Бузите му бяха покрити с набола тъмна брада, но нямаше желание да губи време с бръснене. Измъкна от шкафа някакви срязани дънки, които не му се сториха много мърляви, и ги обу. Вдигането на ципа го затрудни, но се справи някак си. После нахлузи по-широка тениска и я спусна върху дънките, за да скрие състоянието си.

В кухнята Лъки си тананикаше, приведена над печката.

— Ще вечеряме „Бьоф Строганоф“ и „crime briilee“^[1] — обяви, тържествено тя.

Мътните го взели! Похотта му го бе обсебила до такава степен, че бе пропуснал да отбележи очевидния факт — тя е превъзходна готвачка. Обгърна с поглед стаята. Нямаше и следа от готварска книга. Майсторка на кулинарията, която се движеше свободно из Интернет. В никакъв случай не притежаваше характеристиките на класическа проститутка. И явно не беше такава.

Тази вечер Лъки изглеждаше като твърде красиво и привлекателно обикновено момиче, а не като проститутка. Грег бе пропилял много време да си задава въпроса защо бяга от нея и нито веднъж не бе стигнал до поне една основателна причина. Спомни си начина, по който бе откликнала на ласките му. Вече искаше още, искаше всичко. Още тази нощ.

— Заповядай.

В мига, в който се отпусна на стола си, Лъки му сервира.

Усмихна му се през масата. Беше му изключително трудно да повярва, че това е същата безсрамна жена, която се бе нахвърлила върху него онази първа нощ в палатката. Но, разбира се, ако сега го направеше, той нямаше никакво намерение да се дърпа.

— Невероятно вкусно! — възкликна той, докато поглъщаше първата огромна хапка. В момента последното нещо, за което си мислеше, беше яденето, ала тя се бе постарала толкова много да му приготви специална вечеря, че сърце не му даваше да я разочарова.

— Разкажи ми как премина спасителната операция. Седеше срещу него с толкова сериозно изражение, че той спря да дъвче за миг, спомнил си как Джесика никога не бе проявявала интерес към работата му. След напрегнатия му ден тя държеше той да изслушва проблемите й, повечето от които изобщо не бяха никакви проблеми. Лъки бе съвсем различна от нея — бе затрупана с цели камари проблеми, но не се огъваше под тежестта им.

— Беше лесно — отговори той. — Дадох на Доджър командата „търси“ — онази, която ти показах — и той веднага откри момчето.

— Ти си страхотен, Доджър! — възкликна тя и се наведе да погали кучето, което, както Грег едва сега забеляза, седеше до нея. Дотук с лоялността, няма що! — Как го постига? Следва зададена следа като полицейските кучета ли?

— Не, защото обикновено не разполагаме с дрехи на жертвата, за да ги подуши. Обикаля определена местност, докато накрая открие човешки мирис.

— Толкова ли се различаваме по миризма от другите животни?

— Драстично. Човешката миризма е най-отчетливата сред животинския свят — обясни Грег и изражението й придоби такъв заинтригуван вид, че той не можа да сдържи усмивката си. — Ние воним, а когато умрем, става още по-лошо.

— Сериозно? Ами ако човекът е умрял току-що?

На Грег му се щеше тя да побърза с вечерята си. Много обичаше да говори за своята работа, но точно сега други неща му се въртяха в главата.

— В мига, в който човек умре, тялото му започва да изхвърля газове. Ние не можем да ги усетим дълго време, но кучешкият нос ги улавя моментално.

— Ами хората, които Доджър познава? Може ли например да ме подуши сред огромна тълпа?

— Спомняш ли си случката в затвора? Доджър те откри само за няколко секунди. А вече ще може да те надуши вероятно и от километър.

— Какъв невероятен нос имаш ти, Доджър! — Лъки го погали отново по главата, а той й отвърна с две бързи близвания по ръката.

Нещо в тази сцена го накара да се почувства твърде странно. Душата му се стопли и омекна, въпреки стаеното напрежение. Неговият дом. Неговото куче. Каза си, че трябва да спре дотук, но мисълта напираше да излезе. Неговата жена.

Чувствата му към нея бяха прекалено сложни за анализиране. Още от първата нощ тя му действаше както никоя друга жена. Приличаше на опит да стиснеш в шепата си живак. В мига, в който си помислиш, че вече го държиш здраво, той се изплъзва.

Гледаше я как поема храната на деликатни хапчици и говори нещо нежно на Доджър, който поглъщаше вниманието с широко отворени уста и очи. Пулсирането в слиповете му се усили и той се размърда на стола си.

Сърцето му заби учестено. Пое си дълбоко дъх, който като че ли завибрира в цялото му тяло.

Най-накрая Лъки се изправи и отнесе чиниите в мивката. После предложи:

— Хайде да отидем да поплуваме. Искам да си изпробвам новия бански.

— Да поплуваме ли? — повтори той, сякаш произнасяше дума от чужд език.

— Разбира се. Океанът е точно пред вратата ти. Не се ли възползваш от това предимство?

Изглеждаше така щастлива и пълна с живот, че сърце не му даде да й откаже. В главата му непрекъснато ехтеше детският й глас, който повтаряше: „Млък-вай“.

— Тогава ще се срещнем на плажа — каза той, като се опитваше да си придаде необходимия ентусиазиран вид.

— Няма ли да си сложиш плувките?

— Не — отвърна Грег, извърна се, съблече си тениската и я хвърли на стола. — Хайде, побързай.

Не може и дума да става за секс на плажа — помисли си той, докато вървеше по тясната пътека между скалите, с които бе обсипан целият плаж, и които оставяха само една тясна ивица пясък между себе си и водата. — Добре де, ще поплуваме малко и после ще прекараме нощта в моето легло.

Изхлузи обувките си и навлезе в приятно затоплената вода на тропическия океан както си беше с панталонките. Пое с пълни гърди аромата на морската вода. Арка от застинала лава отделяше малкото заливче от океана. Водата в него бе почти неподвижна. Вълните галеха нежно и възбуждащо кожата му. Отгоре го гледаше лунният сърп, остър като рапира и изпъстряше тъмната водна шир със златисти нишки.

По пътеката се показа Лъки, следвана от Доджър. Лунните лъчи играеха по голото й тяло и подчертаваха черния й бански. Горната му част прикриваше идеално гърдите й, като с това ги правеше да изглеждат още по-налети, после се спускаше надолу, очертавайки тънката й талия, и още по-надолу, като изваждаше на показ предизвикателните й бедра. Ефектът беше непринуден, консервативен. Направо ти спираше дъха.

Докато се обърна с гръб към него, за да изхлузи сандалите си. Проклетият бански нямаше гръб. Само малко парченце черен плат покриваше стегнатото й задниче. И толкова.

— Ела при мен — извика той и се изправи във водата до кръста.