Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (28)

Глава двадесет и осма

Грег седеше на терасата на бара с четвърта чаша „Столичная“ в ръка и слушаше бъбренето на Сара. Беше наясно, че тя се опитва да го поразсее по някакъв начин, ала не се получаваше. Не помагаше и алкохолът. Той бавно потъваше в непрогледен мрак, от който измъкване нямаше. Дете. Единственото нещо, което би могло да му отнеме Лъки.

Взираше се в чашата си и се опитваше да измисли начин, по който да я задържи при себе си. Казваше си, че бракът й явно е бил пълен провал. Веднъж вече е напуснала Брад Уагнър. Не е възможно да обича този човек така, както обичаше него. Ала пред очите му непрекъснато заставаше лицето на Лъки, когато бе разбрала, че има дъщеря.

— Ето ги и тях — каза Коуди и се изправи.

Първото нещо, което Грег видя, бе момиченцето в ръцете на Лъки. Лапнало палеца си и притворило клепки, които прикриваха зелените му очи. Дори от разстояние се виждаше, че Джули беше пълно копие на майка си. Тя би трябвало да бъде наша дъщеря! — помисли си Грег и сърцето му се сви от болка.

До този момент не си бе давал сметка колко много желае да има деца. Деца от Лъки. Смяташе, че с времето това ще дойде естествено. Но реалността бе съвсем различна — дете от друг мъж в ръцете й.

После забеляза пръстена — блестеше като маяк в безлунна нощ. По дяволите! Имаше чувството, че някой здравата го е цапнал право в стомаха.

— Тя си е сложила сватбения пръстен! — прошепна Сара. — Явно е решила да се прибере у дома със съпруга си.

Сложила си е сватбения пръстен. Думите зазвъняха в главата му и се завихриха така бясно, че накрая го оставиха вкаменен и почти бездиханен. Нейният сватбен пръстен. Пулсираща, изгаряща болка дълбаеше душата му. Когато се приближиха, погледът на Лъки потърси неговия. Грег видя, че светлината от очите й е изчезнала и че непресъхващата жизненост е заменена от сериозна сдържаност и хлад.

Разбра, че тя безмълвно го моли да й прости. Безчувствен и едновременно разкъсан от отчаяната нужда да си възвърне любимата жена, той зачака. Стоеше прав, макар че не си спомняше кога е станал и стискаше толкова силно юмруци, че пръстите започнаха да го болят.

С някаква част от съзнанието си долови, че Лъки ги представя едни на други. Очите му не се откъсваха от Брад Уагнър. Той имаше толкова обикновен, непретенциозен вид, че на Грег му беше изключително трудно да си го представи до Лъки. Какво е видяла тя, за Бога, в подобна мижитурка?

— Бих искал да благодаря на всички ви за неоценимата помощ, която сте оказали на Кели — заговори Брад с неподлежаща на съмнение искреност. — Тя ми разказа колко верни приятели сте й били.

— За нас беше удоволствие, че успяхме да помогнем с нещо — отговори от името на всички Сара, за да поразсее малко създалото се напрежение.

После Брад се обърна към Грег и каза:

— Вие сте спасил живота на Кели. Нямам думи да ви опиша какво изпитвам.

Грег също нямаше думи да опише какво изпитва. Веднага намрази това копеле. Искаше му се да обвие ръце около врата на този кучи син и да стиска дотогава, докато той издъхне и се строполи на земята.

— Искам да ви върна парите за дрехите и…

— Няма нужда — думите излетяха от устата му с хриптене, сякаш дъвчеше станиол.

— Брад отлита със самолета в десет. Джули трябва да бъде в детската градина утре сутринта — каза Лъки много, много бавно. Направи пауза, извърна поглед настрани и добави: — Аз… заминавам с тях.

Исусе Христе и всички апостоли! Тя дори не го погледна, когато изрече това. Дълбоко в гърлото на Грег се надигна рев — рев на разочарование и едва прикрита ярост, който никой не бе в състояние да чуе. Единствен Коуди го забеляза и му хвърли предупредителен поглед.

В този момент се обади Джули:

— Учителката ми е госпожа Натку. Аз ходя на детска градина.

— Вие живеете в Хонолулу — опита се отново да разведри създалото се напрежение Сара. — Това е на по-малко от половин час път със самолет. Можем често да си ходим на гости.

— Да, на всяка цена ще поддържаме връзка — добави Коуди с нехарактерна за него неловкост. И също не посмя да погледне към Грег.

— Бих искала да си събера багажа и да се сбогувам с няколко души — обърна се Лъки към Коуди. — Ще можеш ли да ме откараш на аерогарата навреме за самолета?

— Разбира се. Нямаш проб…

— Мамо, мамо, не ме оставяй! — изпищя Джули и обви малките си ръчички около врата на Лъки.

— Скоро ще се върна. Обещавам ти — отвърна тя, прегърна дъщеря си и я целуна по бузата. — Никога повече няма да те изоставя.

Никога повече няма да те изоставя. Сърцето на Грег туптеше отчаяно. Това не беше кошмар — това беше адът, стоварил се върху земята. Пое с широки крачки към бронкото. Коуди вървеше до него. Много му се искаше да е в състояние да събере отново силата на духа си и да извика гордостта си, така, както беше направил, след като бе научил за връзката на Коуди с Джесика. Ала този път раната беше прекалено дълбока, болката — прекалено раздираща, за да се преструва, че не го е грижа.

Лъки и Сара вървяха зад тях и си говореха нещо, но твърде тихо, за да успее да чуе за какво става въпрос. Щом стигнаха до колата, Грег се качи отпред до Коуди. Ако седнеше отзад при Лъки, щеше да започне да я умолява да промени решението си. А това нямаше да помогне абсолютно с нищо.

Мечти. Всичко е било само мечти. Нищо друго, освен мечти. Рационалното му мислене бе предвиждало настъпването на този момент, бе се страхувало от него. Ала нищо не го бе подготвило за непоносимата болка, че я губи. За тази пълна безнадеждност.

Лъки помоли да се отбият в института, за да си вземе „довиждане“ с хората там. В колата се бе възцарила мрачна тишина, прекъсвана само от размяната на информация по полицейската радиостанция. Дори и Сара си бе дала сметка, че бъбренето й е изгубена кауза.

Коуди спря пред института и каза:

— Лъки, ние със Сара се прибираме вкъщи. Грег ще те откара до аерогарата.

— Тогава да си кажем довиждане — отвърна Лъки. — Благодаря ти, Коуди.

— Ще се виждаме пак — обеща Сара. — Не живеем чак толкова далече.

— Моля ви да ме разберете, ако не ви се обадя дълго време — прошепна Лъки, а в гласа й се надигна ридание. — Брад иска да се опитам да възстановя брака ни. Според него никога няма да се почувствам щастлива, ако непрекъснато си спомням за времето, прекарано тук.

По дяволите! Значи този кучи син не само им я отнема, но очевидно й забранява да контактува повече с тях. Сигурно Уагнър си дава сметка, че сърцето й е тук и че единственият начин да си я получи обратно е да я принуди да прекъсне всички връзки с хората от миналото й.

— Разбираме те — меко изрече Сара. — И все пак, ако някога ти потрябваме, знаеш къде да ни намериш.

Грег излезе от колата, без да отрони и думица на Коуди. Знаеше, че брат му нарочно го оставя сам с Лъки. Изчака, докато Лъки и Сара се целунаха за довиждане, а после двамата се насочиха към института.

— Махайте се оттук! Кой дявол ви води по това време насам? — извика Номо, когато влязоха в помещението на бебетата тюлени.

Ала усмивката върху лицето на възрастния мъж се стопи, щом Лъки прошепна:

— Тази вечер си тръгвам. Прибирам се вкъщи.

— Съпругът й е дошъл да я вземе — процеди Грег, горчивина струеше от всяка негова дума. — Тя има малка дъщеричка, която се нуждае от нея.

Номо постави Аби, която хранеше с биберона, на земята и прегърна Лъки. През рамото й погледна към Грег, а очите му издаваха нещо повече от изненада.

— Ще ми липсваш, миличка. Ти беше родена за тази работа.

— Дъщеря ми се нуждае от мен. Казва се Джули, само на четири годинки е и…

— Хей, знам отлично, че никога не би ни напуснала, освен ако нямаш особено важна причина. Но това не означава, че няма да ми липсваш.

Да му липсва ли? Цялото същество на Грег го болеше толкова много за Лъки, че не смееше да я погледне. А каква ли ще бъде болката малко по-късно, когато тя окончателно излезе от живота му? Когато осъзнае, че никога повече няма да я види?

— Номо, благодаря ти, че ме научи на хавайски… че ми показа как да работя с животните. Всеки миг от работата ми тук беше истинско удоволствие… — гласът на Лъки затихваше все повече и повече, докато накрая се превърна в едва доловим шепот.

— Не тъгувай — отвърна Номо, но и неговият глас заплашваше да заглъхне. — Запази спомените от времето тук и им се наслаждавай. Знаеш, че винаги си ни добре дошла на гости.

— Няма да мога да го направя, поне за известно време. Първо трябва да подредя живота си.

— Уак! Уак! — извика Аби.

Лъки вдигна тюленчето и го гушна. Погледите на Грег и Номо се срещнаха. Грег никога не бе виждал стария си приятел така готов да се разплаче.

— Аби, милата ми, трябва да тръгвам — промълви Лъки. — Знаеш, че никога не бих те напуснала, ако не ми се налагаше. Искам да бъдеш добро малко момиче — заради мен. Обещай ми да слушаш Номо. Позволи му да те научи как да хващаш риба.

Номо изтри очи с опакото на ръката си.

— Няма да съм тук, за да те видя, но ти ще се върнеш вкъщи — като мен — продължи Лъки. — Ще те заведат на Ниихау, където е семейството ти. Много ми се ще да те видя как ще отплуваш с другите тюлени.

— Ще й направя снимка и ще ти я изпратя — едва успя да изрече Номо. Болката в гласа му бе съзвучна с чувствата и на Грег. Господи! Как ще живее без нея оттук нататък?

— О, да, на всяка цена я снимай! — възкликна Лъки, а после целуна меката главица на тюленчето, а то изскимтя от задоволство. — Де да можех и аз да съм с вас!

— Най-добре е вече да тръгваме — каза Грег. Не можеше да издържа повече.

Лъки подаде тюленчето на Номо, после се вдигна на пръсти и целуна възрастния човек по бузата.

— Грижи се за нея и заради мен. Научи я на всичко, което ще й бъде необходимо, за да може да се справя в живота сама. Ще се моля за нея всяка вечер.

После напусна помещението със сълзи на очи. Грег вървеше до нея и му се искаше да може да каже или да направи нещо, което да я накара да остане. Но съзнаваше, че всичко би било безполезно — и това го отчайваше. На земята не съществуваше по-силна връзка от тази между майката и нейното дете.

— Може ли Доджър да дойде с нас до аерогарата?

— Разбира се, той трябва да е някъде наоколо.

— Доджър! Доджър! — извика Лъки и хрътката се появи със скок от тъмнината.

 

 

Лъки не пророни и думица по време на краткото им пътуване до летището. Доджър бе провесил глава от задната седалка и бе облегнал муцуна върху рамото й, сякаш разбираше мъката й. Ами Грег? Той не бе казал абсолютно нищо, откакто бяха влезли в колата.

Спря на паркинга и изключи двигателя на колата. Ето това беше то — мигът, който тя никога не си бе представяла, че ще настъпи. Всичко свърши. Беше време да се сбогуват. Ала как можеш да благодариш на някого, който ти е спасил живота, а после те е научил как да обичаш?

Всички излязоха от колата. Лъки пое с пълни гърди свежия нощен въздух и вдигна глава към обсипаното със звезди небе. Полумесецът просветваше колебливо, скриван от време навреме от перестите облаци.

Лъки падна на колене — смяташе, че ще е по-лесно първо да се сбогува с Доджър. Тъжните му очи не се откъсваха от нея, докато галеше меката му козина — умоляваха я да остане.

— Искам да бъдеш добро момче, Доджър. Слушай Грег и се грижи за Аби вместо мен. Сега ще си й нужен повече отвсякога. Свивай се около нея, за да може да заспи по-лесно, но си мисли за мен. Духът ми винаги ще бъде с теб.

Доджър я близна по ръката и изскимтя жалостиво.

— Внимавай при всяка една спасителна операция! Не искам да ти се случи нищо лошо.

Този път Доджър я близна по бузата. Лъки усещаше погледа на Грег върху себе си, но все още не беше готова да се изправи срещу него.

— Благодаря ти, че ме намери. Ти имаш най-страхотния нос на света. Ако не беше ти, сега щях да бъда мъртва. Никога нямаше да разбера, че имам дъщеря. Искам някой ден да дойдеш да я видиш. Аз ще й разказвам непрекъснато за теб, разбираш ли ме?

Доджър лекичко наклони глава, сякаш наистина разбираше какво му казва.

— Много ще ми липсваш. Непрекъснато ще си мисля за теб — каза тя, прегърна го и го притисна до себе си така, както бе направила някога в „Кмарт“ — нуждаеше се от силата му, защото нейната изтичаше безвъзвратно с всеки изминал миг. Как ще напусне Грег?

Нямаш никакъв избор. Джули има нужда от майка си. Обеща й никога да не я напускаш.

Изправи се бавно и се обърна към Грег.

— Знаеш, че се налага да си замина, нали?

— Не, не знам. Ти очевидно си имала проблеми в брака си. Не се налага да се връщаш при него — заяви той и я привлече в обятията си. — Обичам те. Остани при мен!

— Какво ще си помислиш за мен, ако изоставя дъщеря си?

— Можете да си поделите родителските права… или нещо подобно. В днешно време има много деца с разведени родители.

Говореше тихо, но от думите му бликаше болка и горчивина. Лъки докосна бузата му и пръстите й напипаха започнала му да набожда отново брада. За последен път тази вечер щеше да се наслаждава на твърдата линия на неговата челюст и на бързината, с която поникваше тъмната му брада. Ръката й се задържа дълго върху бузата му, докато накрая успя да събере кураж и да заговори:

— Ти самият, за разлика от повечето хора, си съвсем наясно с факта от какво значение е за едно дете любовта на майка му. Аз не мога да изоставя дъщеря си.

— Можеш да получиш пълни родителски права…

— Не е възможно. Брад я обича, а тя го обожава. Трябва да ги видиш колко са щастливи заедно.

Той сложи ръце на рамене й — нежността на погледа му направо разкъсваше сърцето й. Лъки изобщо не се и съмняваше, че той я обича. Тя също го обичаше. Дългът я зовеше към Брад и тяхната дъщеря, ала сърцето й завинаги щеше да остане тук, при този мъж.

— Не разбираш ли, че поне заради Джули съм длъжна да дам нова възможност на брака ни? — запита тя, а той я стисна още по-силно. — Спомняш ли си, когато ти разказвах за най-големия си страх?

— Да. Тревожеше се, че може да си жената в огледалото.

— Оказва се, че наистина съм тази жена. Попитах Брад какво се е объркало в брака ни. Той каза, че съм се омъжила за него заради парите му, че не съм се грижила за Джули…

— Не мога да повярвам.

— Скъпи, много ми се ще това да е само лъжа, но за жалост не е. Джули си разля млякото, а после започна да плаче, защото очакваше, че ще започна да й крещя. Не ме питай как се почувствах, когато разбрах истината за себе си. Но се налага да приема факта, че изобщо не съм била добра майка.

— Ти си чудесен човек. Прекарах достатъчно време с теб, за да съм сигурен в това.

Грег вдигна ръка и хвана брадичката й. Лъки целуна дланта му, поглъщайки ненаситно нейната топлина и сила. Много й се искаше да бъде достойна за любовта му. Ала ето, бе извършила и немислимото — бе изоставила собственото си дете.

В душата й, наред с вината, се надигна и отчаяна нужда да компенсира с нещо грешките си пред своята дъще ря, да се покаже като по-добра майка този път. Тази неистова жажда й даде силата, която й бе необходима.

— Не, Грег. Аз съм се държала като голям егоист. Напуснала съм дома си и съм изоставила и съпруг, и малко дете. Сигурна съм, че има още много неща, които не знам. Джули не можа да заспи в хотелската стая, затова дойде при Брад да ми разкаже нещо повече.

— Пак не мога да повярвам.

— Защото ме обичаш.

— Тук вече си абсолютно права — обичам те!

В очите му Лъки прочете цялата онази любов, която една жена можеше да си пожелае. Неумираща любов, която тя изобщо не заслужаваше.

— Аз също те обичам — знаеш го, нали?

— Но всеки момент се каниш да ме напуснеш.

— Много бих искала нещата да са по-различни, скъпи мой. Но всяко дете има нужда от своята майка. Трябва поне да опитам — заради Джули.

Лъки се загледа в морскосините му очи, те приличаха толкова много на океана, който той така обичаше — непреодолими и непрекъснато променящи се. Тъмните му вежди се сключиха над тях — както винаги, когато се концентрираше върху нещо. Черната му коса падаше над челото му и се разпиляваше от време на време под лекия бриз — както оня първи път, когато го видя, седнал на големия камък до палатката.

Лъки притвори за миг очи и й се прииска Господ да й бе отредил по-дълъг престой тук. През главата й като на кинолента преминаха последните седмици. Във всичките й спомени изпъкваше образът на един-единствен човек. Искаше да му каже толкова много неща. Неща, които бе възнамерявала да сподели, но непрекъснато бе отлагала за утре. А ето, че времето й бе изтекло. Защото за тях никога повече нямаше да има утре.

— Как ще мога да живея без теб? — възкликна Грег.

Тя отвори очи, а после отговори:

— Ти си най-силният мъж, когото познавам. Ще ме преживееш.

Той докосна слепоочието й със своето и каза:

— Не, няма да мога. Никога няма да мога да те преживея.

— Моля те да ми помогнеш! Не мога да бъда силна и за двама ни. Знаеш, че съм длъжна да замина с тях.

Той се отдръпна от нея и се залюля на пети. После вдигна поглед към лунния сърп, който плуваше в небето над Халеакала.

— Много се страхувам — призна си тя. — Скоро ще навляза в един свят, коренно различен от оня, който познавам. Без теб, без силата ти. Не искам да се провалям пред Джули, но се опасявам, че ще го направя някак си, макар и неволно.

Той отново положи ръце върху раменете й. Устните му бяха много близо до нейните.

— Няма да се провалиш, ангел мой. Макар че много ми се иска да стане точно така, за да се върнеш пак при мен. Но те познавам — знам отлично на какво си способна. Ти имаше куража да влезеш в басейна, за да спасиш една акула-убиец. Успя да убедиш Аби да яде. Така че ще се справиш и с Джули, както и… с нейния баща.

Думите му звучаха убедително. Бяха изговорени тихо, с глас, от който бликаше много любов. Лъки положи глава върху солидната стена на гърдите му — искаше да чуе ударите на сърцето му за последен път. Туп-туп. Туп-туп. Колко успокояващ бе този звук, когато пътуваха с мотора в онзи първи ден! И посред нощ, когато се будеше, стресната от нещо! Присламчваше се до него и полагаше глава на гърдите му. Но днес за последен път слушаше ударите на това сърце, което я обичаше.

— Лъки — прошепна той и тя разбра, че всеки момент ще се разплаче, — ако поради някакви причини не се получи, знай, че аз съм тук. Дори не се замисляй. Просто си ела у дома — гласът му вече трепереше. — Обещай ми.

— Обещавам — отвърна тя и се отдръпна. Знаеше, че ако не тръгне веднага, никога няма да бъде в състояние да го направи. — Време е. Не мога да си позволя да изпусна самолета.

— Поне ме целуни за довиждане.

Той се наведе, докосна устните й със своите, а ръцете му се спуснаха по гърба й, надолу до кръста й, а накрая легнаха върху заоблените й хълбоци, сякаш се сбогуваше с всеки сантиметър от тялото й. Тя се притисна до него, езикът й се преплете с неговия за последен път — знаеше, че това ще бъде последната им целувка.

Накрая, някак си успя да събере сили, за да се отскубне от него. Обърна се и побягна към терминала, изтривайки сълзите си с опакото на ръката си. Нито веднъж не се обърна, за да погледне назад. Не й беше необходимо да се обръща — знаеше, че в тъмнината стоят един мъж и едно куче. Които я гледат. И обичат.