Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (17)

Глава седемнадесета

— Погледни това! Направо не е за вярване! — извика партньорът на Краля на орхидеите и размаха пред него един факс. — Какво си мисли, че прави тя?

Седяха в офиса, който наскоро бяха открили в Китайския квартал. Кралят на орхидеите пое факса и зачете статията в „Мауи Тетлър“.

— „Духа на Пели освобождава своя брат“ — прочете той на глас заглавието. После мълчаливо прегледа статията, като усещаше върху себе си въпросителния поглед на своя партньор. — Намирам тази история с акулата за доста забавна, не мислиш ли?

— Как пък не! — скочи на крака партньорът му. — Ако наистина намираш това за забавно, значи имаш доста извратено чувство за хумор.

— Смятам за забавен факта, че толкова много хора все още вярват на подобни митове — заяви Кралят и се залюля назад със стола си. Напълно си даваше сметка, че скрива истинските си чувства от единствения човек, който го познаваше добре. — Пели е била богинята на огъня и вулканите — От къде на къде според теб брат й е акула?

Партньорът му го изгледа кръвнишки и отговори:

— Не схващаш най-главното. Какъв гений си тогава? Трябва да ти отнемат членството в клуба на интелектуалците. Как можеш да вярваш на всичко, което пишат в този парцал? Можеш ли да си представиш точно тя да скача при някаква си акула и да й прикрепя обратно перките… рискувайки живота си?

— Откакто живее при този Бракстън, тя вече е нов човек — информира го Кралят.

— Да, бе, чука се с него, където завари!

Кралят едва не се огъна под потока на яростта, избликнала от гласа на партньора му. Можеше ли да очаква друго? Овладя собствения си гняв, докато приятелят му изливаше своя.

— Искаш ли да узнаеш нещо забавно? — продължи той, но тонът му изобщо не беше весел. — Братята Бракстън са се скарали ужасно, когато Грег открил, че по-малкото му братче чука жена му.

— Наистина ли? — възкликна Кралят. — И ти смяташ, че историята ще се повтори?

— И още как! Знаеш много добре каква е тя! Проблемът беше, че Краля всъщност нямаше ни най-малка представа каква е. Смяташе, че знае всичко за нея, но се оказа, че се е заблуждавал. Тя се бе обърнала срещу тях, след като й бяха помогнали толкова много.

— Прочети това — неговият партньор му подаде разпечатките от записите на хипнотичния сеанс.

На Краля му бяха необходими само няколко минути, за да се запознае с цялата информация.

— Изглежда, че тя наистина не знае коя е и не си спомня нищо за миналото.

— Доста удобно, не мислиш ли?

И гласът, и изражението на партньора му издаваха скептицизъм, но Кралят не споделяше неговите чувства. Пред очите му непрекъснато изскачаше картината на малко дете, оставено на милостта на садистичната си майка. Това обясняваше доста черти от характера й. Душата му се изпълни с тъга.

— Очевидно тя наистина не си спомня нищо за миналото — повтори Кралят. — Следователно нямаме причини да се притесняваме, че ще ни издаде, не е ли така?

— Прав си — отвърна партньорът му и се строполи в стола си. — Ние сме в безопасност, а тя е обречена да остане там…

— Освен ако „Безследно изчезнали“ не изрови нещо.

За Краля отдавна бе станало ясно, че тя крие нещо, че ги лъже за миналото си. Но не беше я предизвиквал да си признае, нито пък подтикна партньора си да я разпитва. Беше прекалено обсебен от нея, за да поиска да узнае истината.

— Предлагам да извадим нашия коз — заяви партньорът му.

— По-добре засега да не се показваме. Защо да рискуваме всичко? Нека разкажат историята й в „Безследно изчезнали“ — ще видим дали ще се появи някой, който да я идентифицира.

— И тогава ще извадим коза, нали?

Кралят се засмя — това беше първият му истински, сърдечен смях, откакто тя го беше изиграла.

— Да, тогава ще извадим коза… и не забравяй, че и джокерът върви!

 

 

— Удобно ли се чувствате? — обърна се доктор Карлтън Съмървил към Лъки.

— Да, благодаря — тя разбърка чая си с лед с коктейлната пръчица от захарна тръстика и се втренчи в безукорния плаж пред себе си, осеян с шезлонги, обърнати към водата. Бе дошла неохотно в луксозния хотелски апартамент на доктора. — Можем ли вече да започваме? Кажете ми с какво мога да помогна на другите хора, страдащи от синдрома на Хойт–Меленбергер?

Тонът й беше надменен, но лекарят не му обърна внимание.

— Прегледах изследванията ви и прочетох заключенията на другите лекари. Но все пак желая да си направя собствени изводи.

— Не искам да бъда хипнотизирана повече. Можете да използвате доклада на доктор Форенски — заяви Лъки. Нямаше никакво намерение да преживява повторно оня кошмар.

— Все още не съм успял да се добера до него. Бихте ли ме запознала с подробностите?

И Лъки му разказа за хипнотичния сеанс. Опитваше се да се убеди, че не се притеснява от наученото. Преживяното в гардероба се бе случило толкова отдавна, в един живот, който вече не си спомняше, че не е възможно да е било истина. Ала понякога посред нощ се будеше, обляна в сълзи.

Никога не забравяй, че те обичам. Къде ли е този човек? Със сигурност не е била майка й. Поне това бе доказано от хипнотичния сеанс. Много й се искаше да си спомни човека, произнесъл тези думи. В последно време често я завладяваше нуждата да обича и да бъде обичана.

— Съзнанието, че майка ви ви е малтретирала доста ви притеснява, нали?

— Да — призна тя и отмести погледа си от наконтения в костюм и консервативна вратовръзка доктор към плажа, където един сърфист се носеше по вълните с изумителна сръчност. Не й се говореше за преживяното.

— Постхипнотичните внушения не траят дълго — обясни й той. — Точно по тази причина хипнозата не може да излекува напълно пушачите и чревоугодниците.

Лъки сви рамене. Наистина не беше сигурна дали се буди през нощта само заради спомените от кошмарното си минало. По-вероятно бе това да се дължи на настоящето. Та как да спи спокойно, когато Грег Бракстън е само на няколко крачки надолу по коридора, а и вратата му, на всичко отгоре, е постоянно отворена? Мисълта да се сгуши в обятията му бе прекалено примамлива, за да й позволи да се отпусне.

— Справям се добре — заяви тя, едва удържайки избухването на гнева си. Защо не може да престане да мисли за Грег? — А сега ми кажете какво искате да знаете.

Той извади огромен красив бележник от куфарче, което бе толкова блестящо, че бе направо невероятно някога да е използвано. Всичко в този човек — от лъскавите му черни обувки, та чак до светлокафявата кърпичка, пъхната елегантно в джобчето на костюма му — изглеждаше чисто ново.

Лъки слушаше колкото можеше по-търпеливо, като потвърждаваше един след друг фактите — че не е изгубила обонянието си, не разпознава лицето си в огледалото, не знае името си и много други неща, които вече бяха започнали да я отегчават.

Доктор Съмървил сложи настрана бележника и извади някакви снимки.

— Искам да ми кажете кои са тези хора. Ако не знаете името, но лицето ви изглежда познато, моля ви, не го премълчавайте — поколеба се, после допълни: — Знаете ли какво е плацебо?

Плацебо ли? Плацебо. Лъки имаше чувството, че почти чува как мозъкът й щрака и търси отговора. Ето го и него!

— Това е безвредно лекарство, обикновено някакво бонбонче или нещо подобно, което се дава на пациента, като му се казва, че то ще му помогне за болестта. Ако наистина помогне, значи всичко е продукт единствено на самовнушението.

— Именно! — усмихна се широко докторът. — Очевидно сте получила отлично образование. Повечето хора изобщо нямат представа за значението на тази дума, освен ако не са били в колеж.

Колеж. Тази мисъл й достави огромно удоволствие. Знаеше, че Грег е защитил докторат и много й се искаше да има нещо общо с него. Ала засега прекалено често правеше грешки, притесняваше се и се чувстваше като умствено изостанала.

— Някои от тези снимки са като плацебо. Много е малка вероятността да познавате хората на тях. Използваме ги, за да придадем научна достоверност на изследването — разпръсна снимките по цялата масичка и допълни: — Разгледайте ги внимателно и спокойно. После решете кого от тези хора познавате.

Тя вдигна веднага една от снимките и заяви:

— Това е доктор Хамели. Той ме лекуваше в тукашната клиника. Много приятен човек.

— Ами останалите?

Тя вдигна снимката на красива млада жена с ясносини очи и тъмноруса коса.

— Изглежда ми много позната, но не си спомням името й. На върха на езика ми е, но… — прекъсна насред изречението, като си даде сметка какво казва. — И преди ми се е случвало подобно нещо. Сигурна съм, че познавам тази жена, но не съм в състояние да ви кажа името й.

— Защо?

— Ами, това е като моето собствено име. Там е някъде, но никога няма да излезе, независимо колко упорито се опитвам да си го спомня.

— Не се притеснявайте за това — отбеляза доктор Съмървил и сложи настрана снимката. — Типично е за синдрома на Хойт-Меленбергер.

— Така ли? — за първи път тя като че ли започна да харесва този човек. — Значи не съм сама?

— Не сте, естествено. Повечето страдащи от синдрома на Хойт-Меленбергер разпознават лицата на известни личности, но не могат да ги свържат с имена — отговори той и тя започна да се чувства по-добре. Значи има доказана причина, поради която определени лица ти изглеждат познати. — Това е Даяна, принцесата на Уелс.

— Сещам се за нея. Женена е за някакъв надут пуяк — или по-точно беше. Някаква британска кралска особа май?

— Надут пуяк ли? — засмя се доктор Самървил. — Принц Чарлз? Не бях чувал подобно определение за него, но вие сте напълно права.

— Откъде тогава знам този израз, а нея не мога да разпозная?

— Ако сте казвала достатъчно често „надут пуяк“, сте го научила наизуст — както например таблицата за умножение. Ключът е в повторението.

— Тогава защо не мога да си спомня името?

Този въпрос не й даваше мира, връхлиташе я отново и отново и я караше да се чувства напълно безпомощна. И ядосана. Усещаше, че гневът нарастваше с всеки изминал ден, прииждаше като подземна река в душата й и вече заплашваше да прелее. Засега Лъки съумяваше да го държи под контрол, но не знаеше докога ще й стигнат силите.

— Фактът, че не можете да се спомните името, прави вашият случай уникален. Не мога да ви предложа абсолютно никакво обяснение на този проблем.

Тя мислено му благодари, че не се позова на версията за проститутката, използвала много имена, или на другата — за престъпницата, която е имала псевдоним за всяка седмица.

Продължиха да разглеждат снимките. Лъки разпозна Грег и Номо, но не можа да назове редица известни хора, в това число президента и Елвис.

— Защо не мога да разпозная лицата им, дори след като вие ми кажете кои са? — запита тя.

— Не се притеснявайте. Това е характерно за синдрома на Хойт-Меленбергер. Вероятно нямаше да познаете дори собствената си майка. Тя просто ще ви изглежда „позната“.

Лъки не беше особено сигурна, че иска да види точно майка си, но не каза нищо.

— Мозъкът съхранява информацията за хората около нас на две места. Информацията, която чуваме, се складира в една област, а онова, за което сте чели — в съвсем различна. При този експеримент вие просто виждате снимките, но не разполагате с никакви вербални указания. А това не е достатъчно, за да ги разпознаете, когато страдате от синдрома на Хойт-Меленбергер.

С всяка изминала минута Лъки харесваше все повече и повече този лекар. Той й обясняваше защо толкова много неща й изглеждат познати, при все че не знаеше какви са. Освен това беше приятно да научиш, че не си сам. Не искаше да я смятат за откачалка — искаше да бъде като всички други хора.

— Имате голям късмет, че изобщо сте запазила някаква способност да свързвате визуалния образ със съхранената в мозъка ви информация.

— Какво искате да кажете?

— Никой ли не ви е казал как страдащите от синдрома на Хойт-Меленбергер обикновено „маскират“? Истината е, че изобщо не могат да запомнят ничие лице — все едно хората около тях носят маски. Например всеки път, когато се срещнем с вас, аз ще трябва да ви казвам името си. Защото вие няма да можете да ме познаете. Щом веднъж ви кажа кой съм, вие ще си спомните всичко за мен. Но способността да свързвате визуалната със съхранената информация е изгубена.

Лъки отново разбърка чая си с лед с коктейлната бъркалка и си каза, че наистина е голяма „късметлийка“. Представи си за миг, че не може да разпознава лицето на Грег и да го кара непрекъснато да й казва кой е. Колко унизително! В живота й имаше много неща, които не понасяше; имаше чувството, че нищо не я поддържа да продължава напред, освен достойнството и честта й; ала ето — оказа се, че съществуват и други неща, заради които би трябвало да бъде благодарна.

Искаше й се да научи отново колкото се може повече, и то възможно най-бързо, за да накара Грег да се гордее с нея.

— Колко време ще ми отнеме да запомня отново лицата на хората, които трябва да познавам, например президента?

— Ученето се определя от два фактора — вашата интелигентност и вашия интерес — отговори той и й се усмихна окуражително. — Почти всеки мъж например може да ви изброи имената на всички играчи от даден отбор, докато жена му по-скоро ще си спомня точно каква рокля е носила на срещата им преди десет години.

— Значи човек научава онова, което е важно за него.

— Именно. Бързината, с която учите — тоест необходимия брой експонирания на картината — зависят от интелигентността ви. Мисля, че вие сте много интелигентна. Вероятно ще са необходими две, максимум три експонирания на всяко лице и информацията вече ще бъде складирана в паметта ви. Времето, което ще ви е нужно за повторно научаване на нещата, ще бъде минимално.

Лъки се изправи и се приближи до терасата, която гледаше към плажа.

— Какво ли не бих дала, за да науча името си! Има вероятност да отида в затвора за кражба на кола, ако не съм в състояние да им кажа коя съм и защо съм карала откраднато превозно средство.

Коуди стоеше на паркинга пред управлението и чакаше агента от ФБР. Скот Хелмър бе долетял снощи — инкогнито — и бе настоял да се срещнат извън сградата. Пълни глупости според Коуди, но се съгласи с исканията му. В крайна сметка, федералните агенти винаги са били особняци. От всичко това можеше да излезе добра история, която след години да разказва на хлапетата.

— Началник Бракстън?

Той се обърна и видя пред себе си млад пънкар с тъмна, остригана едва ли не до кожа коса, която почти липсваше над ушите му и едва стърчеше в горната част на главата. Беше накичен и с обица, представляваща череп с кръстосани кости, и се кипреше с тридневната си набола брада като рок звезда, изпаднала в екстаз от силен наркотик.

Коуди тъкмо се канеше да му прочете правата, когато пънкарят измъкна от портфейла си карта на агент на ФБР. Господи! За такива ли отиваха парите на данъкоплатците?

— Хайде да се поразходим — предложи младокът. — Аз съм Скот Хелмър и съм резидент на хавайския клон на ФБР. Тук съм заради неидентифицираната бяла особа от женски пол, чиито ексхумирани останки сте изпратили в базата ни в Куонтико. Е, ние я идентифицирахме.

— Сериозно? — не можа да сдържи възхищението си Коуди. Бяха я изпратили само преди няколко дена. А кореспонденцията, която месеци наред бе водил с полицейските управления из цялата страна, не бе довела до нищо. — И коя е тя?

Хелмър застана под двете палми, които едва успяваха да хвърлят някаква сянка над паркинга. Горещината бързо се увеличаваше, макар че денят току-що започваше.

— Тази информация е поверителна, ясен ли съм?

Тонът на това арогантно хлапе го изкарваше от кожата. Но непрекъснато виждаше пред очите си брат си, прегърнал Лъки, докато акулата отплуваше в океана. Трябваше да направи всичко, за да приключи този случай, и то колкото се може по-бързо. И да се отърве от Лъки, преди да е станало твърде късно. Не желаеше Грег отново да бъде наранен.

— Ясно. Нито думица на никого.

— Добре — кимна Хелмър. — Срещаме се тук, защото първо трябва да проверя кабинета ви за подслушвателни устройства…

— Подслушвателни устройства ли? Да не би да се шегувате?

Нещо неразгадаемо зловещо в очите на Хелмър подсказа на Коуди, че пред него стои младеж, видял вероятно повече от тъмните страни на живота, отколкото човек може да си представи.

— Става въпрос за нещо извънредно сериозно. Жената, която сте открили, е Телма Овърхолт — частен детектив на „Американ Експрес“. Участвала е в екипа, разследващ измами с кредитни карти. Фалшивите карти ужилват компаниите с милиони долари всяка година, но една конкретна фалшификаторска групировка е станала изключително изобретателна в последно време… С лекота се включва във файловете на банките и издава кредитни карти, дори от типа, който трудно се фалшифицира: с холограми и снимки на притежателите. Правят удари за милиони, но щом разберат, че са разкрити, се измъкват светкавично. Оперират с кошмарна бързина и само за едно денонощие заливат света с фалшиви кредитни карти. Никой досега не е успял да проумее как го правят.

Коуди беше чувал за тази афера. Беше създала много проблеми на континента, но за щастие Хаваите не бяха засегнати.

— Да не би сега бандата да се е прехвърлила тук?

Очите на Хелмър преминаваха бързо из целия паркинг, спираха се за миг върху всяка кола, без да изпускат нищо. По гърба на Коуди пролазиха неспокойни тръпки. Хлапето може и да беше най-малко десетина години по-младо от него, но очевидно бе професионалист.

— Не, тук този проблем не съществува. Точно по тази причина и Телма Овърхолт не е била идентифицирана. Освен това е изчезнала на другия край на света — в Сингапур. Там сега е Меката на фалшификаторите. Някога се занимаваха с бижута и часовници, а сега — с кредитни карти и компютърни чипове.

— За какъв дявол тогава е дошла да се катери тук?

— Семейството й твърди, че Телма никога не се е занимавала с алпинизъм. Изчезнала е безследно в Сингапур. Няма никакви данни, че си е купила самолетен билет. Паспортът й не е бил сканиран при напускане на Сингапур.

— Е, и? Значи някой не си е свършил работата.

— Изключено. Спомняте ли си онова хлапе, което арестуваха, защото рисувало графити по стените? Правителството на Сингапур не отстъпи и на милиметър. Стават много заядливи, когато става въпрос за сигурността. Така че щом паспортът й не е бил сканиран, как тогава се е измъкнала от страната?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Коуди, макар той лично да бе убеден, че вероятно някой чиновник е бил подкупен. — Смъртта й случайна ли е била?

Някаква част от него искаше да научи истината, колкото и грозна да беше тя. Така можеше да закопчае Лъки за убийство. И може би това беше единственият начин да разруши влиянието, което тя бе придобила върху брат му.

— Съдебните лекари в Куонтико скоро ще се произнесат за причините за смъртта, но аз съм почти сигурен, че е убийство. И смятам, че онази Джейн Доу с липсващата обувка е ключът към загадката.

Коуди се поколеба, опитваше се да прецени Хелмър и накрая се осмели да каже:

— Аз имам една хипотеза.

Младежът премести наблюдателните си очи върху него и отвърна:

— Казвай.

— Лъки — така наричаме въпросната Джейн Доу — бе открита в най-забутаната част на острова по време на една от най-страховитите бури, които сме имали от десетилетия насам, почти ураган. Мисля, че малко преди това се е намирала в някоя от бараките, скрити из джунглата. Скарала се е с приятеля си и е побързала да изчезне. Вероятно се е облякла набързо и не е забелязала, че обува чужда обувка. Подкарала е в бурята и неволно е паднала от пропастта.

— Това е една възможност — съгласи се пънкарят.

— Предполагам, че този приятел принадлежи към мафията. Нали сте чували за хавайската мафия? — запита Коуди и Хелмър кимна. — Подозирам, че те имат някакво участие в тази афера с фалшификациите.

Хелмър отново кимна — очевидно идеята му допадаше все повече и повече.

— Възможно е те да са отвлекли Телма Овърхолт и да са я държали в някое затънтено място като това, за което ми споменаваш, за да я принудят да им издаде източниците си — или нещо подобно. После са я убили и са захвърлили тялото й в храсталаците.

Коуди се замисли и отбеляза:

— От най-близкия път до мястото, където беше открита, разстоянието е доста голямо, при това теренът е стръмен. Били са необходими поне двама души, за да я изнесат дотам.

— Тази област е пълна с алпинисти, нали така? — запита Хелмър и Коуди кимна. — Обвили са я в някакво платнище. После бързо са се освободили от тялото й, когато наоколо е нямало жива душа.

— Обувката вероятно е изпаднала още в скривалището им — продължи Коуди, вече набрал скорост. — И някой я е хвърлил в гардероба, като си е мислел, че е на Лъки.

Изражението на Хелмър стана скептично. Слънцето просветваше и се отразяваше в почти голата му глава и в пиратската обица.

— Телма Овърхолт е починала преди повече от година. Наистина ли смяташ, че тази обувка е стояла толкова време в гардероба на — как й беше името — Лъки, без тя да я забележи и изхвърли?

— Защо не? В повечето от онези колиби в джунглата няма течаща вода. Използват цистерни и бидони. Доста примитивно е. Хората не живеят в тях през цялата година, с изключение на неколцина художници и писатели.

— Значи скривалищата се използват предимно от контрабандисти и пласьори на „Чудото на Мауи“, така ли?

— Точно така. Не държат кой знае колко неща в онези бараки. Един-два комплекта дрехи за преобличане, малко консерви и… май с това се изчерпва всичко. Лъки не е обърнала никакво внимание на тази обувка до нощта, когато си я е обула по погрешка.

— Вероятно си прав — бе принуден неохотно да признае пънкарят.

Коуди се усмихна широко, щастлив, че е успял да разгадае защо Лъки е носела обувка на жена, умряла преди повече от година.

— Смятам, че Лъки е замесена с някого от хавайската мафия. Точно по тази причина той не е дошъл да я идентифицира. Би трябвало да обяснява надълго и нашироко какво е правел по това време в джунглата.

— Възможно е — отново се съгласи Хелмър. — А един от водачите на мафията тук е Тони Трейлър.

— Знаех си! — плесна се Коуди по челото. — Трейлър проявява прекален, дори подозрителен интерес към този случай. На колко искаш да се обзаложим, че Лъки е негова приятелка?