Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unforgettable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 85 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)

Издание:

Мерил Сойър. Кралят на орхидеите

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN 954–585–093–0

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и пета

Мамка му! Паднаха право в капана на онези мръсници! Трябваше да изчака пристигането на агентите от ФБР! Като се проклинаше наум, Грег пусна каишката на Доджър и докосна дулото на пистолета, опряно в гърдите му. Беше прекалено тъмно, за да види лицето на човека, скрит зад кашоните.

Кучето изскимтя и опашката му заудря бясно по крака на Грег. Този звук отекна в тишината на склада като оръдеен изстрел. Дулото на пистолета автоматично изчезна.

— Доджър? Грег?

Вълна от облекчение се разля по всеки сантиметър от тялото му. Задъха се от щастие. Тя е жива! Слава на Бога!

— Лъки? Добре ли си, скъпа?

— Да, добре съм — отговори тя, но гласът й звучеше странно. В интерес на истината не беше на себе си.

Той протегна ръце в тъмнината. Тя се хвърли в обятията му. Пистолетът се опря в гърдите й с дуло, насочено към брадичката. Грег внимателно го взе от ръцете й и я изведе от скривалището зад кашоните.

— Какво стана? — запита накрая той. — Защо се криеш зад тези кашони, при това — в непрогледен мрак?

— Защото чакам — отвърна тя, ала толкова тихо, че той трябваше да се приведе, за да я чуе. — А лампите изгасих… за да мисля. Винаги мисля по-добре в тъмното.

Грег веднага си даде сметка, че това се дължи на единствения спомен от миналото й, съхранил се непокътнат в мозъка й. Горчив, жесток спомен от една майка, която се бе оказала истински садист. Притисна я в обятията си и безмълвно си обеща в бъдеще да поправи всички злини, които са били нанесени на психиката й.

— Дойде тук, за да търсиш Брад и Джъд, така ли? — запита той, докато се приближаваха към светлината, идваща от помещението с компютрите.

Лъки само кимна и главата й се отърка в рамото му.

— Постъпила си разумно, че не си се изправила очи в очи с тях. Кой знае какво биха ти сторили? — опитваше се да говори безгрижно, разбира се. Знаеше отлично какво биха направили мръсните копелета. — Покажи ми къде е ключът, за да светна лампите.

Тя се обърна и го поведе към едно място извън остъклените стени на офиса. Той щракна ключа и се втренчи изумен в нея. Доджър отново изскимтя и се приближи.

От едната буза на Лъки се стичаше кръв и се спускаше към врата й. В лявата си ръка стискаше нещо. От пръстите й също шуртеше кръв. По роклята и обувките й се червенееха огромни кървави петна.

По дяволите! Нещо ужасно се е случило с нея! За пореден път.

— Лъки, какво държиш в ръката си?

Тя се втренчи в него. Лицето й беше безизразно и бледо, очите — студени, нереагиращи. Бавно, много бавно повдигна юмрука си и разтвори ръка. На Грег му трябва ха няколко секунди, за да разпознае предмета в шепата й — беше зъбът на Руди.

— Знаеш ли, в древността хавайците са правели всичките си оръжия от зъби на акула — каза тя с безизразен глас. — Не са познавали метала до пристигането на капитан Кук.

Плашеше го, и то много — както онази първа нощ в палатката. Грег обгърна раменете й и внимателно я разтърси.

— Лъки, не е време за урок по история. По-добре ми кажи какво стана!

Тя преглътна два пъти и ноздрите й потрепериха леко.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те много повече, отколкото съм си представял, че е възможно! — отвърна Грег, привлече към себе си и я целуна по челото. — И винаги ще те обичам.

Тя се отдръпна и го изгледа с прекрасните си зелени очи.

— Независимо от онова, което съм сторила? Дори и ако съм убила някого?

Думите й прозвучаха ясно, като плесник. Грег почти се прегъна под тежестта им и стаения в тях гняв. Пистолетът. Окървавеният зъб. Дали наистина е убила някого? Ала чувствата му го завладяха с неподозирана сила и отговорът, който последва, излезе от дъното на душата му:

— Дори и да си убила някого, пак ще те обичам. Ще бъда винаги до теб. Но не мога да си представя, че ти си способна да отнемеш нечий живот.

На лицето й се появи подобие на усмивка и тя заговори:

— Дойдох тук, защото трябваше да узная какво се е случило в онази нощ. Защо съм носела обувката на жена, умряла преди повече от година. Ти не си виждал партньора на Брад — Джъд. Мога само да ти кажа, че той е истинско чудовище. Разказа ми спокойно какво е направил с мен, без дори сянка от угризение на съвестта. Призна си, че насила ме е накарал да си изруся и накъдря косата.

— За да не може никой да те познае.

— Точно така. И именно Джъд е човекът, който се е опитал да ме убие.

Но Брад също е участвал в заговора — помисли си Грег. Значи интуицията му не бе го подвела — не е било просто резултат от дива ревност. Беше намразил кучия син още от пръв поглед.

— Била съм вече в безсъзнание, когато са ме облекли и са ми обули онази обувка по погрешка — Лъки погледна през рамо към огромната метална камера и продължи: — Джъд разбра, че блъфирам, когато ги заплаших, че ще ги застрелям. Скочи върху мен и ми изби пистолета от ръката. Оръжието се оказа под мен в този миг. Не можех да го достигна, защото той ме бе притиснал с коляното си. Затова го наръгах в окото със зъба на Руди.

— Отлична идея — отвърна Грег и се огледа, като се питаше къде ли са мръсните копелета. В металната камера, разбира се.

Лъки прокара пръст по грапавия край на зъба на Руди и каза:

— Тези зъбци буквално срязаха като с нож бузата на Джъд.

— Значи ето откъде е всичката тази кръв — отбеляза той успокоен.

— Не съвсем. Прострелях Брад в крака — обяви тя с неподправена гордост. — Тогава именно разбраха, че изобщо не се шегувам. После ги подкарах към камерата с орхидеите, затворих ги и изключих вентилационната система.

Сърцето на Грег се изпълни с огромна гордост от нея — гордост и любов. Значи ги е накарала да сърбат собствената си гадна попара.

— Но защо си изключила вентилационната система? Нещо не разбирам.

— Орхидеите излъчват отровни пари. Раните на Брад и Джъд са незначителни. Но дробовете им са започнали да горят, а очите — да сълзят неудържимо. Мислеха, че съм много променена и няма да им сторя нищо, но не знаеха, че част от непреклонността ми все още е жива. И сигурно сега смятат, че съм ги оставила да умрат.

— Но не си, нали? Обади ли си се вече в полицията?

— Разбира се. Преди минути се обадих в местния клон на ФБР, а после изгасих лампите, за да си събера мислите. Когато ти влезе, помислих си, че е някое от приятелчетата на Джъд и Брад — иначе не бих насочила пистолета към теб — обясни Лъки. — Искам онези двамата да си мислят, че наистина съм ги оставила да умрат. Защото най-голямото ми желание е да разберат какво е усещането за предстояща, неминуема смърт.

— Страхотно се гордея с теб! Слава Богу, че ти самата си добре — възкликна Грег, притиска я в прегръдките си и нежно я залюля. — Много те обичам!

— Аз също те обичам много! Не можеш да си представиш колко ми липсваше! Ако не беше Джули…

— Джаф! — прекъсна ги острото излайване на Доджър.

— Не е възможно! — промърмори Грег. И все пак Доджър бе доказал вече не един и два пъти непогрешимите си инстинкти на куче-спасител. В момента сочеше с лапа към камерата с орхидеите.

— Какво става? — запита Лъки, но веднага след това се досети. — О, не! Какво направих?! Не съм искала да убивам нито един от двамата!

— Откога са затворени там?

Лъки погледна часовника си и отговори:

— От десет минути. Джъд веднъж спомена, че за да умре човек, е необходимо много повече време.

— Там има мъртвец, но не се притеснявай. Ти си постъпила правилно. Обадила си се на властите.

— Хората от ФБР трябваше вече да са тук. Ако бяха дошли навреме, никой нямаше да умре.

Грег взе пистолета от масата и отвърна:

— Не е лесно да откриеш това място, освен ако не познаваш добре Китайския квартал. Нека отворим камерата, така ще видим какво се е случило. Може пък някой от двамата да е все още жив.

Приближиха се към металната врата, следвани неотлъчно от Доджър. Грег държеше пистолета.

— Моля те, Господи — възкликна на глас Лъки, — нека умрелият да не е Брад! Не искам цял живот да ми тежи, че съм убила бащата на Джули!

Вдигна лоста на металната врата. Грег държеше пистолета насочен натам, тъй като не знаеше какво да очаква. От камерата с несигурна походка излезе мъж, когото никога не беше виждал. Вероятно бе Джъд Фремон, защото бузата му беше раздрана и кървеше. Човекът се запрепъва по пода на склада, превит на две, стиснал гърлото си, едва поемащ си дъх.

— Боже Господи! — извика Лъки. — Значи Брад е мъртвият! Не исках да го убивам, честна дума! Просто исках да му дам един добър урок, а после да оставя правосъдието да се погрижи за останалото.

Тя се насочи към камерата, но Грег я спря.

— Ти остани тук. Дръж пистолета, насочи го към него и не се колебай да стреляш, ако се наложи.

В камерата с орхидеите цареше истински хаос. Повечето от нежните цветове бяха смачкани и стъпкани. В дъното на помещението лежеше, проснат неподвижно на пода, Брад Уагнър. Смъртта му не бе настъпила нито бързо, нито лесно.

Грег реши да остави властите да се погрижат за трупа му и се върна при Лъки.

— Не се тревожи, скъпа. Не ти си го убила. Партньорът му го е удушил.

Лъки се втренчи невярващо в Грег, докато той вземаше пистолета от ръката й.

— Но защо?!

Джъд Фремон бе започнал да се възстановява. Поизправи се, като дишаше на пресекулки. Но дори сега успя да повдигне презрително вежди, сякаш за да подчертае, че са невероятно глупави. След няколко секунди проговори:

— Там вътре няма достатъчно въздух. Нямаше да стигне и за двама ни. Знаех, че ще извикаш полицията. Но когато времето започна да напредва, нямах никакъв друг избор, освен да…

— Отворете! — изрева отвън нечий мъжки глас. — ФБР!

Грег поклати глава и спокойно отвърна:

— Вратата е отворена. Влизайте.

Предадоха Джъд на двамата федерални агенти, които светкавично се обадиха на местните власти, за да вдигнат трупа на Брад. Грег изведе Лъки навън под ярките лъчи на слънцето, където спряха и изчакаха, за да дадат показанията си.

— Не исках Брад да умира — прошепна Лъки. Всеки момент щеше да се разплаче.

Той я прегърна през раменете и се запита как е възможно да обича някого толкова много и как ще успее да заличи от съзнанието й всичко, което е изстрадала.

— Виж какво, така е по-добре. Или предпочиташ Джули да види баща си, изправен на подсъдимата скамейка за убийство?

— Не, но… тя го обича. Как сега ще й кажа, че баща й е мъртъв?

— Аз ще дойда с теб. После ще заминем в Мауи и вие двете ще отседнете при Сара. Присъствието на други деца ще й помогне, сигурен съм.

— Да, Сара ще знае какво да направи.

— Джули е все още твърде малка. Сега ще й бъде много по-лесно да го преживее, отколкото, ако беше по-голяма.

Лъки кимна, а после вдигна поглед към него.

— А ти?… Ние ще?…

— Дали ще бъдем пак заедно ли? — довърши той и тя кимна. — Никога повече няма да те пусна да си отидеш. Знаеш ли какво си помислих, когато видях Джули за първи път?

Лъки поклати глава:

— Не. Какво?

— Че аз би трябвало да бъда нейният баща. Много ме заболя, че не е така — промълви той, като си спомни чувството за огромно опустошение, завладяло го, когато бе видял момиченцето. — Разбира се, ще отнеме известно време, докато нещата се нормализират и Джули започне да ме приема.

— Можем да го направим. Знам, че можем — успокои го Лъки. — Много те обичам!

Доджър изскимтя и близна ръката й.

— И теб много обичам, Доджър! — обърна се към него Лъки и го погали по главата. — Разчитам на теб да ни помогнеш с Джули, нали?

Доджър замаха възторжено с опашка, а Грег взе Лъки в обятията си.

— Никога повече няма да те пусна да си отидеш! Прекалено много те обичам, за да живея без теб!