Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (4)

Глава четвърта

Къде, по дяволите, е Коуди? Грег стоеше на регистратурата и се опитваше да не издава нетърпението си, докато една сестра ровичкаше в чекмеджето си и търсеше ластиче. Екипът, който брат му бе изпратил вчера да претърси колата, не бе намерил нито чантичката на Лъки, нито договора за вземане на превозното средство под наем, който би трябвало да се пази в жабката. Това означаваше, че полицията ще трябва да провери във всички фирми за даване на коли под наем на острова.

Възможно ли е това да е отнело целия ден? Може би. Знаеше, че основните агенции имат офиси на аерогарата, но съществуваха и други десетина по хотелите, както и няколко в отделните градчета на острова. Навсякъде полицията трябваше да съпоставя регистрационния номер на колата с тези на всички договори за вземане под наем.

Грег предполагаше, че Коуди влага цялото си старание в тази задача. Беше нарушил дори собствените си правила, като се разпореди екипът, който отива да огледа колата, да прибере палатката и да докара мотора, останал до клиниката, като така спести още едно пътуване на брат си до Хана. Коуди търсеше опрощение. Каква нелепост! И днес нямаше да разговаря с него, ако не беше Лъки.

Лъки не бе онова, което бе очаквал, каза си Грег, решен да не мисли за брат си. На сутринта след катастрофата тя изглеждаше напълно различен човек. Не се опита да го впечатли с онези глупости за секс. Е, вярно, бе го прегърнала прекалено силно, докато пътуваха с мотора към Хана и се бе притиснала към гърба му. Ала това, в края на краищата, не беше нищо в сравнение с предишната нощ, когато бе пъхнала ръка в панталоните му. Не можеше да погледне ръцете й, без да си спомни за това.

Изпсува под носа си. Лъки му бе влязла под кожата — и то как! Желание, горещо и настойчиво, се надигаше в него и се надсмиваше над обичайния му самоконтрол. Беше толкова обезпокоен от реакцията си, че не беше споменал пред никого за случилото се.

— Ето едно — прекъсна сестрата мислите му и му подаде ластиче.

— Махало — благодари й той през рамо, забързан да се върне в стаята на Лъки.

Какво да й каже сега? О, по дяволите! Дори представата за Лъки, легнала в леглото, облечена в болнична нощница, едва прикриваща чувствените й извивки и налети гърди, извикваше в съзнанието му главозамайващи картини.

— Да го вземат мътните! — изруга под носа си, тревожно съзнаващ напрежението в тялото си, властната физическа нужда, която бе потискал толкова години. Защо точно сега? И защо именно към тази жена? Всеки глупак можеше да види, че тя не е нищо повече от проститутка. Не си ли бе извлякъл поука от случилото се с Джесика?

Спря за момент, за да погали Доджър и реши, че колкото по-бързо се отърве от Лъки, толкова по-добре.

— Добро момче. Готов ли си да тръгнем тази вечер за изпита?

Доджър размаха въодушевено опашка. Все пак от това кошмарно приключение на скалите бе произлязло и нещо добро: Доджър се бе изявил. Грег бе абсолютно уверен, че кучето му ще премине сложния тест и ще получи сертификат.

Вървеше бързо по дългия коридор, но пред стаята на Лъки се закова, стреснат от гласа на брат си:

— Имаш право да запазиш мълчание…

Грег се втурна вътре и извика:

— Какво става тук, по дяволите?

Очите на Лъки бяха широко отворени, тя очевидно бе неспособна да разбере какво става, а Коуди стоеше с разкрачени крака, настроен твърде войнствено.

Обърна се към Грег и каза:

— Колата е открадната. Тя твърди, че не помни името си. Много удобно, когато си извършил углавно престъпление.

Грег подаде на Лъки ластичето с усмивка, за която искрено се надяваше, че вдъхва увереност, и каза:

— Стой при нея, Доджър. Веднага се връщаме.

Щом излязоха в коридора, му беше много трудно да устои на желанието да удари брат си. През последните две години нито за миг не бе спрял да си мечтае как поваля Коуди с юмрук. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че не трябва да доставя на брат си удоволствието да го види как губи самообладание.

— Винаги съм мислел, че си добър детектив — започна той, неспособен да овладее хапливия тон в гласа си. — Ако си беше направил труда да разговаряш с доктор Хамели, той щеше да ти каже, че Лъки не помни абсолютно нищо. Травмата на главата й е толкова необичайна, че в момента той се консултира с двама лекари от континента, които са тук за конференцията. Заели са се с резултатите от изследванията й още от обяд.

— Но сестрата каза, че единственото, от което се нуждаела, били два шева.

— Очевидно има вътрешен кръвоизлив. По дяволите, аз не съм лекар, но…

— Не те ли интересува, че тя е карала открадната кола?

Той си спомни как беше облечена и различните й обувки. Ако прибавим към това и начина, по който се бе държала в палатката… О, Боже!… Кой знае какво е направила! И все пак предпочиташе да умре, отколкото да признае, че Коуди е прав.

— Някой друг може да е откраднал колата.

Коуди се плесна с ръка по челото — жест, който напомни на Грег за баща им, макар че брат му беше само на четири годинки, когато родителите им загинаха. Невъзможно бе да си спомня начина, по който баща им се плясваше по челото, когато бе ядосан, но въпреки това реагираше точно като него.

— Тук има нещо твърде неясно. Тази кола липсва вече повече от година. Месеци наред държим номера й на таблото — каза Коуди и за Грег беше ясно, че той полага върховно усилие да запази спокойствие, да изгради мост над пропастта помежду им. — Но не сме я забелязали нито веднъж.

Грег знаеше, че брат му с право е горд от себе си. На този остров почти не съществуваха престъпления. Щом е била открадната кола, Коуди ще направи всичко възможно да я намери. Много малко коли напускаха Мауи и беше изключително лесно да се предотврати подобно нещо — просто предупреждаваш пристанищните власти да следят за нея. Очевидно колата под наем е била тук през цялото време, но полицията не бе я засякла никъде.

— Щом си толкова вътре в нещата, защо тогава не разпозна веднага регистрационния номер? — Грег съзнаваше, че гласът му звучи доста язвително, но не можеше да се въздържи. Дори след толкова време изпитваше такъв гняв към Коуди, че не бе в състояние да се владее.

Коуди се поколеба. Очевидно го бе извадил от равновесие. Ала когато заговори, тонът му бе равен и спокоен:

— Всъщност аз самият не съм виждал колата. Изпратих там екип, за да търси чантичката на жената, спомняш ли си? Но когато видях доклада им, веднага разпознах номера. Цял ден обикалях хотелите и показвах снимката на блондинката, за да я идентифицирам.

— И какво откри?

— Нищо. Никой не я познава. Точно затова дойдох тук, за да огледам дрехите й. Малко вероятно, но все пак не е изключено да имат етикет или нещо, което би могло да ни даде някаква следа.

— Не пропускаш ли очевидното? — тонът на Грег вече бе станал откровено жлъчен. Коуди си възвърна отново войнствената осанка, но брат му продължи да говори, настроен не по-малко враждебно: — Трябва да е отседнала някъде в района на Хана.

Грег беше наясно, че ще са необходими дни, за да се претърси целия регион. Около хиляда души живееха в обратната страна на рая, наслаждавайки се на изолацията си. Около Хана човек можеше да открие всякакви типове — от рок звезди в обширните си имения до хипита на средна възраст, обитаващи стари училищни автобуси. Повечето от тях избягваха туристическата част на Мауи и бранеха изолацията си като питбули.

— Вероятно си прав — съгласи се Коуди. — Но все пак се налага да я арестувам. Блондинката…

— Лъки — прекъсна го Грег. — Наричай я Лъки.

— Лъки — Коуди произнесе името така, сякаш дъвчеше лимон — е карала кола на Трейлър.

Тони Трейлър беше председател на Обединения съвет, състоящ се от представители на всички градове на острова, и това го правеше официален шеф на Коуди. Сто и петдесет килограмова топка въздух под налягане в хавайска риза, Тони беше арогантен самохвалко, който обичаше да парадира навсякъде с положението си. Несъмнено Коуди месеци наред се е пекъл на бавен огън, след като кола на Тони е била открадната и дълго време е останала неоткрита.

— Човече, та ти плуваш сред политическата утайка като акула! — възкликна Грег. — Кажи на Трейлър, че няма да я арестуваш, докато не преровиш хълмовете от другата страна на острова, за да провериш дали не е живяла там. Така или иначе се съмнявам, че доктор Хамели ще пусне Лъки в близките дни. Дотогава и аз ще съм се върнал от Сан Франциско, където отиваме за сертификата на Доджър.

— Стой настрани от тази работа — предупреди го Коуди. — Надушвам неприятности — и то големи неприятности. Лъки не е куче, оставено да умре в блатото. По-скоро прилича на алигаторите, които са били готови да изядат Доджър.

Грег прехапа устни, за да не цапардоса брат си. Не му беше приятно, че Коуди се интересува от всичко, което става в живота му. Е, добре, беше вярно, че Доджър е бил сред групата кучета, захвърлени в едно блато във Флорида, защото изоставали на състезателната писта. По онова време Грег беше в Маями, където приключваше с една сделка за закупуване на немска овчарка, която възнамеряваше да обучава за спасител. И тогава научи за единственото куче, оцеляло след борба на живот и смърт в блатото. Не можа да се въздържи да не отиде да види Доджър. И погледът на кучето го беше пронизал до дъното на душата — доверчив и любящ, въпреки жестоките мъчения, на които е бил подложен.

— Тя не е откраднала колата — заяви Грег.

Реакцията му беше чисто интуитивна — както когато беше прибрал Доджър при себе си.

 

 

Лъки се втренчи в огледалото в малката баня на болничната си стая. Грозна. Безкомпромисна. Евтината блондинка със сплъстената коса се взираше предизвикателно в нея.

— Не те познавам.

Устните се движеха, но това не правеше лицето, което я гледаше от огледалото, по-малко непознато. Приближи се, съзнавайки присъствието на Доджър до себе си, и заразглежда по-внимателно ужасяващото отражение. Не е възможно да съм аз! Човек не може да не познава собственото си лице, не е ли така?

Сграбчи с две ръце ръба на мивката, за да овладее треперенето си. Възможно ли бе да е откраднала онази кола? Когато слушаше обвинението, бе напълно сигурна, че не го е направила. Сега обаче, докато се гледаше в огледалото, увереността й, постепенно я напускаше.

Тази непозната жена би могла да е отговорна за какво ли не!

— О, Господи, моля те, дай ми някакъв знак, че не е вярно!

Ала Господ не си направи труда да отговори. Непознатата в огледалото продължаваше да я гледа, настойчиво предизвиквайки я да докаже, че не е крадец. Но сигурно е възможно. Разтрепера се. Това беше истински кошмар, в който всичко бе възможно.

Доджър близна ръката й и тя бавно се отпусна на колене. Тялото й не пропусна да заяви болката си на всеки сантиметър от пътя й надолу. Накрая, застанала на нивото на кучето, тя го погали и се взря в тъжните му очи. Обзе я необяснимото усещане, че то разбира болката й.

Никога не забравяй, че те обичам.

Натрапчивите думи избликнаха от непрогледния мрак, където би трябвало да се намира паметта й. Мисълта бе успокояваща — някой я обича. Без съмнение някой скоро ще се появи и ще оправи тази бъркотия. Внезапно бе обзета от неспокойното усещане, че майка й я търси.

— Мамо — прошепна тя, — аз съм на Хаваите. Моля те, ела да ме вземеш, преди да са ме хвърлили в затвора.

Доджър реагира със съчувствено близване по бузата й и тя не можа да се въздържи да не се усмихне. Вече беше зряла жена. Съдейки по онова, което бе видяла в огледалото — на тридесет и няколко. От къде на къде ще плаче за майка си?

— Когато нещата от живота загрубеят, никой не може да се сравни със собствената ти майка, нали? — запита тя Доджър, докато бавно се изправяше на крака.

Ала майка й не беше тук и тя изпита тревожното чувство, че никога няма да я види.

Беше сама.

Отражението в огледалото й се присмиваше. Приближи се, за да го разгледа по-добре, не без доста голяма доза страх. Очите изглеждаха… наред. Наситенозелени, с малки златисти точици. Носът беше извит леко наляво, при все това изглеждаше съвсем нормално. Устните й също й бяха познати — сочни, меки и готови всеки момент да се усмихнат.

— Тогава какво не е наред, Доджър?

Докато кучето махаше с опашка, й просветна защо лицето в огледалото я отблъсква — отблъсква я непоносимо. Дължеше се на кошмарната коса. Бе накъдрена толкова силно, че тя се съмняваше дали ще успее да прокара гребен през нея. При това бе изрусена почти до бяло и ярко контрастираше с тъмните й вежди.

Среса се с пръсти, колкото можа, после вдигна косата си на опашка и я прихвана с ластичето, което Грег й беше донесъл. Успя да прикрие обръснатото петънце на тила си, където бяха зашили раничката.

— Така е по-добре, нали?

Доджър размаха отново опашка и в този момент в стаята някой извика. Не беше гласът на Грег. Сърцето й замря от вълнение. Помисли си, че някой е дошъл да я прибере.

Прихвана с една ръка болничната нощница, която се разтваряше на гърба й, и излезе от банята. Доджър тръгна по петите й. Очакването се превърна в мрачно предчувствие, което затиктака като бомба с часовников механизъм в гърдите й. Беше доктор Хамели с още двама мъже в лекарски престилки. Сигурно са лекарите, с които се е консултирал. А зад тях стоеше Грег Бракстън.

— Вече разполагаме с резултатите от вашите изследвания — започна доктор Хамели. — Защо не седнете, за да поговорим?

Тя се отпусна на леглото и се прикри с чаршафа. Доджър се отправи към Грег и тя разбра, че двамата се канят да си тръгнат. Преди да успее да се спре, се чу да изговаря:

— Грег, моля те, остани!

Беше сигурна, че той се насилва да й се усмихне, но в този момент това не я интересуваше. Поне го накара да остане с нея. Вътрешно се помоли да дойде до леглото й, но той се облегна на стената, а Доджър приклекна до него.

— Това е доктор Клингмън от Медицинския център в Станфорд — обяви доктор Хамели и мъжът с буйна, прошарена тук-таме черна коса й стисна ръката.

— Аз съм Курт Йорген от института „Слоун Кетъринг“ в Ню Йорк — представи се вторият и тя веднага го хареса, макар че той беше по-млад и не така респектиращ като колегата си.

— Те са отседнали в „Четирите сезона“ за конференцията по неврохирургия — обясни доктор Хамели. — Това е страхотен късмет. Така не се налага да ви водим на материка за по-точна диагноза.

— Какво не е наред с мен? — запита тя.

Доктор Хамели погледна към доктор Клингмън, а после към Грег. Лъки усети, че има нещо наистина ужасно — че случаят й не е само едно нищожно сътресение на мозъка.

Доктор Клингмън си прочисти гърлото и започна:

— Енцефалографията показва абнормени мозъчни вълни. Това се потвърждава от детайлното проучване, което доктор Йорген направи на резултатите от ядрено-магнитния резонанс. Част от клетките ви в подкорието са унищожени и това стеснява в значителна степен когнитивните способности на мозъка. Нарича се синдром на Хойт-Меленбергер.

— И какво означава това на нормален език?

Доктор Клингмън й се усмихна така, сякаш тя беше малко дете, чийто интелект не е в състояние да възприеме казаното, и отвърна:

— Катастрофата е повредила част от вашия мозък.

— Но аз имам само някаква си малка драскотина на тила! — възмутено възкликна тя.

— Претърпяла сте удар, който е причинил тилна фрактура, в резултат на което е настъпил вътрешен кръвоизлив. Кръвоизливът е спрял, ала междувременно е разрушил редица клетки.

— Чувствам се добре — настоя тя. — Наистина!

Доктор Клингмън й отправи кратък, изучаващ поглед и накрая каза:

— Сигурен съм, че се чувствате добре, но какво си спомняте от миналото си?

— Нищо… засега. Но всичко си е там, където трябва да бъде. Усещам го.

Лекарят поклати глава и отвърна:

— Опасявам се, че никога няма да бъдете в състояние да си спомните всичко, което някога е било там.

Какво ли иска да каже? — запита се тя, обзета от мрачно предчувствие. Никога ли няма да може да си спомни собственото си име? Вдигна поглед към Грег, за да провери какво мисли той и видя, че съзерцава смръщено доктор Клингмън.

— Какво по-точно няма да бъде в състояние да си спомни? — запита той и се приближи до нея.

Тя протегна ръка и докосна неговата. Колебанието му трая само миг — после силните му пръсти стиснаха дланта й.

— Катастрофата би могла да я остави парализирана или да изтрие цялата й памет, а не само част от нея — отговори лекарят и се обърна към нея. — Тогава би ви се наложило да започнете да учите всичко от самото начало, както бебетата. Вървене, говорене — всичко.

Въздухът в гърдите й натежа като воденичен камък в момента, в който си даде сметка какво означават думите му. Не, всъщност й се искаше да се разпищи. Не може да бъде истина! Погледна към Грег и видя, че кокалчетата на пръстите й са побелели от стискане на ръката му. Пусна я и сграбчи чаршафа.

— Ще си спомня ли името си?

Доктор Йорген се усмихна окуражително и каза:

— Ще си спомните името си веднага, щом отшуми шокът от катастрофата, защото без съмнение сте го изговаряли и писали хиляди пъти. То е складирано в онази част от мозъка ви, където се намира информацията, научена наизуст.

Тя имаше чувството, че около гърлото й се стяга примка и я души. Не е възможно това да се случва. Сигурно сънува и съвсем скоро ще се събуди. Отвори уста, за да си поеме дъх и осъзна, че до този миг не е смеела да диша. Грег протегна ръка, поколеба се за миг и после я прегърна през раменете, за да успокои треперещото й тяло.

— И няма да мога да си спомня нищо от живота си досега?

— Опасявам се, че е така — отправи й доктор Клингмън една от снизходителните си усмивки, която отново събуди желанието й да се разкрещи. Та това си беше нейният живот, а не някакъв си учебникарски любопитен факт! — Нека ви обясня. Съществуват три типа памет: семантична, или още смислова, в която се складират нещата, които съзнателно сме научили, като например математическите действия или някой чужд език; вторият тип памет е механично асоциативна — ако сте правили нещо достатъчно често, вие се научавате какво да очаквате. Типичен пример за това е начинът, по който малкото дете научава, че огънят е горещ и никога не посяга с ръка към пламъците.

— Ами миналото ми? Всички онези неща, които са ми се случили?

Усети заплашителното нарастване на паниката в гласа си и разбра, че Грег също я усети. Ръката му успокоително стисна рамото й.

— Това е съдържанието на епизодичната памет — сбор от събития, чувства и мисли, които са се събрали в мозъка ни с течение на времето — поклати тъжно глава и допълни: — Точно този вид памет сте изгубили.

В момента, в който осъзна пълния смисъл на думите на лекаря, сърцето й буквално заплаши да се пръсне в гърдите.

— Изгубила съм?

— Можеше да е и по-лошо — каза доктор Клингмън. — Важното е, че не сте загубили обонянието си.

— Какво общо има обонянието с всичко това? — Раздразнението в гласа на Грег се усещаше ясно. Очевидно и за него всичко това бе така озадачаващо, както и за нея самата.

Този път се обади доктор Хамели:

— По някаква неизвестна причина паметта и обонянието са разположени в една и съща област на мозъка. Когато обонянието изчезне, паметта се загубва напълно. Единственото, което остава тогава, е краткотрайната памет. Тя предоставя възможност за запомняне на нещата за не повече от десет-петнадесет минути.

— Милостиви Боже!

Беше наистина изгубена, а това, че всички й казваха, че е могло да бъде и още по-лошо, не й помагаше в никакъв случай да се чувства „щастливка“. Ужас обхвана цялото й същество. Представи си как я изхвърлят от кораб насред морето, без дори капчица надежда за достигане до спасителния бряг.

— Не се тревожете — успокои я с топла усмивка доктор Йорген. — Семейството ви ще ви разкаже всичко за вашето минало. Ще ви покажат снимки, а може би и някоя видеолента. Мозъкът е странно нещо — заредете го с достатъчно информация, и той сам ще си попълни празнотите.

Тя разбираше, че доктор Йорген се опитва да я накара да се почувства по-добре. Но това изобщо не й помагаше. Защото той нямаше ни най-малка представа какво е да се сблъскваш с черна празнота, когато се питаш как изглеждаш.

— Значи ми казвате, че миналото е изгубено безвъзвратно — заяви и, усетила гнева в гласа си, се спря, за да се овладее. — Единственото, което ми остава, е да разчитам на онова, което ми казват другите. Няма да знам дори какви чувства съм изпитвала някога.

Никой от лекарите не отрече този факт. Тя се чудеше дали да плаче, или да крещи. Ако обаче само за миг се поддадеше, не беше сигурна, че ще е в състояние да спре. Грег стисна нежно рамото й, но вече и неговото успокоително присъствие не помагаше.

— Нека да изясним ситуацията — каза той. — Тя ще си спомни как се кара кола, но няма да има представа за какво става въпрос в някоя книга, която е чела.

— Точно така — кимна доктор Клингмън, който вече изглеждаше явно отегчен.

— Какво ви говори „Отнесени от вихъра“? — запита доктор Йорген.

Тя осъзна, че това беше въпрос-уловка: би трябвало да знае какво означава това словосъчетание.

— Нещо е било издухано от вятъра — какво друго?

— Това е известна книга, която е и филмирана. Няма начин да не сте я чели или да не сте гледали филма. А вероятно и двете — погледът на доктор Йорген излъчваше съчувствие. За разлика от колегата си, той поне се вълнуваше от състоянието й. — Ще имате възможността да преживеете отново редица неща, като например да препрочетете „Отнесени от вихъра“.

В гърлото й се надигна отчаяние — изобщо не бе в състояние да приеме фактите. Прехапа устни и си каза, че е глупаво от нейна страна да обвинява лекарите — та те бяха напуснали конференцията си само за да разгледат случая й! Ала не бе в състояние да потуши гнева, който се надигаше в нея; можеше само да се опита да се владее.

— Никога не съм чувал за синдрома на Хойт-Меленбергер — обади се Грег.

— Той се среща изключително рядко — обясни доктор Клингмън. — Обикновено цялата памет бива унищожена и пострадалият трябва просто да започне да учи всичко отначало.

Лекарите заговориха помежду си и започнаха да обсъждат загубата на паметта, използвайки термини като „темпорален лоб“, „дясно полукълбо“ и „ляво полукълбо“. Никой от тези термини не й говореше нищо. Беше наясно само с факта, че се чувства опустошена, че е сам-самичка на този свят и това усещане се очертаваше като постоянен спътник в живота й. Тя наистина беше изгубена. И дори ако семейството й успее да я открие, животът й никога вече няма да бъде същият.

Никога не забравяй, че те обичам. Думите, които не можеше да изгони от съзнанието си, вече звучаха с необичаен, горчиво-сладък привкус в тях. И да съществуваше наистина човек, който я обича, тя никога нямаше да може да си го спомни. За нея той ще бъде напълно непознат, като собственото й отражение в огледалото.

Опита се да си внуши, че оживяването й е истински късмет. Лъки. Всички наоколо жонглираха свободно с новото й име, но тя изобщо не се чувстваше късметлийка. Истината всъщност бе, че животът й е заличен. Отнесен от вихъра. Запита се дали тази толкова известна книга, както и филмът по нея, се отнася за някого, чиято памет е изчезнала. Защото изразът отразяваше напълно нейното положение.

С периферното си зрение видя, че лекарите си тръгват. Доктор Хамели каза, че ще мине да я види на сутринта, а доктор Йорген й предложи да се върне с изследванията й и да й покаже къде точно е засегнатият участък. Тя смотолеви нещо като „благодаря“, като правеше всичко възможно да звучи искрено.

Грег седна на леглото до нея и се вгледа в очите й. Синият му поглед бе все така пронизителен, но сега в него се забелязваше и проблясък на съчувствие или… о, Боже, да не би да беше съжаление? От тази мисъл й прилоша. Единственият човек, когото наистина познаваше на този свят, бе Грег Бракстън. Най-голямото й желание бе той да я харесва, а не да я съжалява.

— Голям късмет имаш, че си жива — промълви той и тя остана с впечатлението, че се чуди какво да й каже.

— Да. Затова можеш да ме наричаш Лъки — опита се гласът й да не звучи саркастично. В крайна сметка Грег беше единственият й приятел. Бе рискувал собствения си живот, за да спаси нейния — или поне онова, което бе останало от живота й. — Давам си сметка, че съм можела да умра или пък да остана с интелекта на зеленчук. Трябва да се концентрирам върху положителната страна на ситуацията — докосна ръката му и той сведе поглед. Защо непрекъснато й гледа ръцете? Сигурно заради отвратителния лак. — Не искам да ме смяташ за неблагодарна, ти ми спаси живота. Не мога да намеря думи да ти изкажа благодарността си. Просто тази ситуация ми дойде малко множко.

Погледите им се срещнаха и той бавно кимна. Тя отново се запита какво ли си мисли.

— След няколко минути трябва да тръгвам — обяви той. — Двамата с Доджър летим за Сан Франциско…

Направи пауза и тя си помисли, че се пита дали й е известно къде е Сан Франциско.

— Сан Франциско — град в Северна Калифорния. Огромен залив. Мостът „Голдън Гейт“. Въздушно метро — изрецитира като робот. Спря, за да си поеме дъх и за първи път си даде сметка, че има неща, които знае, и други, като например „Отнесени от вихъра“, с които ще трябва отново да се заеме. — Ако не разбирам нещо, ще питам. Смятам съвсем открито да боравя с този проблем на паметта.

Той одобрително кимна и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам веднага, за да успея да хвана поне последния полет за Сан Франциско. Доджър е записан за явяване на теста за правоспособност, за да му бъде присъден сертификат за куче-спасител. И все пак не е наложително да заминаваме. Ако имаш нужда от мен, мога и да остана.

Тя едва не го прегърна. Ако се броеше и денят на катастрофата, липсваха й три дни. Къде ли са приятелите и роднините й? Очевидно отнесени от вихъра. Имаше единствено Грег Бракстън и само от мисълта, че той ще си тръгне й се доплака. Естествено, че искаше той да остане, но нямаше никакво право да го моли за подобно нещо.

Протегна ръка и погали гладката козина на кучето.

— Не. За Доджър е важно да получи този сертификат. В крайна сметка ние знаем, че той е най-добрият, не е ли така? А аз ще се оправя… честна дума.

— Сигурна ли си? — запита той и тя успя някак си да кимне самоуверено. — Брат ми няма да те арестува, докато не извърши още някои проверки. Сигурен съм, ще открие, че не ти си откраднала онази кола.

Лъки отвори уста, за да го увери, че не е крадла. Но внезапно си спомни ужасно изглеждащата жена в огледалото. Знае ли някой какво е сторила тя?

 

 

Когато Коуди си тръгна от работа, минаваше полунощ. Луната осветяваше пътя към дома му сред хълмовете. Разстоянието от полицейския участък дотам бе значително — той предпочиташе по-хладния планински въздух в подножието на Халеакала. Заспалият вулкан беше най-голямата гордост на Мауи. Склоновете му се славеха с плодородна почва. Ако не бяха отблясъците на океана в далечината, човек би могъл да сбърка този район с щата Тенеси.

Ала не тучната зелена трева и белите варосани огради бяха привлекли Коуди към тази част на острова. Той се бе преместил тук с цената на значителни финансови лишения, за да държи семейството си далече от туристическия район. Тук момчетата му имаха възможност да яздят конете си, когато не играеха футбол, а Сара можеше да си има градинка. Ако живееха по-близо до брега, щяха да се тъпчат в някое малко апартаментче, обкръжени от туристи, хвърлящи парите си като конфети, и децата щяха да загубят ценностната си ориентация.

Спря на алеята пред къщата, която двамата със Сара все още ремонтираха, и паркира колата. Лекият бриз, който тук бе винаги по-хладен, отколкото край брега, погали с влажната си ръка лицето му и довя до него сладкия аромат на цветя. Той тръгна нагоре по алеята. Къщата беше тъмна. Светеше единствено спалнята им. Сара го чакаше, както обикновено. Влезе през задната врата, като внимаваше да не вдига шум, за да не събуди бебето.

Промъкна се на пръсти в стаята на близнаците. Пфу! Вонеше на мръсни чорапи и изглеждаше като окупиран от стачници магазин за спортни стоки. Въпреки че бяха само на единадесет години, синовете му живееха почти само за спорта. Двамата с Грег не бяха много по-различни на тази възраст, помисли си той, докато прескачаше бухалката в средата на пода.

— Лека нощ.

Целуна всяко от момчетата по бузата леко натъжен, че вече бяха достигнали възрастта, когато се дразнеха от целувките му. Трябва да знаят, че ги обичаш — каза си той. — Това е най-важният дар, който можеш да оставиш на едно дете.

Като заобикаляше захвърлените вещи, успя най-сетне да излезе от стаята, замислен за своето собствено детство. Единственият човек, който го бе обичал, бе неговият брат. След като родителите им загинаха, Коуди и Грег бяха изпратени на Хавайските острови, за да живеят с леля Сис. На дъртата вещица никога не би й хрумнало да ги целува. Беше прекалено заета да им крещи непрекъснато и да не одобрява нищо, което правеха.

Грег беше поемал основните удари от гнева на леля Сис и бе защитавал брат си винаги, когато можеше. Понякога дори беше лъгал и поемал вината за нещо, сторено от Коуди. И през цялото време той го бе обичал така, както не бе успял да обикне никой друг, включително и жена си Джесика.

Грег просто отказваше да разкрива душата си пред хората. Вярно, държеше се добре с животните. Беше най-добрият в спасителния отряд и имаше страхотна репутация заради работата си с китовете в Института за морски изследвания. Ала когато се стигнеше до хора и особено до жени, той се раздаваше наистина прекалено. Но за Джесика и това не беше достатъчно.

Не можеш да промениш миналото — Коуди отново си напомни тези думи и усети, че добре познатата болка се завръща. Брат му му липсваше толкова много, че понякога болката се превръщаше във физическа. Сега поне вече си говореха, но той се съмняваше, че Грег ще бъде в състояние някога да му прости.

Позволи си да влезе и в стаята на дъщеря си, като положи допълнително старание да стъпва тихо. Ако Моли се събудеше, щяха да преминат през истински ад, докато я приспят наново. Беше се свила — сладко, малко човече — прегърнала с пълничката си ръчичка едноухото плюшено слонче, което мъкнеше навсякъде. Приведе се и целуна леко бузката й. Телцето й беше топло, дишането й — леко, ухаеше на бебешка пудра.

Излезе на пръсти от стаята и тръгна надолу по коридора. Сара седеше в леглото и четеше криминале, с разпиляна по раменете гъста черна коса. Остави книгата на нощното шкафче и протегна ръце да го прегърне. Настроението му малко се подобри. Нейната любов почти компенсираше загубата на тази на Грег.

— Труден ли беше денят? — запита тя, когато той я прегърна непохватно и я целуна два пъти.

— Да — отвърна той, смъкна кобура на пистолета си и отвори сейфа на нощното шкафче. Прибра оръжието, набра номера и го заключи. — Грег ще се забърка с тази жена. Усещам го.

Тъмните очи на Сара се разшириха.

— Онази, която е откраднала колата ли?

— Точно тя. Грег я нарича Лъки. Лекарите казват, че трябва да си спомня името, но тя твърди, че не го знае.

Седна на ръба на леглото и си събу обувките.

— Нали знаеш какво пишат в „Тетлър“?

Той поклати глава. Местният вестник „Мауи Тетлър“ излизаше на две седмици. Той ужасяващо много приличаше на таблоидите, издавани на континента. Забелязан е бил Елвис. Извънземни с глави като електрически крушки кръстосват хълмистата част на острова с космическите си кораби и се задържат над плажовете, за да отвличат туристи.

— Наричат я Духа на Пели. Била е намерена край пътя и очевидно никой не знае коя е. В историята й има нещо твърде романтично, не мислиш ли?

— Но това е идиотщина. Тази жена е откраднала кола! Когато се бе обадил вкъщи, за да предупреди, че ще закъснее, Коуди бе разказал на Сара за новия развой по случая. Беше изненадан, че тя виждаше романтична нишка във всичко това, но пък не трябваше да забравя, че жена му обичаше да разказва истории по стара хавайска традиция и да съживява непрекъснато старите легенди на острова. Една от най-популярните бе, че Пели, богинята на вулканите, която бе създала островите, често се появява край пътя в образа на млада жена, нуждаеща се от помощ. Отказът на молбата й се смяташе за лоша поличба. Без значение как ще постъпи човек, духът изчезва така ненадейно, както се е появил.

— Не искам Грег да се замесва с тази изкукала блондинка.

— Тя ти напомня за Джесика, нали? — запита Сара, а в гласа й ясно се долови нотка горчивина.

Джесика. Думата увисна във въздуха като отровен газ. От погребението й насам нито един от двамата не бе споменавал името й. Очите му срещнаха непреклонния поглед на Сара и в тях прочете огромната й обич към него. А той й бе причинил болка, при това много голяма. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, изобщо не я заслужаваше.

— Да — отговори накрая. — Това няма нищо общо с Пели. Това е Джесика в тялото на друга жена.

— „Тетлър“ ще бъде във възторг от тази идея. Нашествие на крадците на тела!

Разбираше, че Сара просто се опитва да се шегува, но в починалата съпруга на Грег нямаше нищо забавно. Джесика съзнателно се бе постарала да разруши живота на всички тях. И почти беше успяла.

— Да. Грег притежава склонността да взема под крилото си всички ранени и онеправдани. А после не знае какво да прави с тях.

Докато разкопчаваше ризата си, Коуди се запита дали би могъл по някакъв начин да помогне на брат си.

— Никой не бе в състояние да спаси Джесика.

И това си беше истина. Джесика отдавна бе преминала границата, отвъд която нямаше спасение. Коуди се бе държал като абсолютен идиот — бе се забъркал в любовна интрига със съпругата на брат си. Все още виждаше пред очите си шокирания израз на лицето на Грег, когато след катастрофата бе слязъл по склона, заедно с целия спасителен отряд. Последното нещо, което бе очаквал да види тази нощ, тъй като Джесика му беше казала, че ще ходи на материка, бе Коуди и нея. Това беше последното нещо, което и Сара беше очаквала. Ако не беше бременна тогава, можеше спокойно да го напусне. Ала бебето и близнаците, които вече имаха му бяха дали възможност за втори шанс.

Разбира се, за отношенията с Грег подобна възможност не съществуваше.

— Никой не бе в състояние да спаси Джесика — повтори Сара, а всяка нейна дума бе пропита с горчивина. — Тя беше изгубена душа.

— И на тази жена никой не може да помогне — каза Коуди, решен да смени темата. Не можеше по никакъв начин да обясни причините, поради които беше предал и съпругата, и брат си. — Нали си спомняш, казах ти, че ще закъснея, защото съм намерил нещо в дрехите на Лъки?

— Каза, че обувките й са различни.

Той си съблече ризата и отговори:

— Онази с червените шнурчета ми изглеждаше позната. Отнесох я в архива, където пазим веществените доказателства. И тя се оказа чифт на обувка, която имаме от друг случай.

Сара седна в леглото, сви колене и ги обгърна със загорелите си ръце.

— Така ли? И от кой случай?

Той не можа да се въздържи да не се усмихне. Сара обичаше криминалетата, поглъщаше ги едно след друго. Е, този случай си беше истинско предизвикателство. Ако не беше спасил жената, Грег със сигурност би го харесал. По-голямата част от полицейската работа, с която той обикновено се заемаше, придаваше нов смисъл на понятието „отегчителен“.

— Преди около година една алпинистка паднала в пропастта недалече от Яо Нийдъл. Когато намерихме тялото й, то вече беше започнало да се разлага. Беше само с една обувка. Помислихме си, че другата е някъде в шубраците наоколо. Нямаше никакъв смисъл да я търсим.

— Шегуваш се! — възкликна Сара с широко отворени очи. — Значи Лъки е носела именно онази, другата обувка? И как според теб се е сдобила с обувката на мъртвата жена?