Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (2)

Глава втора

Тя се събуди постепенно, отмятайки един след друг меките пластове на съня. Смътно осъзнаваше, че в главата й нещо бучи. Опита се да отвори очи, но клепачите й тежаха безсилно. Цялата й глава й се струваше неестествено огромна и вътре сякаш жужаха няколко ята стършели.

Дишай дълбоко — каза си наум.

Въздухът, който проникна в дробовете й, беше толкова горещ и задушен, сякаш бе завита с мокро одеяло. От миризмата, която изпълни ноздрите й, й се доповръща. Да не би да се намираше в кучешка колиба? В горещината, която я притискаше надолу, недвусмислено се носеше вонята на мокро куче и на още нещо, също така непоносимо.

Успя някак си да отвори едното си око и възкликна:

— Боже Господи!

Съгледа оранжево небе с безвкусния цвят на евтино червило. Къде се намираше? Изправи се рязко и се опита да си спомни. Пред вече широко отворените й очи се въртяха кръгове светлина на фона на кошмарното портокалово небе.

Закри с ръце очите си и се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала, а езикът й стържеше като шкурка. За миг си помисли, че ще повърне, но пристъпът на гадене премина и тя успя някак си отново да отвори очи. Главата й тежеше като камък, а настойчивото бръмчене в ушите й объркваше мислите й. Отне й няколко секунди, докато осъзнае, че се намира в малка палатка.

Странно, не си спомням да съм излизала на пикник с преспиване.

Озърна се и погледът й падна върху маратонките й. Обу първата без проблеми. Но другата очевидно не беше нейна. Не само че й беше малка, но и червените шнурчета изглеждаха странно на спортната обувка. Разрови наоколо, но не намери другата си маратонка.

В ъгъла се мъдреха, захвърлени на камара, жълта мушама и някаква фланела. Тя я вдигна и видя, че е синьо поло, размер петдесет и четири. Какво прави тя в тази малка палатка, при това с мъж? И то твърде едър мъж. Кой обаче?

Ала обърканият й и зашеметен мозък не й даде никакъв отговор. Единственото, което повтаряше до втръсване, беше: Горещо е. Излизай оттук. Започна да нахлузва с мъка по-малката обувка и точно в този момент забеляза ужасяващия розов лак на пръстите на ръцете и краката си. О, Боже! От къде на къде си е сложила такъв грозен цвят? И каква е тази евтина рокля на тигрови шарки, която е облякла?

Успя по някакъв начин да обуе по-малката обувка и на четири крака започна да се измъква от палатката. Нова вълна на гадене се надигна от стомаха й. Затвори очи, обви с ръце треперещото си тяло и главата й клюмна напред. Косата й се разпиля пред лицето и я погъделичка по носа. Прибра я зад ушите си и чак тогава се осмели да отвори очи.

Вече се чувстваше по-добре. Отметна платнището на палатката и изпълзя навън. Пое дълбоко от въздуха, който беше съвсем мъничко по-хладен от този вътре. Влажни облаци горещи изпарения проблясваха над скалистия терен и образуваха мъглив щит, от който се носеше аромата на пръст и дъжд. Изправи се на крака и пред погледа й се ширна лазурната синева на морето, която се сливаше с небето на хоризонта. Ято птици се издигна над водата и заплува като облаче, докосващо гребените на леко плискащите се вълни на прибоя.

— Къде съм? — запита на глас тя.

Назъбеното скалисто крайбрежие излъчваше сурова красота и в същото време — усещане за огромна самота. И за заплаха. Величествените палми охраняваха като часови запустелия плаж. Тя стоеше, взираше се в океана и се опитваше да си припомни какво прави тук. Внезапно осъзна, че някой я наблюдава.

Обърна се бавно, за да не позволи на стомаха си да се преобърне наново, като си повтаряше, че трябва да запази спокойствие. На няколко крачки от нея, на един голям камък под сенчестия заслон на огромна папрат, седеше някакъв мъж с голяма порцеланова чаша в ръка. Тъмносините му очи я пронизаха с невероятна, буквално физическа сила, която я разтърси от глава до пети.

Те изобщо не можеха да се сравнят със сините очи на Дядо Коледа, които бяха закачливи и весели. В никакъв случай! Тези очи бяха студени като проблясващото острие на ножа, който висеше от колана му. Висок и едър, със застрашителни рамене, той имаше вид на човек, който би могъл да я прекърши на две само с една ръка — и точно в този момент я гледаше така, сякаш именно това бе съкровеното му желание.

Тя се огледа боязливо наоколо, с нарастваща тревога. Беше сама с този мъж в средата на нищото. Той не бе и помръднал с пръст, дори не си беше отворил устата; ала въпреки всичко тя се намираше на ръба на ужаса.

Приличаше на човек, когото никой не би искал да срещне в тъмна уличка — дори и в църква. Беше не само огромен — по-скоро изглеждаше като същинско олицетворение на злото. Неколкодневна набола брада прикриваше квадратна челюст и засенчваше смръщената му горна устна, която бе надвиснала над леко по-пълната, но не по-приятелски настроена долна.

Намираха се на морски бряг, но той бе облечен в планински екип — къси камуфлажни панталони и тежки катерачески обувки. Избеляла блуза в морскосиньо бе наметната върху обгорелите му от слънцето рамене, а ръкавите й се спускаха над гъсто обраслите му с тъмни косми гърди. Изтъркан кожен колан се спускаше ниско над тесните му бедра и на него висяха ножът, който тя бе забелязала в началото, както и манерка, и фенерче.

Главата я болеше толкова много и сърцето й биеше така бързо, че тя изобщо не можеше да се концентрира, при все това бе напълно сигурна, че той не я харесва. Десетки мисли се блъскаха хаотично в главата й като подплашени врабчета. Кой е този човек? И защо е така враждебен?

Той изтри чело с опакото на ръката си и вдигна нагоре черната си като нощта коса, която непрекъснато падаше напред на немирни вълни.

— Как се чувстваш? — гласът му беше плътен и силен, при все това напълно лишен от чувства, много по-плашещ, отколкото ако беше изкрещял.

Тя успя да изграчи с пресъхналите си устни:

— Добре. Само малко ме боли главата — това е всичко.

— Сигурна ли си?

Някакъв странен проблясък на интуиция й подсказа, че той е бил подготвен за нещо наистина ужасно. Какво ли е очаквал да направи тя? Владееше напълно изражението на лицето си и седеше напълно неподвижно. Очевидно не беше привикнал да споделя мислите си с когото и да било. Ала ръцете му го издаваха. Бяха поставени върху коленете с разтворени пръсти, които се впиваха в кожата му. И двата крака бяха достатъчно охлузени. Бяха изпъстрени с многобройни прорези и пресни натъртвания. С какво се занимава този човек, за Бога?

— Наистина съм добре.

Само това успя да каже и едва се въздържа да не се втурне нагоре по скалите. Но не го направи. Пък и накъде да тръгне? Къде може да потърси помощ?

Без да каже нито дума повече, той протегна ръка и й предложи чаша кафе. Тя се приближи бавно и сковано, като старица, бореща се с прогресиращия си артрит. Пое чашата и отпи голяма глътка. Усещаше, че той я изучава напрегнато. Топлата течност се спусна по гърлото и удари стомаха й. Кофеинът моментално се вля в кръвта й и й възвърна енергията, от която толкова се нуждаеше.

Прокара език по пресъхналите си устни и каза:

— Благодаря.

Той спусна ръка, за да погали кучето, което бе приклекнало до него под сянката. До този момент тя изобщо не беше забелязала животното, но очевидно кафето й беше прояснило малко главата. Дали този човек е в действителност толкова лош? Имаше куче и не беше направил нищо, с което да й навреди. Вероятно, ако си поговорят малко, би могла да си спомни кой е.

— Кучето ти е хрътка, нали?

— Да.

Няма що. Много разговорлив човек. Тя отпи още малко кафе, като се надяваше непрестанното бръмчене да престане и да си спомни какво изобщо прави тук.

— Щом е хрътка, защо тогава е светлокафяво?

— Хрътките биват различни цветове.

— Пращаш ли го на състезания?

Разговорът беше напълно безсмислен, но тя не се сещаше какво друго да каже. Би я помислил за пълна идиотка, ако си признае, че е забравила кой е той. Говоренето — или може би кафето — я поуспокоиха малко. Сигурно всеки момент щеше да си спомни какво прави тук.

— Не. Доджър е ловец.

В начина, по който мъжът се наместваше върху скалата, по който кръстосваше голите си ръце пред гърдите и свиваше мускулите под наметнатата си блуза, имаше нещо, което я плашеше. Или може би това се дължеше на думата „ловец“. От този човек се излъчваше някакво смъртоносно спокойствие, което изглеждаше абсолютно неестествено.

— Какво лови Доджър?

— Той е куче-спасител.

— Така ли? — това вече обясняваше планинарския екип на мъжа, както и ножа, и останалите неща, които висяха от колана му. Вероятно е член на някакъв спасителен отряд. — Да не би да се е изгубил някой?

— Не — отвърна той, като я гледаше така, сякаш мозъкът й не бе по-голям от грахово зърно. — Ти претърпя катастрофа. Как е главата ти?

— Катастрофа ли?

Вдигна ръка и докосна тила си през косата, която приличаше на къпинак. Ох! Имаше подутина и тъничък прорез. Това вече обясняваше непоносимата, цепеща болка в главата.

— Не си ли спомняш катастрофата?

— Не — призна си тя. — Какво точно се случи?

Той кимна с глава към скалната издатина наблизо и отговори:

— Изскочила си от пътя.

— Така ли? — озадачено възкликна тя и едва се въздържа да не отстъпи назад, когато той се изправи и се приближи към нея. Наложи й се да си напомни, че този човек не й мисли лошото.

— Гледай пръста ми — каза той.

Задвижи показалеца си към връхчето на носа й. Докато се концентрираше върху него, тя забеляза, че ръцете му са не по-малко ожулени и натъртени от краката. Дали пък не се е сдобил с тези рани, докато я е спасявал?

— Хм — изсумтя той, очевидно доволен от начина, по който очите й следяха пръста му, докато едва не се кръстосаха. Това упражнение отново предизвика познатите вълни на гадене, но тя не каза нищо. — Поеми си дълбоко дъх.

Тя го направи, усещайки върху себе си нетрепващия му, изпитателен поглед.

— Боли ли те някъде? — запита той, но тя поклати глава. — Извадила си голям късмет. Крайниците ти не са счупени. Изглежда и ребрата ти.

— Значи съм преживяла катастрофа — повтори си на глас тя, като се опитваше да намери някакъв смисъл в ситуацията.

Той посочи скалната издатина малко по-надолу от тях и каза:

— Колата ти е излетяла ей оттам.

Тя тръгна към мястото, за да види колата си и с периферното си зрение долови, че човекът и кучето му я последваха. Сигурно има леко сътресение. Затова главата я боли така и ушите й пищят. Сега, като се замисли, си даде сметка, че я боли и цялото тяло.

На ръба спря и ужасено възкликна:

— Боже Господи!

Това не беше просто скален масив, който се спуска плавно към морския бряг, както й се бе сторило от лагера. Нищо чудно, че не бе забелязала бездната. Вулканичното образувание извиваше рязко встрани и скриваше стръмната пропаст, на чието дъно, върху камъните, лежеше една смачкана кола.

— И аз съм била в тази кола?

Той се приближи зад нея и запита:

— Не си ли спомняш?

— Не — вече беше безпредметно да прикрива факта, че не си спомня какво се е случило. Като се съдеше по състоянието на колата, беше цяло чудо, че е оцеляла. Вероятно травмата е причина да забрави всичко, свързано с катастрофата. — Къде се намираме?

— В областта Хана на остров Мауи, на около три километра от гроба на Линдбърг^[1].

По начина, по който той го каза, тя разбра, че би трябвало да й е известно кой е Линдбърг, но името изобщо не й говореше нищо.

— Линдбърг?

Той отново я изгледа озадачено и отвърна:

— Нали се сещаш — първият човек, който сам е прелетял Атлантическия океан. „Самотният орел“.

— Ах, да — отвърна тя, макар че продължаваше да не си спомня нищо. — И какво съм правила тук?

— Ти ми кажи.

Тя сви рамене — присъствието й тук бе крайно озадачаващо и за нея самата. Само да можеше да се освободи от тази убийствена болка в главата, сигурно щеше да си спомни какво се е случило.

— Намерих те, докато провеждах тренировка на Доджър — започна той, но спря, удари се по крака и възкликна: — Мътните го взели!

Усмивката, която озари лицето му, я шокира. Беше напълно сигурна, че този мъж много рядко се усмихва, но сега искрената топлота и обич бяха недвусмислени. Той коленичи и прегърна кучето си.

— Ти си знаел разликата между тяло А и тяло Б, нали, Доджър? — запита той и кучето отговори с щастливо помахване на опашка.

— Тяло А и тяло Б? — повтори тя и сведе отново поглед към колата в пропастта. Сграбчи края на роклята си с тигрови шарки, за да не издаде треперенето на ръцете си. Господи, та тя се бе разминала на косъм със смъртта!

— Сигурна ли си, че си добре? — запита той и се взря изпитателно в нея.

Тя кимна. Наистина бе цяло чудо, че е жива. Какво значение имаше някакво си дребно главоболие?

— Как се случи така, че ме откри?

— За това трябва да благодариш на Доджър. Ако бях сам, никога не бих те намерил — отвърна Грег и потупа с обич кучето си. — Ще ти покажа нещо — обърна длан нагоре към яркосиньото небе и заповяда на животното: — Търси!

Доджър се втурна към ръба и полетя над клисурата. Тя ахна. Скокът надолу бе мъчително дълъг. Кучето се приземи върху една назъбена скала, зави надясно и изчезна от погледа им.

— Ако някоя сграда бъде изравнена със земята от експлозия, кои хора би предпочела да откриеш най-напред? — запита мъжът.

— Онези, които все още са живи.

— Точно така — отвърна той и на устните му изгря усмивка. Ала тя не бе предназначена за нея. Той се взираше в мястото, където бе изчезнало кучето. — И именно това е тяло А — човекът, който е останал жив. Тяло Б е мъртвият. Снощи ние търсехме тяло Б.

— Искаш да кажеш, че там долу има и мъртъв човек?

Моля те, Господи, дано не съм била аз шофьорът! Няма да мога да преживея вината, че съм отговорна за нечия смърт!

— Не, в колата нямаше никой друг — отговори той и се усмихна, когато видя, че Доджър се появява отново и започва да се изкачва с подскоци нагоре. Челюстите му бяха леко отворени, но тя не можеше да разбере какво има в тях. Кучето се закова пред човека. Той протегна ръка, пое малкото стъклено шишенце от устата му и й го подаде с думите: — Помириши го.

Тя разгледа гумената запушалка и забеляза в нея една миниатюрна дупчица. Помириса я, но не усети нищо, освен соления аромат на морето. Измъкна рязко тапичката. Острата смрад я удари и зашемети, стомахът й се преобърна и изтласка кафето към гърлото й.

— Внимавай! — предупреди я той и пое адската стъкленица от ръцете й, преди да е успяла да я изпусне. — Това е „труп в бутилка“ — миризмата на смъртта, тяло Б. Едно време се налагаше да крием части от трупове, за да обучаваме спасителните кучета. А сега използваме изкуствен труп. Това е воня, дестилирана от труп.

Наложи й се да преглътне няколко пъти, за да задържи кафето там, където му е мястото. Бяха необходими доста вдишвания на морски въздух, за да прогонят зловонната смрад.

— Значи онова, което Доджър усеща, излиза само от тази малка дупчица? Толкова ли е добро обонянието му?

Мъжът запуши шишенцето, пъхна го в джоба си и отвърна:

— Доджър има невероятно обоняние и може да надбяга и вятъра.

Нотката на гордост в гласа му й напомни колко много бе сгрешила в преценката си за него. Този човек не й мислеше лошото. Бе се подвела от грубия му външен вид.

Фактът, че те са били тук и са я спасили бе истинско чудо. Загледа се по-внимателно в неравния склон на клисурата. Доджър се бе справил успешно с него, но тя не можеше да си представи, че на земята съществува човек, който е в състояние сам да я изнесе нагоре.

— Как ме донесе чак дотук?

Той сви рамене и без да откъсва очи от океана, отвърна:

— На ръце.

Така, както го каза, звучеше много лесно. Несъмнено бе много силен. Но склонът изобилстваше с големи камъни и свличащи се скални отломъци. Тя се осмели отново да го погледне и пак забеляза ожулванията и натъртванията. Той бе рискувал собствения си живот, за да й помогне, а ето че тя се държи като идиотка и го мисли за убиец или нещо подобно. Обърна се към него, като същевременно се питаше съществува ли изобщо начин да благодариш на някого, че ти е спасил живота. Протегна се, за да докосне ръката му, но той бързо се отдръпна.

— Сигурно е било ужасно трудно да ме носиш по този склон — каза тя, смутена от неочакваната му реакция. Не можеше да се отърве от усещането, че той не я харесва. — Не знам какво да ти кажа. Как мога да ти се отблагодаря?

Той отстъпи още една крачка назад и каза:

— Няма нужда да ми благодариш.

— Ти си ми спасил живота, а аз дори не знам как се казваш.

— Грег Бракстън.

Грег. Това име му пасваше отлично. Имаше солидно и непоколебимо звучене и в същото време предизвикваше асоциация за камениста местност, като тази под тях. Внезапно я обхвана желание той да я хареса. Рискува да срещне още веднъж настойчивите му сини очи и забеляза, че я гледа с очакване да чуе и нейното име.

— Аз се казвам… — името й беше на върха на езика, но някак си не искаше да излезе. Отново опита: — Казвам се… — затвори за миг очи. Хайде. Знаеш си името. Давай. — Имам леко главоболие. То ме кара да се чувствам доста объркана. Очевидно не мога да си спомня нито собственото си име, нито какво съм правила тук… нито нищо.

— Не се притеснявай — в гласа му се усещаше едва забележима остра нотка, която я обезпокои. — Понякога след катастрофа на хората им е трудно да си спомнят някои неща. Но постепенно всичко ще си дойде на мястото. Дотогава можем да ти викаме Лъки^[2]. Защото си извадила голям късмет, че си жива. Направо дяволски късмет.

Тя се загледа в брега. Вълните се разбиваха в скалите със страховита мощ и изстрелваха фонтани от пръски чак до средата на назъбения склон, за да се оттеглят и оставят ярки следи от проблясваща пяна. Не по-малко чудо беше и фактът, че този човек е успял да я изнесе по опасната клисура под тях.

Лъки. Звучеше толкова просто. Като хвърляне на зарове. Като печеливш номер от лотарията. Като картоиграч, който вади асо. Ала тя бе извадила много по-голям късмет, отколкото човек можеше да си представи — бе оцеляла след катастрофа, обикновено носеща сигурна смърт.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — повтори въпроса си Грег и тя си даде сметка, че вероятно вече доста време се взира в онова, което бе останало от сгромолясалата се надолу по склона кола.

— Да, добре съм. Само тази подутина на главата ми… причинява ми силно главоболие.

Той се намръщи. Очевидно не й вярваше.

— Ще отида до Хана и ще доведа линейка. А ти си почивай тук под сянката. Не се изненадвай, ако се позабавя малко. След снощния дъжд сигурно пътят е трудно проходим на някои места.

Тя сподави едно изхълцване — бе ужасена от мисълта да остане тук сама.

— Моля те, нека дойда с теб.

Той поклати глава и от това движение лъскавата му, черна коса, която падаше върху челото, се разлюля.

— Аз съм с мотор.

— Моля те! Главоболието ми не е чак толкова силно — мисълта да остане сама бе наистина много по-страшна от монотонното бръмчене в ушите й или от убийственото главоболие. Докосна ръката на Грег и пръстите й се свиха около китките му. — Моля те! А и така ще можеш да ме откараш направо в болницата.

Мина цяла минута, през която той се взираше замислено в ръката й. Накрая каза:

— Добре, Лъки. Може би така е най-добре.

Но продължи да гледа смръщено ръката й. Тя я отдръпна.

Когато се върнаха при палатката, той извади една оранжева найлонова лента от сака си и я тръсна, за да се разтвори. На нея бе написано с черни букви: Обучено куче-спасител.

— За какво е това? — запита тя, докато го наблюдаваше как я прикрепва около тялото на Доджър.

— Подобно на кучетата-водачи и кучетата-спасители също имат право да влизат в сгради, където достъпът на животни е забранен. Тази лента ще позволи на Доджър да бъде допуснат до клиниката в Хана.

Направи й знак да го последва. Тръгнаха нагоре по склона. По тревата и по дъхавите диви цветя, които показваха главиците си сред скалите, все още блестяха капчици дъжд. От цепнатините сълзяха ручейчета и се виеха надолу към морето. Стигнаха до разкалян път, състоящ се от буци пръст и отломки от застинала лава. Встрани от него бе паркиран огромен мотоциклет, завит с найлон.

Високи дървета ограждаха срещуположната на океана страна от пътя. Тучни туфи папрат, някои високи почти колкото дърветата, други толкова ефирни, че сякаш всеки момент щяха да отлетят, бдяха над стръкчета орхидеи, не по-големи от палец. Веселите подсвирквания на птиците се носеха в наситения с влага въздух. Някъде от гъсталака до ушите й достигна шум на бликаща вода — поток или може би водопад. Не беше сигурна, защото бръмченето в главата й все още не й позволяваше да се ориентира добре.

Грег дръпна найлона от огромния „Харли-Дейвидсън“ и възседна машината. Тя се събуди и изрева — оглушителен звук, който надви бръмченето в главата й. Опита се да отгатне какво си мисли, докато я гледа, но сините му като морето очи бяха също като него неразгадаеми.

— Качвай се — подвикна Грег, измъкна чифт предпазни очила и ги избърса старателно с ризата си.

Лъки се качи зад него. Мотоциклетът се стрелна напред и вдигна пръски кал, която полепна по босите й крака. Тя обгърна с ръце кръста му. Покрай тях дърветата се втурнаха в луд бяг, а папратите ги зашибаха, разлюлени от вятъра, от който косата й се вееше след нея като знаме. Минаха покрай водопад, който се спускаше над обвити с папрат камъни, а след няколко минути видяха и друг. Ревът на мотора заглушаваше шума на водата, но нежните пръски докоснаха кожата й в гальовна ласка.

Моторът завиваше ту наляво, ту надясно, за да избегне дълбоките дупки, пълни с вода, и от това стомахът й непрекъснато се преобръщаше. За Доджър тази скорост не представляваше никакъв проблем. Той правеше такива грациозни подскоци успоредно с тях, че Лъки би се усмихнала, ако главата не я болеше толкова силно.

Отпусна бузата си върху широкия гръб на Грег и затвори очи. Изобщо не си даваше сметка, че тялото й е изцяло прилепнало до неговото. Чувстваше се по-спокойна да бъде близо до някого и да разчита, макар и за миг, на силата му. Грег беше строен, но целият изтъкан от мускули. Тялото му се стегна под ръцете й и тя осъзна, че го е стиснала твърде много. Поотпусна прегръдката си, но продължи да седи облегната на мощния му гръб, заслушана в ударите на сърцето му.

Стомахът й се беше поуспокоил и това й даваше възможност да мисли по-ясно. Явно се нуждаеше от сън — след като се наспеше, със сигурност щеше да си спомни коя е и какво прави сред тази пустош. Продължи да седи със затворени очи, притиснала глава в гърба на Грег, оставяйки ревът на мотора да заглуши всяка съзнателна мисъл.

Нямаше представа какво разстояние са изминали. Изведнъж Грег намали. Лъки отвори очи и видя група палми, огъвани от силния бриз — шумящите им клони се виеха като знамена, плющящи на вятъра. На една табла наблизо прочете: Хотел „Хана Мауи“.

— Басирам се, че си отседнала тук — каза й през рамо Грег.

— Защо?

Малките къщички, които гледаха към спокойното заливче и ширналите се на воля зелени хълмове с пасящи по тях домашни животни, биха могли да бъдат включени в хиляди зашеметяващи пейзажни картички от Хаваите. Ала нищо в тази гледка не й изглеждаше познато, дори и дървеният кръст, възправил се на хълма към морето. Не се съмняваше, че ако е видяла кръст без църква или гробище наблизо, при всички случаи би го запомнила.

— Карала си кола под наем. Единственото място, където би могла да отседнеш в този район, е именно този хотел. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да спрем и да проверим дали няма да открием приятелите ти? Те може да поискат да те откарат със самолета право в Хонолулу, за да те прегледа вашият доктор. Тукашната клиника е доста малка.

— Добре. Нека ги потърсим.

Би могла да изтърпи това кошмарно главоболие още малко, стига да намери приятелите си. Всичко друго е за предпочитане пред факта да не знаеш собственото си име и да се чувстваш толкова самотен.

Грег спря мотора и после й помогна да слезе. Тя тръгна до него. Доджър ги следваше по петите. Пред очите й затанцуваха тъмни петна, изтеглиха се напред, докато спокойното заливче изчезна, после отново се появи, а петната се превърнаха в черни точици. Ала те внезапно се уголемиха отново — този път бяха по-тъмни. Хвана се за ръката на Грег, за да не падне.

— Добре ли си?

— Да — успя само да промълви тя.

Откритото фоайе беше обсипано с палмови листа, довени от бурята. Една чистачка попиваше локвичките от плочите по пода. Недалече пурпурночервен папагал се люлееше на пръчката си и припяваше:

Божествена Хана, божествена Хана, божествена Хана.

Жената на рецепцията бе затъкнала орхидея зад едното си ухо, тежката й катраненочерна коса бе преметната като копринен шал през едното й рамо, тя топло се усмихна на Грег.

— Пехеа ое. Ама бурята си я биваше, нали?

— Пехеа ое? — Лъки се зачуди къде ли мозъкът й е потулил тази дума. Звучеше като някакъв поздрав, но тя изобщо не го разбираше.

— Да, страхотна буря — няма две мнения — отвърна Грег. — Да ви липсва случайно някой от гостите?

— Доколкото ми е известно — не. Защо?

Грег се обърна към Лъки и в този момент тя си даде сметка, че е стиснала толкова силно ръката му, че ноктите й вече оставят следи по кожата.

— Тази дама е претърпяла катастрофа недалеч от гроба на Линдбърг.

Служителката я изгледа смаяно. После възкликна:

— И какво е правила там в това време?

Разговорът протичаше така, сякаш Лъки беше глухоняма. На нея и се искаше да каже нещо, ала адската болка в главата не й позволяваше. Не само бученето в ушите й вече звучеше като океански прибой, ами и цялото фоайе се въртеше пред погледа й, а плочите на пода се издигаха нагоре. Налагаше й се да впрегне цялата си воля, само за да стои права и да слуша.

— Нямам понятие защо е била с колата си там. Дали не е случайно регистрирана като ваш гост?

— Не — поклати глава жената. — За първи път я виждам.

В този момент иззвъня телефонът и служителката ги остави, за да го вдигне. Зад щанда от бамбук имаше огледало, което улавяше отражението на Грег. Явно започвам да свиквам с него — реши Лъки. Вече не й изглеждаше толкова страшен.

Тя забеляза, че още някаква жена се е приближила към рецепцията и стои до Грег. Имаше безмилостно, диво изражение, изкуствено накъдрена изрусена коса и рокля с тигрови шарки. Дали беше с всичкия си да си изруси така жестоко косата, чак до побеляване?

Лъки присви очи и се вгледа по-внимателно. Тя потрепера. Цялото й тяло се разтресе от ужас. Не може да бъде! Ридание заседна в гърлото й. Разтърси ръката на Грег, без да сваля поглед от злото, отвратително женско лице в огледалото.

— Това не съм аз! — възкликна и посочи към отражението си. — Кълна се, не съм аз!

Грег обви с ръка раменете й. Тя си даваше сметка, че вече пищи и писъците й отекват из цялото фоайе, но не беше в състояние да се спре.

— Това не съм аз! Това е някой друг! Трябва да ми повярваш!

Светът пред очите й се завъртя и се сгромоляса върху нея. Земята под краката й се разлюля като кораб по време на буря. И внезапно всичко замря. Дишането й престана, сърцето й вече не биеше в ушите. Всички звуци затихнаха. В един момент съзнаваше, че устните на Грег се движат и знаеше, че той и говори, но болката в главата й блокираше гласа му.

Обгърна я тъмнина и тя сякаш пропадна в ада.