Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (16)

Глава шестнадесета

— Това е за доброто на обществото — обясняваше доктор Карлтън Съмървил на Лъки на следващия ден, докато се разхождаха около басейна с акулата. — Колкото повече знаем за синдрома на Хойт-Меленбергер, толкова по-лесно ще бъде да помагаме на хора като вас.

Лъки нямаше никаква представа как този човек се бе промъкнал на територията на института, която се охраняваше зорко заради хора като Фентън Бюли например, но подозираше, че го е пуснала Рейчъл. В този лекар имаше нещо необичайно. Не й се понрави още в момента, в който се представи. Вече се бе виждала с достатъчно доктори и бе отговорила на толкова въпроси, че й стигаха за цял живот.

— Сигурна съм, че доктор Форенски няма да има нищо против да ви даде да прослушате записите, които е направила.

— Опитах се да се свържа с нея, но не можах да открия телефонния й номер — вероятно не е вписан в указателя.

— Обърнете се към Коуди Бракстън. Той със сигурност знае. Именно той я откри, за да ме прегледа.

— Възнамерявам да опитам и това, но си помислих…

— Вземете резултатите от изследванията ми от болницата. Има три отделни доклада върху моя случай. Сигурна съм, че ще ви бъдат достатъчни.

С тези думи Лъки направи крачка назад, решена да влезе в басейна при Руди преди завръщането на Грег.

Беше сложила пневматичния пистолет в чантата си и възнамеряваше да прикрепи обратно перките на акулата, преди Грег да се опита да я спре.

— Постъпвате егоистично — извика след нея лекарят. — Помислете си и за другите хора с травми на главата. Напразно ще страдат — и то само заради вас!

Тя се закова на място и се обърна към него.

— Добре! Ще поговорим, но не сега.

— Кога тогава?

— Обадете ми се — отвърна Лъки и забързано се насочи към пристройката, за да се преоблече, като мислено се проклинаше, че се е поддала на увещанията на този противен човек. Едновременно с това изпитваше и някаква вина. Никак не й се искаше друго живо същество да бъде подложено на кошмара, който тя преживя, и то само заради нея.

Облечена в новия си черен бански, с кислородния апарат на гръб и с маска, вдигната високо на челото, тя пое към басейна. Пневматичният пистолет бе пъхнала в чантичката за гмуркане, която висеше на кръста й. Беше преметнала през рамо специалното устройство за задържане във водата, което сама бе направила за Руди. Откъм плиткия край на басейна я очакваха Номо и Доджър.

— Нали не си забравила да се облееш внимателно под душа? — запита Номо.

Лъки кимна, развълнувана от бащинската му загриженост. Номо многократно й бе напомнял за изключително острото обоняние на акулите. Реакцията им на парфюм или шампоан, чийто аромат им се стори противен, би била непредвидима — и най-вероятно агресивна.

Наред с всичко друго, надушват и страха. Австралийският изследовател я бе предупредил да не допуска в басейна никого, който се страхува от Руди. Когато човек се уплаши, тялото му започва да излъчва специфична миризма. Акулите много лесно я улавят, защото две трети от мозъка им е зает от обонятелните рецептори.

— Искаш ли помощ? — запита един от по-нахаканите доброволци, изпратен от морския изследователски център в Удс Хол.

От всички хора, които биха могли да влязат с нея в басейна, той би бил най-подходящ. Ала нямаше право да рискува живота на когото и да било. Трябваше да го направи съвсем сама.

— Не, благодаря. Само ми пожелай късмет.

Погали приятелски Доджър — знаеше, че както винаги, той ще обикаля басейна, докато тя излезе. Помаха на групата доброволци, които се бяха насъбрали да гледат, и спусна маската пред лицето си. После влезе във водата.

Не се страхувай! Опита се да си внуши, че Руди никога няма да я нарани. На някакво ниво на съзнанието си искрено вярваше в това, но дълбоко в нея се таеше и съмнение. Може би наистина пренася проекции — симпатизира на Руди, защото той страда също като нея.

Връщай се и забрави тази откачена идея! Но не можеше да се върне назад. Слизаше все по-надолу и по-надолу, навлизаше във все по-дълбоки води, тласкана от някаква сила извън контрола на волята си — огромното желание да помогне на Руди.

Вътре я чакаше доброволецът, който до този момент бе разхождал Руди, и й помогна да прикрепят с тиксо устройството за задържане във водата около тялото на акулата. То щеше да стабилизира животното и да освободи и двете й ръце, за да прикрепи почти откъснатите му перки. Щом приключиха с тази задача, доброволецът побърза да излезе от басейна. Лъки започна да разхожда Руди и да му говори. От кислородния й апарат заизлизаха мехурчета.

— Ако ми позволиш да прикрепя перките ти обратно към тялото, веднага излизаш оттук — каза тя и посочи към металните пръчки на решетката, която отделяше басейна от океана.

Всеки прилив донасяше в басейна свежа вода и дребни рибки, но разстоянието между прътовете не беше достатъчно за Руди, за да избяга на свобода. Това й напомни за дните, прекарани в затвора. Може и да пренася усещанията си върху акулата, но беше повече от уверена, че трябва да изпълни плана си. Мечтаеше си именно тя да дръпне лоста на решетката, да я вдигне и да върне Руди в неговата стихия — океана.

Позволи си да си поеме леко дъх — не искаше да изнервя Руди, като му показва колко е напрегната. Балончета като от шампанско избликнаха на повърхността на басейна. Докосна зъба на приятеля си, който се намираше под банския й — за късмет. Този бански не бе особено практичен за гмуркане, но в него се чувстваше добре. Спомни си изражението върху лицето на Грег, когато забеляза, че е без гръб.

— Не си отвличай мисълта от основната задача — каза си на глас.

Бръкна в торбичката, окачена на кръста й, и измъкна оттам знака на института. Той представляваше флуоресцентен оранжев диск с размерите на четвърт долар, а върху него бе изписано името на института и номер — 1475. Не смееше да натиска много, но успя някак си да го прикрепи върху тръбната перка на Руди. Той се изви рязко встрани със значително повече сила от обичайното.

Лъки дълбоко си пое дъх и внезапно си даде сметка колко шумно и накъсано е станало дишането й. Наложи си да издиша бавно, докато накрая мехурчетата от кислородния й апарат заизлизаха равномерно. Успокой се — заповяда си мислено. — Не показвай никакъв страх. Говори му така, както винаги досега.

— Е, Руди, оттук нататък ти вече ще бъдеш номер, а не име. Ако някой някога отново те хване, ще бъдеш в безопасност — от днес си животно, защитено от закона за опазване на природата.

Не допълни, че ако открият тялото му, ще бъде изпратен обратно в института за изследване. Спря и извади пневматичния пистолет от чантичката на кръста си.

— Няма да те заболи, повярвай ми. Това нещо тук ще ти спаси живота.

Руди се втренчи в нея с окото, което тя виждаше от своята страна. То беше черно като нощта — око на свиреп хищник. Движенията й бяха забавени и спокойни — добре обмислени, с цел да не го подплашат. Постави едната перка на мястото й. Внезапно усети силна болка в дробовете и осъзна, че е спряла да диша. Наложи си да вдиша дълбоко въздух от кислородния апарат, за да не трепери.

— Ето, готови сме. Сега, моля те, не ми създавай допълнителни главоболия.

Сърцето й биеше равномерно. Успя да хване здраво пневматичния пистолет. Насочи го към перката и стисна здраво. Щрак! Шумът от забиването на скобата в твърдата кожа на акулата се оказа необичайно силен. Руди извърна рязко глава към нея и разкри страховитата си паст, в която липсваше един зъб.

— Виждаш ли? Изобщо не те заболя, нали? — попита тя, ала Руди не изглеждаше особено убеден в това.

Тя зачака. Представи си как мощната му челюст й отхапва ръката с едно смъртоносно изщракване. Бягай оттук! — крещеше разумът й. — Веднага! Ала нямаше право да го изостави. Не можеше да се предаде, дори и животът й да бе застрашен.

Съвсем неочаквано страхът, който се опитваше да проникне в душата й, се изпари и Лъки осъзна, че е свързана с това страховито същество от съдбата. И двамата са били оставени да умрат, и на двамата е бил предоставен шанс един на милион да бъдат намерени, но ето че бяха тук — живи и заедно.

За себе си усещаше, че най-лошото тепърва й предстои; че най-кошмарният миг от живота й я причаква някъде в бъдещето. Ала за Руди нямаше да има утре, ако не го спаси днес. Всички останали — включително и Грег — го бяха отписали просто като поредната кръвожадна акула, но за нея той беше сродна душа.

Руди заслужаваше да получи още един шанс да оцелее. Той не бе виновен, че се е родил акула, както и тя самата нямаше никаква вина за онова, което е била. Понякога съдбата не ти предоставя особен избор. Нима бе заслужил да му бъдат прерязани перките и да бъде оставен да се носи безпомощно по водата, докато му изтече кръвта и умре?

На тази земя не съществуваше нищо, което тя би могла да нарече свое. Дори и дрехите й не бяха нейни — все още бе длъжница на Грег за тях. Нямаше абсолютно никаква вещ, която да е изцяло нейна. Дори четка за зъби. Всичко, което използваше, принадлежеше на някой друг или беше купено от някой друг.

Нямаше дори свое име.

Единственото, което имаше, единственото, което би могла да дари на Руди, бе възможността да оцелее.

— Хайде, Руди, позволи ми да ти помогна — каза Лъки и вдигна отново пневматичния пистолет, без да обръща внимание на оголените зъби на акулата, които се намираха само на сантиметър от ръката й. — Позволи ми да ти донеса малко късмет!

 

 

Първото нещо, което направи впечатление на Грег, когато навлезе в територията на института, беше неестествената тишина. Дори и шумните тюлени се бяха умълчали. После забеляза насъбралата се около басейна с акулата тълпа, сред която стърчеше с една глава над всички останали и брат му. Втурна се натам с натежала от мрачно предчувствие душа и застана до Коуди.

— По дяволите!

Лъки беше в басейна при акулата и държеше нещо, което не се виждаше много ясно през проблясващата вода. Сигурно бе пневматичният пистолет. Тя, естествено, бе решила да постигне своето, без да се съобразява с него. Извика на Номо, който се намираше наблизо:

— Измъкни я оттам, преди тази акула да се е обърнала срещу нея!

— Не се притеснявай за Лъки — отвърна Номо. — Вече успя да прикрепи едната перка.

— Тя никога няма да ти прости, ако я измъкнеш от водата точно сега — добави тихо Коуди.

— Но акулата може да я разкъса само с едно изщракване на челюстите си! — възкликна Грег. Не искаше да си признае, че Коуди е прав, но повече не настоя Номо да я извади от басейна.

Беше направо бесен. И колкото повече си мислеше, че тя съзнателно му се е опълчила, толкова по-бесен ставаше. Въпреки че се беше заклел никога да не губи самообладание, в този момент то се разтваряше като мъгла във въздуха и разкриваше неочаквана и за него самия първична, необуздана ярост, която му бе напълно непозната, макар че през последните две години бе живял с непрекъснато тлеещ в дълбините на душата му гняв.

Мътните я взели! Той й беше спасил живота. Беше платил и гаранцията й. А тя какво беше направила? Беше се обърнала за помощ към Сара, която от своя страна бе ангажирала някакъв важен адвокат, и на всичкото отгоре сега ще правят предаване за нея по телевизията! Той самият бе предложил да й помогне, да й намери добър адвокат от материка, но тя бе отказала.

После започна да го дразни, като използваше тялото си и го бе довела до ръба, само за да обяви накрая, че вече е „нов“ човек. Дотук добре. Той се бе примирил и с това, убеден, че тя наистина заслужава шанс за ново начало — бе дълбоко потресен от болката, която е преживяла, докато е била малтретирана от майка си.

И какъвто си беше мекушав й беше позволил отново да му влезе под кожата — за кой ли път — с този зъб на Руди. Смяташе, че е разбрала опасността. Но ето, тя бе пренебрегнала предупрежденията му и се бе прокраднала зад гърба му да свърши онова, което си е наумила. Ако заседанието не бе свършило по-рано, щеше да пропусне цялото шоу.

— Сигурно ще ти е интересно да научиш, че журналистическата карта на Фентън Бюли е невалидна — прекъсна Коуди потока на мислите му и Грег му хвърли един изпепеляващ поглед. — Прекалено голям мошеник е дори за „Нешънъл Аутрейдж“^[1]. Работи на свободна практика и си продава историйките на всеки, който желае да ги купи. Той е авторът на писанията за Духа на Пели, които „Тетлър“ пуска в последно време.

— Плащат ли му за тях?

— Да, но не много добре. Според мен историята изобщо не си заслужава времето му, но той все още продължава да се върти наоколо.

Радостен възглас разтърси внезапно тълпата.

— Тя го направи! — извика някой.

— Руди отново си има перки! — изкрещя друг.

Ентусиазмът на тълпата бе напълно неподправен. За миг през главата на Грег премина мисълта, че този малък номер на Лъки вероятно ще донесе на института много повече дарения от всичките му лекции по морска биология, взети заедно. Но в този момент изобщо не му пукаше за парите. Болеше го, че тя не го бе послушала и бе рискувала живота си.

— Какво прави сега? — поиска да знае Коуди.

— Откъде бих могъл да знам, по дяволите? Тя никога нищо не ми казва — помисли си Грег, ала за нищо на света не би признал подобно нещо пред брат си. Номо се приближи към тях и съобщи:

— Лъки успя да прикрепи перките обратно на местата им. В момента смъква приспособлението за задържане във водата, за да може Руди да започне да плува сам.

— Не знаех, че се изработват такива приспособления и за акули — отбеляза Коуди.

Номо се ухили и големите му, криви зъби лъснаха.

— Не се изработват. Лъки сама го направи от няколко спасителни жилетки.

Грег леко се усмихна. Все още беше бесен, че Лъки е пренебрегнала съветите му, но същевременно не можеше да не се почувства и горд с нея. Както и неимоверно облекчен, че Руди не я схруска на един дъх.

Приспособлението изплува на повърхността, а Лъки хвана Руди под мишница. От огромното количество мехурчета Грег разбра, че тя говори нещо на акулата. Тълпата затихна в очакване, докато тя направи няколко бавни обиколки на басейна с приятеля си. Накрая го пусна и се отдръпна встрани, за да го проследи как ще заплува сам. Акулата остана за миг на повърхността, носена от подводното течение, после тупна на дъното като камък.

— О, не! — не можа да се въздържи да не възкликне Грег, заедно с всички, събрали се наоколо.

Лъки бе положила толкова много усилия, бе проявила такава изобретателност, че изобщо не беше честно да се провали точно сега. Не че той вярваше особено в спасението Руди. Перките му бяха откъснати прекалено отдавна, но би могъл поне да направи опит да плува. Заради Лъки. Това определено щеше да я накара да се почувства по-добре.

Тя, естествено не се предаваше. На повърхността избликна поредният фонтан мехурчета, после още един. Очевидно Лъки не спираше да говори на акулата. После го подхвана и го избута към плитката част на басейна, като нито за миг не спираше да му бъбри. Отново го пусна и този път той остана на повърхността и започна да прави бавни, но самостоятелни движения.

— Браво! — изрева тълпата.

Руди набра скорост и всички завикаха възторжено. Всички, с изключение на Грег. Акулата вече плуваше много бързо — стрелкаше се напред-назад из басейна, като че ли перките му никога не са били рязани. Типично, агресивно поведение на акула, което обикновено предшестваше нападение. Излизай оттам, преди да се е обърнал срещу теб!

Лъки изплува на повърхността точно в момента, когато Грег се втурна към ръба на басейна. Измъкна я бързо от водата, преди проклетата акула да бе решила да закуси с нея. Номо й помогна да свали кислородния апарат, а Грег стоеше и я гледаше, разкъсван между желанието да й се развика и копнежа да я прегърне. От цялото й тяло се стичаше вода и се събираше в локва около краката й. С прилепналата си коса, тя беше цялата само очи и усмивка, която би могла да разтопи и ледените шапки на полюсите.

Всички се втурнаха да я поздравяват и да й казват колко е смела и умна. Ала тя не обръщаше внимание на никого — дори и на Доджър, който непрекъснато ближеше ръката й. Погледът й беше прикован върху Грег, усмивката й беше единствено и само за него. Тя цъфтеше от щастие и задоволство. Излъчваше неподправен, детски ентусиазъм, който Грег познаваше много добре, но бе изгубил толкова отдавна, че не беше сигурен дали ще успее някога да си го възвърне отново.

— Ето че стана! Той плува сам! — възкликна тя и го прегърна през врата със зачервено от превъзбуда лице.

В следващия миг ризата му вече бе подгизнала от водата, стичаща се от банския й. Той, Грег Алън Бракстън, когото тайничко наричаха студенокръвно копеле, бе внезапно залят от необяснимо вълнение, което проникна през бариерата на самоконтрола му и избухна дълбоко в гърдите.

Той я притисна в отговор — позволи си да забрави яростта и да сподели триумфа й, защото тя самата се радваше да го сподели с него.

— Искам да вдигна решетката и да пусна Руди — каза Лъки.

— По-добре да го оставим при нас няколко дни, за да проследим как се възстановява.

— Изключено.

Продължаваше да я държи в прегръдките си. Лицето му беше толкова близо до нейното, че виждаше съвсем ясно слепените от водата снопчета мигли. Прищя му се да я целуне още там, както си бяха до басейна, но около тях имаше прекалено много хора.

— Обещах на Руди, че ако направи поне опит да плува, ще му отворим портата, за да може да се върне при майка си.

Та тя си беше първокласно куку, за Бога! Акулите, особено тигровите, не запазват роднинските си връзки. Но сега не беше моментът за нова лекция. Очевидно някаква част от психиката на Лъки се опитваше да реагира посвоему на травматичното й преживяване с майка й — нейният единствен спомен от миналото.

— Добре — предаде се той. — Само че дай първо да те освободя от плавниците.

Той приклекна и започна да смъква прилепналите към краката й плавници. Тя се подпря с една ръка на рамото му и започна да бъбри със скорост хиляда думи в минута — обясняваше на насъбралата се тълпа колко нетърпелив е Руди да намери отново майка си. Грег си напомни, че не бива да се размеква твърде много заради нея. Тя беше психичен случай, чието решаване беше извън обсега на неговите възможности.

Плавникът се изхлузи и в този момент той зърна стъпалата й. Бяха изпъстрени целите от малки белези — както изглеждаше от стари рани — с големината на гумичка от молив. Как бе пропуснал да ги забележи през онази нощ в палатката? Сега, като се замислеше, никога не му бе хрумнало да погледне стъпалата на краката й.

Мама изголи мене.

Мама ме изгори.

Исусе! Майка й сигурно е горила стъпалата й с цигара! Челюстта на Грег потрепера. Втренчи се в пръстите на краката й — не смееше да вдигне глава и се молеше обичайният му самоконтрол отново да се завърне. Не искаше дори да си представи колко ли е страдала. Явно е била садистично измъчвана.

Дали е познала някога обичта?

Очевидно той е бил „късметлията“. Коуди го беше обичал, по-скоро — обожавал. Независимо от жестокостта на леля Сис към тях, те се бяха подкрепяли един друг. Разкъсван от противоречиви чувства, Грег си каза, че мрази Коуди. Ала не беше така. Когато най-много бе имал нужда от любов — в детството си — Коуди винаги е бил до него. Те се обичаха един друг. Интуицията на Грег му подсказваше, че Лъки не е имала такъв късмет. Не е имало абсолютно никой до нея, който да я обича и на когото да разчита.

 

 

Коуди стоеше до Номо и наблюдаваше как Грег измъква плавниците на Лъки. Никога не си бе представял, че някога ще види брат си, коленичил пред жена. Изразът на лицето му е твърде странен — помисли си Коуди, забелязал как Грег гледа втренчено краката й. Ама че работа!

Внезапно Грег вдигна глава и погледите на братята се срещнаха. Това притесни Коуди до такава степен, че той едва не си тръгна. Но в този миг си даде сметка, че Грег изглежда напълно объркан — от лицето му струеше неподправена болка, която разкриваше цялото страдание, преживяно през последните две години.

Разпознал този поглед, излъчващ желание за близост, Коуди се втренчи като хипнотизиран в брат си. Всичко беше до болка познато. Идваше право от миналото и въплъщаваше дълбоката връзка, която съществуваше между тях. И нещо още по-силно. С всеки следващ удар на сърцето, болката в гърдите му се засилваше.

Издиша внимателно, като се опитваше да си внуши, че не е възможно Грег да произнася беззвучно познатите думи: „Задължен, съм ти.“

Не смееше да се приближи до него — страхуваше се, че не го е разбрал правилно. Въпреки всичко в емоционалната броня, която Грег бе носил толкова упорито след смъртта на Джесика, Коуди забеляза някакво пропукване. Защо? Какво толкова се беше случило?

— Знаеш ли — прекъсна Номо потока на мислите му, — от известно време една акула обикаля непрекъснато около брега. Водолази са я зърнали вчера. Казват, че е тигрова акула и че няма класпер.

— Наистина ли?

Коуди не беше експерт по морска биология, но знаеше достатъчно за акулите, за да бъде наясно, че „класпер“ означава „пенис“, следователно въпросната акула е женска.

Прегърнал Лъки по необичаен за него, закрилнически начин, Грег я поведе към лоста, който отваряше решетката между басейна и океана. Лъки го натисна и той изскърца пронизително.

Руди се стрелна към отвора, а насъбралата се тълпа подхвана:

— Върви, Руди! Върви! Излизай оттук! Алоха! Алоха!

Руди се стрелна през канала към залива — каскада от тигрови шарки премина като комета през яркото тюркоазносиньо на океана.

— Алоха, Руди! Алоха! — крещяха всички. — Алоха!

— Гледайте, гледайте! — извика някой. — Там една акула очаква Руди!

— Лалани калалеа! — извика Номо, използвайки хавайския термин за гръбни перки, с който островитяните реагираха на появата на опасна акула.

И ето че огромна гръбна перка се вряза във вълните и закръжи около Руди. Обикаляше ли, обикаляше около него.

После и двете перки изчезнаха сред водовъртеж от пяна. Набраздените от вятъра вълни проблеснаха под лъчите на късното следобедно слънце, но от двете акули нямаше и следа.

Сред тълпата се възцари мълчание. Коуди се премести така, че да може да вижда Грег. Ръката му все още лежеше върху рамото на Лъки, но лицето му бе свъсено от разочарование. После разочарованието бе заменено от нежност — притисна я към себе си и й прошепна нещо.

— Като че ли Руди току-що се наобядва — обади се Номо.

— Така ли? — отвърна Коуди, но не откъсна очи от брат си. Още усещаше топлината на онези специални думи: „Задължен съм ти“.

— Гледайте! Ето ги! — изписка един от доброволците и посочи към естествения вълнолом от застинала лава, който защитаваше залива от открития океан.

— Да ме вземат мътните! — промърмори Номо. — Руди си тръгва заедно с онази акула!