Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (20)

Глава двадесета

Паркингът пред дока „Лайв Бейт“ беше препълнен, когато Коуди зави към него с полицейското си бронко. Затова паркира до пералнята „Клийн Райт“, откъдето денонощно излизаха кълба пара поради нескончаемия приток от хотелско бельо. Прескочи ниската стена, отделяща пералнята от бара, който беше притегателна точка за всички отрепки от острова. В това число и за горилите. Идеята за рая на ангелите от ада. И за една шепа добри момчета — работници от пералнята, целите облети в пот след дългата смяна край изпаренията от прането.

Ама и Скот Хелмър подбираше едни места за срещите им!… Коуди изпитваше ужас само при мисълта, че отново трябва да се изправи пред пънкаря от ФБР. След обаждането на Грег преди по-малко от час, Коуди знаеше, че този път е допуснал голям гаф. Наистина голям.

Премина през люлеещите се врати на бара и влезе вътре. Помещението беше тъмно, само над барплота светеше реклама. Обелки от фъстъци се въргаляха по пода под квадратните дървени маси, покрити с мушами на черни и бели точки.

Корковите покрития на стените бяха заковани безразборно. Някой беше изписал с горещ ръжен следното послание върху тях: „Не можеш да убиеш човек, роден да бъде обесен“. Навсякъде около този надпис клиентите бяха закачили презервативи — някои от тях нови, други предназначени очевидно за коне или бикове, а трети с интересни цветове, които не се срещаха често в това затънтено местенце на света.

Един допотопен джубокс оглушаваше бара с песните на стария Дон Хо. Вентилаторът, провесен от тавана, скърцаше нещастно, в напразни опити да раздвижи въздуха, натежал от вонята на вкисната бира, пица в картонени кутии и тела, плачещи за баня. Коуди би дал всичко, само и само в този момент да се намираше не тук, а на път към дома си, където го очакваше Сара.

Когато очите му привикнаха с тъмнината в бара, той обходи с поглед масите, заети от тълпата работници, чиято смяна бе приключила в пет, и които се бяха отбили, за да гаврътнат по няколко чашки за из път. Въпреки униформата му, никой не го удостои с повторен поглед. Тук хората не се бояха толкова много от полицията, както на континента, защото хавайските ченгета не си даваха голям зор да следят за законността — заради туристите. Нямаше смисъл да опетняват представата за рая, като безпокоят излишно гостите на островите. И за да бъде играта честна, отношението им и към местните не беше по-различно. Понякога Коуди имаше чувството, че е по-скоро бавачка, отколкото ченге.

В другия край на салона Коуди забеляза Хелмър, който точно в този момент си поръчваше нещо на сервитьорка с панталонки от златисто ламе, изрязани толкова високо, че половината от заобления й задник се виждаше. Агентът се сливаше великолепно с местната сбирщина. Приличаше на скитник от материка, който прекарва дните си в сърфинг по плажовете и се хваща на временна работа по строежите, когато започне да изостава с плащането на наема.

Коуди се запъти към него, като поздрави няколко познати муцуни и се усмихна на непознатите. Поръча си „Примо“, макар да подозираше, че ще му трябва нещо по-силно от бира, когато Хелмър изслуша онова, което имаше да му каже.

— Кабинетът ти се подслушва — осведоми го пънкарят, преди дори Коуди да е успял да се настани на дървения стол срещу него.

— Хайде бе! Сигурно се шегуваш!

— Нищо подобно — увери го Скот. — Но поне засега къщата и колата ти са чисти.

— Влизал си в къщата ми?

Господи! Как мразеше подобни работи! Имаше чувството, че е омърсен по някакъв начин.

— Ъхъ — кимна Хелмър, отпи голяма глътка от бирата си, марка „Ред Дог“, и насочи към него бутилката. — У брат ти също е чисто. Намерих само едно бръмбарче в твоята канцелария, точно под ръба на бюрото ти.

— От страната, където е столът за посетители?

— Точно там. Единственото, което е трябвало да направи човекът, който го е поставил, е да влезе при теб и да го залепи отдолу.

Коуди започна да изброява наум хората, които бяха влизали при него във връзка с Лъки: Фентън Бюли, докторът с шикозния костюм, Тони Трейлър, доктор Форенски. Всеки един от тях би могъл да го сложи.

— Тогава къде е приемателят? Щом ме подслушват, значи някой трябва да записва всичко, не е ли така?

Хелмър отпи отново от бирата си, преди да отговори:

— Кой да ти каже? Този бръмбар е чисто нов модел с обхват осемстотин метра. Приемателят би могъл да бъде навсякъде в Кахулуи — дори точно тук, където сме сега. Не можем да го открием, но това не е чак такъв проблем. По този начин ще успеем да им пробутаме информацията, която ние искаме да получат.

Сервитьорката тръсна на масата бирата на Коуди, след нея втората бира на Хелмър и накрая купичка с препечена соя. После отнесе задника си нататък с изкусни въртеливи движения, за радост и наслада на безделниците от съседната маса. Коуди си взе пълна шепа соя и започна да дъвче съсредоточено.

— Не си казал на никого, че сме идентифицирали алпинистката, нали?

Коуди поклати глава, после изгълта половината от бирата си. Как да каже на това хлапе, че е оплескал жестоко работата?

— Нека запазим тази информация в тайна, докато преценим, че е време подслушвачите да я узнаят — каза Хелмър и избърса с ръка капчиците вода, избили по повърхността на бутилката. После заяви: — Продуцентите на „Безследно изчезнали“ се съгласиха да пуснат историята на блондинката.

— Така ли? — възкликна Коуди и се поизправи в стола си. Отърваването от Лъки беше неговата най-важна задача.

— Ние си поговорихме с тях и ги убедихме да го направят — продължи Хелмър. — Можеш да говориш свободно за шоуто в кабинета си. По този начин онези, които подслушват, ще имат някаква информация, макар и напълно безполезна. Историята ще се излъчи след две седмици.

— Чак тогава? — възнегодува Коуди и погълна наведнъж остатъка от бирата си.

Дотогава Лъки ще се превърне в най-добрата приятелка на Сара и ще навлезе до такава степен в живота на брат му, че само атомна бомба би могла да ги раздели.

— Предаването се излъчва веднъж седмично. А за подготовката на всяко издание е необходимо известно време.

Коуди се опита да привлече вниманието на сервитьорката, но тя се въртеше около масата на негодниците, които работеха за Тони Трейлър. Това му напомни, че се канеше да пита Хелмър за него.

— Нещо повече за Трейлър?

— В момента работим по въпроса.

Начинът, по който агентът се помести на стола си, подсказа на Коуди, че знае много повече, но не възнамерява да го споделя с него.

— Някакви шансове Лъки да се окаже едно от гаджетата на Трейлър?

— Възможно е — кимна Хелмър. — Той си пада по евтини изрусени блондинки с големи цици.

— Днес открих нещо интересно за алпинистката — насили се най-сетне да си признае Коуди. — Когато патоанатомът е преглеждал тялото на Телма Овърхолт, е открил два интересни бръмбара — насекоми имам предвид — в косата й.

Хелмър избута настрана втората празна бутилка от бира и отбеляза:

— Не забелязах да се споменава подобно нещо в доклада по случая.

— Този факт не е отбелязан в доклада — обясни му Коуди. Хлапето го изгледа така, сякаш му бяха съобщили, че службата по съдебна медицина се ръководи от извънземни. — Тук сме в рая, човече! Нямаме съдебен лекар на пълен щат. Труповете се оглеждат в някоя от трите погребални агенции на острова. А ако излезе нещо сериозно, изпращаме тялото в Хонолулу. Този случай приличаше на обикновена злополука…

— Злополука — изплю неохотно Хелмър и Коуди остана с чувството, че пънкарят нямаше да му даде тази информация, ако той не беше повдигнал въпроса с бръмбарите. — Причината за смъртта е удар в главата, но не при падане, ударът е нанесен от остър инструмент. В момента продължават да работят върху подробностите. По-нататък ще научим и повече.

— Значи убийство. Знаех си.

И Лъки беше замесена във всичко това. Ето, че му се предоставяше причина да я прогони от живота на брат си — като я свърже с убийство.

— Не казвай на никого. На абсолютно никого! — изрече Хелмър и Коуди промърмори в знак на съгласие. — Но да се върнем към тези насекоми. Какво искаше да ми кажеш за тях?

— Алън Дънбар, който е приятел на брат ми, ги разгледа тази сутрин. Каза, че са изключително редки. Искам да кажа, наистина редки. Съществува само едно място на планетата, където живеят подобни видове…

— Чакай, чакай! Не сте ги изпратили в Куонтико, заедно с тялото. Защо?

Хлапето вече се бе ядосало не на шега и Коуди не можеше да му се сърди за тази реакция. За подобна грешка не съществуваше никакво извинение.

— Бръмбарите не бяха изпратени, защото не се намираха при доказателствения материал. Съдебният лекар ги е измъкнал от косата на жертвата и ги е отнесъл в Обществото за запазване дивата природа на Хаваите, като си е мислел, че са от екваториалната гора и трябва да бъдат каталогизирани.

— Ама че гаф! Добре, че поне си се сетил за тези бръмбари!

Сега не беше моментът да си признава, че не той си беше спомнил за тях. Беше споделил с Грег за тяхното съществуване скоро след откриването на Лъки — тогава изпитваше отчаяна нужда да говори с брат си за каквото и да било.

— Оказва се, че бръмбарите идват от някакво място, наречено Жинхонг. Намира се в Южен Китай, близо до река Меконг, почти до границата с Лаос.

— Просто е невъзможно почти по едно и също време жената да е била в Сингапур, в Китай и тук, без да си е купила самолетен билет или да е преминала паспортния контрол поне на една граница — отбеляза Хелмър, помаха на сервитьорката и вдигна два пръста. — Искам да ми предадеш тези бръмбари. В Куотико си имаме съдебен ентомолог. Ще бъде добре и той да ги прегледа.

— Сериозно? Значи си имате щатен ентомолог, така ли?

Хелмър изгледа Коуди така, сякаш номерът на обувките му беше по-голям от коефициента му на интелигентност.

— Разбира се — отвърна накрая. — Дори имахме няколко, преди да ни свият бюджета. Насекомите могат да помогнат за установяване времето на смъртта, дали има следи от наркотици. А много често те са ключови за отговора на въпроса дали тялото е било местено.

— Вашият човек може да прегледа бръмбарите, разбира се, но ще направи същите изводи. Дънбар е най-големият ентомолог в нашата страна. Спечелил е буквално милиони само от насекомите.

Както обикновено, парите си казаха решаващата дума и Скот заяви:

— Значи казваш Южен Китай, а? Нещо не се връзва.

Коуди се облакъти на масата и се приведе към хлапето, като се наслаждаваше на мига. Хелмър очевидно бе объркан.

— Ето и най-интересната част! Тези малки същества се срещат само в един специален вид орхидеи!

Сервитьорката пристигна с бирите им. Хелмър сграбчи своята и започна да върти бутилката между пръстите си. Коуди почти чуваше, как мозъкът на хлапето пресява фактите. Отпи голяма глътка от бирата си и накрая реши да извади и последния коз:

— Става още по-интересно! Тази конкретна орхидея е била открита едва преди няколко години, когато Китай отвори джунглите си за пътешественици от Запада. И е много рядък, застрашен от изчезване вид.

— Кой знае за тази история с бръмбарите?

— Дънбар, брат ми и Лъки — отговори Коуди, замисли се за миг и допълни: — Предполагам, че и жената на Дънбар.

— Мамка му! Защо не го обявиш по новините в шест?!

— Казах на брат ми да не…

— Ще изискам на всеки от тях да бъде връчена специална заповед от ФБР, с която се задължават да не обсъждат с никого тази информация.

Коуди не беше чувал за подобна заповед, но не се и съмняваше, че такава съществува.

— Преди да пристигне тук, Телма Овърхолт явно е ходила в южната част на Китай.

— Абсолютно невъзможно! — възрази Хелмър. — Два дни преди тялото й да бъде открито тук, тя се е срещнала с един от нашите агенти в Сингапур. Казала му е, че е напипала гореща следа към групировката, занимаваща се с фалшифициране на кредитни карти. Планирали са да се срещнат на следващата вечер, но тя не се появила на уговореното място. Не е възможно да стигне до Китай за толкова кратко време. Трябва да има друго обяснение за тези бръмбари, намерени в косата й. Искам да бъдат изпратени в Куонтико още тази вечер. Те ще ни дадат отговора на загадката.

 

 

Когато на следващата сутрин Лъки и Грег пристигнаха в института, там ги чакаше човек от клона на ФБР в Хонолулу. Той им връчи заповед да не обсъждат, да не споделят в писмена форма или по какъвто и да било друг начин нищо за насекоми, живи или мъртви, за които са чули, видели или чели и които и възможно да са обект на разследване във връзка с все още неразрешен полицейски случай.

— Какво означава това? — обърна се Лъки към Грег, когато агентът си тръгна.

— Означава, че онова, което откри Алън, е много важно и властите не желаят да изтече информация за него.

— Аз няма да кажа на никого — заяви тя и излезе, за да провери как е Аби, следвана, както обикновено, от Доджър.

След случилото се на плажа Грег се държеше на разстояние. Лъки постоянно си напомняше, че точно това иска. Но дали наистина беше така? Искрено се надяваше, че ще успее да се справи с този проблем. Бе очаквала да се появят проблеми, естествено. Дори предполагаше, че Грег ще се опита отново да я обладае, но той не го бе направил — изобщо не се бе опитал повече. Мисълта, че той я желае и че единственото, което очаква, е тя да произнесе само една думичка, бе страхотно изкусителна.

Чувстваше се толкова объркана, че често й идваше да се разпищи. Гневът внезапно избликваше от подмолите на съзнанието й — и то без никаква видима причина — и на нея й се налагаше да впряга цялата си воля, за да го удържи. Не се ядосвай. Нещата постепенно ще се наредят — успокояваше се тя.

Пъхна ръка в джоба на късите си панталонки и докосна зъба на Руди. За късмет. Снощи се бе обадил Коуди и бе съобщил, че продуцентите на „Безследно изчезнали“ са се съгласили да излъчат историята й. Ако има късмет, някой ще я идентифицира и така ще може да премахне петното от името й.

— Почакай само и ще видиш! — възкликна и се наведе, за да погали Доджър. — Не само ще премахна петното от името си, но вече ще си имам истинско име. Няма да бъда повече нито Джейн Доу, нито Лъки!

Доджър я близна и впери в нея любящия си поглед, а тя се изненада от внезапно залялото я щастие. Няма да мине много време и вече ще си има минало. Изправи се и отново докосна зъба на акулата. Дано това минало да не бъде лошо! Дано не се окаже жената в огледалото!

Беше си съставила таен план. Е, почти никой не знаеше. Беше го споделила само с животните. Каза на Доджър, Руди, а сега и на Аби, че ако новините за миналото й не се окажат срамни, тя ще остане тук, в Мауи, и ще си създаде нов живот.

Ала нямаше право да започне отначало, докато не научи истината.

Аби я посрещна шумно и запляска с малките си перки, за да я вземат на ръце.

— Добре де, добре. Почакай малко — извика й Лъки, наведе се над кошарката и вдигна тюленчето. — Охо! Доста си наддала! Сигурно вече тежиш поне три килограма и половина.

Аби примигна с тъжните си очи и замляска. Като я придържаше с една ръка, Лъки извади от хладилника шише козе мляко и го сложи в микровълновата печка.

— Готово — каза тя и докосна с показалец черното носле на тюленчето. — Ей сега ще стане.

Доджър се отърка в крака й — това беше неговият начин да привлича вниманието й. Тя коленичи до него — не искаше кучето да се чувства изоставено.

— Доджър, това е Аби.

Кучето се отдръпна леко, застина, после бавно се приближи. Подуши Аби, обходи с нос главата й, а накрая я дари с голяма кучешка целувка. Тюленчето се отдаде със задоволство на тази ласка и изскимтя щастливо. Доджър отново я близна, като този път се приближи още повече до нея.

— Уак! Уак! — изскимтя Аби.

— Доколкото виждам, вече си имаш нова приятелка — усмихна се Лъки на Доджър и прокара ръка по гладката козина на гърба му.

Тя обичаше животните. Вярваше им много повече, от колкото на хората. И се чувстваше много близка с тези две животни. Работеше професионално с компютъра, защото нещо в мозъка й подсказваше какво да направи, но много повече й харесваше да общува с животните. Ако Грег не се нуждаеше от помощта й в кабинета си, би прекарвала целия си ден тук.

Седна на люлеещия се стол. Доджър легна в краката й, а тя подаде биберона на Аби, която лежеше в скута й, и започна да съчинява песничка за нея. Така я изненадаха Сара и Моли.

— Уъки! Уъки! — изписка Моли и протегна ръчички към новата си приятелка.

— Скъпа, в момента Лъки е заета. Не може да държи едновременно и теб, и бебето-тюленче.

— Здравейте! — зарадва им се Лъки. — Какво ви води насам?

Преди да отговори, Сара пусна Моли на земята и детето се заклати, за да разгледа новата обстановка.

— Наминах, за да проверя как са корените на косата ти. Хм, точно както и предполагах. Косата ти е дори още по-тъмна от цвета, с който я боядисахме. Като веждите ти е.

— Това означава ли, че ще се наложи да я боядисваме отново?

— Не. Можем да я оставим така поне още няколко седмици. Дотогава разликата все още няма да се забелязва — отговори Сара, а после се обърна към Моли, която инспектираше кофата за боклук: — Миличко, ела да видиш тюленчето. Можеш ли да кажеш „тюлен“?

Моли не обърна никакво внимание на майка си, а се насочи към Доджър.

— Кучо! Кучо!

Млясна го шумно по муцуната и започна да му бърбори нещо.

— При теб всичко наред ли е? — запита Сара. — Добре ли си?

— Разбира се. Всичко върви добре.

Искаше й се да разкаже на Сара за странните бръмбари.

— Не мога да се отърва от мисълта, че нещо не е наред. Коуди вече не говори нищо за твоя случай. Казва, че всичко върви както трябва, но въпреки това съм притеснена.

Лъки също се притеснява — помисли си Сара, докато я гледаше как притиска в обятията си заспалото тюленче.

— Разбра ли, ще разкажат за мен по „Безследно изчезнали“? — запита Лъки.

— Да. Сигурно някой ще те разпознае — отвърна Сара и сложи ръка върху рамото й, а от очите й бликаше доброта. — Ако имаш късмет, може да се обадят дори веднага след края на шоуто.

На Лъки й се искаше да пъхне ръка в джоба си и да докосне за късмет зъба на Руди, ала и двете й ръце бяха заети с Аби.

 

 

Кралят на орхидеите наблюдаваше как товарят последния двуметров дървен сандък в хладилния товарен контейнер, заминаващ за Чикаго. Партньорът му се бе оказал прав — отварянето на склада в Китайския квартал бе разширило неимоверно бизнеса. Повече не се налагаше да разчитат на превоз по вода от Ориента, където азиатските „тангове“ заплашваха да му отнемат бизнеса, създаден с толкова труд. Беше му дошло до гуша да има вземане-даване с онези безмилостни разбойници.

Партньорът му се приближи зад него и запита:

— Видя ли последния брой на „Мауи Тетлър“?

Разбира се, че го беше видял. Беше му станало навик да чете всекидневните доклади на техния човек всяка сутрин, още преди редовния си крос. Това му даваше храна, с която да занимава мозъка си, докато тича.

— Духа на Пели предпочита любимата храна на своя брат, акулата. Посветили са цяла страница на историята как спасената от нея акула е проникнала в една рибна ферма и се е натъпкала с опакапака. Още същата вечер тя излиза с онзи идиот Бракстън и си поръчва в ресторанта от тази риба.

— Очевидно нямат нищо по-интересно, за което да пишат. Например някое земетресение или пожар, или убийство, или… нещо подобно.

— Изпускаш най-главното.

Кралят знаеше отлично кое е най-главното. Просто не желаеше да го обсъжда. Жената, в която бе влюбен, не само живееше с Бракстън, но и излизаше с него. Опитваше се да си създаде нов живот.

— След две седмици тя ще бъде главно действащо лице в „Безследно изчезнали“. Не че това е нещо ново — отбеляза партньорът му. — Бях сигурен, че ще се съгласят да излъчат случая й.

— Значи ще се наложи да изчакаме още две седмици, за да видим какво ще стане след шоуто.

Две седмици бяха цяла вечност, ала Кралят не искаше да го изрича на глас. Вместо това извади от един от новопристигналите сандъци най-изящната орхидея, която бе виждал през живота си. Насечените й венчелистчета имаха нежен виолетов цвят, който преминаваше в по-наситен нюанс към центъра.

— Виждаш ли това?

Партньорът му не изглеждаше кой знае колко заинтригуван. Той не споделяше манията на Краля по орхидеите.

— Да, и?

— Току-що пристигнаха от Амазонка. Орхидеите са в списъка на застрашените от изчезване видове — заяви Кралят и не можа да сдържи усмивката си. — За всяка от тях истинските ценители биха дали най-малко сто хиляди долара.

Но това изявление не направи кой знае какво впечатление партньора му. Пък и защо? Всеки ден, още преди изгрев-слънце, те придобиваха сума, десетократно по-голяма от тази. Орхидеите бяха само странично занимание. Фасада.

Кралят се протегна към ключа и изгаси лампите в склада.

— Какво, по дяволите…

— Сега погледни към орхидеите — каза Кралят.

Цветята излъчваха мека, призрачна светлина във влажната тъма на стария склад. Кралят отново запали лампите и всичко бе залято от обичайното флуоресцентно осветление.

— Тези орхидеи не само светят в тъмнината, те могат и да убиват — заяви той и със задоволство отбеляза, че партньорът му най-сетне бе впечатлен.

Кралят бръкна в сандъка и внимателно разбута безценните цветя. После хвана за опашката един огромен плъх и го вдигна. Партньорът му отстъпи назад, очевидно от вратен. Нищо чудно — той никога не бе имал куража да върши мръсната работа.

А да се убива бе наложително.

— Този плъх случайно се е промъкнал при орхидеите. Какво го е убило според теб? — запита Кралят и размаха мъртвото животинче напред-назад като махало. Партньорът му отстъпи още една крачка. — Изпаренията от цветовете. Орхидеите са най-прекрасните цветя на земята. Редки. Безценни. Смъртоносни.

Партньорът му отстъпи за трети път и запита:

— Безопасно ли е да се стои близо до тях?

— Естествено. Парите се разнасят бързо в такова огромно количество въздух — отвърна кралят и запокити плъха в коша при изхвърлените опаковки от сандъците.

— Нямам търпение отново да убием някого. Това е най-великолепният начин, по който се прави. Смърт чрез орхидеи.