Мерил Сойър
Кралят на орхидеите (21)

Глава двадесет и първа

— Какво си направила? — втренчи се невярващо Коуди в жена си.

— Поканих Лъки и Грег на обяд у дома в неделя след църква.

Коуди бе повече от изумен. Грег никога не е бил голям почитател на ходенето на църква, вероятно защото леля Сис бе редовна посетителка на всяка служба и ги бе принуждавала да я придружават. Дъртата вещица бе най-голямата лицемерка на света. Молеше се с пълно гърло, удряше по библията с юмрук, а после ги подкарваше към къщи и ги биеше, докато им пресекне дъха.

— Сигурна ли си, че Грег ще дойде?

Сара се усмихна и кимна, очевидно доволна от себе си. Коуди се опита да скрие вълнението си, като я целуна по бузата. Досега не бе обсъждал с нея случилото се между него и Грег в деня, когато пуснаха акулата на свобода. Всъщност и досега не беше наясно какво всъщност стана.

Дори и сега, след толкова дни, Коуди се държеше за спомена като удавник за сламка, преповтаряше го и се мъчеше да го определи, докато накрая тези три малки думички се бяха превърнали в истинско чудо.

Задължен съм ти!

Някога и двамата бяха използвали този израз, но тогава той не беше нищо повече от обикновени думи, подхвърлени случайно. Ала вече не беше така. И макар че не беше в състояние да го обясни дори и на Сара, Коуди бе уверен, че се бе случило нещо от изключителна важност.

Затова сега ставаше по-наложително от всякога да се отърве от Лъки. Грег беше горд по природа. Макар че повечето хора биха го определили като инат, Коуди предпочиташе да мисли за брат си като за горд човек. Знаеше, че ще се почувства изключително унизен, когато му съобщят, че Лъки е била любовница на Трейлър. Надали брат му презираше някого повече от този дебелак, когото смяташе за главния виновник за замърсяването на крайбрежните води. А ако разбере, че Лъки е свързана с Трейлър, мафията, та дори е замесена в убийство, това вече щеше да прелее чашата на търпението му.

А тя наистина беше замесена. В това нямаше никакво съмнение. Обувката недвусмислено я свързваше с убийство, извършено преди повече от година.

— Скъпи — прекъсна мислите му Сара и му подаде да отвори една бутилка вино.

Той се огледа и за първи път, откакто се бе прибрал от работа, забеляза, че на масата има свещи.

— Къде са децата?

— Мама и татко взеха Моли. А момчетата са на лагер с бойскаутите при Биг Бийч, забрави ли? Първата ни работа утре сутрин е да ги вземем, а после имаш задачата да ги накараш да подредят стаята си за неделя, когато Грег и Лъки ще ни дойдат на гости.

Коуди вдигна бутилката за поздрав и извика:

— Значи тази вечер къщата е само наша! Почти като в истинския рай!

Сара го изгледа с разкошните си кафяви очи, а дългата й, разпиляна по раменете тъмна коса потрепна.

— Истинският, рай ще настъпи в неделя след църква, когато най-сетне отново ще събера семейството заедно.

На Коуди му се наложи да преглътне, за да се отърве от буцата, заседнала в гърлото му. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, не можеше да не признае, че Сара го разбира и обича така, както никой друг на този свят. Мразеше се заради онова, което й беше причинил. Остави бутилката на масата и я взе в обятията си.

— Сара, не мога да изкажа с думи колко те обичам! Ако съществува нещо, което мога да направя…

— Коуди, моля те да помогнеш на Лъки! — прекъсна го тя. Допирът на ръката й до бузата му бе почти непоносим с нежността си. — Знам, че не я харесваш, но, моля те, опитай се да й помогнеш.

— Ще направя каквото мога — опита се да се измъкне той. — Много ще зависи от резултатите след излъчването на „Безследно изчезнали“.

— Може би и тя си има съпруг и деца като нашите.

— Едва ли — поклати глава Коуди. — Ако беше така, досега в полицията щеше да настъпи рапорт за издирването й като безследно изчезнала.

Реши да се ограничи само с това. Хелмър му беше забранил да обсъжда развоя на случая с когото и да било. Коуди бе обяснил на жена си, че вече е намесено и ФБР, и че му е забранено да говори повече. Ала дори и да можеше свободно да споделя всичко, как би могъл да разкаже на Сара, че вероятно Лъки е любовница на Трейлър и че е затънала чак до сладките си ушенца в убийство.

 

 

Грег вървеше след Лъки към втория ред в църквата, където Коуди бе запазил места. За последен път бе идвал в тази църква за погребението на Джесика. Като че ли бе изминала цяла вечност оттогава. Болката и яростта, които толкова време напразно се бе опитвал да владее, вече се бяха изпарили. Някои хора биха казали, че времето лекува всички рани, но това не беше съвсем вярно. Само допреди няколко седмици горчивината в душата му бе все така мъчителна, както и на погребението.

Но Лъки бе променила всичко. Хвърли й леко намусен поглед. Тя му отвърна с лъчезарна усмивка и той осъзна, че тази жена бе едновременно и проклятие, и благословия. Тя го бе върнала обратно в света на живите, но притежаваше потенциалната сила да го нарани по начин, по който дори Джесика не би успяла.

Съвсем доскоро нямаше търпение да се отърве от Лъки. А сега изпитваше ужас при мисълта какво ще стане, след като излъчат по телевизията „Безследно изчезнали“. Все пак съществуваше вероятност да се появи някой от нищото и да предяви претенции към нея. И тогава ще се случи непоправимото. Ще му отнемат Лъки завинаги.

— Добро утро — поздрави ги Коуди, когато се вмъкнаха на реда до него.

Сара вече бе заела мястото си в църковния хор, а децата бяха на неделно училище, така че бяха само тримата — Лъки в средата между двамата братя. На Грег му беше пределно ясно, че именно Сара и Лъки са в основата на този малък заговор, който целеше да ги събере с Коуди. Първоначалният му протест беше чисто символичен. Това, което бе преживял с Лъки, го бе убедило колко важно нещо е семейството. Липсваха му и Сара, и близнаците, и бебето, което съвсем скоро бе видял за първи път. Ала най-много му липсваше неговият брат.

— Днес следобед момчетата ще имат футболен мач — съобщи им Коуди. — Ще се радват да ги гледате.

Лъки отговори вместо него:

— Звучи страхотно, нали, Грег?

— Да, разбира се — отвърна той, без да се осмели да погледне брат си в очите. Очакваше да има и други неловки моменти като този, когато няма да бъде особено сигурен как точно да реагира.

Преподобният Тадаку започна службата с проповед. Грег приведе глава и хвърли крадешком поглед към Лъки. И тя бе свела глава, притворила очи. През последните няколко дни вътрешната й сила се бе увеличила. Бе принуден да признае, че много се гордее с нея — не само заради работата й с животните, а и с начина, по който приемаше ситуацията, без да се оплаква, като се опитваше да научи повторно всичко колкото се може по-бързо.

— Грешници… грешници, не се поддавайте на изкушението! — мощният глас на преподобния Тадаку прогърмя в църквата и без съмнение събуди и мъртвите от близкото гробище. — Разкайте се сега… или ще се печете във вечния огън на Ада!

Докато преподобният проповядваше как да се предпазват от изкушението в един свят, в който моралният компас отдавна бе изгубил способността си да указва вярната посока, Грег улови погледа на Коуди върху себе си. Усмихна се на по-малкия си брат и в отговор получи още по-широка усмивка. Очевидно превратностите на съдбата не го бяха лишили от прословутия му неустоим чар.

От църковния хор, който се намираше вдясно от амвона, Сара също се усмихна на Грег. Той й намигна, като с това й даде да разбере, че е наясно кой стои в дъното на всичко това. Винаги я беше харесвал, дори и тогава, когато не беше нищо повече от едно досадно момиченце, което ги следваше навсякъде като вярно кутре.

Изминаха няколко години, преди хормоните да си кажат думата. Тогава всяко момче в училището започна да забелязва Сара. Но тя, разбира се, имаше очи само за Коуди. Обичаше го с непоколебимо постоянство още от най-ранна възраст. И застана до него, дори когато той я унижи публично. Какво би могъл да иска повече един мъж от любимата си жена?

Хорът се изправи, а след него станаха и богомолците, за да запеят „Божествена милост“. Грег не си и помисли да се включи по друг начин, освен с отваряне на уста. Когато запееше под душа, Доджър обикновено се скриваше в другата стая.

Първият акорд на органа изпълни малката църква и хорът поде песента. Гласът на Лъки се извиси така, сякаш ярък лъч светлина внезапно заслепи техния ред. От матираните стъкла на прозорците избухнаха снопове светлина и ги заляха с цяла дъга цветове, ясни и чисти като гласа й. Не отстъпваше и на най-доброто сопрано в хора — беше богат и в същото време много нежен.

Изгубена бях…

… достигна тя до високия тон и го задържа, а после се извърна и го погледна — очите й срещнаха неговите и издадоха страха й да не би гласът й да я предаде. Наред с това в тях се четеше болката от самотата, която Грег разпозна веднага, тъй като самият той често я бе изпитвал.

Пръстите й се свиха около неговите и ги стиснаха леко, но тя продължи да пее:

Изгубена бях… но сега съм спасена.

Нещо заседна в гърлото на Грег. Сведе поглед към врата й. Бе изпънат, а вената й пулсираше силно, докато пееше от все сърце.

Божествена милост…

колко сладко е словото ти,

ти спаси нещастната ми душа!

Отново му се усмихна и го разтърси до дъното на душата.

Изгубена бях, но сега съм спасена.

Жизнерадостният й глас се извиси до небесата и задържа финалния висок тон с удивителна лекота. Очите й не се откъсваха от неговите и Грег осъзна като насън, че само тя пее в цялата църква. Мигът бе наситен с огромно напрежение — десетки хора се взираха в тях, макар че самата Лъки бе в блажено неведение за отправените към нея погледи.

Спасена. Думата продължаваше да звучи в главата му, дори след като пеенето бе приключило и хората бяха за почнали да връщат по рафтовете книжките с църковни химни. Грег сграбчи ръката на Лъки, щастлив от споделения миг интимност, който песента внезапно им бе дарила.

Разбираше великолепно онова, което тя се опитваше да му каже: катастрофата я бе променила завинаги — изтривайки паметта й, бе променила живота й. Ала ден след ден, стъпка по стъпка, тя намираше себе си. И само на него можеше да благодари, че й бе помогнал.

Богомолците отново заеха местата си. Лъки се взря в очите на Грег така, сякаш се опитваше да проникне до дъното на душата му, и прошепна:

— Благодаря ти за всичко!

Чак когато преподобният Тадаку приключи литургията, Грег си даде сметка, че Лъки знае „Божествена милост“ наизуст. Вероятно я е пяла десетки пъти, за да я запечата в паметта си. Много странно. Знае религиозни химни, а досега не беше дала никакъв знак, че е чувала и други популярни мелодии, които често пускаха по радиото.

Професионална готвачка, която пее като ангел и препуска през киберпространството като компютърен маниак. Това определено не се връзваше с традиционната пред става за платена проститутка. Със сигурност съществуваше коренно различно обяснение за нея от досегашното — и вероятно именно по тази причина не бе идентифицирана. Тази мисъл му минаваше не за първи път от известно време насам, ала незнайно защо непрекъснато се връщаше към онази нощ в палатката.

Защото Лъки без съмнение изглеждаше като проститутка тогава. И се бе държала като такава.

Добре, променила се е. Травмите на главата често водят до драстична промяна на личността. Ала каква е била преди? Вероятно няма особено голямо значение. Ако и след излъчването на „Безследно изчезнали“ не се обади никой, Лъки ще бъде свободна да започне живота си от начало и да бъде такава, каквато желае.

В мига, в който завърши службата, преподобният Тадаку се втурна към тях. Стисна набързо ръката на Грег, после се обърна към Лъки:

— Мястото ви е в нашия хор! Никога през живота си не съм чувал подобен глас!

— Наистина ли? — смотолеви неловко Лъки, но очевидно се почувства и поласкана.

— Репетициите им са всяка сряда вечер — намеси се Коуди.

— Можеш да вземаш моята кола — предложи Грег. — А аз тогава ще използвам мотора.

— Не — поклати глава Лъки и меките й къдрици се залюляха. — Не мога да карам колата ти.

— Не умеете да карате кола? — възкликна свещеникът, но в този момент се приближиха няколко души, за да я похвалят за красивия глас.

Коуди дръпна Грег настрана и прошепна:

— Оказва се, че националната база данни не разполага с отпечатъците й. Снощи получих последните сведения от ръчната проверка и в по-малките щати. Нищо. Ръчната проверка не е така точна, както компютърната, затова си помислих, че някой просто е пропуснал данните за нея. Но не биха съществували никакви отпечатъци, ако никога не е подавала молба за получаване на шофьорска книжка.

— Прав си — кимна Грег и после разказа на брат си за компютърните и готварските умения на Лъки. Накрая завърши: — Тук нещо не се връзва. Очевидно пропускаме нещо много съществено.

Ала Коуди не изглеждаше особено убеден.

— Много странно. Лъки твърди, че не може да кара кола. За толкова глупави ли ни взема? Как тогава е карала колата, когато е паднала в пропастта?!

Грег сви рамене — бе прекалено разтревожен, за да обсъжда този въпрос точно сега. Трябваше да попита Лъки.

Когато излязоха от църквата, Грег и Лъки се насочиха към колата си, а Коуди и Сара подкараха домочадието си към микробусчето — бяха решили да се срещнат в дома на Коуди. Доджър ги чакаше под сянката на едно евкалиптово дърво наблизо. Щом ги зърна, се отправи към тях.

След като потеглиха, Грег отново се запита защо Лъки излъга. Коуди беше прав да се съмнява — нали в нощта на катастрофата е карала тя? Защо тогава го разиграва?

— Никога не си ми споменавала, че не можеш да караш кола.

— Мога — увери го Лъки. — Просто не мога да карам този вид коли — тя посочи към лоста за смяна на скоростите. — Мога да управлявам само коли с…

— Автоматична предавка.

— Точно така. Трудно ли е да се научиш сам да сменяш скоростите?

— Изобщо не е — отвърна той и отби встрани от пътя, въздъхвайки тайничко от облекчение при нейното обяснение. — Хайде да си сменим местата. Ще ти покажа.

Бяха необходими поне десетина опита, преди тя да успее да схване как се сменят ръчно скоростите. Грег вече бе почти убеден, че трансмисията е излязла от строя, ала изобщо не беше сърдит. И как би могъл да й се сърди? Тя наистина полагаше усилия и беше толкова сериозна във всичко!

Колата все още продължаваше да се тресе заради неумелото й управление, когато стигнаха алеята пред къщата на Коуди. Видяха, че семейството вече е пристигнало. Лъки даде на задна, моторът изхриптя задъхано, но накрая успя някак си да паркира на определеното място и да я изгаси.

— Благодаря ти — усмихна му се тя. — Сега ще мога да карам сама за репетициите на хора.

Лъки зад волана! Страшничка мисъл! Докосна ръката му и допълни:

— Наистина Песента, която пяхме в църквата, сякаш се отнасяше за мен. Загубена бях, но сега съм спасена. Усещам, че е така. Спасена съм. И всичко ще бъде наред.

Спасена. Една съществена част от него, за която никога не си бе давал сметка, че е загубена, бе отново намерена в нощта, когато откри Лъки. И Грег изобщо не се съмняваше, че животът му никога повече няма да бъде същият.

Лъки тихичко си затананика „Божествена милост“, когато се запътиха към къщата, следвани от Доджър. Грег знаеше, че би трябвало да се радва на убеждението й, че всичко ще се нареди. Ала не беше така. В дълбините на съзнанието му се таеше някаква неуловима мисъл, която неизвестно защо не искаше да се изясни. Пък и досега не бе имал възможността да се концентрира върху нея. В мига, в който прекрачиха прага, близнаците се втурнаха към него.

— Чичо Грег, чичо Грег!

Две години. Прекалено дълго време. Защо се бе показал такова упорито магаре? Джейсън и Тревър бяха почти пораснали. Без него. Грег прегърна първо единия, а после и другия, като мислено се проклинаше.

— Ела да ти покажа нещо! — задърпа го Тревър. — Имам божествена ръкавица за бейзбол!

Грег погледна през рамо и видя, че Лъки изчезва в кухнята, откъдето долитаха гласовете на Сара и Коуди. Той последва момчетата в стаята им, която изглеждаше подозрително чиста и подредена. Беше сигурен, че ако отвори шкафа, върху него ще се изсипе планина от играчки и спортни принадлежности. Та нали и той някога е бил като тях — все още не бе забравил момчешките номера.

Грег възхитено цъкна с език при вида на чисто новите и очевидно скъпи бейзболни ръкавици, които момчетата му показаха. Това отново го върна към времената, когато двамата с Коуди бяха на тяхната възраст. Редуваха се да използват една ръкавица, която треньорът им бе измъкнал от купа с всякакви вехтории, защото леля Сис отказваше да им купува каквото и да било. Тази ръкавица бе толкова стара и износена, че ръката го болеше всеки път, когато му се случеше да улови някой наистина силен удар.

— Какви са ви оценките в училище? — запита той племенниците си.

— Предимно петици — отвърна Тревър, без да се поколебае. — Имам и няколко четворки. Но е достатъчно, за да ме приемат в отбора.

— Моите са наистина добри — призна си Джейсън.

Но Грег можеше да чете и между редовете. Джейсън имаше само шестици, точно както и той на същата възраст. А Тревър приличаше на Коуди — повече се интересуваше от спорта. Но Грег бе прахосвал дадения му от Бога талант — интелигентността си — само и само да отвръща подобаващо мръсно на гадориите на леля Сис. Бе се забъркал в толкова много неприятности, че никога нямаше да успее да стигне до колежа, ако онзи съдия не бе го изпратил да работи като доброволец в института.

Близнаците настояха да отиде с тях до ливадата, за да види жребчето, родило се наскоро. Грег се облегна на оградата и се загледа в момчетата, които се опитваха да придумат срамежливото конче да им позволи да го обяздят. Да-а. Коуди бе осигурил на синовете си живота, за който те двамата някога си мечтаеха.

Грег се приведе и погали Доджър. Замисли се за нощите, когато двама с Коуди си шепнеха, за да не събудят леля Сис. Фантазираха си какъв живот биха имали, ако родителите им бяха все още живи. Мечтаеха за нови бейзболни ръкавици и маратонки без дупки. И куче — със сигурност; а може би и котка. И на всяка цена коне! Мама ще им пече сладки и специалния си пилешки пай. А татко ще присъства на всеки техен мач и ще псува несправедливите изсвирвания на съдията.

И ето, че Коуди бе осъществил техните мечти — за своите момчета. Семейство Бракстън не разполагаха с много пари — Грег разбра това, като видя състоянието на къщата и на плевнята, която определено плачеше за нов покрив. Но децата имаха всичко, от което се нуждаеха. Най-вече любов.

— По-внимателно. Позволете на Макс първо да свикне с вас — се чу гласът на Коуди, който се бе приближил неусетно зад Грег и Доджър. Опитваше се да помогне със съвет на децата си, които все още не се бяха отказали от намеренията си да сложат юзда на плашливото жребче.

— Страхотни момчета са станали — отбеляза Грег, когато Коуди се подпря на оградата до него.

Коуди постави крак върху най-долната пречка на оградата и без да откъсва очи от близнаците, отвърна:

— Надали човек може да си мечтае за по-добри деца… и за по-добро семейство.

Грег отдавна си бе казал, че миналото вече няма никакво значение — че бе просто история, ала все пак много му се искаше да знае истината.

 

 

— Ти имаш всичко, за което може да мечтае един мъж. Чудесни деца. Достойна за възхищение, прекрасна съпруга. Как можа да рискуваш да ги загубиш?

Брат му се извърна към него и Грег се взря в сините му очи, които толкова приличаха на неговите. Тъмните вежди на Коуди се сключиха, като с това подчертаха още повече мъчителната болка в душата му. Известно време не проговори нищо — въздухът бе изпълнен само с безгрижното бъбрене на близнаците.

— Ще ми се да можех да ти обясня. Сара също заслужава някакво обяснение — отвърна накрая Коуди с леко потреперващ глас. — Задавал съм си същия въпрос хиляди пъти — че и повече. Единствената причина, за която можех да се сетя, е, че откакто се помня, съм бил само със Сара. Може би трябваше да излизам с повече момичета, когато все още имах тази възможност. А Джесика непрекъснато ме преследваше. И един ден не издържах на изкушението. Поддадох се.

Див гняв раздра като светкавица спокойствието на Грег. Старата горчилка се завърна, силна, плашеща. Отвори уста, за да изстреля нещо ядовито…

— Тате — изкрещя радостно Джейсън. — Успяхме, тате!

Близнаците бяха обяздили жребчето.

— Разходете го до другия край на ливадата, после го върнете тук — разпореди се Коуди, за да ги отпрати по-далеч.

Докато гледаше след близнаците, част от гнева на Грег се изпари. Напомни си какъв живот бе осигурил Коуди на синовете си.

— Добре де, изкушението мога да го разбера. Но защо именно със съпругата на собствения ти брат? Какво съм ти направил, че да постъпиш така с мен?

— Абсолютно нищо. Ти винаги си бил най-добрият брат на света. Иска ми се да мога да изтъкна някаква причина, но истината е, че нямам оправдание — Коуди си прочисти гърлото и извърна за миг поглед. — Би ли помогнало с нещо, ако ти кажа, че се случи само веднъж? През онази нощ, когато стана катастрофата, аз казах на Джесика, че съм допуснал ужасна грешка и нямам ни какво намерение да я повтарям.

— Това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Искрено съжалявам, Грег. Последното нещо, което някога съм искал, е да наранявам Сара или теб! Не знам защо го направих, наистина не знам. Но не мога да променя миналото — говореше тихо, но с отчаяна искреност. — Мога само да кажа, че много съжалявам!

Това зле скалъпено обяснение надали можеше да го задоволи, но Грег си напомни, че някога двамата бяха един за друг повече от братя. Бяха най-добри приятели. Всеки се стремеше да даде на другия онова, което им бе отнето със смъртта на родителите им — любов. Грешките са си грешки. Неприятностите са част от живота. Грег искаше вече да им обърне гръб, за да бъде щастлив, отново да има семейство.

Сложи ръка на рамото на Коуди и каза:

— Хайде да забравим за това, какво ще кажеш?

Коуди, който не отделяше очи от момчетата, приближаващи се към тях, се поколеба за момент, а после изрече:

— Исках само да ти кажа за катастрофата. Караше Джесика, ако не знаеш.

Как би могъл да забрави, за Бога? Като че ли още виждаше красивото й, смачкано тяло. Коуди е бил изхвърлен от колата, което именно му беше спасило живота.

— Тя съзнателно подкара колата към пропастта. Точно преди да натисне газта докрай, каза, че животът няма повече никакъв смисъл.

Нещо сякаш задуши Грег, докато се опитваше да асимилира думите на брат си. Стоеше и се взираше с невиждащи очи в оградата. Досега винаги бе смятал, че катастрофата е била просто случайна злополука. До този миг не бе имал ни най-малка представа, че Джесика съзнателно се е опитала да убие и себе си, и Коуди.

Господи, значи едва не е изгубил Коуди! А изобщо не го е знаел. Загубата на Джесика бе достатъчно голям удар, но ако беше загубил и брат си… Какво щеше да прави тогава?

— Джесика беше истинска откачалка — допълни Коуди меко. — Ти не би могъл да й помогнеш, дори и да искаше.

Непоносима тежест се стовари върху гърдите на Грег. Бяха му необходими няколко секунди, докато се овладее.

— Не зная какво щях да правя, ако те бях изгубил! — пророни накрая.

Коуди го прегърна непохватно и Грег се вкопчи в него, притискайки го до гърдите си. В този момент почувства, че завинаги се е освободил от изпепеляващата си ярост и от сенките на миналото, което никой не е в състояние да промени. Мисли за бъдещето! — каза си той.

— Вече сме отново заедно, нали? — запита Коуди.

— Да, заедно сме — искаше му се да разкаже на брат си за обгорените стъпала на Лъки и за онова, което бе почувствал в деня, когато освободиха акулата, но се опасяваше, че няма да може да се овладее, ако се разприказва повече. — Благодаря ти, че те има. Че те имаше, когато бяхме малки… и сега.

— Направете още една обиколка с Макс — извика Коуди на синовете си, които приближаваха към тях. После се обърна към Грег с още по-голяма тревога в очите. — Виж какво… за Лъки. Опасявам се, че и тя е като Джесика…

— Объркана е, защото не знае коя е. Та това е специфично заболяване, за Бога!

— Прав си, но смятам, че трябва да се подготвиш за вероятността тя да е извършила престъпление… може би изключително сериозно престъпление. Не желая Лъки да застава между нас!